К. Исмаилов: Реформаторският блок допуска компромис със своите ценности и принципи

| от |

Ако направиш компромис с основни фундаментални ценности, тогава е под заплаха твоята идентичност, като партия, като конкретни политики. Говоря и за Патриотичния фронт, и за Реформаторския блок, и за ГЕРБ, и въобще резултатът от всичко това, на което тези дни сме свидетели, какъв ще бъде като ефект върху обществото, благосъстоянието и по-доброто съжителство, като формирането на една нова духовна среда за етно-културно взаимодействие. Това коментира в предаването „Неделя 150“ Корман Исмаилов – лидер на Народна партия „Свобода и достойнство“, която е част от Реформаторския блок.

Пълен абсурд е това, което се случва. Да видим – участието на представители на националистите от Патриотичния фронт във властта дали ще бъде допуснато от ГЕРБ, които имаха много ясна и категорична позиция и заявиха много по-ясно санитарната линия на компромис от гледна точка на техните ценности, на приемливостта на тези номинации и участието им в изпълнителната власт. За съжаление, Реформаторският блок допуска много по-голям компромис със своите ценности и принципи. /…/ Ще има допълнителни призиви, ще има допълнително проблеми. Този парламент е донякъде и рефлексия на ситуацията в обществото. Ако ние отстъпваме от нашите ценности, не ги затвърждаваме, не ги разширяваме, тогава бъдещето няма да е добро и следващите парламенти няма да са по-добри от този.

В момента се разиграва един танц на това как да извадим националистите от блатото, което се натресоха, и как елегантно да им се подаде топката, как те да намерят нови аргументи, за да не си оттеглят подкрепата,  коментира Исмаилов и добави

ГЕРБ казва, че не могат да направят компромис с ценностите си, докато Реформаторският блок допуска такъв. Ние имаме особена чувствителност по тези теми и заявяваме и се разграничаваме от подобни действия. Явно утре трябва да бъде преразгледано коалиционното споразумение ГЕРБ – Реформаторски блок, в което трябва да бъдат включени и Патриотичният фронт съвсем открито, след като те ще заемат позиции в изпълнителната власт. Очаквам да видя какви ще бъдат следващите действия. Ние сме категорично против. 

Народната партия „Свобода и достойнство“ е против компромиса, допуснат от други партии в Реформаторския блок за преместването на новините на турски език от Канал 1, каза Корман Исмаилов.

Това е друг компромис, който силно рефлектира като акт на нетолерантност и неинтеграция, на невключване от страна на културата на мнозинството към културата и майчиния език на едно от малцинствата в страната, нежеланието да се развият и разширят програмите на майчиния език и на други малцинствени езици, като ромски, арменски. Това са конюнктурни номера, които ще рефлектират и върху оценката от страна на нашите европейски и евроатлантически партньори.

Цялото интервю с Корман Исмаилов и репортажа на Силвия Великова чуйте тук.

 

С БНР

 
 

Смехът е забавление, мистерия и причина за смърт

| от chronicle.bg |

Официалното научно изучаване на смеха се провежда от специалисти, известни като гелотолози. Благодарение на разнообразието от медицински машини, апарати, инструменти и подходи тези учени могат да изследват смеха – или поне неловкия смях в лабораторни условия.

Когато човек се смее, първо, мускулите на лицето се свиват, оголвайки предните зъби на смеещия се, докато той изпразва неволно съдържанието на дробовете си. Диафрагмата и коремните мускули са в спазъм, а ларингсът – който е свит наполовина от епиглотиса – превръща всяка доза въздух, която минава през него, в кратко „ха!“ При по-интензивен смях, слъзните канали и потните жлези се задействат, а тялото може да загуби моментно мускулната си сила – състояние, познато като гелотолепсия. Резките издихания често предизвикват и други звуци като грухтене, например. След като този интензивен епизод приключи, човек може да изпитва болки и да се чувства задъхан, но заради отделените ендорфини усещането постфактум винаги се определя като приятно.

