Джулиан Асанж: „Гугъл“ ни шпионира и докладва на американското правителство

| от |

ОТ 30 месеца Джулиан Асанж, знаменосец на борбата за свободна информация, живее в Лондон като политически изгнаник в еквадорското посолство. Тази латиноамериканска страна намери кураж да му даде политическо убежище, когато правителството на САЩ и съюзниците им от Обединеното кралство и Швеция започнаха да преследват основателя на „Уикилийкс“. Единственото престъпление на Джулиан Асанж беше, че каза и разпространи истината чрез „Уикилийкс“. Сред неговите разкрития са зловещите истини за войните в Ирак и в Афганистан, както и интригите и заговорите на американската дипломация.

Джулиан Асанж – като Едуард Сноудън, Челси Манинг и Глен Гринуолд – е част от една нова група дисиденти, които поради това, че разкриха истини, сега са следени, преследвани и нападани не от авторитарни режими, а от държави, претендиращи, че са „демокрации за пример“…

В новата си книга Когато „Гугъл“ срещна „Уикилийкс“ (Клаве интелектуал, Мадрид, 2014) Джулиан Асанж отива по-далеч в разкритията си, както винаги солидно документирани. Всичко тръгва от един дълъг разговор през юни 2011 г. между него и Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“. Шмид поискал среща във връзка с проучването си за бъдещето на дигиталната ера. Когато през 2013 г. книгата Новата цифрова ера излиза от печат, Асанж констатира, че мислите му са изопачени, а тезите, защищавани от Шмид, са бълнувания и мегаломании. Новата книга на Джулиан Асанж е отговор на тези измислици на собственика на „Гугъл“.

Асанж разкрива как „Гугъл“, „Фейсбук“ и „Амазон“ ни шпионират и надзирават, как предават тази информация на американските разузнавателни служби. И как „Гугъл“ – най-силната компания в бранша, има тясна, почти структурна връзка с Държавния департамент. Показва как големите дигитални агенции ни следят и контролират повече от собствените ни държави.

Книгата на Асанж ни отваря очите за това как комуникираме във всекидневния си живот, когато използваме таблет, мобилен телефон, компютър или просто като се носим из интернет и наивно си мислим, че сме по-свободни отвсякога. „Внимание! – ни казва Асанж като Палечко. – Ръсите следи от самите себе си и от частния си живот. Компании като „Гугъл“ ги събират грижливо и архивират тайно. Един ден ще ги използват срещу вас…“

Игнасио Рамоне: В центъра на новата ти книга е срещата с Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“, през юни 2011 г. Пишеш, че „Гугъл“ е най-влиятелната компания в света. Как да разбираме това?

Джулиан Асанж: Искам да кажа, че светът изживява една много дълбока промяна, че „Гугъл“ оказва най-голямо влияние върху същината на тази промяна и може би върху бързината, с която тя настъпва. Може би „Гугъл“ е най-влиятелна и в абсолютни измерения. За последното не съм сигурен. Има и други мегакомпании, които биха могли да са в тази позиция. Но сред комуникационните компании „Гугъл“ наистина е най-влиятелната. „Дженерал Електрик“, „Ексон Мобайл“ или „Шеврон“ и др. са с голямо влияние, но всички те имат един модел на търговска дейност и видът влияние, което упражняват, не е така явен. Те са статични. А „Гугъл“ еволюира постоянно. От 2011 г. до днес борсовата му стойност се удвои – от 200 на 400 милиарда долара… И проникването му в глобалното общество, в смисъл на взаимодействие между индивиди, се е увеличило повече, отколкото на която и да било друга компания.

И. Р.: Повече отколкото на финансовите институции?

Дж. А.: Без съмнение.

И. Р.: Пишеш в книгата, че напредъкът на информационните технологии, въплътен от „Гугъл“, представлява краят на частния живот на повечето хора и води света към авторитарно управление. Не е ли много песимистично?

Дж. А.: Не вярвам, че наблюдавайки света, човек може да решава дали иска оптимистични или песимистични факти. Фактите са такива, каквито са. Има явления, които можем да приемем за оптимистични, но не и това, което прави „Гугъл“.

И. Р.: На какво се основаваш, когато твърдиш, че технологиите на Силициевата долина са инструмент в услуга на външната политика на САЩ?

Дж. А.: Описвам различни примери за това. Първо, дългото сътрудничество между военнопромишления комплекс на въоръжените сили и Силициевата долина. Всеки, който се е интересувал от нея, знае, че е така. Ноам Чомски заклеймява това, което се е случвало там през 70-те и 80-те години [1]. В онази епоха компютрите бяха огромни машини, които военните управляваха и поставяха в услуга на големите американски предприятия. Представата на хората за свръхмощните компютри се вижда във филми като „Колос“ [2]. В онази епоха военните ръководеха развитието на държавата – помагаха да се отиде на Луната, да се правят атомни оръжия, междуконтинентални балистични ракети [3], да се увеличи скоростта на подводниците, съдействаха на данъчните власти да проверяват хората… Всичко това се промени, когато през 90-те години Силициевата долина започна да развива пазара и да предоставя информационни технологии за всички. Тогава започна да се създава нейният образ като „приятелка“ на хората, на потребителите. „Епъл“, „Гугъл“, „Амазон“ и по-наскоро „Фейсбук“ поощриха това и се облагодетелстваха от него. Те създадоха една илюзия, която позволи да се изчисти отрицателният образ на Силициевата долина като сътрудник на военните, който хората и повечето учени имаха за нея.

Второ, по-новите компании като „Гугъл“, които описвам в книгата, установиха тесни връзки с държавния апарат във Вашингтон, най-вече с отговарящите за външната политика. Тези връзки, които поддържат най-високопоставените ръководители на „Гугъл“ – Ерик Шмид [4], Джаред Коен [5] и др., сега излизат на яве.

И. Р.: По този повод пишеш, че когато Ерик Шмид посети Китай, Северна Корея и Бирма през 2013 г., за теб е било ясно, че е провеждал операция на „подмолна дипломация“ в полза на Вашингтон?

Дж. А.: Говоря въз основа на собствения си опит. Доказахме, че информацията, която течеше постоянно между мен и Ерик Шмид, е стигала незабавно до най-високите нива на Държавния департамент [6]. И когато, преди да се свърже с мен, Ерик Шмид използваше Лиза Шилдс [7] като канал за връзка, информацията протичаше обратно, от Държавния департамент към Ерик Шмид… Когато Вашингтон не иска да даде гласност, че поддържа пряка връзка със Северна Корея или други страни, използва подмолната дипломация, аз само повтарям това, което други са казали. Други хора оцениха какво е правил Шмид в Северна Корея, но аз имам личен опит с него.

