Джулиан Асанж: „Гугъл“ ни шпионира и докладва на американското правителство

| от |

ОТ 30 месеца Джулиан Асанж, знаменосец на борбата за свободна информация, живее в Лондон като политически изгнаник в еквадорското посолство. Тази латиноамериканска страна намери кураж да му даде политическо убежище, когато правителството на САЩ и съюзниците им от Обединеното кралство и Швеция започнаха да преследват основателя на „Уикилийкс“. Единственото престъпление на Джулиан Асанж беше, че каза и разпространи истината чрез „Уикилийкс“. Сред неговите разкрития са зловещите истини за войните в Ирак и в Афганистан, както и интригите и заговорите на американската дипломация.

Джулиан Асанж – като Едуард Сноудън, Челси Манинг и Глен Гринуолд – е част от една нова група дисиденти, които поради това, че разкриха истини, сега са следени, преследвани и нападани не от авторитарни режими, а от държави, претендиращи, че са „демокрации за пример“…

В новата си книга Когато „Гугъл“ срещна „Уикилийкс“ (Клаве интелектуал, Мадрид, 2014) Джулиан Асанж отива по-далеч в разкритията си, както винаги солидно документирани. Всичко тръгва от един дълъг разговор през юни 2011 г. между него и Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“. Шмид поискал среща във връзка с проучването си за бъдещето на дигиталната ера. Когато през 2013 г. книгата Новата цифрова ера излиза от печат, Асанж констатира, че мислите му са изопачени, а тезите, защищавани от Шмид, са бълнувания и мегаломании. Новата книга на Джулиан Асанж е отговор на тези измислици на собственика на „Гугъл“.

Асанж разкрива как „Гугъл“, „Фейсбук“ и „Амазон“ ни шпионират и надзирават, как предават тази информация на американските разузнавателни служби. И как „Гугъл“ – най-силната компания в бранша, има тясна, почти структурна връзка с Държавния департамент. Показва как големите дигитални агенции ни следят и контролират повече от собствените ни държави.

Книгата на Асанж ни отваря очите за това как комуникираме във всекидневния си живот, когато използваме таблет, мобилен телефон, компютър или просто като се носим из интернет и наивно си мислим, че сме по-свободни отвсякога. „Внимание! – ни казва Асанж като Палечко. – Ръсите следи от самите себе си и от частния си живот. Компании като „Гугъл“ ги събират грижливо и архивират тайно. Един ден ще ги използват срещу вас…“

Игнасио Рамоне: В центъра на новата ти книга е срещата с Ерик Шмид, изпълнителен директор на „Гугъл“, през юни 2011 г. Пишеш, че „Гугъл“ е най-влиятелната компания в света. Как да разбираме това?

Джулиан Асанж: Искам да кажа, че светът изживява една много дълбока промяна, че „Гугъл“ оказва най-голямо влияние върху същината на тази промяна и може би върху бързината, с която тя настъпва. Може би „Гугъл“ е най-влиятелна и в абсолютни измерения. За последното не съм сигурен. Има и други мегакомпании, които биха могли да са в тази позиция. Но сред комуникационните компании „Гугъл“ наистина е най-влиятелната. „Дженерал Електрик“, „Ексон Мобайл“ или „Шеврон“ и др. са с голямо влияние, но всички те имат един модел на търговска дейност и видът влияние, което упражняват, не е така явен. Те са статични. А „Гугъл“ еволюира постоянно. От 2011 г. до днес борсовата му стойност се удвои – от 200 на 400 милиарда долара… И проникването му в глобалното общество, в смисъл на взаимодействие между индивиди, се е увеличило повече, отколкото на която и да било друга компания.

И. Р.: Повече отколкото на финансовите институции?

Дж. А.: Без съмнение.

И. Р.: Пишеш в книгата, че напредъкът на информационните технологии, въплътен от „Гугъл“, представлява краят на частния живот на повечето хора и води света към авторитарно управление. Не е ли много песимистично?

Дж. А.: Не вярвам, че наблюдавайки света, човек може да решава дали иска оптимистични или песимистични факти. Фактите са такива, каквито са. Има явления, които можем да приемем за оптимистични, но не и това, което прави „Гугъл“.

И. Р.: На какво се основаваш, когато твърдиш, че технологиите на Силициевата долина са инструмент в услуга на външната политика на САЩ?