Една от странностите на смеха е, че самият той може да е заразен. Човек е с 30% по-вероятно да се смее, ако има други хора наоколо. Това предполага, че физическият облик на смеха служи като някакъв социален сигнал.

animal-blur-canine-551628

Оказва се, че не само хората се смеят. Когато кучетата, мишките и приматите участва в позитивни социални занимания като боричкане, гоненица те често издават смехоподобни звуци. След тези експерименти гелотолозите заключават, че смехът е примитивна форма на рефлексна комуникация. Но каква информация се разменя, те все още не знаят.

Обикновено, когато мозъкът иска да даде значение на нещо, той го възнаграждава с порция ендорфини и така ни стимулира да го повторим. Ендорфините, които получаваме, когато ядем мазни храни, най-вероятно са стимулирали прахората да отидат на лов. Същото, разбира се, е и при секса. Смехът обаче няма видим полза…

Една от теориите е, че хуморът е механизъм за учене, който коригира несъответствия между очаквания и реалност. Човешкият мозък е  много добър в това да разпознава модели в реалния свят и да ги категоризира по важност. Информацията, която влиза в него през сетивата ни, постоянно се сравнява с предишна такава за прилики и при съвпадение, на тази информация се придава важност. Този механизъм се използва и при очакване на бъдещи събития по информация от настоящето.

В този смисъл хуморът е нещо, което дава определен познат модел, но след това го „чупи“ по нов и логически издържан начин. По подобен начин хуморът може да е появи, когато нещо хаотично в крайна сметка разкрие скрит смисъл.

Отделените ендорфини от своя страна окуражават запомнянето на новия модел. Веднъж щом това стане, следващия път когато този модел ни се представи, вече няма да е изненадващ и затова смешките са смешни само първия път. Темпото също е от значение за съставянето на модела и успеха на една шега, защото на мозъка трябва да се даде достатъчно време да научи новата ситуацията, но не и да я разгадае.

Според гелотолозите хуморът също е и проява на интелигентност и способност за решаване на проблеми. Затова проявата на хумор може да повдигне човек в очите на обществото. Но ако възбуди смях заради своя искрена грешка, този статут може да се понижи.

beautiful-cute-elderly-2050989

Джон Морел, основателя на Международното общество по изследване на хумора, предлага следната теория: от биологична гледна точка смехът е споделяне на успокоение от създадено напрежение или отминала опасност. Вокалният елемент от смеха изпраща сигнал на околните, че тук наложилият се риск е преминал успешно. По тази теория една смешка е смешна, когато създава психологическо напрежение и после го отпуска като премахва създадената (въображаема) опасност.

Относно заразността на смеха – има една много илюстративна история, за Епидемията от смях в Танганайка. През 1962 година в малкото село Кашаша в Танганайка (тогава самостоятелна държава, сега област в континентална Танзания) сред група ученици в начално училище избухва смях по причина, уви, загубена в историята. Смехът се оказва силно заразителен и скоро един от учениците е в конвулсии. Той е пратен вкъщи заради влошеното си здравословно състояние, а училището е затворено за деня, за да не се разпространява „заразата“. Но, разбира се, става точно обратното – вкъщи учениците предават смеха на роднини и съседи, което разпространява епидемията в цялата местност. Колко продължава това, не се знае точно – от 6 до 18 месеца. Причината за епидемията все още не е известна, но някои историци и учени твърдят, че се дължи на масова истерия. Танганайка получава независимостта си като държава от Великобритания само няколко месеца преди инцидента, с което отговорностите на членовете на обществото са се увеличили, а с това и стресът.

Любопитно е да се отбележи, че децата, които са родени слепи и глухи, запазват способността да се смеят – това ще рече, че смехът се предава наследствено, а не се научава.

Скенерите показват, че когато човек се смее, задейства лимбичната система, която се грижи за оцеляването и емоциите. Предните дялове на мозъка също участват, което е извод от факта, че хората с проблем в десния преден дял не могат да оценят традиционен хумор, но харесват по-хапливи и цинични шеги.

От друга страна псевдобулбарната парализа, епилепсията, множествената склероза и болестта на Лу Гериг могат да предизвикат нетипично силен смях, което предполага, че частите от мозъка, засегнати от тези болести, имат роля и в преработването на хумор.