И. Р.: Преди няколко месеца Шмид беше в Куба [8]. Вярваш ли, че и там е водил „подмолна дипломация“?

Дж. А.: Да. Мисля, че да.

И. Р.: Сбърка ли, когато през 2011 г. прие Ерик Шмид и приятелите му от вашингтонската администрация?

Дж. А.: Бях свикнал да се срещам с всякакви хора. Например, с журналисти със съмнително минало. Но нямах време да преценявам какво ги води при мен. Така че приех Ерик Шмид и тримата, които го придружаваха, както правя обикновено. Разбира се, внимавах много да не разкрия детайли от операциите, които провеждахме, или имена на членове на моя екип… Ако прочетеш внимателно записа на разговора ни, ще видиш, че се опитвам да се измъкна от някои прекалено настоятелни въпроси на Шмид. Например, той ме попита как „Уикилийкс“ се е предпазвал технически по онова време. Отговарям му, като описвам по-ранни етапи. Много може да се научи, когато се говори дълго с един човек. А тогава Шмид и тримата му придружители стояха при мен 5 часа. Това е достатъчно дълго, за да се направят относително точни заключения за здравето и разположението на духа на някой човек – какво го интересува, на какво се смее и т.н. Бих бил малко по-внимателен, ако знаех, че събраната за мен информация от Шмид отива право в Държавния департамент… Разбира се, аз също събрах информация за него и мисля, че читателите си дават сметка. Ако се анализира внимателно какво ме питаха той и тримата му придружители, разликата между искрения и фалшивия им смях… могат да се направят изводи. Например, стана ясно, че Шмид вижда Китай като враг, защото, когато се шегувах как „Уикилийкс“ проби китайската защита, Шмид се засмя по-силно и по-спонтанно, докато в други моменти беше фалшив.

И. Р.: Разочарова ли се, когато видя осакатена версия на разговора ви в книгата на Шмид [9]?

Дж. А.: Повече се разочаровах от самата книга на Шмид. Но беше интересно да си дам сметка какво иска да постигне с нея. Аз, разбира се, записах също разговора ни, знаех какво точно съм казал и как той го възпроизвежда. Видях какво се е опитвал да направи, когато анализирах какво е запазил, премълчал или изопачил. Целта му не е била да атакува мен, въпреки някои обидни неща, а да представи „Гугъл“ като „геополитическия пророк“, от когото се нуждаят САЩ. Желае Вашингтон да прибягва до услугите му и да слуша „Гугъл“.

И. Р.: Пишеш, че много граждани критикуват шпионажа и контрола, осъществяван от Държавата, но отбелязваш, че малко граждани критикуват шпионажа, провеждан от частни предприятия. Държавният по-опасен ли е?

Дж. А.: Да не би да си мислиш, че има разлика между големите частни предприятия и държавата? Разликата се стопява в повечето западни страни. Но съучастничеството им е най-очевидно в САЩ, където 80% от бюджета на агенциите за национална сигурност [10] отива в частната индустрия. Дори най-тайната разузнавателна агенция на САЩ, която е част от най-пазеното от държавата ядро, прелива 80% от бюджета си в частния сектор. Следователно трябва да се постави въпросът защо има повече изследвания за правителствения шпионаж, отколкото за частния. Мисля, че това се дължи на две неща. Първо, поради едно общо правило – когато се повишава степента на абстракцията, все по-малко хора я разбират. Например, когато американското правителство сключва с частната военна компания „Блекуотър“ [11] договор за наемници, които да бъдат изпратени в Близкия изток, колко хора се интересуват от техния брой в Ирак или Афганистан в сравнение с броя на военните? Колко внимание се посвещава на наем-ниците, когато убиват или извършват други престъпления, и как медиите отразяват престъпленията, извършени от военнослужещи? А и в двата случая американското правителство дава инструкциите и финансира операциите. Когато нещо се нарече с друго име, това е достатъчно ефикасно, за да се скрие истината.

Второ, в САЩ е много важен идеологическият аспект. От едната страна е американската левица… Почти цялата либерална левица е в Демократическата партия, обвързана в една клиентелистка система, и следователно тя не оценява правилно непремерените действия на правителството, включително всеобщата приватизация. От другата страна е либералната част на Републиканската партия, която твърди, че единственият проблем е правителството и че частният сектор никога не представлява проблем. А в действителност частният сектор управлява в голяма степен правителството. Някои мегакомпании като „Гугъл“ и „Голдман Сакс“, с огромни размери и монополи, ръководят централните служби на Държавата сякаш те са правителството. Тези частни мегакомпании имат годишен оборот, по-голям от БВП на Нова Зеландия и на много други държави.

И. Р.: Или на Еквадор, например…

Дж. А.: Да, на Еквадор също. Ако сравним петролното предприятие „Шеврон“, с годишен оборот 300 милиарда долара, и Еквадор, с БВП от 90 милиарда, ще видим, че разликата е огромна. Знаем, че има конфликт между тях [12]. „Шеврон“ се опитва да представи Еквадор като „могъща държава“, която използва сила, за да подчини и заплаши едно частно предприятие… Но по доходи „Шеврон“ има повече ресурси. „Шеврон“ е толкова голяма компания, че е в съглашение с властта в САЩ, която умее да използва силата си, невинаги пряко, за да притиска Еквадор, като мобилизира, ако е необходимо, „гражданското общество“…

И. Р.: Понятието „гражданско общество“ празни приказки ли са?