Дж. А.: Описвам различни примери за това. Първо, дългото сътрудничество между военнопромишления комплекс на въоръжените сили и Силициевата долина. Всеки, който се е интересувал от нея, знае, че е така. Ноам Чомски заклеймява това, което се е случвало там през 70-те и 80-те години [1]. В онази епоха компютрите бяха огромни машини, които военните управляваха и поставяха в услуга на големите американски предприятия. Представата на хората за свръхмощните компютри се вижда във филми като „Колос“ [2]. В онази епоха военните ръководеха развитието на държавата – помагаха да се отиде на Луната, да се правят атомни оръжия, междуконтинентални балистични ракети [3], да се увеличи скоростта на подводниците, съдействаха на данъчните власти да проверяват хората… Всичко това се промени, когато през 90-те години Силициевата долина започна да развива пазара и да предоставя информационни технологии за всички. Тогава започна да се създава нейният образ като „приятелка“ на хората, на потребителите. „Епъл“, „Гугъл“, „Амазон“ и по-наскоро „Фейсбук“ поощриха това и се облагодетелстваха от него. Те създадоха една илюзия, която позволи да се изчисти отрицателният образ на Силициевата долина като сътрудник на военните, който хората и повечето учени имаха за нея.

Второ, по-новите компании като „Гугъл“, които описвам в книгата, установиха тесни връзки с държавния апарат във Вашингтон, най-вече с отговарящите за външната политика. Тези връзки, които поддържат най-високопоставените ръководители на „Гугъл“ – Ерик Шмид [4], Джаред Коен [5] и др., сега излизат на яве.

И. Р.: По този повод пишеш, че когато Ерик Шмид посети Китай, Северна Корея и Бирма през 2013 г., за теб е било ясно, че е провеждал операция на „подмолна дипломация“ в полза на Вашингтон?

Дж. А.: Говоря въз основа на собствения си опит. Доказахме, че информацията, която течеше постоянно между мен и Ерик Шмид, е стигала незабавно до най-високите нива на Държавния департамент [6]. И когато, преди да се свърже с мен, Ерик Шмид използваше Лиза Шилдс [7] като канал за връзка, информацията протичаше обратно, от Държавния департамент към Ерик Шмид… Когато Вашингтон не иска да даде гласност, че поддържа пряка връзка със Северна Корея или други страни, използва подмолната дипломация, аз само повтарям това, което други са казали. Други хора оцениха какво е правил Шмид в Северна Корея, но аз имам личен опит с него.

И. Р.: Преди няколко месеца Шмид беше в Куба [8]. Вярваш ли, че и там е водил „подмолна дипломация“?

Дж. А.: Да. Мисля, че да.

И. Р.: Сбърка ли, когато през 2011 г. прие Ерик Шмид и приятелите му от вашингтонската администрация?

Дж. А.: Бях свикнал да се срещам с всякакви хора. Например, с журналисти със съмнително минало. Но нямах време да преценявам какво ги води при мен. Така че приех Ерик Шмид и тримата, които го придружаваха, както правя обикновено. Разбира се, внимавах много да не разкрия детайли от операциите, които провеждахме, или имена на членове на моя екип… Ако прочетеш внимателно записа на разговора ни, ще видиш, че се опитвам да се измъкна от някои прекалено настоятелни въпроси на Шмид. Например, той ме попита как „Уикилийкс“ се е предпазвал технически по онова време. Отговарям му, като описвам по-ранни етапи. Много може да се научи, когато се говори дълго с един човек. А тогава Шмид и тримата му придружители стояха при мен 5 часа. Това е достатъчно дълго, за да се направят относително точни заключения за здравето и разположението на духа на някой човек – какво го интересува, на какво се смее и т.н. Бих бил малко по-внимателен, ако знаех, че събраната за мен информация от Шмид отива право в Държавния департамент… Разбира се, аз също събрах информация за него и мисля, че читателите си дават сметка. Ако се анализира внимателно какво ме питаха той и тримата му придружители, разликата между искрения и фалшивия им смях… могат да се направят изводи. Например, стана ясно, че Шмид вижда Китай като враг, защото, когато се шегувах как „Уикилийкс“ проби китайската защита, Шмид се засмя по-силно и по-спонтанно, докато в други моменти беше фалшив.