Ами гъделичкането? Смехът при гъдел също е мистерия, но се предполага, че има нещо общо с връзката между дете и родител и защитата на уязвими части от тялото. 

За да се насладите най-пълно на смеха, добре е да бъдете в добро здраве – без сърдечни проблеми, болки в гърба и врата, световъртеж. Бременните жени също трябва да внимават. Смехът може да предизвика пристъпи на астма, а някои хора може просто да припаднат. Смехът е довел до смърт поне в три случая:

– В Англия през 1975 година 50-годишният зидар Алекс Мичел умира, докато гледа телевизионното предаване „The Goodies“. В този конкретен епизод шотландец в поличка отблъсква свирепо нападение като свири на гайдата си. След 25 минути невъздържан смях Алекс умира от сърдечен удар пред очите на безпомощната си съпруга. По-късно тя пише писмо до предаването, в което благодари, че екипът е направил последните моменти на мъжа й толкова приятни.

– В дания през 1989 година Оле Бентзен, майстор на слухови апарати, умира, докато гледа „A Fish Called Wanda“. Фатална за Оле се казва една сцена с Джон Клийс.

– В Тайланд 2003 година 52-годишен продавач на сладолед под името Дамноен Сан-ум избухва в смях, докато спи до жена си. Тя се опитва да го събуди, но не успява и две минути по-късно Дамноен умира.

 
 

16 април 1925 г.: какво се случва в църквата „Света Неделя“

| от Александър Стоянов |

Датата 16 април 1925 г. е черен ден в българската история. Извършеният в църквата „Св. Неделя“ атентат е най-кървавият в историята на България и сред най-жестоките в цялата европейска история.

Загиват 134 души (броят след това нараства), а около 500 са ранени. Сред убитите има жени и деца, макар най-много внимание да се обръща на висшите офицери, част от които имат водеща роля в хода на войните за национално обединение.
Покушението, организирано от Българската комунистическа партия (БКП) и до днес е повод за горещи дебати, които и тази година няма да подминат обществото.

Историята на самия атентат е разказвана многократно. За тези, които все пак не са запознати, ето кратко описание на събитията. След Септемврийското въстание (1923 г.), БКП е забранена като политическа формация, а дейността й е обявена за нелегална. Организацията продължава да функционира с помощта на щедри финансови и материални инжекции от страна на Съветския съюз, както и чрез замесването си в престъпна дейност на база привличане на различни разбойнически банди на територията на България. Властите отговарят с репресии, арести и смъртни присъди, като до началото на 1925 г., немалко от ключовите комунистически дейци са или убити, или принудени да емигрират.

С оглед на тежкото положение на организацията, БКП сформира свое бойно крило, т.нар. Военна организация (ВО), минала под директния надзор на съветските служби, които изпращат инструктори и оръжия. Засилва се и дейността по вербуване на разбойнически отряди с цел попълване на редиците вследствие на постоянните арести от страна на властите.

Военната организация, следвайки наложената още от края на XIX век практика, започва да планира покушения срещу ключови дейци на силовите министерства с идеята, че ако бъдат убити достатъчно военни или полицейски командири, държавата ще намали натиска върху БКП. Както показва практиката в Царска Русия, резултатът от подобни атаки е точно обратният.

Накрая, през декември, 1924 г., ВО започва да планира голям атентат, чиято цел е да се ликвидира максимално голям брой политически и военни дейци и да се предизвика хаос в цялостното управление на страната.

В най-смелите амбиции на терористите е убийството на царя, както и на водещите фигури в кабинета на Демократическия сговор, начело с Александър Цанков. Доколко планът е реализиран против волята на ЦК на БКП, остава спорен въпрос. БКП след 1944г., предпочита да се дистанцира от атентата и в историографията, неговите извършители са разглеждани като фанатици и самодейци.

В действителност, ВО и организаторите на атентата непрекъснато получават подкрепа от СССР, а действията им така и не са санкционирани с официален отказ или забрана за действие от ЦК на БКП.