Дж. А.: Понятието – не, но практиката – да! Защото повечето организации на т. нар. гражданско общество са финансирани, за да бъдат агенти на държавата или на най-могъщите компании. В книгата давам много примери, не за да докажа това твърдение, а за да покажа какво прави „Гугъл“. Кой например финансира фондация „Нова Америка“ (New America Foundation)? Отговорът е – Ерик Шмид персонално и „Гугъл“ като компания, и Държавният департамент, и радио „Свободна Азия“, и други. Споменавам най-главните. А генералната ѝ директорка Ан-Мари Слотър работеше по-рано като много близка съветничка на Хилари Клинтън в Държавния департамент, където работи и до днес. И преподава в Принстън. Тук са всички заедно – Ерик Шмид като индивид, „Гугъл“ като компания, Държавният департамент като част от изпълнителната власт на САЩ. Същото става в радио „Свободна Азия“, където академичният свят е представен отчасти от Ан-Мари Слотър. Ерик Шмид е член на ръководството на много фондации, заедно с директорите на „Фейсбук“. И въпреки че отдалеч „Гугъл“ и „Фейсбук“ изглеждат конкуренти, в действителност, на социално равнище, не са противопоставени, сътрудничат си във фондациите и работят за държавата, подобно на фондация „Нова Америка“. В книгата се спирам по-подробно на последната, защото е най-значима от политическа гледна точка. Това е „политическият дом“ на Ерик Шмид във Вашингтон. Въпреки че той и други директори на „Гугъл“ участват също в различни фондации, които претендират, че представят „гражданското общество“…

И. Р.: Пишеш, че зад фасадата на демокрацията се крие в действителност едно силно желание да се контролират гражданите? Или зад това, което наричаме представителна демокрация…

Дж. А.: Да, сигурно си чувал прочутото твърдение на Ноам Чомски: „Медиите са за демокрацията това, което пропагандата е за диктатурата“. Те са необходимост за системата на контрол.

И. Р.: Във връзка с това вярваш ли, че проектът „Пълен контрол над информацията“ (Total Information Awareness), който описваш в книгата, е наистина изоставен?

Дж. А.: Нищо подобно. Разполагаме с документи за възникването на този проект, които „Уикилийкс“ още не е разпространил. Моето заключение, след като проучих въпроса из основи, е, че след атентатите на 11 септември комплексът от разузнавателни агенции в САЩ поиска повече власт, повече права. Искаха такива права от много време, въпреки че вече бяха много могъщи… Не че преди 11 септември нямаше масово наблюдение, имаше. Агенцията за национална сигурност (АНС), „големият звяр“ във Вашингтон, вече събираше огромно количество информация. Но веднага след 11 септември армията реши, че може да отреже по-голямо парче от тортата за сметка на АНС. И тогава предложи проект „Пълен контрол над информацията“, заедно с нещо, наречено MOAD (Майка на всички бази за данни). Той включваше цялата информация, която бяха събрали в САЩ – чрез ЦРУ, спътниците и разузнавателните агенции. В началото този проект беше одобрен, но АНС прецени, че вмешателството на армията заплашва институционната ѝ власт. И следователно АНС започна битка срещу „Пълен контрол над информацията“. В началото не успя. Създаде се нещо като висше киберкомандване, което не беше ръководено от АНС. Службите на „Пълен контрол над информацията“ също не се ръководеха от АНС. Тогава АНС се обедини с демократите, с най-висшите ръководители на демократите, и атакуваха проекта. След като го подкопаха, под претекст че е заплаха за гражданските свободи, започнаха да отхапват парчета от „Пълен контрол над информацията“ и да ги интегрират в АНС. Накрая АНС погълна по-голямата част от този проект. С една дума, проектът под това име не съществува, но всички негови цели са актуални и са част от задачите на АНС.

И. Р.: Казваш на читателите си: „Узнайте как функционира светът“. Но как да го узнаят?

Дж. А.: Първо, разбира се, като прочетат книгата ми… Революцията в комуникациите свърза различни общества. Tова означава, че е свързала всички шпиони от едно общество с шпионите от другите общества. Тук включвам и най-големите шпиони – тези от АНС, и това засилва отрицателните аспекти на глобализацията. Например, свръхагресивното икономическо състезание, финансовите преводи със скороста на светлината… Т.е. доминиращите групи, които вече са много могъщи, днес могат да умножат властта си благодарение на интернет и да я наложат на всички страни, чиито общества се сливат пак благодарение на интернет. Този процес обаче позволи на много хора от цял свят да се образоват взаимно, чрез страничното предаване на информация. Това позволява да разберем по-добре накъде върви светът.

И. Р.: Това е положителният аспект…

Дж. А.: Да. АНС и подобните ѝ шпионски организации като „Гугъл“ и други компании, чиято търговия е да събират частна информация, измъкват сведения от по-малко влиятелните хора и я архивират, за да я използват в своя полза. Това увеличава властта на онези, които вече имат много власт. Ето тук е отрицателният аспект.

От друга страна, страничното предаване на информация увеличи знанието и съответно властта на милиони хора. Възникнаха няколко организации като „Уикилийкс“, които се специализират в събирането на секретни данни за тези свръхмогъщи организации, за да ги направят публични и така да уравновесят липсата на равенство по отношение на властта. Днес има толкова начини човек да се образова. Последните пет години бяха епохата с най-голяма политическа просвета. Не във всички страни, но тази просвета се провежда едновременно в цял свят, което никога не е било.

И. Р.: Вярваш ли, че интернет успя да уравновеси асиметрията в информацията?

Дж. А.: Да, но големите компании и държавата се опитват да контролират това явление, като събират още повече информация.

И. Р.: Пишеш, че държавата не трябва да знае всичко за гражданите си, но те трябва да знаят всичко за държавата.

Дж. А.: Така трябва да бъде. Кой се интересува от прозрачността? В действителност никой. Хората не се раждат с тази тема. Не мислят за прозрачността в последните мигове на живота си. Хората се раждат с чувство за справедливост и преди да умрат искат да са се отнасяли с тях справедливо. Същото важи за частния живот. Прозрачност и частен живот са механизмите, които дават и отнемат власт, затова са важни.

И. Р.: Твърдиш, че „Уикилийкс“ допринесе за падането на две диктатури – в Тунис и в Египет?

Дж. А.: Много хора са убедени в това. Министрите на Бен Али казват, че огласяването на телеграми с взривна информация от „Уикилийкс“ е прекършило гръбнака на системата на Бен Али. Разпространението на тези информации стана в точния момент, в контекст на голямо социално недоволство, и изигра важна роля. В действителност самият Бен Али свали Бен Али.

И. Р.: Пишеш, че по време на Арабската пролет и въстанията на младежта из света – от „Възмутените“ в Испания до „Окупирай Уолстрийт“, интернет се превърна в демос, народ, който споделя една и съща култура, ценности и въжделения, в пространство, което има своето място в историята. Не е ли прекалено да се каже, че интернет е народ?

Дж. А.: Преди 2005 г. интернет беше много апатичен и отчасти благодарение на „Уикилийкс“ се промени коренно. Прекалено е да се каже, че целият интернет е народ. Но милиони хора в интернет, не знам колко са, смятат себе си за част от този народ. Други милиони не се считат за такива. Но милиони, повтарям, се смятат за такива. Познавам хора, които, като ги питаш откъде са, отговарят: „Аз съм от интернет“.