И. Р.: Разочарова ли се, когато видя осакатена версия на разговора ви в книгата на Шмид [9]?

Дж. А.: Повече се разочаровах от самата книга на Шмид. Но беше интересно да си дам сметка какво иска да постигне с нея. Аз, разбира се, записах също разговора ни, знаех какво точно съм казал и как той го възпроизвежда. Видях какво се е опитвал да направи, когато анализирах какво е запазил, премълчал или изопачил. Целта му не е била да атакува мен, въпреки някои обидни неща, а да представи „Гугъл“ като „геополитическия пророк“, от когото се нуждаят САЩ. Желае Вашингтон да прибягва до услугите му и да слуша „Гугъл“.

И. Р.: Пишеш, че много граждани критикуват шпионажа и контрола, осъществяван от Държавата, но отбелязваш, че малко граждани критикуват шпионажа, провеждан от частни предприятия. Държавният по-опасен ли е?

Дж. А.: Да не би да си мислиш, че има разлика между големите частни предприятия и държавата? Разликата се стопява в повечето западни страни. Но съучастничеството им е най-очевидно в САЩ, където 80% от бюджета на агенциите за национална сигурност [10] отива в частната индустрия. Дори най-тайната разузнавателна агенция на САЩ, която е част от най-пазеното от държавата ядро, прелива 80% от бюджета си в частния сектор. Следователно трябва да се постави въпросът защо има повече изследвания за правителствения шпионаж, отколкото за частния. Мисля, че това се дължи на две неща. Първо, поради едно общо правило – когато се повишава степента на абстракцията, все по-малко хора я разбират. Например, когато американското правителство сключва с частната военна компания „Блекуотър“ [11] договор за наемници, които да бъдат изпратени в Близкия изток, колко хора се интересуват от техния брой в Ирак или Афганистан в сравнение с броя на военните? Колко внимание се посвещава на наем-ниците, когато убиват или извършват други престъпления, и как медиите отразяват престъпленията, извършени от военнослужещи? А и в двата случая американското правителство дава инструкциите и финансира операциите. Когато нещо се нарече с друго име, това е достатъчно ефикасно, за да се скрие истината.

Второ, в САЩ е много важен идеологическият аспект. От едната страна е американската левица… Почти цялата либерална левица е в Демократическата партия, обвързана в една клиентелистка система, и следователно тя не оценява правилно непремерените действия на правителството, включително всеобщата приватизация. От другата страна е либералната част на Републиканската партия, която твърди, че единственият проблем е правителството и че частният сектор никога не представлява проблем. А в действителност частният сектор управлява в голяма степен правителството. Някои мегакомпании като „Гугъл“ и „Голдман Сакс“, с огромни размери и монополи, ръководят централните служби на Държавата сякаш те са правителството. Тези частни мегакомпании имат годишен оборот, по-голям от БВП на Нова Зеландия и на много други държави.

И. Р.: Или на Еквадор, например…

Дж. А.: Да, на Еквадор също. Ако сравним петролното предприятие „Шеврон“, с годишен оборот 300 милиарда долара, и Еквадор, с БВП от 90 милиарда, ще видим, че разликата е огромна. Знаем, че има конфликт между тях [12]. „Шеврон“ се опитва да представи Еквадор като „могъща държава“, която използва сила, за да подчини и заплаши едно частно предприятие… Но по доходи „Шеврон“ има повече ресурси. „Шеврон“ е толкова голяма компания, че е в съглашение с властта в САЩ, която умее да използва силата си, невинаги пряко, за да притиска Еквадор, като мобилизира, ако е необходимо, „гражданското общество“…

И. Р.: Понятието „гражданско общество“ празни приказки ли са?

