Джулиан Асанж: „Гугъл“ ни шпионира и докладва на американското правителство

| от |

ОТ 30 месеца Джулиан Асанж, знаменосец на борбата за свободна информация, живее в Лондон като политически изгнаник в еквадорското посолство. Тази латиноамериканска страна намери кураж да му даде политическо убежище, когато правителството на САЩ и съюзниците им от Обединеното кралство и Швеция започнаха да преследват основателя на „Уикилийкс“. Единственото престъпление на Джулиан Асанж беше, че каза и разпространи истината чрез „Уикилийкс“. Сред неговите разкрития са зловещите истини за войните в Ирак и в Афганистан, както и интригите и заговорите на американската дипломация.

Джулиан Асанж – като Едуард Сноудън, Челси Манинг и Глен Гринуолд – е част от една нова група дисиденти, които поради това, че разкриха истини, сега са следени, преследвани и нападани не от авторитарни режими, а от държави, претендиращи, че са „демокрации за пример“…

В новата си книга Когато „Гугъл“ срещна „Уикилийкс“ (Клаве интелектуал, Мадрид, 2014) Джулиан Асанж отива по-далеч в разкритията си, както винаги солидно документирани. Всичко тръгва от един дълъг разговор през юни 2011 г. между него и Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“. Шмид поискал среща във връзка с проучването си за бъдещето на дигиталната ера. Когато през 2013 г. книгата Новата цифрова ера излиза от печат, Асанж констатира, че мислите му са изопачени, а тезите, защищавани от Шмид, са бълнувания и мегаломании. Новата книга на Джулиан Асанж е отговор на тези измислици на собственика на „Гугъл“.

Асанж разкрива как „Гугъл“, „Фейсбук“ и „Амазон“ ни шпионират и надзирават, как предават тази информация на американските разузнавателни служби. И как „Гугъл“ – най-силната компания в бранша, има тясна, почти структурна връзка с Държавния департамент. Показва как големите дигитални агенции ни следят и контролират повече от собствените ни държави.

Книгата на Асанж ни отваря очите за това как комуникираме във всекидневния си живот, когато използваме таблет, мобилен телефон, компютър или просто като се носим из интернет и наивно си мислим, че сме по-свободни отвсякога. „Внимание! – ни казва Асанж като Палечко. – Ръсите следи от самите себе си и от частния си живот. Компании като „Гугъл“ ги събират грижливо и архивират тайно. Един ден ще ги използват срещу вас…“

Игнасио Рамоне: В центъра на новата ти книга е срещата с Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“, през юни 2011 г. Пишеш, че „Гугъл“ е най-влиятелната компания в света. Как да разбираме това?

Джулиан Асанж: Искам да кажа, че светът изживява една много дълбока промяна, че „Гугъл“ оказва най-голямо влияние върху същината на тази промяна и може би върху бързината, с която тя настъпва. Може би „Гугъл“ е най-влиятелна и в абсолютни измерения. За последното не съм сигурен. Има и други мегакомпании, които биха могли да са в тази позиция. Но сред комуникационните компании „Гугъл“ наистина е най-влиятелната. „Дженерал Електрик“, „Ексон Мобайл“ или „Шеврон“ и др. са с голямо влияние, но всички те имат един модел на търговска дейност и видът влияние, което упражняват, не е така явен. Те са статични. А „Гугъл“ еволюира постоянно. От 2011 г. до днес борсовата му стойност се удвои – от 200 на 400 милиарда долара… И проникването му в глобалното общество, в смисъл на взаимодействие между индивиди, се е увеличило повече, отколкото на която и да било друга компания.

И. Р.: Повече отколкото на финансовите институции?

Дж. А.: Без съмнение.

И. Р.: Пишеш в книгата, че напредъкът на информационните технологии, въплътен от „Гугъл“, представлява краят на частния живот на повечето хора и води света към авторитарно управление. Не е ли много песимистично?

Дж. А.: Не вярвам, че наблюдавайки света, човек може да решава дали иска оптимистични или песимистични факти. Фактите са такива, каквито са. Има явления, които можем да приемем за оптимистични, но не и това, което прави „Гугъл“.

И. Р.: На какво се основаваш, когато твърдиш, че технологиите на Силициевата долина са инструмент в услуга на външната политика на САЩ?

