Изтезания? – Yes we can!

| от |

Стряскащо е, но не и изненадващо: дори и след публикуването на Сенатския доклад за изтезанията на ЦРУ, болшинството американци оправдават подобни методи на разпит, пише Дойче веле. На какво се дължи това? Коментар от Михаел Книге.

Цялата история на САЩ е съпътствана от изтезания. Това не е тайна, а отдавна известен факт. Изтезания е имало по време на робството, през испанско-американската война от 1898 година, както и във Виетнам. САЩ не започват да прилагат изтезанията чак след атентатите от 11 септември 2001 година. Всичко това е систематизирано по красноречив начин в статия на Питър Байнарт за списание „The Atlantic“. Там той категорично се противопоставя на тезата на американския президент Барак Обама, че „изтезанията са пълната противоположност на онова, в което ние вярваме“.

Нещо повече, Байнарт е прав когато твърди, че „изтезанията са израз на онова, което сме“, защото отношението на САЩ към този вид физическа разправа е повече от проблематично. За това свидетелства не само историята на страната, но и многобройните социологически анкети от 2001 година насам. Преди две години например, 63 процента от американските граждани заявяват, че при определени обстоятелства изтезанията са оправдани. Съвсем нова анкета, проведена след публикуването на Сенатския доклад за ужасяващите практики на ЦРУ, отново потвърждава тези резултати.

Този факт е разтърсващ, но не и изненадващ, особено на фона на сегашния политически климат в света, който е пропит от ужасяващи жестокости. Медиите са пълни с информации за терористични нападения в Пакистан, Австралия, Афганистан или Ирак. А вътрешнополитическите настроения в САЩ са повлияни от масовия страх от терористични нападения, както и от внушения от сорта на онези, които прави бившият вицепрезидент Дик Чейни. Твърде борбено той заяви официално, че и днес би действал точно по същия начин, по който го е правил и преди. За което пожъна значително одобрение.

Обществото не чува гласа на жертвите

В случая има и още един аспект, който играе значителна роля в модерните медийни общества: гласът на жертвите на практика остава нечут от обществеността, за разлика от този на политиците и отговорните за изтезанията. Докато Чейни и ЦРУ организираха професионална контракампания още преди публикуването на доклада, жертвите на изтезанията си остават безименни и безгласни.

Затова вина имаме и ние, журналистите. Прекалено често ние се задоволяваме да цитираме впечатляващите, но спорни изявления на политиците, вместо да разследваме истината за жертвите. Измамно би било да смятаме, че положителното отношение на повечето американци към изтезанията е само мимолетно явление.

Историческата практика в САЩ, разбираемият страх от тероризма, изказванията на висши политици в защита на изтезанията, както и медийното отсъствие на жертвите, правят малко вероятна някаква принципна промяна в това отношение. САЩ се нуждаят от широк обществен дебат за изтезанията. Но за да бъде той правдив, е нужно да се предприемат юридически мерки срещу предполагаемите отговорни лица. Изгледи за подобно нещо обаче, засега не се очертават.

 
 

„Призрачна нишка“: омагьосаният кръг на гения

| от Дилян Ценов |

Всяка година има по няколко филма, които са многократно номинирани и награждавани, имат страхотна реклама, блясък до втръсване, но потъват в полето на забравата скоро след излизането си. За съжаление към тази група филми причисляваме успешния според световната филмова гилдия „Призрачна нишка“ (Phantom Thread) на режисьора и сценарист Пол Томас Андерсън, с участието на Даниел Дей-Луис. Филмът излезе в края на миналата година и е номиниран в 6 категории за „Оскар“. Въпреки безспорно добрите качества и ниво доста над средното, 2-часовата лента по наше мнение е далеч от най-добър филм на годината.

Известно време преди премиерата на филма, Даниел Дей-Луис обяви, че ще прекрати кариерата си в киното след тази роля. Изключително добър пиар ход, който не можем да пренебрегнем заради уважението на Академията към последните роли на големите актьори. Везните вече бяха наклонени в полза на Пол Томас Андерсън и неговата художествена историческа драма за модния дизайнер Рейнолдс Уудкок. Действието в нея се развива през 50-те години на ХХ век и Уудкок, заедно със сестра си (в ролята е Лесли Манвил) управляват една от водещите модни къщи в Лондон. Почти веднага можете да се досетите, че говорим за моден гений, който е в плен на своята дарба. А сестра му, като един Пиер Берже до своя Ив Сен Лоран, се грижи за всички административни въпроси около бизнеса на създателя на женски блянове. Сервитьорката в провинциален ресторант, Алма, се оказва търсено то вдъхновение и муза, която съвсем скоро започва да работи с дизайнера, да дели легло с него, да споделя мъките му, странностите му и кратките моменти на радост. Постепенно обаче връзката попада в омагьосан кръг, в който Уудкок не може да живее нито с нея, нито без нея.

r0vzXidVqrWAI1JhvptVE5UgRhY

Пол Томас Андерсън, когото познаваме от Inherent Vice (2014), There Will Be Blood (2007) и Boogie Nights (1997), режисира филма и пише сценария. Едно нещо трябва да му признаем и то е, че успява да вкара напрежение иначе равната, и преупотребявана тема за образа на твореца в киното. Историята е достоверна и интересна за гледане. Същото важи и за сценария, в който голяма част от съществено важното остава неизказана. А това винаги работи в угода на зрителя, защото той не получава цялата информация наготово, а трябва да достигне до нея. Опасността режисьорът и сценаристът да се провалят в тези паузи е голяма и Андерсън успява да прескочи трапа. Но дотам. Нищо революционно. Нищо необикновено. Една добра режисьорска работа и добре написан сценарий. Със сигурност не за „Оскар“. На този фон Лука Гуаданино, който се размина с номинация за режисура за „Призови ме с твоето име“ заслужава да заеме мястото на Андерсън. Режисурата на „Призрачна нишка“ почти няма друга гледна точка освен тази на главния герой. А претенциите на дизайнера, когото го дразни шумът от мазане на филия с масло, в един момент втръсват на зрителя. Човек има нужда и от друга гледна точка. Такава, в която той не участва. Тук тя липсва и егоцентризмът на неразбрания творец идва в повече.