Дж. А.: Понятието – не, но практиката – да! Защото повечето организации на т. нар. гражданско общество са финансирани, за да бъдат агенти на държавата или на най-могъщите компании. В книгата давам много примери, не за да докажа това твърдение, а за да покажа какво прави „Гугъл“. Кой например финансира фондация „Нова Америка“ (New America Foundation)? Отговорът е – Ерик Шмид персонално и „Гугъл“ като компания, и Държавният департамент, и радио „Свободна Азия“, и други. Споменавам най-главните. А генералната ѝ директорка Ан-Мари Слотър работеше по-рано като много близка съветничка на Хилари Клинтън в Държавния департамент, където работи и до днес. И преподава в Принстън. Тук са всички заедно – Ерик Шмид като индивид, „Гугъл“ като компания, Държавният департамент като част от изпълнителната власт на САЩ. Същото става в радио „Свободна Азия“, където академичният свят е представен отчасти от Ан-Мари Слотър. Ерик Шмид е член на ръководството на много фондации, заедно с директорите на „Фейсбук“. И въпреки че отдалеч „Гугъл“ и „Фейсбук“ изглеждат конкуренти, в действителност, на социално равнище, не са противопоставени, сътрудничат си във фондациите и работят за държавата, подобно на фондация „Нова Америка“. В книгата се спирам по-подробно на последната, защото е най-значима от политическа гледна точка. Това е „политическият дом“ на Ерик Шмид във Вашингтон. Въпреки че той и други директори на „Гугъл“ участват също в различни фондации, които претендират, че представят „гражданското общество“…

И. Р.: Пишеш, че зад фасадата на демокрацията се крие в действителност едно силно желание да се контролират гражданите? Или зад това, което наричаме представителна демокрация…

Дж. А.: Да, сигурно си чувал прочутото твърдение на Ноам Чомски: „Медиите са за демокрацията това, което пропагандата е за диктатурата“. Те са необходимост за системата на контрол.

И. Р.: Във връзка с това вярваш ли, че проектът „Пълен контрол над информацията“ (Total Information Awareness), който описваш в книгата, е наистина изоставен?

Дж. А.: Нищо подобно. Разполагаме с документи за възникването на този проект, които „Уикилийкс“ още не е разпространил. Моето заключение, след като проучих въпроса из основи, е, че след атентатите на 11 септември комплексът от разузнавателни агенции в САЩ поиска повече власт, повече права. Искаха такива права от много време, въпреки че вече бяха много могъщи… Не че преди 11 септември нямаше масово наблюдение, имаше. Агенцията за национална сигурност (АНС), „големият звяр“ във Вашингтон, вече събираше огромно количество информация. Но веднага след 11 септември армията реши, че може да отреже по-голямо парче от тортата за сметка на АНС. И тогава предложи проект „Пълен контрол над информацията“, заедно с нещо, наречено MOAD (Майка на всички бази за данни). Той включваше цялата информация, която бяха събрали в САЩ – чрез ЦРУ, спътниците и разузнавателните агенции. В началото този проект беше одобрен, но АНС прецени, че вмешателството на армията заплашва институционната ѝ власт. И следователно АНС започна битка срещу „Пълен контрол над информацията“. В началото не успя. Създаде се нещо като висше киберкомандване, което не беше ръководено от АНС. Службите на „Пълен контрол над информацията“ също не се ръководеха от АНС. Тогава АНС се обедини с демократите, с най-висшите ръководители на демократите, и атакуваха проекта. След като го подкопаха, под претекст че е заплаха за гражданските свободи, започнаха да отхапват парчета от „Пълен контрол над информацията“ и да ги интегрират в АНС. Накрая АНС погълна по-голямата част от този проект. С една дума, проектът под това име не съществува, но всички негови цели са актуални и са част от задачите на АНС.

И. Р.: Казваш на читателите си: „Узнайте как функционира светът“. Но как да го узнаят?

Дж. А.: Първо, разбира се, като прочетат книгата ми… Революцията в комуникациите свърза различни общества. Tова означава, че е свързала всички шпиони от едно общество с шпионите от другите общества. Тук включвам и най-големите шпиони – тези от АНС, и това засилва отрицателните аспекти на глобализацията. Например, свръхагресивното икономическо състезание, финансовите преводи със скороста на светлината… Т.е. доминиращите групи, които вече са много могъщи, днес могат да умножат властта си благодарение на интернет и да я наложат на всички страни, чиито общества се сливат пак благодарение на интернет. Този процес обаче позволи на много хора от цял свят да се образоват взаимно, чрез страничното предаване на информация. Това позволява да разберем по-добре накъде върви светът.

И. Р.: Това е положителният аспект…

Дж. А.: Да. АНС и подобните ѝ шпионски организации като „Гугъл“ и други компании, чиято търговия е да събират частна информация, измъкват сведения от по-малко влиятелните хора и я архивират, за да я използват в своя полза. Това увеличава властта на онези, които вече имат много власт. Ето тук е отрицателният аспект.