Дж. А.: Описвам различни примери за това. Първо, дългото сътрудничество между военнопромишления комплекс на въоръжените сили и Силициевата долина. Всеки, който се е интересувал от нея, знае, че е така. Ноам Чомски заклеймява това, което се е случвало там през 70-те и 80-те години [1]. В онази епоха компютрите бяха огромни машини, които военните управляваха и поставяха в услуга на големите американски предприятия. Представата на хората за свръхмощните компютри се вижда във филми като „Колос“ [2]. В онази епоха военните ръководеха развитието на държавата – помагаха да се отиде на Луната, да се правят атомни оръжия, междуконтинентални балистични ракети [3], да се увеличи скоростта на подводниците, съдействаха на данъчните власти да проверяват хората… Всичко това се промени, когато през 90-те години Силициевата долина започна да развива пазара и да предоставя информационни технологии за всички. Тогава започна да се създава нейният образ като „приятелка“ на хората, на потребителите. „Епъл“, „Гугъл“, „Амазон“ и по-наскоро „Фейсбук“ поощриха това и се облагодетелстваха от него. Те създадоха една илюзия, която позволи да се изчисти отрицателният образ на Силициевата долина като сътрудник на военните, който хората и повечето учени имаха за нея.

Второ, по-новите компании като „Гугъл“, които описвам в книгата, установиха тесни връзки с държавния апарат във Вашингтон, най-вече с отговарящите за външната политика. Тези връзки, които поддържат най-високопоставените ръководители на „Гугъл“ – Ерик Шмид [4], Джаред Коен [5] и др., сега излизат на яве.

И. Р.: По този повод пишеш, че когато Ерик Шмид посети Китай, Северна Корея и Бирма през 2013 г., за теб е било ясно, че е провеждал операция на „подмолна дипломация“ в полза на Вашингтон?

Дж. А.: Говоря въз основа на собствения си опит. Доказахме, че информацията, която течеше постоянно между мен и Ерик Шмид, е стигала незабавно до най-високите нива на Държавния департамент [6]. И когато, преди да се свърже с мен, Ерик Шмид използваше Лиза Шилдс [7] като канал за връзка, информацията протичаше обратно, от Държавния департамент към Ерик Шмид… Когато Вашингтон не иска да даде гласност, че поддържа пряка връзка със Северна Корея или други страни, използва подмолната дипломация, аз само повтарям това, което други са казали. Други хора оцениха какво е правил Шмид в Северна Корея, но аз имам личен опит с него.

И. Р.: Преди няколко месеца Шмид беше в Куба [8]. Вярваш ли, че и там е водил „подмолна дипломация“?

Дж. А.: Да. Мисля, че да.

И. Р.: Сбърка ли, когато през 2011 г. прие Ерик Шмид и приятелите му от вашингтонската администрация?

Дж. А.: Бях свикнал да се срещам с всякакви хора. Например, с журналисти със съмнително минало. Но нямах време да преценявам какво ги води при мен. Така че приех Ерик Шмид и тримата, които го придружаваха, както правя обикновено. Разбира се, внимавах много да не разкрия детайли от операциите, които провеждахме, или имена на членове на моя екип… Ако прочетеш внимателно записа на разговора ни, ще видиш, че се опитвам да се измъкна от някои прекалено настоятелни въпроси на Шмид. Например, той ме попита как „Уикилийкс“ се е предпазвал технически по онова време. Отговарям му, като описвам по-ранни етапи. Много може да се научи, когато се говори дълго с един човек. А тогава Шмид и тримата му придружители стояха при мен 5 часа. Това е достатъчно дълго, за да се направят относително точни заключения за здравето и разположението на духа на някой човек – какво го интересува, на какво се смее и т.н. Бих бил малко по-внимателен, ако знаех, че събраната за мен информация от Шмид отива право в Държавния департамент… Разбира се, аз също събрах информация за него и мисля, че читателите си дават сметка. Ако се анализира внимателно какво ме питаха той и тримата му придружители, разликата между искрения и фалшивия им смях… могат да се направят изводи. Например, стана ясно, че Шмид вижда Китай като враг, защото, когато се шегувах как „Уикилийкс“ проби китайската защита, Шмид се засмя по-силно и по-спонтанно, докато в други моменти беше фалшив.

И. Р.: Разочарова ли се, когато видя осакатена версия на разговора ви в книгата на Шмид [9]?

Дж. А.: Повече се разочаровах от самата книга на Шмид. Но беше интересно да си дам сметка какво иска да постигне с нея. Аз, разбира се, записах също разговора ни, знаех какво точно съм казал и как той го възпроизвежда. Видях какво се е опитвал да направи, когато анализирах какво е запазил, премълчал или изопачил. Целта му не е била да атакува мен, въпреки някои обидни неща, а да представи „Гугъл“ като „геополитическия пророк“, от когото се нуждаят САЩ. Желае Вашингтон да прибягва до услугите му и да слуша „Гугъл“.

И. Р.: Пишеш, че много граждани критикуват шпионажа и контрола, осъществяван от Държавата, но отбелязваш, че малко граждани критикуват шпионажа, провеждан от частни предприятия. Държавният по-опасен ли е?

