JCI Language Café on the beach

| от |

JCI България има удоволствието да Ви покани на първото Езиково кафе на плажа. Лятото ни предоставя възможността да излезем от скучните стаи и да съчетаем приятното с полезното.

10531327_10204580530941651_1427956286_nКакво представлява Езиково кафе?

Основната цел на “JCI Езиково кафе” е да преодолеете страха си да говорите на чужд език и да премахнете езиковите бариери. Събитието Ви дава възможността да се поставите в ситуация, в която единственият начин да комуникирате е чуждият език! Възможността да направите това в разчупена обстановка сред чужденци и приятна атмосфера на плажа Ви гарантира интересно и ново изживяване.
Ние, от JCI България сме горди, че събитията от този формат предизвикват силен интерес сред младите и амбициозни хора.

Детайли за събитието:
Дата: 17юли 2014 г.
Начало: 19:00 ч.
Място: Palm Beach, гр. Варна

За да участвате в „JCI Езиково кафе” е необходимо да се регистрирате за участие в събитието във Facebook, като заявите езика/езиците, който бихте искали да упражнявате.

JCI България (www.jci.bg) е международна неправителствена организация обединяваща млади, амбициозни и активни хора от цял свят. Организацията работи по проекти свързани с бизнеса, социалните и културни дейности, международната дейност и обученията – една своеобразна школа, която превръща своите членове в изключителни професионалисти, успешни предприемачи и дейни лидери, като им дава възможност да разширят мирогледа си, докато променят света около тях. Организацията е създадена през 1944г, в щата Мисури, САЩ и към момента има представителства в над 115 държави. В организация членуват хората с идеи, за които креативността не е просто дума. Те създават и надграждат над вече създаденото. В България JCI съществува от 2010 година с локални секции в София, Пловдив и Варна. До момента има установени взаимоотношения с БТПП, Уницеф, Президентството на Република България, AIESEC, СУ, ВУЗФ, големи компании от сферата на бизнеса, както и редица неправителствени организации.

 
 

Бродуейският хит „Исус Христос – суперзвезда“ идва у нас

| от chronicle.bg, БТА |

Бродуейският хит „Исус Христос – суперзвезда“ ще има три представления у нас – на 5, 6 и 7 април от 20.00 ч. в зала 1 на НДК.

След няколкото български постановки през последните години, този път пристига оригиналният и най-успешен бродуейски мюзикъл за всички времена от композитора Андрю Лойд Уебър и майстора на лириката Тим Райс. В главната роля е звездата Тед Нийли, който играе Спасителя в едноименния филм на Норман Джуисън и постави рекорд с над 2000 представления на „Исус Христос – суперзвезда“ на Бродуей, Уест Енд и останалите големи сцени по света.

В екипа са 55 забележителни артисти, музиканти и технически специалисти.

Наричан още първата рокопера, шедьовърът ще потопи зрителите в дните преди Възкресението на Спасителя – последните дни на Исус от влизането му в Йерусалим, през Тайната вечеря и Разпятието до Светото Възкресение, които ще бъдат разказани от световни звезди на мюзикъла. Хитовете Gethsemane (I Only Want to Say), I Don’t Know How to Love Him, Could We Start Again Please?, Superstar и много други ще звучат от сцената в зала 1 на НДК.

Премиерата на „Исус Христос суперзвезда“ е през 1971 г. Представянето на спектакъла на Бродуей предизвиква обществени спорове, противоречиви оценки и протести от религиозни групи. През 1973 г. в Израел е заснет филмовият вариант на мюзикъла с режисьор Норман Джуисън и Тед Нийли в ролята на Спасителя. Преди това рокоперата е позната на публиката като музикален албум, в който партията на Исус е изпята от Иън Гилън от „Дийп пърпъл“.

През 1972 г. рокоперата получава пет номинации за наградата „Тони“ – за музика, либрето, актьор в мюзикъл – на Бен Верийн за ролята му на Юда, сценичен дизайн, костюми и осветление. През същата година Бен Верийн печели отличието на Световните театрални награди, а Уебър – за най-обещаващ композитор.

Следва награда „Тони“ през 2000 г. за най-добро възстановяване на мюзикъл и последно през 2017 г. – най-престижната британска награда „Лорънс Оливие“ за завърнал се на сцена мюзикъл.

 
 

Китай ще построи космическа совалка за многократна употреба

| от chronicle.bg |

В съответствие със своята космическа програма, китайската космонавтика планира през следващите 20 години да построи ракета за многократна употреба, свръхтежка ракета и космическа совалка.

Първата цел ще е към 2020 г. да бъде готова ракета-носител „Чанчжън“ от следващо поколение. Предназначението й е да се използва като евтина лека ракета за извеждане на сравнително неголеми спътници в ниска околоземна орбита.