И. Р.: Интернет поколението…

Дж. А.: Звучи шеговито, но те го казват сериозно. Чувстват, че в интернет се е формирала личната им култура.

И. Р.: Продължаваш ли да мислиш, че споделянето на информация е начин да се освободи светът?

Дж. А.: Няма друга надежда. Никога не е имало друга надежда. Борбата винаги е било за това – хората да получават информация. Ако се обърнем към Древна Гърция или към разискванията във Века на просвещението, към сблъсъците в Китай или към войните за независимост в Латинска Америка, към постколониалните войни, първата крачка винаги е била да се разбере ситуацията, да се разбере какво е възможно и какво не. Дори да забравим за разпределението на ресурсите и липсата на равновесие във властта, понякога мисля, че левицата се съсредоточава само върху тези въпроси… Ако просто погледнем на какво е способен човек, когато е в подходящи условия, на какво е способна една цивилизация, ако също е в добър момент… Разбира се, че не могат да се правят планове, ако не се мисли за тях. Не може да се разбере дали един план за действие е добър, ако не се анализира в подробности и не се разбере ситуацията. Трябва да се разбере как действат институциите и хората. Хората винаги са били ограничавани от липсата на знания. Да си представим, че утре всички се събудят слепи, глухи и неми, че няма комуникация между хората, нито предаване на знанията, нито опит от миналото, нито писмени архиви, че не можем да предадем знанията на децата си, нито на бъдещето… Да си представим това крайно положение. Тогава хората ще са като зайци или камъни. Но можем да си представим друг вариант, когато придобиването на знания ще е много по-широко, образоването на хората – много по-добро, и комуникацията – много по-качествена и по-честна… Тогава ще сме много повече от прости камъни. Преди пет хиляди години може би сме били много ниско, днес сме се изкачили малко, но ни остава още много, за да можем чрез образование и подходяща информация да достигнем едно висше човешко ниво.

И. Р.: Говорехме за прозрачност. Един бивш социалистически министър на външните работи – Юбер Ведрин, критикуваше „Уикилийкс“ по следния начин: „Пълната прозрачност е тоталитаризъм“. Обвиняват „Уикилийкс“, че нарушавал частния живот на държавите. Мислиш ли, че трябва да има граници за разпространението на държавните тайни?

Дж. А.: Когато политиците, които управляват, и правителствата се оплакват от прозрачността, ме хваща смях. По повод обвиненията, за които говориш, то е все едно да кажеш: вярвам, че хората не трябва да крадат едни от други. Човек може да вярва в това или да не вярва. В действителност няма значение, защото не сме богове, държавите също не са. Знаем вече, че държавите не могат да се регулират сами, защото ще станат „лоши“. Тоест, държавите трябва да бъдат регулирани от други инстанции, от хора вътре в държавата и хора извън апарата на държавата. Това е нещо очевидно, много хуманисти го предлагат. Една институция, която се регулира сама, която няма външна регулация, се самоосъжда да допуска несправедливости или корупция. Затова в практиката някои държавни институции като полицията, която разследва мафиите, трябва да действат професионално, за да не допускат разследванията им да бъдат оспорвани.

Без съмнение в „Уикилийкс“ действаме професионално и се грижим самоличността на източниците ни да не бъде компрометирана, нито пък самоличността на нашия екип да бъде разкрита някога. И това никога не се е случвало. Но за пазенето на нашите тайни не е отговорно цялото общество. По същия начин не може редакторите и гражданите да се цензурират едни други, поради това, че полицията и разузнавателните агенции са действали некомпетентно.

И. Р.: Пишеш, че „Уикилийкс“ е дал на света „урок по журналистика“ и че би трябвало да се затворят всички медии и да се направят нови. Не е ли малко прекомерно?

Дж. А.: Аз работих с медиите като журналист и издател – в конкуренция с други медии, и като читател – като всички хора. Но също така преживях нещо, което малцина са изживели, включително малко журналисти, а именно като обект на атаки да изстрадаш медиите. Така развих много силна чувствителност към липсата на професионализъм, видях, че медиите имат много предразсъдъци, че са в услуга на властта, пред която се отчитат. Сред журналистите, които работят за големите медии, има много добри, но ограниченията, които им налагат, са прекалено строги и почти непреодолими. Основното е, че властта ги покварява. И когато една медия стане влиятелна, дори само защото си върши добре работата, тя кани хора да работят за нея. А тези хора пък започват да ги канят елитите, като им внушават така, че принадлежат към тяхното социално ниво, към нивото на бизнесмените. И обменят информация. Това е просто процес на съблазняване и приобщаване, на който повечето не могат да устоят. В резултат на това всяка влиятелна медийна група, която работи от години, не е способна на дава информация по честен начин.

И. Р.: Искам да те попитам каква връзка имаш с Едуард Сноудън сега, ако не е тайна?

Дж. А.: Не е тайна, че „Уикилийкс“ и аз самият успяхме да измъкнем Едуард Сноудън от Хонгконг и да го отведем на сигурно място. Сега има политическо убежище в Русия и е създал организация за защита на източниците на журналистите. Нарича се „Фондация Смелост“. Но не мога да кажа как се свързваме. Интересно е защо не мога да го кажа. В САЩ едно разширено жури разследва случая „Сноудън“ и агентите на ФБР, свързани с това жури, задават въпроси от рода на това каква роля играем аз и Сара Харисън [13], както и други членове на „Уикилийкс“, в случая „Сноудън“. Ние сме горди и доволни, че Сноудън е на сигурно място. Семейството му сега е при него в Русия. И може да се движи свободно в най-голямата страна на планетата. Има документи за пътуване, но още трябва много да внимава, когато излиза извън Русия, заради опитите на САЩ да го отвлекат. Сега е в добро положение, но трябва да внимава. Той е много важен стимул за други хора, които бият тревога, да направят крачка напред и да последват примера му.

И. Р.: Поддържаш най-преследвания от САЩ човек, когото обаче много хора смятат за герой на нашето време.

Дж. А.: Нали знаеш, че няма ненаказано добро…

И. Р.: Готов ли си да преговаряш със САЩ, за да се сложи край на преследването спрямо теб?