Дж. А.: Да не би да си мислиш, че има разлика между големите частни предприятия и държавата? Разликата се стопява в повечето западни страни. Но съучастничеството им е най-очевидно в САЩ, където 80% от бюджета на агенциите за национална сигурност [10] отива в частната индустрия. Дори най-тайната разузнавателна агенция на САЩ, която е част от най-пазеното от държавата ядро, прелива 80% от бюджета си в частния сектор. Следователно трябва да се постави въпросът защо има повече изследвания за правителствения шпионаж, отколкото за частния. Мисля, че това се дължи на две неща. Първо, поради едно общо правило – когато се повишава степента на абстракцията, все по-малко хора я разбират. Например, когато американското правителство сключва с частната военна компания „Блекуотър“ [11] договор за наемници, които да бъдат изпратени в Близкия изток, колко хора се интересуват от техния брой в Ирак или Афганистан в сравнение с броя на военните? Колко внимание се посвещава на наем-ниците, когато убиват или извършват други престъпления, и как медиите отразяват престъпленията, извършени от военнослужещи? А и в двата случая американското правителство дава инструкциите и финансира операциите. Когато нещо се нарече с друго име, това е достатъчно ефикасно, за да се скрие истината.

Второ, в САЩ е много важен идеологическият аспект. От едната страна е американската левица… Почти цялата либерална левица е в Демократическата партия, обвързана в една клиентелистка система, и следователно тя не оценява правилно непремерените действия на правителството, включително всеобщата приватизация. От другата страна е либералната част на Републиканската партия, която твърди, че единственият проблем е правителството и че частният сектор никога не представлява проблем. А в действителност частният сектор управлява в голяма степен правителството. Някои мегакомпании като „Гугъл“ и „Голдман Сакс“, с огромни размери и монополи, ръководят централните служби на Държавата сякаш те са правителството. Тези частни мегакомпании имат годишен оборот, по-голям от БВП на Нова Зеландия и на много други държави.

И. Р.: Или на Еквадор, например…

Дж. А.: Да, на Еквадор също. Ако сравним петролното предприятие „Шеврон“, с годишен оборот 300 милиарда долара, и Еквадор, с БВП от 90 милиарда, ще видим, че разликата е огромна. Знаем, че има конфликт между тях [12]. „Шеврон“ се опитва да представи Еквадор като „могъща държава“, която използва сила, за да подчини и заплаши едно частно предприятие… Но по доходи „Шеврон“ има повече ресурси. „Шеврон“ е толкова голяма компания, че е в съглашение с властта в САЩ, която умее да използва силата си, невинаги пряко, за да притиска Еквадор, като мобилизира, ако е необходимо, „гражданското общество“…

И. Р.: Понятието „гражданско общество“ празни приказки ли са?

Дж. А.: Понятието – не, но практиката – да! Защото повечето организации на т. нар. гражданско общество са финансирани, за да бъдат агенти на държавата или на най-могъщите компании. В книгата давам много примери, не за да докажа това твърдение, а за да покажа какво прави „Гугъл“. Кой например финансира фондация „Нова Америка“ (New America Foundation)? Отговорът е – Ерик Шмид персонално и „Гугъл“ като компания, и Държавният департамент, и радио „Свободна Азия“, и други. Споменавам най-главните. А генералната ѝ директорка Ан-Мари Слотър работеше по-рано като много близка съветничка на Хилари Клинтън в Държавния департамент, където работи и до днес. И преподава в Принстън. Тук са всички заедно – Ерик Шмид като индивид, „Гугъл“ като компания, Държавният департамент като част от изпълнителната власт на САЩ. Същото става в радио „Свободна Азия“, където академичният свят е представен отчасти от Ан-Мари Слотър. Ерик Шмид е член на ръководството на много фондации, заедно с директорите на „Фейсбук“. И въпреки че отдалеч „Гугъл“ и „Фейсбук“ изглеждат конкуренти, в действителност, на социално равнище, не са противопоставени, сътрудничат си във фондациите и работят за държавата, подобно на фондация „Нова Америка“. В книгата се спирам по-подробно на последната, защото е най-значима от политическа гледна точка. Това е „политическият дом“ на Ерик Шмид във Вашингтон. Въпреки че той и други директори на „Гугъл“ участват също в различни фондации, които претендират, че представят „гражданското общество“…

И. Р.: Пишеш, че зад фасадата на демокрацията се крие в действителност едно силно желание да се контролират гражданите? Или зад това, което наричаме представителна демокрация…

Дж. А.: Да, сигурно си чувал прочутото твърдение на Ноам Чомски: „Медиите са за демокрацията това, което пропагандата е за диктатурата“. Те са необходимост за системата на контрол.

И. Р.: Във връзка с това вярваш ли, че проектът „Пълен контрол над информацията“ (Total Information Awareness), който описваш в книгата, е наистина изоставен?