Подготовката за самия атентат трае около три месеца. Планът се състои в три основни етапа – вербуване на вътрешен човек от прислугата на църквата, който да осигури достъп до храма; Ликвидиране на високопоставен политик или военен деец, чието погребение да се състои в централния софийски храм и да събере на едно място целия държавен елит; Разполагане на достатъчно количество експлозиви и организиране на самия атентат.

Всички тези стъпки са поетапно реализирани през последните дни на март и началото на април, а убийството на о.з. генерал Константин Георгиев на 14-ти парил, 1925 г. (убит до църквата „Св. Седмочисленици“, докато отива за вечерна служба с внучка си – б.а.), e удобният за комунистите повод.

Това, което атентаторите не успяват да предвидят, са две съдбоносни стечения на обстоятелствата. Първото се случва два дни преди атентата. В прохода Арабаконак, колата с която се движи цар Борис III е изненадващо нападната от група анархисти (или анархо-комунисти според други трактовки – б.а.). Така наречените от след деветосептемврийската историография „четници“ не очаквали да попаднат на царя и в създалата се суматоха той успява да се спаси. Загиват ловецът Петър Котев и ентомологът проф. Делчо Илчев. Именно на тяхното погребение, което също е насрочено за 16-ти април, присъства цар Борис III.

Втората съдбоносна случайност, е че в църквата Св. Неделя се събират твърде много хора и ковчегът, който трябвало да се намира точно до колоната, над която е разположен взривът, е преместен в средата на храма, като по този начин, основните политически фигури също застават по-далеч от взрива, отколкото се е планирало.

Атентатът е извършен в следобеда на 16-ти април, 1925 г. Взривът е детониран от разстояние, което позволява на терористите да избягат в суматохата. В последствие, повечето от тях бягат през Югославия към СССР.

Властите логично, засилват репресиите, а моменталният отговор на терористичния акт са серия от арести, бързи процеси и екзекуции. Част от комунистите загиват, оказвайки съпротива на изпратените след тях полицаи. В процесите са осъдени не само преки извършители и членове на БКП, но и хората, които са им съдействали или са ги укривали. Както е логично, проявите на насилие срещу правителството не предизвикват смирение от страна на властите, а напротив, само засилват натиска върху БКП.

Последиците от атентата не са свързани само с преброяването на свидните жертви или бързите процеси срещу местните комунисти. Атентатът в СВ. Неделя има и значително по-сериозен отзвук.

На първо място, действията на ВО на БКП водят до дистанцирането на множество местни нелегални структури, чети, отряди и групи от комунистите. За няколко години след 1925 г., БКП остава силно изолирана от гледна точка на останалите „подземни“ организации и престъпни групи, действащи на територията на страната.

Едва след засилването на полицейските акции срещу разбойническите отряди и анархистите в края на 20-те години и през 30-те години на XX век, те отново търсят подкрепа от БКП поради постоянния приток на пари и оръжие от СССР.

От гледна точка на самият Съветски съюз, атентатът в България е един страничен проект. Никой в Москва не си прави илюзии, че комунистите в България имат силата да вземат властта през 1925 г. – това е станало пределно ясно още с краха на Септемврийското въстание.

За СССР, подкрепата за БКП и нейните структури е инвестиция с малък риск и потенциална голяма възвръщаемост. От една страна, количествата пари и оръжие, предоставени на ВО са символични. От друга – Съветите могат да претендират че непрекъснато подкрепят своите „малки братя“ на Балканите и в последствие да изискват от тях послушание.

Преследването на комунисти от страна на българските власти води до значителна емиграция на дейци на БКП към СССР. Именно на база на тези бегълци, Москва започва да формира своя вярна клика като твърде свободомислещите и независими биват маргинализирани. Много са примерите за комунистически отряди, които бягат в Югославия, където биват подслонявани в лагери, от които СССР измъква само онези, които смята полезни и послушни. Останалите са оставени на произвола на съдбата, като някои от тях се опитват да се върнат в България, където отново попадат под ударите на властта.

От позицията на съветските агенти, България се превръща в ценно тренировъчно поле за московските служби, които постоянно развиват своя капацитет за извършване на подривна дейност.