От друга страна, страничното предаване на информация увеличи знанието и съответно властта на милиони хора. Възникнаха няколко организации като „Уикилийкс“, които се специализират в събирането на секретни данни за тези свръхмогъщи организации, за да ги направят публични и така да уравновесят липсата на равенство по отношение на властта. Днес има толкова начини човек да се образова. Последните пет години бяха епохата с най-голяма политическа просвета. Не във всички страни, но тази просвета се провежда едновременно в цял свят, което никога не е било.

И. Р.: Вярваш ли, че интернет успя да уравновеси асиметрията в информацията?

Дж. А.: Да, но големите компании и държавата се опитват да контролират това явление, като събират още повече информация.

И. Р.: Пишеш, че държавата не трябва да знае всичко за гражданите си, но те трябва да знаят всичко за държавата.

Дж. А.: Така трябва да бъде. Кой се интересува от прозрачността? В действителност никой. Хората не се раждат с тази тема. Не мислят за прозрачността в последните мигове на живота си. Хората се раждат с чувство за справедливост и преди да умрат искат да са се отнасяли с тях справедливо. Същото важи за частния живот. Прозрачност и частен живот са механизмите, които дават и отнемат власт, затова са важни.

И. Р.: Твърдиш, че „Уикилийкс“ допринесе за падането на две диктатури – в Тунис и в Египет?

Дж. А.: Много хора са убедени в това. Министрите на Бен Али казват, че огласяването на телеграми с взривна информация от „Уикилийкс“ е прекършило гръбнака на системата на Бен Али. Разпространението на тези информации стана в точния момент, в контекст на голямо социално недоволство, и изигра важна роля. В действителност самият Бен Али свали Бен Али.

И. Р.: Пишеш, че по време на Арабската пролет и въстанията на младежта из света – от „Възмутените“ в Испания до „Окупирай Уолстрийт“, интернет се превърна в демос, народ, който споделя една и съща култура, ценности и въжделения, в пространство, което има своето място в историята. Не е ли прекалено да се каже, че интернет е народ?

Дж. А.: Преди 2005 г. интернет беше много апатичен и отчасти благодарение на „Уикилийкс“ се промени коренно. Прекалено е да се каже, че целият интернет е народ. Но милиони хора в интернет, не знам колко са, смятат себе си за част от този народ. Други милиони не се считат за такива. Но милиони, повтарям, се смятат за такива. Познавам хора, които, като ги питаш откъде са, отговарят: „Аз съм от интернет“.

И. Р.: Интернет поколението…

Дж. А.: Звучи шеговито, но те го казват сериозно. Чувстват, че в интернет се е формирала личната им култура.

И. Р.: Продължаваш ли да мислиш, че споделянето на информация е начин да се освободи светът?

Дж. А.: Няма друга надежда. Никога не е имало друга надежда. Борбата винаги е било за това – хората да получават информация. Ако се обърнем към Древна Гърция или към разискванията във Века на просвещението, към сблъсъците в Китай или към войните за независимост в Латинска Америка, към постколониалните войни, първата крачка винаги е била да се разбере ситуацията, да се разбере какво е възможно и какво не. Дори да забравим за разпределението на ресурсите и липсата на равновесие във властта, понякога мисля, че левицата се съсредоточава само върху тези въпроси… Ако просто погледнем на какво е способен човек, когато е в подходящи условия, на какво е способна една цивилизация, ако също е в добър момент… Разбира се, че не могат да се правят планове, ако не се мисли за тях. Не може да се разбере дали един план за действие е добър, ако не се анализира в подробности и не се разбере ситуацията. Трябва да се разбере как действат институциите и хората. Хората винаги са били ограничавани от липсата на знания. Да си представим, че утре всички се събудят слепи, глухи и неми, че няма комуникация между хората, нито предаване на знанията, нито опит от миналото, нито писмени архиви, че не можем да предадем знанията на децата си, нито на бъдещето… Да си представим това крайно положение. Тогава хората ще са като зайци или камъни. Но можем да си представим друг вариант, когато придобиването на знания ще е много по-широко, образоването на хората – много по-добро, и комуникацията – много по-качествена и по-честна… Тогава ще сме много повече от прости камъни. Преди пет хиляди години може би сме били много ниско, днес сме се изкачили малко, но ни остава още много, за да можем чрез образование и подходяща информация да достигнем едно висше човешко ниво.