Дж. А.: Нищо подобно. Разполагаме с документи за възникването на този проект, които „Уикилийкс“ още не е разпространил. Моето заключение, след като проучих въпроса из основи, е, че след атентатите на 11 септември комплексът от разузнавателни агенции в САЩ поиска повече власт, повече права. Искаха такива права от много време, въпреки че вече бяха много могъщи… Не че преди 11 септември нямаше масово наблюдение, имаше. Агенцията за национална сигурност (АНС), „големият звяр“ във Вашингтон, вече събираше огромно количество информация. Но веднага след 11 септември армията реши, че може да отреже по-голямо парче от тортата за сметка на АНС. И тогава предложи проект „Пълен контрол над информацията“, заедно с нещо, наречено MOAD (Майка на всички бази за данни). Той включваше цялата информация, която бяха събрали в САЩ – чрез ЦРУ, спътниците и разузнавателните агенции. В началото този проект беше одобрен, но АНС прецени, че вмешателството на армията заплашва институционната ѝ власт. И следователно АНС започна битка срещу „Пълен контрол над информацията“. В началото не успя. Създаде се нещо като висше киберкомандване, което не беше ръководено от АНС. Службите на „Пълен контрол над информацията“ също не се ръководеха от АНС. Тогава АНС се обедини с демократите, с най-висшите ръководители на демократите, и атакуваха проекта. След като го подкопаха, под претекст че е заплаха за гражданските свободи, започнаха да отхапват парчета от „Пълен контрол над информацията“ и да ги интегрират в АНС. Накрая АНС погълна по-голямата част от този проект. С една дума, проектът под това име не съществува, но всички негови цели са актуални и са част от задачите на АНС.

И. Р.: Казваш на читателите си: „Узнайте как функционира светът“. Но как да го узнаят?

Дж. А.: Първо, разбира се, като прочетат книгата ми… Революцията в комуникациите свърза различни общества. Tова означава, че е свързала всички шпиони от едно общество с шпионите от другите общества. Тук включвам и най-големите шпиони – тези от АНС, и това засилва отрицателните аспекти на глобализацията. Например, свръхагресивното икономическо състезание, финансовите преводи със скороста на светлината… Т.е. доминиращите групи, които вече са много могъщи, днес могат да умножат властта си благодарение на интернет и да я наложат на всички страни, чиито общества се сливат пак благодарение на интернет. Този процес обаче позволи на много хора от цял свят да се образоват взаимно, чрез страничното предаване на информация. Това позволява да разберем по-добре накъде върви светът.

И. Р.: Това е положителният аспект…

Дж. А.: Да. АНС и подобните ѝ шпионски организации като „Гугъл“ и други компании, чиято търговия е да събират частна информация, измъкват сведения от по-малко влиятелните хора и я архивират, за да я използват в своя полза. Това увеличава властта на онези, които вече имат много власт. Ето тук е отрицателният аспект.

От друга страна, страничното предаване на информация увеличи знанието и съответно властта на милиони хора. Възникнаха няколко организации като „Уикилийкс“, които се специализират в събирането на секретни данни за тези свръхмогъщи организации, за да ги направят публични и така да уравновесят липсата на равенство по отношение на властта. Днес има толкова начини човек да се образова. Последните пет години бяха епохата с най-голяма политическа просвета. Не във всички страни, но тази просвета се провежда едновременно в цял свят, което никога не е било.

И. Р.: Вярваш ли, че интернет успя да уравновеси асиметрията в информацията?

Дж. А.: Да, но големите компании и държавата се опитват да контролират това явление, като събират още повече информация.

И. Р.: Пишеш, че държавата не трябва да знае всичко за гражданите си, но те трябва да знаят всичко за държавата.

Дж. А.: Така трябва да бъде. Кой се интересува от прозрачността? В действителност никой. Хората не се раждат с тази тема. Не мислят за прозрачността в последните мигове на живота си. Хората се раждат с чувство за справедливост и преди да умрат искат да са се отнасяли с тях справедливо. Същото важи за частния живот. Прозрачност и частен живот са механизмите, които дават и отнемат власт, затова са важни.

И. Р.: Твърдиш, че „Уикилийкс“ допринесе за падането на две диктатури – в Тунис и в Египет?

Дж. А.: Много хора са убедени в това. Министрите на Бен Али казват, че огласяването на телеграми с взривна информация от „Уикилийкс“ е прекършило гръбнака на системата на Бен Али. Разпространението на тези информации стана в точния момент, в контекст на голямо социално недоволство, и изигра важна роля. В действителност самият Бен Али свали Бен Али.