Макар в краткосрочен план, атентатът в „Св. Неделя“ да има подчертано негативни последици за БКП, в дългосрочна перспектива той се оказва изключително полезен за онези партийци, които след 9 септември 1944 г. ще поемат властта в страната. Това се дължи както на факта, че голяма част от техните конкуренти в България са ликвидирани от властите, така и на дистанцията, която хора като Димитров, Червенков и Коларов могат да заемат по отношение на кървавия терористичен акт.

От друга страна, ние не бива да забравяме, че извършителите на терористичното нападение в „Св. Неделя“ са неделима част от същата тази БКП, която поема управлението на страната през 1944 г.

Терорът продължава да е любим инструмент на българските комунисти и след 1925 г. В края на 20-те и началото на 30-те години на XX век, комунистите засилват и разширяват вербуването на престъпни структури, като например отрядът на Митьо Ганев, за целите на своята борба срещу правителството. Политическите убийства се редуват с обири на цивилни и действия срещу полицията и армията.

В хода на Втората световна война, анти-правителствената дейност продължава. След 1944 г., тази дейност се разглежда като партизанска борба против „фашизма“ (термин, често неправилно използван у нас – б.а.), но тя сериозно се отличава от съпротивителните движения срещу Нацистка Германия в останалите части на Европа, най-малкото защото на територията на България няма германски окупационни части и българското правителство не участва в активни военни действия срещу Съюзниците.

Като чиста проба терор може да бъде определен и Народният съд, развихрил се в България в пропорции, надвишаващи многократно сходните процеси в останалите държави от т.нар. Източен блок. Осъдени на смърт са над 2 700 души, а над 1 900 получават доживотни присъди. За сравнение, в Унгария на смърт са осъдени 470 души, в Румъния – 100 на смърт (нито една изпълнена) и 163 на доживотен затвор, в Югославия, броят им остава незначителен – в два от най-ключовите процеси през 1945 и 1946 г., на смърт са осъдени общо 16 души.

Предвид фактите, БКП спокойно може да бъде разглеждана като терористична организация в периода 1923-1944г. и единствената причина това да не се случва, е последвалото и управление в България. В този контекст, паралели с организации като „Хизбула“ са повече от удачни.
Деветдесет и четири години след атентата в „Св. Неделя“, българското общество остава все така поляризирано по отношение на кървавото му наследство. Обикновено, историческата давност преди адекватното оценяване на едно събитие е 50 години. Тя отдавна е изтекла.

За нас днес не може да има никакво съмнение, че случилото се на 16-ти април, 1925 г. е терористичен акт, извършен от терористична организация, която в последствие, благодарение на редица благоприятни за нея външни фактори, се превръща в единствена управляваща политическа сила за много дълъг период от време.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Закрилницата на Париж с 8-вековна история

| от chronicle.bg |

Катедралата „Парижката света Богородица“, „Нотр Дам“, е един от най-устойчивите и значими паметници на френската столица. Една от най-важните катедрали на територията на Европа, символ на католическата вяра и ярък символ на готическата архитектура.

Историята на катедралата беше завинаги променена вчера, след като пожар унищожи голяма част от нея. За милиони парижани 850-годишният паметник с двете фронтални кули, издигащи се на брега на Сена, е символ на града.

„Нотр Дам“ условно може да бъде определена за катедралата на френските катедрали. Тя притежава една от най-дългите и най-богати истории. Това е мястото на редица кралски сватби, коронацията на Наполеон Бонапарт и канонизирането на Жана д’Арк за светица.

Tribute To Cardinal Lustiger At Notre Dame Cathedral
Getty Images

Именно в „Нотр Дам“ през 1431 г. Хенри VI е коронован за крал на Франция, а Джеймс V, крал на Шотландия, се жени за Мадлен дьо Валоа през 1537 г. На същото място са се пеели и песни в чест на президенти като Шарл дьо Гол и Франсоа Митеран.

Несъмнено един от най-важние приноси за популяризирането на катедралата има френският писател Виктор Юго, който я увековечава в романа си „Парижката Света Богородица“. В по-късни времена мястото ще стане обект и на редица популярни филми, сред които класиката на Disney, „Гърбушкото от Нотр Дам“.