Дж. А.: Опитах се да преговарям със САЩ и адвокатите ми във Вашингтон го направиха. Министерството на правосъдието отказва да говори с моите представители. Последните новини от министерството са, че продължават да ме разследват, уведомяват за това съда, но отказват да говорят с адвокатите ми и с мен. Еквадорското правителство също се опита на преговаря с правителството на САЩ, но то отказва.

И. Р.: През юни оповести, че скоро ще излезеш оттук…

Дж. А.: Не бях аз, а медиите.

И. Р.: Още едно доказателство за „лъжите на медиите“? Кога мислиш, че ще излезеш от посолството?

Дж. А.: Имам голяма надежда, че скоро. Правното ми положение е напълно ясно. Отправихме към различни юрисдикции десетина иска, които напредват. Половината от тях са настъпателни. Например, предявихме иск срещу разузнавателните операции срещу мен в Швеция, друг иск – срещу военните операции на САЩ срещу нас в Германия, друг – в Дания, срещу незаконното сътрудничество на датското разузнаване с ФБР срещу нас. По иск, заведен в Шотландия, постигнахме решение в наша полза и арестуваха един доносник на ФБР, който информираше в наш ущърб. В Швеция обжалвахме и очакваме положителен резултат. От правна гледна точка положението е съвсем ясно отдавна. От друга страна, САЩ и Обединеното кралство започват да се разграничават от темата „Уикилийкс“. Сега са много заети с организацията „Ислямска държава“. В Обединеното кралство се интересуват от изборите догодина. В Швеция има ново правителство.

И. Р.: Социалдемократическо…

Дж. А.: Да, но не трябва да се забравя, че едно социалдемократическо правителство взе решение да сътрудничи с ЦРУ през 2011 г. [14]. В Швеция няма голяма разлика между десен и ляв център. В Стокхолм сега са в преход. По време на преход натискът върху съдебната система не е толкова силен, защото се съставя ново правителство. В Обединеното кралство има различни фракции, които са на моя страна, и това предизвика промяна в закона. Да напомня, че тук ме държаха затворен без никакво обвинение в продължение на 4 години, няма обвинение срещу мен нито в САЩ, нито в Швеция. Това звучи невероятно за повечето хора, не вярват, че може да е истина. Аз също не вярвах, че може да ми се случи такова нещо, но ето, че се случи. Бях задържан без обвинение в продължение на 4 години. И се опитват да ме екстрадират отново без обвинения… Добре, че Върховният съд в Обединеното кралство призна това за злоупотреба, която обаче не е можело да се избегне според тогавашния закон. В резултат парламентът промени закона и сега в Обединеното кралство не е възможно екстрадиране без конкретни обвинения.

И. Р.: Твоят случай го разгледаха като специален?

Дж. А.: Не. Но има един проблем – този нов закон не е валиден със стара дата. Тази точка, че не е валиден със стара дата, беше въведена след една статия в лондонския Индипендънт, в която пишеше, че ако законът се приеме такъв, какъвто беше, Асанж ще бъде свободен. Вероятно тази точка не е законна, защото беше въведена единствено, за да навреди на един човек.

И. Р.: Не е редно да се прави закон за един човек…

Дж. А.: Е, те не сложиха името ми, изхитруваха, но описват точните обстоятелства около мен…

И. Р.: Сигурно ще го нарекат поправката „Асанж“…

Дж. А.: Адвокатите ми се шегуват, наричат я „изключението Джулиан на закона Асанж“. Но съм оптимист.

 

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Тамара – първата жена-цар на Грузия

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Наричат я „земя на вълци“, „страна на земеделци“ или „пределите, където се почита Св. Георги“, за местните това е Сакартвело (земята на картлианците), а по света е известна като Грузия. Сравнително малката държава граничи с големи световни сили като Русия и Турция, почти цялата й територия е планинска, като включва дори част от величествения Кавказ, а западните й предели се мият от вълните на Черно море. При изграждането на държавата и националната идентичност на грузинците особено голяма роля изиграват две жени, които впоследствие биват канонизирани: първата, св. Нина – ги покръства, а втората – св. Тамара ги превръща във велика сила през Средновековието.

TamariIcona

Св. Тамара

През XIII в. Грузия достига най-голямото си териториално разширение: от Черно до Каспийско море и от Спери до Дербенд, включвайки целия Кавказ до Хазария и Скития. Това е т.нар. „Златен век“ на грузинците. Тогава  търговията, културата и икономиката й са в разцвет и всичко това се дължи на грузинския еквивалент на цар Симеон –тъмнокоса, красива владетелка, която (както я изобразяват) е вдигнала дясната си ръка в знак на милост, а в лявата стиска меч. Тамара е правнучка на великия цар Давид IV Строителя, който консолидира държавата и е дъщеря на войнствения Георги III, който обичал да води военни кампании и да чупи капачките на колената на опонентите си. Името й идва от иврит и означава „палмово дърво“, a според описанията на съвременниците, точно като него тя излъчва едновременно нежност, сила и устойчивост.

376px-Giorgi_III_of_Georgia_(Kintsvisi_monastery_fresco)

Георги III, фреска от Кинцвиския манастир

В годината, в която се ражда легендарния разбойник Робин Худ на бял свят идва и Тамара. Тя е по-голямата от двете дъщери на Георги III. Баща й е доста суров владетел, който не търпи никакво неподчинение. Доказателство за това е начинът, по който потушава бунта срещу себе си, когато Демна, неговия племенник и бъдещ наследник, е арестуван, ослепен и кастриран. Колкото и да е жесток в методите си, той има добра проницателност като владетел и иска две неща от бъдещия управник – да е от неговия род и да има достатъчно време да го подготви за властта. Това, което прави след като лишава Демна от трона, поразява благородниците в двора му и дори предизвиква не малко отрицателни вълнения, защото през 1178 г. той провъзгласява своята 18-годишна дъщеря Тамара за съвладетел. Поразени от този избор и издигането на едно момиче на такъв пост знатните възнегодуват срещу решението, но Георги ги поставя на мястото им казвайки, че „Човек може да познае лъва по неговите нокти, а Тамара – по нейните действия“. Няма сведения дали само с това изречение или с цената на по-тежки наказания Георги постига своето, но е факт, че през следващите 6 години баща и дъщеря успешно си поделят властта в Грузия.