И. Р.: Пишеш, че по време на Арабската пролет и въстанията на младежта из света – от „Възмутените“ в Испания до „Окупирай Уолстрийт“, интернет се превърна в демос, народ, който споделя една и съща култура, ценности и въжделения, в пространство, което има своето място в историята. Не е ли прекалено да се каже, че интернет е народ?

Дж. А.: Преди 2005 г. интернет беше много апатичен и отчасти благодарение на „Уикилийкс“ се промени коренно. Прекалено е да се каже, че целият интернет е народ. Но милиони хора в интернет, не знам колко са, смятат себе си за част от този народ. Други милиони не се считат за такива. Но милиони, повтарям, се смятат за такива. Познавам хора, които, като ги питаш откъде са, отговарят: „Аз съм от интернет“.

И. Р.: Интернет поколението…

Дж. А.: Звучи шеговито, но те го казват сериозно. Чувстват, че в интернет се е формирала личната им култура.

И. Р.: Продължаваш ли да мислиш, че споделянето на информация е начин да се освободи светът?

Дж. А.: Няма друга надежда. Никога не е имало друга надежда. Борбата винаги е било за това – хората да получават информация. Ако се обърнем към Древна Гърция или към разискванията във Века на просвещението, към сблъсъците в Китай или към войните за независимост в Латинска Америка, към постколониалните войни, първата крачка винаги е била да се разбере ситуацията, да се разбере какво е възможно и какво не. Дори да забравим за разпределението на ресурсите и липсата на равновесие във властта, понякога мисля, че левицата се съсредоточава само върху тези въпроси… Ако просто погледнем на какво е способен човек, когато е в подходящи условия, на какво е способна една цивилизация, ако също е в добър момент… Разбира се, че не могат да се правят планове, ако не се мисли за тях. Не може да се разбере дали един план за действие е добър, ако не се анализира в подробности и не се разбере ситуацията. Трябва да се разбере как действат институциите и хората. Хората винаги са били ограничавани от липсата на знания. Да си представим, че утре всички се събудят слепи, глухи и неми, че няма комуникация между хората, нито предаване на знанията, нито опит от миналото, нито писмени архиви, че не можем да предадем знанията на децата си, нито на бъдещето… Да си представим това крайно положение. Тогава хората ще са като зайци или камъни. Но можем да си представим друг вариант, когато придобиването на знания ще е много по-широко, образоването на хората – много по-добро, и комуникацията – много по-качествена и по-честна… Тогава ще сме много повече от прости камъни. Преди пет хиляди години може би сме били много ниско, днес сме се изкачили малко, но ни остава още много, за да можем чрез образование и подходяща информация да достигнем едно висше човешко ниво.

И. Р.: Говорехме за прозрачност. Един бивш социалистически министър на външните работи – Юбер Ведрин, критикуваше „Уикилийкс“ по следния начин: „Пълната прозрачност е тоталитаризъм“. Обвиняват „Уикилийкс“, че нарушавал частния живот на държавите. Мислиш ли, че трябва да има граници за разпространението на държавните тайни?

Дж. А.: Когато политиците, които управляват, и правителствата се оплакват от прозрачността, ме хваща смях. По повод обвиненията, за които говориш, то е все едно да кажеш: вярвам, че хората не трябва да крадат едни от други. Човек може да вярва в това или да не вярва. В действителност няма значение, защото не сме богове, държавите също не са. Знаем вече, че държавите не могат да се регулират сами, защото ще станат „лоши“. Тоест, държавите трябва да бъдат регулирани от други инстанции, от хора вътре в държавата и хора извън апарата на държавата. Това е нещо очевидно, много хуманисти го предлагат. Една институция, която се регулира сама, която няма външна регулация, се самоосъжда да допуска несправедливости или корупция. Затова в практиката някои държавни институции като полицията, която разследва мафиите, трябва да действат професионално, за да не допускат разследванията им да бъдат оспорвани.

Без съмнение в „Уикилийкс“ действаме професионално и се грижим самоличността на източниците ни да не бъде компрометирана, нито пък самоличността на нашия екип да бъде разкрита някога. И това никога не се е случвало. Но за пазенето на нашите тайни не е отговорно цялото общество. По същия начин не може редакторите и гражданите да се цензурират едни други, поради това, че полицията и разузнавателните агенции са действали некомпетентно.

И. Р.: Пишеш, че „Уикилийкс“ е дал на света „урок по журналистика“ и че би трябвало да се затворят всички медии и да се направят нови. Не е ли малко прекомерно?