Строежът на катедралата „Нотр Дам“ е поръчан от крал Луи VII, който е искал да построи символ на парижката политическа, икономическа и интелектуална мощ. По това време градът е център на властта във Франция и се нуждае от религиозен монумент, който да отразява и олицетворява тази мощ на редица нива.

Мястото, което кралят избира е в източния край на Ile de la Cité (от фр. Островът на града). Там има базилика, която бързо е съборена до основи и на нейно място се предвижда да застане внушителната катедрала. По това време Сена е основният път на търговията и всеки, който идва, минава или си отива от града става свидетел на внушителната гледка, която по онова време е била сред най-високите сгради на това място.

Заедно с краля, зад проекта застава и епископът на Париж, Морис дьо Сюли. Той се свързва с архитект, чиято самоличност и до днес е неизвестна и така се слага началото на дългия процес по построяването.

Love Padlocks On Paris Bridges
Getty Images

Основите са положени през 1163 г. в присъствието на папа Александър III, но до завършването на строителството минават близо 200 години. Катедралата е проектирана да бъде дълга 130 метра и широка 48 метра. Двете кули на западната фасада възлизат на 69 метра височина и са издигнати в началото на XIII век. Олтарът на катедралата е осветен през 1182 г., а дьо Сюли умира през 1196 г., почти 150 години след окончателното завършване на мястото. Строежът на катедралата е каузата, на която той посвещава живота си.

Според първоначалния проект, поради тежката покривна конструкция, е трябвало носещите стени на катедралата да бъдат много стабилни. Това изискване намалява допустимия брой на прозорците, а оттам и степента на естествено осветляване на вътрешността. През 1220 г. обаче, се прави промяна. В архитектурата на катедралата е вкарано едно от най-значимите архитектурни въведения на готическата архитектура – сводестият покрив с кръстосващи се ребра, които да държат покривната конструкция. Това съответно намалява натиска върху външните стени и позволява направата на много повече отвори.

Първият архитект на „Нотр Дам“, за когото знаем, е Жан дьо Шел, който приключва строежа на основната зала и двете кули на северната фасада. Следващият архитект, Пиер дьо Монтрьой надзирава монтажа на трите известни розовидни прозореца на южната, северната и западната фасада.

Последните щрихи са положени през първото десетилетие на XIV век. Това са страничните опори на сградата, друг важен елемент на готическата архитектура. Тяхната функция е да поемат натиска на стените и покрива на катедралата.

Към XIX век, по време на Френската революция, катедралата запада и е била наполовина разрушена отвътре. По това време новите революционни движения виждат този огромен монумент като символ на монархията, затова унищожават редица от скулптурите, които са част от интериора и екстериора.

notre-dame-3672868_1920
Pixabay

Короноването на Наполеон за император и успехът на романът на Юго (публикуван през 1831 г.) обаче насочват вниманието към паметника и към средата на века започва мащабната му реставрация. Парижани се струпват около катедралата, повлияни от романа на Юго и осъзнават значението на този паметник. Реставрацията отнема около 25 години. По това време е издигната на ново и централната кула, разрушена по време на френската революция. Малко по-късно същия век, по време на изграждането на новия градоустройствен план на Париж, къщите около катедралата са съборени и на тяхно място е направен площад отпред.

Като туристическа атракция северната кула е отворена за посетители, които трябва да изкачат 387-те стъпала, а в южната са разположени 10-те камбани на катедралата. Най-известната и най-тежка от тях, носеща името „Еманюел“, е била на най-важните събития за Франция, като коронацията на крале, посещения на папи и краят на двете световни войни. Камбаните бият и по повод срутването на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.

Fire Breaks Out At Iconic Notre-Dame Cathedral In Paris
Getty Images

До вчера „Нотр Дам“ беше туристическия и национален паметник, привличащ 13 млн. туристи ежегодно. Днес единствено знаем, че тя ще бъде реставрирана. „Не могат да бъдат оценени щетите на тази загуба…. „Нотр Дам“ трябва да живее. Не трябва да абдикираме в това наше задължение…. това е наследство на цялото човечество.“ каза снощи бившият кмет на Париж, Бертран Деланое. Защото в случая става въпрос за Закрилницата на Париж с 8-вековна история.