След смъртта му през 1184 г., едва на 24 години, Тамара става първата самостоятелно управляваща жена владетел в историята на Грузия, получавайки титлата „цар“, която на грузински е само в мъжки род. Все пак това са Средните векове и става дума за нежния пол, което неминуемо довежда до бунтове и размирици сред знатните родове. Те са възмутени как е възможно тя да управлява държавата, като някои дори се опитват да се отделят от границите на страната. Решението е веднага да й се намери съпруг и тук дворът се разделя на две фракции. Спечелила тази, подкрепяща княза на Велики Новгород – Юри, като най-достоен кандидат. По това време той е детрониран и прогонен от владенията си, затова и приема с охота предложената му брачна ръка.

Като неин съпруг Юри е поставен начело на военните сили на Грузия, които той води успешно в битки срещу селджуците. Но изглежда с това се изчерпват всичките му качества. Според запазените сведения той е арогантен, амбициозен, тежък алкохолик и има особени сексуални предпочитания, включващи содомия. Чашата за Тамара прелива, когато той публично я обвинява, че тя е причината да не се ражда наследник на трона. Действията, които тя предприема, са прецедент от религиозна гледна точка. Четири века по-късно един английски владетел ще поиска същото от Църквата, но то ще му бъде отказано, което ще доведе до религиозна революция в Англия. През XII в., в православна Грузия, Тамара успява да постигне своето с финес. Злоупотребите и поведението на княз Юри са така добре познати, че благодарение на своята интелигентност и разбира се власт, Тамара успява да се разведе със съпруга си.

Натрупала опит, тя отхвърля всякакви дворцови игри и сама посочва новата си половинка. Изборът й пада върху Давид Сослан, княз на Алания, който й е роднина по майчина линия. Вторият й брак е изключително успешен, както в личен, така и в политически план. Те се радват на двама сина, които впоследствие наследяват майка си и управляват разумно. Съпругът на Тамара приема своята позиция на принц-консорт и факта, че жена му е цар на Грузия. Той буквално става дясната й ръка – човекът, който води армиите й към славни победи. Според изворите той бил много красив, доблестен, силен, умел пълководец и напълно отдаден съпруг.

С подкрепата на Давид, Тамара успява да укрепи властта си, отблъсквайки вътрешните си врагове. След това тя насочва вниманието си към мащабна външна политика, която е продължение на делото на нейните предци. Според някои историци по този начин Тамара иска също така да отклони вниманието на определени представители на знатните родове от вътрешните неразбирателства и да насочи енергията им в друга посока, за да може да осъществи и останалите си идеи за развитието на страната. Един от основните й врагове са съседите мюсюлмани, в частност става дума за селджуките. Според преданията, когато Сюлейман II, султанът на Румския султанат, обявил война на Грузия написал в своето писмо, че „на жените не им достига здрав разум“ и вероятно е преувеличено, но дори й предложил да стане една от жените в харема му. Отговорът на Тамара е ясен – тя разбива армиите му и подчинява някои от териториите на селджуците. Едни от най-големите й победи са в битката при Шамкор (1195) и в тази при Басиани (1202), в които грузинците нанасят тежки поражения на селжуките.

Технически Тамара никога не е начело на армията на бойното поле, това е работа на съпруга й Давид, но тя участва в изработването на стратегията и придружава войската. Според преданията преди едно от нападенията срещу Сюлейман, тя се явява боса пред войниците си, застава на един от балконите на църква и отправя към тях призив да победят мюсюлманите.

Войските на Тамара това и правят – поразяват враговете и разширяват границите на държавата. През 1204 г. с нейна подкрепа е създадена Трапезундската империя, която става васал на Грузия. Силата на Тамара обаче не се ограничава само с военни победи и териториално разширение. Тя закриля грузинските манастири в Светите земи, водейки активна дипломатическа политика. По това време нови търговски центрове разцъфват в грузинските територии, а търговията пълни държавната хазна. Културата също изживява разцвет. През „Златния век“ е създаден националният епос на Грузия „Витязът в тигрова кожа“, който е дело на поета Шота Руставели. Това произведение е толкова знаково за грузинската литература, че до началото на XX в. е било част от зестрата на всяка булка. Според запазените сведения Тамара е вдъхновение за Руставели и неспособен да получи нейната любов, той се оттегля в манастир.

През 1207 г. умира съпругът й Давид, което слага край на успешния им дует. Тамара не се омъжва след това. Само 7 години по-късно тя го последва покосена от коварна болест, както се съобщава в изворите. Тя оставя Грузия на върха на нейната мощ, включваща обширни територии, водеща активна търговия и радваща се на културен разцвет. Управлението на жената-цар е най-успешното в историята на страната. Никога след това тези успехи не се повтарят. Само няколко десетилетия по-късно Грузия пода под властта на монголите.

Заради изключителните си успехи и умерена политика Тамара е канонизирана за светица и нейният празник се чества всяка година на 14 май. В житията й са включени някои религиозни хиперболи като факта, че ражда един от синовете си след като е докосната от слънчев лъч. В религиозния й образ са преплетени и езически вярвания, тъй като за нея се твърди, че влияе на времето и дори се асоциира с богинята на медицината и плодовитостта. Някои писатели като Михаил Лермонтов, се опитват да очернят името й. В неговата поема „Демон“ Тамара е представена като един сладострастен тиранин, който се радва на компанията на много мъже, чиято участ след като прекарат една нощ с нея е да бъдат бутнати в пропаст.

tamara podpis

Подписът на жената-цар Тамара

Ако оставим черните краски настрана, които преследват всяка ярка личност, тя си остава един от най-успешните владетели на Грузия. Дори в шестото издание на известната видео игра „Цивилизацията“ за първи път е включена Грузия като една от великите древни нации, а един от новите герои е именно Тамара. Както е описана в местния фолклор: тя е като супергерой – идеалният цар и светица във всяко едно отношение.

 

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Безобразните истории на Гордън Бенет Младши

| от chronicle.bg | |

За Гордън Бенет Младши парите не значат нищо. Той харчи толкова… безнаказано, че в Англия името му е синоним на изненада и недоверие.

Син на известния вестникарски магнат Джеймс Гордън Бенет Старши, Младши е роден през 1841 и след като получава образованието си във Франция, пристига в Ню Йорк по единствения начин, по който един 16-годишен младеж от неговия калибър може – на борда на 77-тонна яхта Rebecca, която татко му купува.

