Йоко Оно и Шарън Стоун с награди за мир

| от |

Йоко Оно, вдовицата на застреляния музикант от „Бийтълс“ Джон Ленън, получи в Берлин наградата за мир и разбирателство между народите на Германския институт за международни отношения, съобщи Франс прес.

„Със своята активна дейност г-жа Оно съдейства за разбирането, че мирът е една абсолютна ценност за човечеството и че изкуството и културата могат да бъдат впрегнати в негова полза“

Церемонията се проведе в зала за приеми в близост до Бранденбургската врата в присъствието на германския министър на външните работи Гидо Вестервеле.

Yoko-Ono-Primer

Йоко Оно заяви при награждаването си :

„Това отличие е и едно послание за мен. То показва, че сте разбрали какво правя. Сега е време за действия. Мислете за мира, действайте в полза на мира и разпространявайте мира. Ние трябва да оставим на бъдещите поколения един мирен свят!“

Награда ще получи и известната холивудска актриса Шарън Стоун за активната й дейност в помощ на жертвите на СПИН по света. Това ще стане по време на 13-ата Световна среща на Нобеловите лауреати за мир във Варшава, която ще се състои от 21 до 23 октомври. Церемонията ще се проведе в Националната опера в полската столица в присъствието на лауреатите Далай Лама, Лех
Валенса, Фредерик де Клерк, Михаил Горбачов и др.

 
Предишни носители на награди от Световната среща на Нобеловите лауреати за мир са били Шон Пен, Ани Ленъкс, Боно, Джордж Клуни, Дон Чийдъл, Боб Гелдоф, Роберто Баджо, Питър
Гейбриъл, Кат Стивънс, Роберто Бенини.

 
 

Critics Choice Awards: кои са най-добрите филми на 2018 според критиците?

| от chronicle.bg |

След дългоочакваните номинации за награди „Златен глобус“, които излязоха в четвъртък, една по една различните асоциации започват да обявяват своите номинации с най-доброто от киното на 2018 г.

Скоро след глобусите Асоциацията на филмовите критици на Лос Анджелис и тази на Ню Йорк обявиха своите фаворити, а днес е ред и на другата организация от филмови критици да се „произнесе“. Наградите „Изборът на критиците“ (Critics Choice Awards) са сред най-представителните кино награди, раздавани в Холивуд и вече е ясно кои са тазгодишните номинирани.

„Рома“ на Алфонсо Куарон и „The Favourite“ на Йоргос Лантимос определено яхват гребена на вълната след като вече попаднаха в списъците на повечето награди. Присъствието им е осезаемо и на Critics Choice Awards.

Филмът на Йоргос Лантимос е с общо 14 номинации, сред които за най-добър филм, най-добра актриса, най-добра актриса в поддържаща роля, най-добър режисьор, сценарии, кинематография, декор и др.

Ежегодните награди „Изборът на критиците“ се провеждат от Broadcast Film Critics Association и Broadcast Television Journalists Association. Смята се, че те са най-точният показател за това кой ще спечели „Оскар“, тъй като зад тях застават общо 300 телевизионни, радио и онлайн критици.

Наградите ще бъдат връчени на 13 януари. А ето част от филмите и творците, участващи в надпреварата. Номинациите за най-добър филм, можете да видите в галерията горе.

Най-добър актьор

Крисчън Бейл, Vice
Брадли Купър, A Star Is Born
Уилям Дефо, At Eternity’s Gate
Раян Гослинг, First Man
Итън Хоук, First Reformed
Рами Малек, Bohemian Rhapsody
Виго Мортенсън, Green Book

Най-добра актриса

Ялица Апаричо, Roma
Емили Блънт, Mary Poppins Returns
Глен Клоуз, The Wife
Тони Колет, Hereditary
Оливия Колман, The Favourite
Лейди Гага, A Star Is Born
Мелиса Маккарти, Can You Ever Forgive Me?