И. Р.: Говорехме за прозрачност. Един бивш социалистически министър на външните работи – Юбер Ведрин, критикуваше „Уикилийкс“ по следния начин: „Пълната прозрачност е тоталитаризъм“. Обвиняват „Уикилийкс“, че нарушавал частния живот на държавите. Мислиш ли, че трябва да има граници за разпространението на държавните тайни?

Дж. А.: Когато политиците, които управляват, и правителствата се оплакват от прозрачността, ме хваща смях. По повод обвиненията, за които говориш, то е все едно да кажеш: вярвам, че хората не трябва да крадат едни от други. Човек може да вярва в това или да не вярва. В действителност няма значение, защото не сме богове, държавите също не са. Знаем вече, че държавите не могат да се регулират сами, защото ще станат „лоши“. Тоест, държавите трябва да бъдат регулирани от други инстанции, от хора вътре в държавата и хора извън апарата на държавата. Това е нещо очевидно, много хуманисти го предлагат. Една институция, която се регулира сама, която няма външна регулация, се самоосъжда да допуска несправедливости или корупция. Затова в практиката някои държавни институции като полицията, която разследва мафиите, трябва да действат професионално, за да не допускат разследванията им да бъдат оспорвани.

Без съмнение в „Уикилийкс“ действаме професионално и се грижим самоличността на източниците ни да не бъде компрометирана, нито пък самоличността на нашия екип да бъде разкрита някога. И това никога не се е случвало. Но за пазенето на нашите тайни не е отговорно цялото общество. По същия начин не може редакторите и гражданите да се цензурират едни други, поради това, че полицията и разузнавателните агенции са действали некомпетентно.

И. Р.: Пишеш, че „Уикилийкс“ е дал на света „урок по журналистика“ и че би трябвало да се затворят всички медии и да се направят нови. Не е ли малко прекомерно?

Дж. А.: Аз работих с медиите като журналист и издател – в конкуренция с други медии, и като читател – като всички хора. Но също така преживях нещо, което малцина са изживели, включително малко журналисти, а именно като обект на атаки да изстрадаш медиите. Така развих много силна чувствителност към липсата на професионализъм, видях, че медиите имат много предразсъдъци, че са в услуга на властта, пред която се отчитат. Сред журналистите, които работят за големите медии, има много добри, но ограниченията, които им налагат, са прекалено строги и почти непреодолими. Основното е, че властта ги покварява. И когато една медия стане влиятелна, дори само защото си върши добре работата, тя кани хора да работят за нея. А тези хора пък започват да ги канят елитите, като им внушават така, че принадлежат към тяхното социално ниво, към нивото на бизнесмените. И обменят информация. Това е просто процес на съблазняване и приобщаване, на който повечето не могат да устоят. В резултат на това всяка влиятелна медийна група, която работи от години, не е способна на дава информация по честен начин.

И. Р.: Искам да те попитам каква връзка имаш с Едуард Сноудън сега, ако не е тайна?

Дж. А.: Не е тайна, че „Уикилийкс“ и аз самият успяхме да измъкнем Едуард Сноудън от Хонгконг и да го отведем на сигурно място. Сега има политическо убежище в Русия и е създал организация за защита на източниците на журналистите. Нарича се „Фондация Смелост“. Но не мога да кажа как се свързваме. Интересно е защо не мога да го кажа. В САЩ едно разширено жури разследва случая „Сноудън“ и агентите на ФБР, свързани с това жури, задават въпроси от рода на това каква роля играем аз и Сара Харисън [13], както и други членове на „Уикилийкс“, в случая „Сноудън“. Ние сме горди и доволни, че Сноудън е на сигурно място. Семейството му сега е при него в Русия. И може да се движи свободно в най-голямата страна на планетата. Има документи за пътуване, но още трябва много да внимава, когато излиза извън Русия, заради опитите на САЩ да го отвлекат. Сега е в добро положение, но трябва да внимава. Той е много важен стимул за други хора, които бият тревога, да направят крачка напред и да последват примера му.

И. Р.: Поддържаш най-преследвания от САЩ човек, когото обаче много хора смятат за герой на нашето време.