Дж. А.: Аз работих с медиите като журналист и издател – в конкуренция с други медии, и като читател – като всички хора. Но също така преживях нещо, което малцина са изживели, включително малко журналисти, а именно като обект на атаки да изстрадаш медиите. Така развих много силна чувствителност към липсата на професионализъм, видях, че медиите имат много предразсъдъци, че са в услуга на властта, пред която се отчитат. Сред журналистите, които работят за големите медии, има много добри, но ограниченията, които им налагат, са прекалено строги и почти непреодолими. Основното е, че властта ги покварява. И когато една медия стане влиятелна, дори само защото си върши добре работата, тя кани хора да работят за нея. А тези хора пък започват да ги канят елитите, като им внушават така, че принадлежат към тяхното социално ниво, към нивото на бизнесмените. И обменят информация. Това е просто процес на съблазняване и приобщаване, на който повечето не могат да устоят. В резултат на това всяка влиятелна медийна група, която работи от години, не е способна на дава информация по честен начин.

И. Р.: Искам да те попитам каква връзка имаш с Едуард Сноудън сега, ако не е тайна?

Дж. А.: Не е тайна, че „Уикилийкс“ и аз самият успяхме да измъкнем Едуард Сноудън от Хонгконг и да го отведем на сигурно място. Сега има политическо убежище в Русия и е създал организация за защита на източниците на журналистите. Нарича се „Фондация Смелост“. Но не мога да кажа как се свързваме. Интересно е защо не мога да го кажа. В САЩ едно разширено жури разследва случая „Сноудън“ и агентите на ФБР, свързани с това жури, задават въпроси от рода на това каква роля играем аз и Сара Харисън [13], както и други членове на „Уикилийкс“, в случая „Сноудън“. Ние сме горди и доволни, че Сноудън е на сигурно място. Семейството му сега е при него в Русия. И може да се движи свободно в най-голямата страна на планетата. Има документи за пътуване, но още трябва много да внимава, когато излиза извън Русия, заради опитите на САЩ да го отвлекат. Сега е в добро положение, но трябва да внимава. Той е много важен стимул за други хора, които бият тревога, да направят крачка напред и да последват примера му.

И. Р.: Поддържаш най-преследвания от САЩ човек, когото обаче много хора смятат за герой на нашето време.

Дж. А.: Нали знаеш, че няма ненаказано добро…

И. Р.: Готов ли си да преговаряш със САЩ, за да се сложи край на преследването спрямо теб?

Дж. А.: Опитах се да преговарям със САЩ и адвокатите ми във Вашингтон го направиха. Министерството на правосъдието отказва да говори с моите представители. Последните новини от министерството са, че продължават да ме разследват, уведомяват за това съда, но отказват да говорят с адвокатите ми и с мен. Еквадорското правителство също се опита на преговаря с правителството на САЩ, но то отказва.

И. Р.: През юни оповести, че скоро ще излезеш оттук…

Дж. А.: Не бях аз, а медиите.

И. Р.: Още едно доказателство за „лъжите на медиите“? Кога мислиш, че ще излезеш от посолството?

Дж. А.: Имам голяма надежда, че скоро. Правното ми положение е напълно ясно. Отправихме към различни юрисдикции десетина иска, които напредват. Половината от тях са настъпателни. Например, предявихме иск срещу разузнавателните операции срещу мен в Швеция, друг иск – срещу военните операции на САЩ срещу нас в Германия, друг – в Дания, срещу незаконното сътрудничество на датското разузнаване с ФБР срещу нас. По иск, заведен в Шотландия, постигнахме решение в наша полза и арестуваха един доносник на ФБР, който информираше в наш ущърб. В Швеция обжалвахме и очакваме положителен резултат. От правна гледна точка положението е съвсем ясно отдавна. От друга страна, САЩ и Обединеното кралство започват да се разграничават от темата „Уикилийкс“. Сега са много заети с организацията „Ислямска държава“. В Обединеното кралство се интересуват от изборите догодина. В Швеция има ново правителство.

И. Р.: Социалдемократическо…

Дж. А.: Да, но не трябва да се забравя, че едно социалдемократическо правителство взе решение да сътрудничи с ЦРУ през 2011 г. [14]. В Швеция няма голяма разлика между десен и ляв център. В Стокхолм сега са в преход. По време на преход натискът върху съдебната система не е толкова силен, защото се съставя ново правителство. В Обединеното кралство има различни фракции, които са на моя страна, и това предизвика промяна в закона. Да напомня, че тук ме държаха затворен без никакво обвинение в продължение на 4 години, няма обвинение срещу мен нито в САЩ, нито в Швеция. Това звучи невероятно за повечето хора, не вярват, че може да е истина. Аз също не вярвах, че може да ми се случи такова нещо, но ето, че се случи. Бях задържан без обвинение в продължение на 4 години. И се опитват да ме екстрадират отново без обвинения… Добре, че Върховният съд в Обединеното кралство призна това за злоупотреба, която обаче не е можело да се избегне според тогавашния закон. В резултат парламентът промени закона и сега в Обединеното кралство не е възможно екстрадиране без конкретни обвинения.