През 2025 г. е планирано да бъде разработен и изстрелян космически летателен апарат за многократна употреба, който много напомня американската космическа совалка. Новият летателен апарат вероятно ще бъде използван и за космически туризъм. Към 2035 г. е планирано да бъде създадена цяла линия ракети-носители за многократна употреба, а към 2040 г. се очаква голям технологичен скок и разработване на многократен носител с ядрена тяга.

Предполага се, че той ще бъде използван за достигане до астероиди и за осъществяване на мегапроекти, като построяване на космическа слънчева електростанция.

 
 

Мег Райън: малкото, голямо момиче на американското кино

| от chronicle.bg |

Маргарет Мери Емили Ан Хира или Мег Райън, е (родена на 19 ноември 1961 година във Феърфилд, Кънектикът, САЩ), е американска филмова актриса, която става любимка на няколко поколения.

Мег Райън е дъщеря на Сюзън Хира Джордан (по баща Райън), бивша актриса, кастинг директор и учителка по английски, и Хари Хира, учител по математика. Тя има две сестри, Дана и Ани, и брат, който е музикант – Андрю Хира. Роднините на семейство Хира са от Канада.

Райън е католичка и е завършила начално училище във Феърфилд, където майка ѝ ѝ преподава до шести клас. Там на Мег е дадено първо причастие и е избрано името ѝ Ан. Майка ѝ се появява в телевизионна реклама и по-късно за кратко време е кастинг директор в Ню Йорк. Тя подкрепя и окуражава дъщеря си да учи актьорско майсторство.

На 18-годишна възраст, благодарение на връзките на майка си, Райън записва своята първа телевизионна реклама, в която се смее, за да популяризира дезодоранта „Тикъл“.

След роля в „Богати и известни“, Райън играе ролята на Бетси Стюърт в сериала „Докато свят светува“ от 1982 до 1984. Следват няколко телевизионни продукции и малки филмови роли, включително и в „Обещана земя“, за която тя получава своята първа номинация.

През 1986 тя играе Каръл Брадшоу във филма „Топ гън“ и Лидия Максуел във „Вътрешно пространство“, където също участва бившият ѝ съпруг Денис Куейд. След това Райън се появява и в трилъра „D.O.A.“ и екшъна „Президио“.

Нейният първи напълно оформен филмов образ е ролята ѝ в романтичната комедия „Когато Хари срещна Сали“, където тя си партнира с Били Кристъл. Нейното изпълнение на Сали Оулбрайт, което ѝ донася номинация за Златен глобус е незабравимо, заради театрално симулирания оргазъм в Манхатън.

По случай рождения й ден, ви предлагаме галерия с любимите ни нейни роли.

 
 

Как разбрах, че не трябва да шофирам пияна

| от Евелина Бонева |

Ако трябва да съм честна, да пия по две-три бири или по две-три чаши вино и да шофирам ми се случваше редовно. „Случваше се“ е тъп израз. Да пиеш алкохол и да шофираш след това не е нещо, което „ти се случва“, а нещо, което решаваш и зависи от теб.

И ако си го правил няколко пъти и не е имало последствия, рискът да помислиш, че това е ОК, е доста голям. Защото всички билбордове с надписи „Не карай пил“, Facebook кампании с ужасяващи снимки на катастрофи и доброжелателни съвети на близки и приятели, няма да разубедят човека, който е решил, че няма никакъв проблем да се прибере вкъщи с колата след две бири.

Седях на пейката в районното редом до един симпатичен травестит, прибран за кражба. Предвид хелоуинския ми костюм, за редовите полицаи представляваше затруднение да преценят колко точно са травеститите на пейката. Беше студено като „на Вала“, вонеше на пикня, отегченият полицай във фоайето не искаше да си говори с мен, а травеститът фъфлеше, че много го било страх да не го помислят сега за педераст. Умирах от скука, а телефонът ми беше заключен заедно с другите ми вещи в някакъв шкаф с катинар. От едната килия се чуваха пиянски стонове на някакъв бедстващ човек, портиерът упорстваше, че в районното не се пуши, а една руса полицайка, която изобщо не приличаше на Камерън Диас, крещеше, че „й писнАло с тоя Хелоуин, немало ли останАли българи в тая държавата“.

Няколко часа по-рано…

Беше 30 октомври и по улиците бродеха вещици. Чудовища, Франкенщайни, булки-трупове, проститутки от 60-те пр. Аз лично се бях пременила като 70-тарска кокаинова майка с прическа a la Петя Буюклиева, сребърна блуза, златни гуменки, спортен клин и скандално нескопосан, но за сметка на това обилен грим. С мен беше и „синът ми“ – безумно млад колега, който също бе предрешен в сребърна блуза с голи рамене, впит панталон и сини сенки. Отивахме на седемдесетарско служебно парти, на което виното се лееше като на някой от купоните на Пан.