Дж. А.: Нали знаеш, че няма ненаказано добро…

И. Р.: Готов ли си да преговаряш със САЩ, за да се сложи край на преследването спрямо теб?

Дж. А.: Опитах се да преговарям със САЩ и адвокатите ми във Вашингтон го направиха. Министерството на правосъдието отказва да говори с моите представители. Последните новини от министерството са, че продължават да ме разследват, уведомяват за това съда, но отказват да говорят с адвокатите ми и с мен. Еквадорското правителство също се опита на преговаря с правителството на САЩ, но то отказва.

И. Р.: През юни оповести, че скоро ще излезеш оттук…

Дж. А.: Не бях аз, а медиите.

И. Р.: Още едно доказателство за „лъжите на медиите“? Кога мислиш, че ще излезеш от посолството?

Дж. А.: Имам голяма надежда, че скоро. Правното ми положение е напълно ясно. Отправихме към различни юрисдикции десетина иска, които напредват. Половината от тях са настъпателни. Например, предявихме иск срещу разузнавателните операции срещу мен в Швеция, друг иск – срещу военните операции на САЩ срещу нас в Германия, друг – в Дания, срещу незаконното сътрудничество на датското разузнаване с ФБР срещу нас. По иск, заведен в Шотландия, постигнахме решение в наша полза и арестуваха един доносник на ФБР, който информираше в наш ущърб. В Швеция обжалвахме и очакваме положителен резултат. От правна гледна точка положението е съвсем ясно отдавна. От друга страна, САЩ и Обединеното кралство започват да се разграничават от темата „Уикилийкс“. Сега са много заети с организацията „Ислямска държава“. В Обединеното кралство се интересуват от изборите догодина. В Швеция има ново правителство.

И. Р.: Социалдемократическо…

Дж. А.: Да, но не трябва да се забравя, че едно социалдемократическо правителство взе решение да сътрудничи с ЦРУ през 2011 г. [14]. В Швеция няма голяма разлика между десен и ляв център. В Стокхолм сега са в преход. По време на преход натискът върху съдебната система не е толкова силен, защото се съставя ново правителство. В Обединеното кралство има различни фракции, които са на моя страна, и това предизвика промяна в закона. Да напомня, че тук ме държаха затворен без никакво обвинение в продължение на 4 години, няма обвинение срещу мен нито в САЩ, нито в Швеция. Това звучи невероятно за повечето хора, не вярват, че може да е истина. Аз също не вярвах, че може да ми се случи такова нещо, но ето, че се случи. Бях задържан без обвинение в продължение на 4 години. И се опитват да ме екстрадират отново без обвинения… Добре, че Върховният съд в Обединеното кралство призна това за злоупотреба, която обаче не е можело да се избегне според тогавашния закон. В резултат парламентът промени закона и сега в Обединеното кралство не е възможно екстрадиране без конкретни обвинения.

И. Р.: Твоят случай го разгледаха като специален?

Дж. А.: Не. Но има един проблем – този нов закон не е валиден със стара дата. Тази точка, че не е валиден със стара дата, беше въведена след една статия в лондонския Индипендънт, в която пишеше, че ако законът се приеме такъв, какъвто беше, Асанж ще бъде свободен. Вероятно тази точка не е законна, защото беше въведена единствено, за да навреди на един човек.

И. Р.: Не е редно да се прави закон за един човек…

Дж. А.: Е, те не сложиха името ми, изхитруваха, но описват точните обстоятелства около мен…

И. Р.: Сигурно ще го нарекат поправката „Асанж“…

Дж. А.: Адвокатите ми се шегуват, наричат я „изключението Джулиан на закона Асанж“. Но съм оптимист.

 

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 

 
 

Групата, която изгори 1 милион паунда без видима причина

| от chronicle.bg |

На 23 август 1994 Бил Дръмънд и Джими Коути запалват и напълно унищожават 1 милион британски паунда. Това, което прави историята странна, е че никой, нито дори те самите не знаят конкретно защо.