И. Р.: Твоят случай го разгледаха като специален?

Дж. А.: Не. Но има един проблем – този нов закон не е валиден със стара дата. Тази точка, че не е валиден със стара дата, беше въведена след една статия в лондонския Индипендънт, в която пишеше, че ако законът се приеме такъв, какъвто беше, Асанж ще бъде свободен. Вероятно тази точка не е законна, защото беше въведена единствено, за да навреди на един човек.

И. Р.: Не е редно да се прави закон за един човек…

Дж. А.: Е, те не сложиха името ми, изхитруваха, но описват точните обстоятелства около мен…

И. Р.: Сигурно ще го нарекат поправката „Асанж“…

Дж. А.: Адвокатите ми се шегуват, наричат я „изключението Джулиан на закона Асанж“. Но съм оптимист.

 

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 

 
 

Албуми и песни на Арета Франклин оглавиха чартовете

| от chronicle.bg |

Албуми и песни на Арета Франклин оглавиха чартовете след новината за смъртта й. Албумът „30 greatest hits“ се изкачи на първо място в класацията iTunes, като детронира новия албум на Ники Минаж, а парчето „Respect“ достигна номер 2 в класацията за сингли.

Въпросните класации проследяват дигиталните продажби и се актуализират няколко пъти дневно.

Други парчета на Арета също са в топ 40: сред тях са култовите „Say a little prayer“, „Chain of fools“, „You make me feel like a natural woman“.

Арета Франклин почина вчера, на 76 години.

 
 

Салма Хайек пусна снимки по бикини от ваканцията си

| от chronicle.bg |

Не че имаме нужда от доказателство, че Салма Хайек е красива, но все пак то се появява.

51-годишната актриса пусна снимки без филтри от ваканцията си и трябва да признаем, че много малко от Инстаграм моделите, които печелят парите си единствено благодарение на снимките си в мрежата, могат да й стъпят на пръста.

Ето какво имаме предвид:

A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

Wind hair. Cabello de viento ‍♀️ #hair A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

#nofilter #noretouching

A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

In my element. En mi elemento ‍♀️. #water #nature #gratitude A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

А гифът, който ви привлече, е кадър от филма „From dusk till dawn“.

tumblr_oj408sJidv1w0et12o4_400

 
 

Гняв срещу Дисни: Първият им гей персонаж ще се играе от хетеро мъж

| от Георги Емилов |

В наши дни вече свикнахме всеки да е обиден от всичко. Така докато едни се чувстват лично обидени, че в Германия вече ще вписват официално трети пол, от другата страна на безсмислената барикада се бунтуват вече дни наред, че Джак Уайтхол (хетеросексуален мъж) ще играе гей персонаж в предстоящия филм с Дуейн Джонсън (Скалата) и Емили Блънт – “Jungle Cruise”. Най-открито срещу избора на актьора скочи Омар Шариф младши (да, внук на онзи Омар Шариф), който написа следното в Twitter:

„Наистина ли, Дисни? Първата ви значителна гей роля ще се играе от хетеросексуален мъж, увековечаващ стереотипите? Провал! Този кораб трябва да потъне!”

sharif

Изявлението на младия актьор бе посрещнато с одобрение сред много фенове, получи подкрепа и от други представители на шоубизнеса (актьорите Итън Харви и Крис Салваторе бяха други популярни имена с гневни реакции по повода), а отзвукът беше неочаквано голям, вина за което вероятно има и все още топлата тема с отказа на Скарлет Йохансон да играе трансджендър персонаж, именно след масово недоволство от онлайн активистите. И макар да разбирам трудностите пред LGBTQ обществото след толкова много години на дискриминация, не мога да не се възмутя и аз от този натиск и да не се запитам…

Сериозно ли?!

Не че нещо, но твърдения като „Гей-актьорите не са представени подобаващо в Холивуд” са просто абсурдни. Пък и дори да беше така, чак толкова ли е непреносима сексуалността с похватите на актьорското майсторство, че да не може актьор с една сексуалност да не може да изиграе персонаж с друга? Нека само си спомним за страхотната роля на Нийл Патрик Харис като Барни от „Как се запознах с майка ви” – роля, в която актьорът (който е гей) изигра възможно най-стереотипния хетеро мачо! Защо тогава никой не му се разсърди?

164228793-612x612
Omar Sharif Jr, Getty Images

Пък и да не говорим само за сексуалност – нужно ли е да си виртуозен пианист, за да изиграеш виртуозен пианист? Мисли ли някой, че Даниел Крейг, Шон Конъри и Пиърс Броснан наистина са агенти на MI6 и затова са взети за ролята на Джеймс Бонд? Трябваше ли ролите в „Спасяването на редник Райън” да се дадат на истински нацисти? И хубаво ли ще е ролите на убийци и психопати да се дават на реални такива, за да са по-убедителни персонажите? Джейсън Борн сциентолог ли е? Ами Адам Сандлър… опа, момент, да, тук няма какво да се каже – той играе себе си във всеки филм.