Няколко часа песни, танци и селфита по-късно, реших да си взема drink&drive, за да не рискувам. Още един час по-късно си казах „Абе нищо ми няма, ще си ходя с колата, не ми се вози сега в таксита, а и трябва да й плащам зелена зона утре…“

На булевард „България“ забелязах, че зад мен кара полицейска кола с включени светлини. Нямат ли си друга работа тия…

Последва банален сценарий: „Добър вечер, аз съм еди кой си…ще духате“. „Опааа, не е добър резултатът от дрегера, госпожа“, „А ще може ли нещо тука да измислим…“

И последната капка вино се беше отекла от мозъка ми, когато акостирахме в Окръжна болница, където учтиво се съгласих да ми вземат кръвна проба и полегнах на зелената постелка на едно легло, точно до окървавен пимп с уплашена физиономия. Явно проститутките го бяха изоставили, а полицаите не бяха поискали да ги менажира.

След кръвната проба – районното. Трябва да кажа, че се вълнувах от факта, че имам възможността да се возя в патрулка и все пак бих предпочела да съм си вкъщи и да спя. В районното ми беше интересно, признавам. Първите два часа. Забавлявах се на отчаянието, което предизвиках у полицайката, която ме обискира и трябваше да опише поотделно всичките ми гримове, и се възмущавах на отказа на дежурния да ми каже коя зодия е. Обясних на всички присъстващи как в районното е отвратителна мизерия и трябва да си поискат пари от държавата за ремонт, вдигнах скандал, че става течение и тормозих полицая във фоайето с въпроси дали дежурният, който трябва да ме освободи е буден.

После обаче се отегчих. А и се сетих, че телефонът ми е изключен, а близките ми може да звънят и да се разтревожат. Нямам нищо против да прекарам една нощ в районното, но не искам мъжът ми да пропуши крек, защото в 2 съм му писала, че си тръгвам, а в 5 още ме няма.

Затова се налагаше да си тръгна. След кратка театрална постановка, придружена от грозни заплахи, се озовах навън в 6 сутринта, в ранната първоноемврийска сутрин, по лежерна блуза от сребърен брокат и златни гуменки със скъпоценни камъни и махнати връзки.

Направих най-логичното. Не, не се обадих на някой да ме вземе. Нито се прибрах с първия трамвай. Тичах в свежия, режещ въздух, бодра и трезва като репичка, докато не стигнах до колата си. Качих се, прибрах се с нея и заспах.

Новият ден донесе нови знания, събрани в шепа думи: адвокат, разследване, досъдебно производство, газхроматичен анализ, затвор, „ГРОЗИ ТЕ затвор“, над едно и две, под едно и две, присъда, лаборатория, акт т.н.

След вълната „майкавишбнавсчките“ се поуспокоих и се замислих. Ами ако Вселената, Бог, ангел-хранителят ми са били плътно зад мен и са накарали катаджиите да ме спрат малко преди на пътя пред мен да изскочи още някой пиян хелоуинец? Или секунда преди да се разсея и да не видя, че от пряката вдясно с бясна скорост изхвърча друг автомобил? Или минута преди куче да пресече булеварда? Май извадих късмет.

Не само. Май извадих дяволски късмет. Е, известно време ще опознавам отблизо прелестите на градския транспорт и ще тормозя хората, които съм возила преди да ми връщат услугата, но какво пък…На фона на това, което можеше да се случи, двайсетина минути в тролея не звучат като плаване по водите на Стикс.

И със сигурност знам, че повече няма да се кача зад волана на няколко чаши вино. Най-малкото защото ако ме хванат, ще вляза в затвора, а перпективата да съм един своеобразен Граф Монте Кристо в Сливенския, който стърже с жълтите си, дълги нокти чертички за календар по стената на килията, докато отвън го чакат отривисти лезбийки с кол, не ми допада.

Но не само заради това. А защото осъзнах, че да караш след като си пил е не само тъпо, но и рисковано. Толкова рисковано, че като го правиш залагаш на червено човешки животи: и твоят, и този на близките ти, и този на други хора. А може да ти се падне черно. И нищо не си струва този риск. Абсолютно нищо.

Билбордите и кампаниите няма да ви го кажат, така че да го разберете. Но аз ви го казвам, защото минах през това. В районното е студено. В градския транспорт е криво. Таксиметровите шофьори са неприятни.

Но ако това не може да ви убеди, се замислете за друго. Както казваше една моя приятелка: „Куцо е да пукнеш“. Не по-малко куцо е да убиеш някой друг. А таксита и drink&drive…дал Бог.

Ползвайте ги.