От 1987 двамата формират група, която през времето има най-различни имена като The Justified Ancients of Mu Mu и The Timelords, и създават редица клубни хитове като например „Doctorin’ the Tardis“. През 1991 под името KLF (Kopyright Liberation Front) те стават една от най-добре продаваните банди във Великобритания.

klf

Бил Дръмънд и Джими Коути като група Kopyright Liberation Front

Преди да се пенсионират през 1992 дуото публикува наръчник за създаване на хитови песни. The Manual (How to Have a Number One the Easy Way) (от англ. – Ръководството (Как да имаме номер 1 хит по лесния начин) излиза през 1988 и също така описва мисленето на творците: „Най-напред, трябва да сте беден и на социални помощи. Всеки с нормална работа или вързан за университет няма да има достатъчно време да се отдаде… Ако сте музикант, спрете да свирите на инструмента си. Най-добре го продайте тоя боклук…“

Явно съветите им са добри, защото банди като Edelweiss, The Pipettes и the Klaxons се радват на успех след като прочитат книгата.

Въпреки че вече не записват музика, Бил и Джими продължават да работят заедно по различни проекти. През август 1994 се кръщават K Foundation и стздават „Nailed to the Wall“ (от англ. – закован за стена) – арт инсталация, която представлява просто 1 милион паунда заковани за борова рамка.

Недоволни от вниманието, което арт инсталацията им получава (или от липсата на такова), двамата съставят нов план. След като Tate Gallery в Ливърпул отказва да я приеме, Коути пита колегата си: „Защо просто не ги запалим?“, на което той не намира какво друго да отговори освен: „Добре“.

В минорен състав Коути и Дръмънд отиван на остров Юра на Хебридите заедно с репортера Джим Рейд и режисьора Гимпо (Алън Гудрик) на 22 август 1994. Преди да напуснат Лондон обаче, трябва да се сдобият с парите. А не можеш просто така да изтеглиш 1 милион от банкомат, нито пък някоя банка има толкова много пари в наличност. Затова наемат компанията за сигурност Ratedale да уреди ситуацията.

По-късно двамата влизат в склад до летище Гатуйк и излизат с двама бодигардове и няколко куфарчета. След това отиват на летище Редхил, където отлитат за острова.

След като пристигат в хотела си, отиват да видят къде ще се случва горенето – стара барака за лодки, в която Дъмънд и Коути в един летен ден през 1991 изгарят плетено чучело на мъж. След като се прибират в хотела обаче двамата променят решението си и се връщат обратно в бараката: „Гимпо донесе скеле, две парчета плат, които закача за една греда… Носи и две сигнални факли… Под плата има алуминиева плоскост… Коути подава пачка с пари на Дръмънд, който ги пали… Дръмънд стои вляво от огъня и продължава да хвърля пари в него, Коути е вдясно… След 5 минути движенията им стават механични, все едно хвърлят въглища в огъня.“

Според Рейд, всичките пари изгарят за около 2 часа.

Въпреки че Коути се опитва да унищожи всички фотографски и видео материали от изгарянето, Гимпо успява да запази достатъчно кадри, за да направи филм. „Watch the K Foundation Burn a Million Quid“ излиза по кината на следващата година.

Приятели на дуито по-късно казват, че те съжаляват, че изгориха толкова много пари. През 2000 Дръмънд казва, че се разкайва за стореното, но през 2004 признава: „Разбира се, че съжалявам – кой не би! Децата ми съжаляват още повече, но аз не се чувствам така през цялото време.“

Дръмънд твърди пред Рейд, че нямат какво да правят с парите и че „искахме да изразим нещо относно парите и искахме да го предадем чрез изкуство.“ 

През 2000 Дръмънд продължава: „не става въпрос да се изгорят всички пари на света… или да се пречиства душата на някого… Така се опитвам да си обясня нещо… Не знам точно какво е… Искам да кажа, че не съм го гледал като нещо деструктивно. Не беше заради унищожаването на парите. Беше за да ги гледаме как горят.“

През 2004: „След известно време осъзнахме, че какъвто и отговор да измислим, ще е достатъчно добър… Другите хора трябва да помислят върху това, което направихме.“

 
 

Каква е била религията на прабългарите

| от Радослав Тодоров |

Въпросът за произхода на прабългарите  отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.

За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.

До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.

Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.

1450881821

Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“

Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.

В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.

Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите  прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.

За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.

Розетата от Плиска, чиито седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята

Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който  ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.

В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.

Каменни баби от района на Плиска
Каменни баби от региона на Плиска

В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.

В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.

950b8fefca8231a5d8d4ad1f7a149a99

Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата  Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.

Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.

Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Свети Георги убиващ змея
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея

Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.

За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.

В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.