И преди някой да е решил да каже нещо от сорта на „Да, те всичките от тая порода са такива!”, „Много са обидчиви, защото не са истински мъже!”, или някаква друга хомофобска простотия, нека припомня колко истински обидени бяха много бели хетеро мъже, които ревяха из интернет защо даден измислен комиксов персонаж (и по-конкретно – този във „Фантастичната четворка”) бе изигран от чернокож актьор (не отваряме дори дума за онова безумие с чернокожия Орфей, чернокожите гърци и прочие исторически неправдиви режисьорски решения). Вярно, филмът беше зловещо тъп, но наистина ли това ли беше проблемът с него? Да си обиден за цвета на кожата на измислен персонаж е меко казано нелепо.

Проблемът е, че все повече започва да изглежда така, сякаш в опита си да счупят веднъж завинаги оковите на дискриминацията, някои ненужно кресливи гласове от LGBTQ обществото в Холивуд започват лека-полека сами да дискриминират, налагайки се върху това кой какви роли да играе. Така де, нали целият смисъл на борбата за равенство беше да не се налага на интервюто за работа (или в случая – роля) да те питат „Каква е Вашата сексуалност?”, за да не могат да те дискриминират спрямо това? Затова ще е хубаво Омар Шариф младши и подкрепящите го колеги и фенове да си помислят пак по въпроса и да спрат да внасят разделение там, където LGBTQ обществото от толкова години се бори тъкмо за обратното – единство и равенство.

Хайде стига с превземките и да се съсредоточим върху реалните проблеми пред LGBTQ обществото, че заради такива нелепи поводи за гняв, вече почти не ми остана бяло, мъжко, хетеро чувство за вина…

 
 

Най-скандалните изпълнения на наградите на MTV

| от chronicle.bg |

Докато наградите Грами са изцяло за музикален престиж, то наградите на MTV, накратко VMA (MTV video music awards) обръщат внимание не само на музиката, а и на провокативността на изпълнителните.

Не че се оплакваме. Откакто церемонията се състои за първи път през 1984, когато млада изпълнителка на име Мадона решава да шокира обществеността, MTV наградите са очакване на интересни моменти.

Шоуто за тази година е планирано за понеделник, като Карди Би ще води с най-много номинации, а сега е най-добрият момент да си припомним най-шокиращите моменти в историята на церемонията.

Ето ги, в хронологичен ред: десетте най-секси изпълнения, които промениха съвременната музика.

1. Мадона – Like a Virgin, 1984

С това изпълнение кралицата на попа се утвърди като провокатор още в началото на кариерата си: нещо, което не се е променило до днес, когато тя вече е на 60 години.

2. Джанет Джексън и „That`s the way love goes/if“, 1993

След това сексуално заредено изпълнение, Джанет Джексън вече не е малката сестричка на Майкъл Джексън.

3. Бритни Спиърс с „I`m a slave 4 you“, 2001

Откакто Бритни покори сцената с жълт питон на врата, светът й е роб.

4. Бритни Спиърс, Мадона и Кристина Агилера – „Like a virgin, Hollywood“, 2003

Страстните целувки между хора от един и същ пол не са някакво явление сега, но през 2003-а все още бяха. Затова когато Мадона пусна език на Бритни, това си беше събитие.

5. Beyonce and Jay-Z – „Crazy in love“,2003

Много хора се съмняваха дали Бионсе ще успее да направи соло кариера, след като се отцепи от Destiny`s Child, и да, тя успя.

6. Шакира – „Hips don`t lie“, 2006

Бедрата на Шакира в една от най-горещите й песни отговаряха напълно на парчето на представянето й през 2006.

7. Лейди Гага – „Paparazzi“, 2009

Преди светът да се умори от странностите на Лейди Гага, нейното изпълнение на „Paparazzi“ на MTV наградите, беше впечатляващо.

8. Кейти Пери, Ръсел Бранд и Джо Пери – „We will rock u“, 2009

Това изпълнение също остана в историята.

9. Майли Сайръс и Робин Тик – „Blurred lines“, 2013

След целувката на Мадона и Бритни, това изпълнение на Майли Сайръс и Робин Тик е може би най-обсъжданото. Това беше и случаят, когато Майли Сайръс се сбогува с ангелския си имидж.

10. Ники Минаж – „Anaconda“, 2014

Моментът, в който Ники Минаж изпя и изтанцува тази песен на сцената, официално затвърди туърка като тренд в поп музиката.