449px-James_Gordon_Bennett_Sr

Джеймс Гордън Бенет Старши, 1851

Може би трябва да споменем и Гордън Старши за малко. Той не води извънредно пищен живот като сина си, но има сериозен принос в „изобретяването“ на „модерната журналистика“. Вдъхновен от автобиографията на Бен Франклин, Старши пристига в САЩ от родната си Шотландия и създава своята медийна империя. За негова жалост, първите му опити в тази посока са неуспешни и той трябва да изкарва прехраната си като редактор и асистент в New York Courier. Щастието му се усмихва, когато е 40-годишен и основава New York Herald през 1835. Вестникът става най-четения за времето си в САЩ, основно защото Бенет влага всичките си усилия в това извънредните новини да се отпечатват първо в неговото издание, а материалите да са възможно най-изчерпателни.

Неговата логика е, че хората ще предпочетат вестника, които публикува новини първи, пред този, който е има най-вярната информация. Herald става любим вестник на самият Ейбрахам Линкълн, който го чете религиозно, заради отразяването на Гражданската война. Бенет Старши постига това като изпраща репортери направо на бойното поле. Той е пионер и в новинарските интервюта като публикува на първа страница новина за убийството на проститутка заедно с интервю с мадам на бардака, където покойната проститутка е работила.

Herald не се слави с безупречна журналистика. Една от причините вестникът да е толкова популярен е, че пише освен новини, и жълтини и клюки. Бенет предлага парична награда на всяка жена, „която хване презвитериански свещеник по време на престъпление“. Също така Текстовете във вестника абсолютно ще си противоречат и това по никакъв начин не притеснява никого от редакторите, ако така историята ще стане по-въздействаща.

Целият този подход, разбира се, навлича на Бенет Старши известно количество врагове. Затова и изпраща съпругата си заедно със сина и дъщеря им във Франция – за да не стават свидетели (а и жертви) на заплахите и тормоза.

Harvard_Theatre_Collection_-_James_Gordon_Bennett_standing_cropped

Гордън Бенет Младши, 1901

Обратно на Гордън Младши. Когато се връща в Ню Йорк като тийнейджър, той започва да учи похватите на баща си, а междувременно и прави впечатление сред хайлайфа на страната като става най-младият член на Ню Йорк Яхт Клуб на възраст от 16 години и 3 месеца. Въпреки че членството му се дължи до голяма степен на паричките на тати, Младши и ръководи екипаж от над 20 човека в няколко състезание, в които Rebecca завършва близо до върха. Това продължава няколко години, докато яхтите не се сменят и през 1866 вече с новата си още по-голяма лодка Henrietta, Младши ще спечели първото трансатлантическо състезание като изминава 4800 километра само за 14 дни.

Currier_&_Ives-Schooner_Henrietta

Яхтата Hentrietta, с която Бенет дори участва в Гражданската война и помага за отвоюването на Фернандина във Флорида 

След като напуска армията, Бенет се връща към това, което може най-добре – да се забавлява заедно с елита на Ню Йорк. Пиянските му изпълнения стават легендарни сред тези общества. Когато поема вестника от баща си на 25 години, Бенет Младши не се свени да отпечатва и собствените си нечестиви изпълнения, което му носи много добър тираж и пари. Това обаче представлява затруднение за нас, защото не можем да преценим кое от написаното е преувеличено за ефект и кое е достоверно.

Jennie_Churchill

Джени Джеръм

Например, наистина ли е карал каретата си посред нощ с ужасна скорост чисто гол? Излиза, че да – това дори е едно от любимите му пиянски занимания и му изкарва прякора Лудия Комодор. Разбира се, карането на карета с висока скорост често завършвало с контузии. Веднъж Бенет взима младата Джени Джеръм, дъщеря на „Краля на Уол Стрийт“ Леонард Джеръм и бъдеща майка на Уинстън Чърчил, на едно такова високоскоростно пътешествие, насред което обаче пилотът на каретата губи контрол и предизвиква потенциално смъртоносен инцидент, от който двамата за щастие се отървават само със синини.

Както загатнахме вече, Бенет харчи доста пари за морските си преживявания. В една от яхтите си – Lysistrata, за $17,8 милиона днешни пари – той построява тайна стая с голям електрически вентилатор в нея. Стаята е достатъчно голяма за една крава. Каквато и се подвизавала вътре, охлаждана от големия вентилатор, а целта й била да предоставя свежо мляко, сметана и масло на Бенет, докато той и гостите му са в открито море.

Друга история се случва в Union Club в Ню Йорк. Докато Бенет вечеря, избухва пожар. При вида на пламъците, пияният младеж започва да дирижира пожарната операция. За да спре, пожарникарите го напръскват с маркуча, запращайки го на другия тротоар. На другата сутрин приятели му разказват защо е мокър и от срам и за извинение той купува нови палта на всички в пожарната.

След като губи бас, Бенет (отново пиян) язди пони в салона на клуб в Нюпорт. Той съответно търпи забрана да го посещава повече, което от своя страна го кара да купи съседната сградата, да отвори свой клуб там и да покани всички от този клуб да дойдат в неговия.

Това обаче не е най-язвителната покупка, която Бенет някога е правил. Веднъж му отказват резервация в любимия му ресторант, в следствие на което той купува целия въпросен ресторант, за да не стават повече подобни грешки.

Въпреки че изглежда като глезльо с на тати паричките, Бенет всъщност е бил изключително проницателен бизнесмен и изненадващо щедър с финансите си като често прави големи дарения на различни благотворителни организации. Например по време на Паниката от 1873 той отваря обществена кухня, за да се погрижи всеки в града да получи храна. Не само това, но храната, която раздава, е приготвена от изумителния по онова време ресторант Delmonico.

След като поема вестника от баща си през 1866, Бенет предприема няколко стъпки, за да осигури това Herald да остане известен със сензационността си. Той спонсорира човек на име Хенри Мортън Стенли и пътешествието му в търсене на известният и най-вероятно изчезнал шотландски мисионер и изследовател доктор Дейвид Ливингстън. Стенли изминава около 1100 километра из Африка с уговорката Herald да отразява пътешествието му ексклузивно.

Друга история от страниците му е масовото бягство на животни от зоологическата градина в Сентръл парк през 1874. Текстът описва детайлна картина на зверове, които вършеят из града и осакатяват, разчекват, разчленяват и по всякакви начини убиват хората, които са в истерия и ужас. Разбира се, такова нещо няма, но обществото изяжда историята с невероятен глад, докато конкурентите се чудят как са могли да изтърват такава история, която се случва под носа им. Някъде в края на вестника пише, че нищо подобно не се е случило, а историята само илюстрира какво би могло да се случи заради хлабавите клетки в парка.