Най-добър актьор в поддържаща роля

Махершала Али, Green Book
Тимъти Шаламе, Beautiful Boy
Адам Драйвър, BlacKkKlansman
Сам Елиът, A Star Is Born
Рикард Е. Грант, Can You Ever Forgive Me?
Майкъл Б. Джордан, Black Panther

Най-добра актриса в поддържаща роля

Ейми Адамс, Vice
Клеър Фой, First Man
Никол Кидман, Boy Erased
Реджина Кинг, If Beale Street Could Talk
Ема Стоун, The Favourite
Рейчъл Вайс, The Favourite

Най-добър режисьор

Деймиън Шазел, First Man
Брадли Купър, A Star Is Born
Алфонсо Куарон, ROMA
Питър Фарели, Green Book
Йоргос Лантимос, The Favourite
Спайк Лий, BlacKkKlansman
Адам Маккей, Vice

Най-добър млад актьор/актриса

Алси Фишър, Eighth Grade
Томасин Маккензи, Leave No Trace
Ед Оксенбоулд, Wildlife
Милисънт Симъндс, A Quiet Place
Амандла Станбърг, The Hate U Give
Съни Сулжич, Mid90s

Най-добър оригинален сценарий

Eighth Grade
Roma
The Favourite
Vice
First Reformed
Green Book
A Quiet Place

Най-добър адаптиран сценарий

Black Panther
Can You Ever Forgive Me?
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
First Man
BlacKkKlansman

Най-добра кинематография

Roma
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
Black Panther
The Favourite
First Man

Най-добър декор

Black Panther
Roma
Crazy Rich Asians
The Favourite
First Man
Mary Poppins Returns

Най-добър комедиен сериал

Atlanta
Barry
The Good Place
The Kominsky Method
The Marvelous Mrs. Maisel
The Middle
One Day at a Time
Schitt’s Creek

Най-добър драматичен сериал

The Americans
Better Call Saul
The Good Fight
Homecoming
Killing Eve
My Brilliant Friend
Pose
Succession

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Филмите с жени главни герои са по-доходоносни от тези с мъже

| от chronicle.bg |

Филмите с мъже в главната роля все още са повече от тези с жени, но изследване на Агенцията по креативни изкуства (САЩ) и компанията Shift7 сочи, че това не е най-добре за бизнеса. Резултатите от анализа на топ филми между 2014 и 2017 ни показват като първенци тези с главна женска роля, без значение какъв е бюджетът на самия филм.

Creative Artists Agency и Shift7 правят сметките с помощта на Gracenote. Главният персонаж във всеки филм е определен по това чие име е първо в Gracenote. Това означава, че филми като „Star Wars“ са с водеща мъжка роля – в „Star Wars: The Force Awakens“ това е Харисън Форд, а в „Star Wars: The Last Jedi“ е Марк Хамил, въпреки че Дейзи Ридли има основна роля и в двата.

В изследването участват 350 филми – 105 женски и 245 мъжки. 

„Разбирането, че да имаш филм с жена в главната роля е лошо откъм приходи е грешно“, казва изследователя от CCA Кристи Хаубегър пред The New York Times. „Те всъщност са маркетингов актив.“

Когато филмите били подредени в категории по бюджет: над $100 милиона, по-малко от $10 милиона, между $10 и $30 милиона и така нататък, средния приход във всяка категория бил по-голям за женските филми, отколкото за мъжките.

Филмите били подложени и на теста Бачдел, който мери представянето на жените в творби на изкуството: той задава въпроса дали творбата включва ли поне две жени, който си говорят за нещо различно от мъже. 60% от филмите минават теста и няма филм от 2012 година насам, който е изкарал повече от $1 милиард в боксофиса и не е преминал Бачдел.

 
 

Дженифър Анистън: Момчетата не искат да има продължение на „Friends“

| от chronicle.bg |

Дженифър Анистън разкри, че мъжката част от актьорския колектив на „Friends“ е отговорен за липсата на продължение на сериала. 

Самата Анистън също няколко пъти в миналото е казвала, че не иска да участва в евентуално продължение на легендарния сериен филм, но мнението й в последно време е противоположно. След като Рейчъл не на лице, остава само да убедим Мат Лебланк, Дейвид Шуимър и Матю Пери.

Актрисата гостува на „The Late, Late Show“, за да промотира „Dumplin“ – новият филм на Netflix, в който участва. Там тя сподели с водещия Джеймс Корден: „Слушай, с момичетата бихме се радвали да го направим отново, но момчетата не са толкова развълнувани от идеята по някаква причина – не знам. Затова просто решихме да направим римейк на „The Golden Girls“ след 40 години.“

Режисьорът на „Friends“ Кевин С. Брайт разказва как Дженифър е била готова да напусне телевизията изцяло след като е шефовете й са поискали първо спинофът на сериала да бъде с нейно участие, но след това са заложили на Лебланк (който в последствие се излага с „Joey“).

Разбира се, имало е разговори за завръщането на „Friends“ на екран. Но Брайт смята, че това никога не трябва да се случва, споделяйки реплика на Дейвид Крейн, а именно: „Група 50-годишни да се мотаят в кафене просто ще изглежда жалко“. Така фенски мечти и надежди на 10 години бяха тотално разбити.