Относно личния му живот – Бенет е ерген, докато не се жени на 73-годишна възраст. За малко е сгоден през 1877 (на 36 години) за изявената социалистка Каролин Мей. Защо обаче годежът се проваля, не е съвсем ясно, но легендата е, че Бенет пристига на празненство, организирано от семейството на Мей, разбира се, пиян, и използва или камината, или пианото, или саксията на някое цвете като тоалетна, докато високопоставените гости гледат с изумление. Каквито и да са детайлите, годежът се отлага светкавично. Братът на Каролин, Фредерик Мей, кани Бенет на дуел, в който никой не е наранен, защото и двамата не се уцелват, въпреки, че са на около 9 метра един от друг…

След дуела, дали от срам или от страх от Фредерик, Бенет заминава за Париж, където прекарва по-голямата част от останалата част от живота си.

В крайна сметка той се жени за Мод Потър, вдовицата на сина на основателя на Ройтерс. Тогава тя е на 48 години. Бенет почива 4 години след брака – през 1918.

Джеймс Гордън Бенет Младши живее толкова бързо, лудо и съмнително, че днес във Великобритания „Гордън Бенет!“ е популярен израз на недоверие.

 
 
Коментарите са изключени

Защо носим черно, когато сме в траур

| от chronicle.bg |

Погребалните ритуали датират отпреди зората на цивилизацията. Например, за неандерталците се знае, че целенасочено са погребвали умрелите още преди 130 000 години. Ние, хората, се погребваме от поне 100 000 години.

Носенето на конкретен цвят дрехи по време на погребението, а и след това, обаче изглежда датира от по-скоро (въпреки че и то е от древността). Още в Библията пише как след като синът му умира Яков носи вретище – неудобен, груб плат от козина на коза: „И Яков раздра дрехите си, сложи вретище около кръста си и оплаква сина си дълго време.“

Относно черния цвят – първите, които го използват в траурен контекст, поне първите, за които има оцелели исторически извори, са древните римляни, чиято цивилизация може да се проследи до 753 пр. н. е. Те са носили специална тъмна, вълнена тога, наречена „toga pulla“ (вместо стандартната бяла „toga virillis“, която всички знам), по време на траур. А понякога и като знак на протест, например, срещу някое решение на сенатора.

По-познати форми на облекло в Западния свят се появяват в Европа през средновековието. В общество със стриктна йерархия, облеклото следва този строй и по време на траур само най-високопоставените хора могат да си позволят скъпия черен или бял креп често с дълга качулка и пелерини. По-обикновените хора носели и по-обикновени тъмни дрехи. Горе-долу по това време вдовиците започват да носят характерния воал и вдовишко облекло.

Mourning_ring

 

Траурен пръстен

По време на социалната революция през 18 век, въпреки че едрите търговци в Америка и Европа все още заемат и по-високи нива в обществото, инвестирането в специални и често скъпи дрехи специално за траур от хората от по-ниските прослойки става нормално. Някои дори си позволяват цели черни гардероби (и им се налага). Върхът на тоалета са траурните бижута – аксесоари като брошки, пръстени, гердани и други.

Queen-Victoria

Кралица Виктория, облечена в траур

Така в средата на 19 век, когато британският принц Албърт почива (1861), кралица Виктория облича иконичните си траурни одежди от тежък креп, а обществото я следва като някои хора продължават да носят траура си дори след обявения период, първо, като уважение към принца и второ, за да изкарат малко вече от специалните си дрехи, които иначе не могат да бъдат използвани в ежедневието.

Във Викторианската епоха също така се установява колко време да се носи един траур. Въпреки че това време често не се изпълнява точно или направо се пренебрегва, очаква се една вдовица да тъгува (видимо) в продължение на една година след смъртта на съпруга й – това включва носене единствено на тъмни дрехи и воал, когато е навън, както и да избягва „балове и забавления“. В годината след това тя трябва да е в „полутраур“ като може да носи цветове като лилаво и виолетово, както и малко стандартни бижута.

Родителите и децата на покойника се очаква да носят черно 2 години. Вдовците от своя страна се обличат в черен костюм и черни ръкавици в продължение на година. От братята и сестрите се очаква да тъгуват тежко едва 6 месеца, а след това да носят предимно сиви, черни или бели дрехи. След като съответните срокове преминат, прието е преходът към по-цветно облекло да става постепенно,  а не изведнъж.

Викторианските норми, които рефлектират в протестантските традиции, не са последвани от католиците през 19 век като техните правила са малко по-задължителни. Например, католическите вдовици и вдовци се очаква да само черно в продължение на една година – период на дълбок траур. След това идва периодът на полутраур, който е 6 месеца и продължава да е тежък цветово за вдовиците – те трябва да носят черни дрехи с малко бяло или бели дрехи с нещо черно. Последният период е на лек траур, когато вече са им разрешени приглушени цветове на сиво, лавандулово и лилаво. За католическите вдовци е важи същото като те обаче няма период на полутраур.

На децата католици (под 12-годишна възраст) може да носят сиво през зимата и бяло през лятото. За тях официалното тъгуване е разделено на 6 месеца тежък траур, 6 месеца полутраур и 3 месеца лек траур.

Всичко това може да изглежда прекалено, но облеклото поне сигнализирало на другите положението, в което се намира човек, и така предполага към него да се отнасят с повече разбиране и съчувствие.

От друга страна, такъв гардероб често струвал доста пари, което за бедните хора означавало отново късата клечка, както пише и в „Магьосникът от Оз“: „Най-голямото ми желание сега е — добави тя — да се върна в Канзас, защото леля Ем сигурно мисли, че ми се е случило нещо много страшно, и затова ще си сложи жалейни дрехи. А пък ако жътвата тази година не е по-добра от миналата, сигурна съм, че чичо Хенри няма да може да си го позволи.“

С времето тези правила са очевидно са се смекчили значително, основно заради Първата световна война, когато траурът обзема значителен процент от населението. Но дори през 60-те години някои от старите традиции все още се практикуват от мнозина. Например, избягването на балове, партита и подобни е нормално да се избягва около година и въпреки че спортовете са очаквано занимание, човек отново трябва да се облече по съответния начин.

Днес, всякакви правила са според опечалените. Етикетът на самото погребение обаче все още е конкретен и се спазва, освен ако не се спомене друго – например, любимия цвят на починали или ако той е искал нещо конкретно приживе.

 
 
Коментарите са изключени