PT

Най-силната страна на „Призрачна нишка“ е неговият актьорски състав, а под това разбирайте Даниел Дей-Луис и Лесли Манвил. Да, Дей-Луис е страхотен и тук. Не колкото в „Линкълн“, за който взе своя трети „Оскар“, поставяйки рекорд, но пак е много добър. Отчасти дразнението, което имаме към Уудкок се дължи на изпълнението му. Органичното представяне на тези състояния на необоснована претенция тип „защото аз искам да е така“ успява да ни помогне да го разберем. Но Лесли Манвил за нас е най-доброто в този филм, в ролята на сестрата на Рейнолдс, My old so-and-so (както я нарича той). Тя е човекът, който отключва сградата, за да дойдат шивачките, комуникира с клиентите, накратко – прави възможно Рейнолдс да работи.  Очертава се силна конкуренция за „Оскара“ в лицето на Алисън Джейни в „Аз, Тоня“.  В ролята на Алма влиза Вики Крипс, за която това е първа роля в подобна продукция. Играта й не блести с нещо главозамайващо, но заслужава похвала за страхотната химия между нея и Дей-Луис. Интересно ни е, накъде ще поеме кариерата й в бъдеще след този филм.

04-phantom-thread-8.w710.h473.2x

Като изключим „увисването“ на някои моменти в историята (като този със свалянето на булчинската рокля от заспалата възстара булка) и недостатъците на режисурата, всичко друго е на мястото си. Начело са костюмите – тук наградата, ако бъде спечелена, ще бъде повече от заслужена. Кинематография, музика и декор се допълват за създаването на атмосферата, в която се развива действието. Хубавото е, че и тази детайлност и пищност на фона, не заглушава същественото в историята за вътрешните турбуленции на мъжа и момичето до него.

phantom_thread2

Трудно би било да обобщим филма на Андесрън и да му сложим еднозначен етикет „лош“ или „добър“. Историята на Рейнолдс Уудкок, който е болезнено привързан към сестра си, не обича аспержите си с масло, отказва да изведе жена си на танци, създава сватбена рокля за белгийската принцеса, ще ви заинтригува. Защото е направена добре, внимателно, с уважение към героите. А сюжетът в по-голямата си част, когато не буксува на едно място, успява да изненада. Струва си защото е един от добрите филми на годината. Но в никакъв случай най-добрия. Нито Пол Томас Андерсън е най-добрият режисьор. А Даниел Дей-Луис… поздравления, за всичко. Тази година обаче е ред на Тимъти Шаламе или Гари Олдман.

 
 

Новите трейлъри от тази седмица

| от |

Лятот идва макар и бавно, а с него и пикът на филмите. Продуцентските къщи и филмовите студиa вече пускат трейлъри на продукциите си, за да подгреят публиката.

Трейлърите са един от най-добрите начини за връщане на хората в киното. Нека видим последните, пуснати тази седмица.

„Incredibles 2″

 

„Atlanta“ Сезон 2

 

„A Series Of Unfortunate Events“ Сезон 2

 

„Uncle Drew“

 

„Ready Player One“

 

„Pacific Rim Uprising“

 

„Cobra Kai“

 

„Marrowbone“

 

„Youth & Consequences“

 

„Rampage“

 

 
 

Най-високите жени сред известните

| от chronicle.bg |

Известните са като нормалните хора – има ги във всякакви форми и размери. Но има някои жени сред знаменитостите, които са по-високи, отколкото сме си мислели.

Височината на човек е трудна за определяне по телевизията, а и камерите си имат свои хитри ходове да правят един човек по-висок или по-нисък според целта.

Е, жени като Никол Кидман трудно биха могли да ни заблудят относно височината си, след като сме ги виждали до цели двама съпрузи (в случая с Кидман), над които стърчат с по една глава.

Някои жени са мислели, че актьорската им кариера може да бъде застрашена заради височината им. Особено тези, които са били супермодели, където височината е от изключително значение. Често обаче, дългите крака и главата в облаците работят за актрисите.

Гуендолин Кристи, която влиза в ролята на Бриен Тартска в „Game of Thrones“ едва ли щеше да получи тази роля, ако не беше толкова висока.

В галерията сме събрали най-високите жени в Холивуд. Вижте кои са те.

 
 

Смешната история, когато куриер видял Мила Кунис гола

| от chronicle.bg |

 Ащън Къчър не единственият човек, който е виждал Мила Кунис гола тези дни.

В интервю за списание People актрисата разказа смешна история как куриер я е заварил гола. Случката се развива малко след раждането на сина й Димитри Портууд, който вече е на повече от годинка.

„Куриерът ни е много готин. Познаваме се от години. Виждам го, както и той мен, през прозореца още когато идва да остави доставката пред вратата.

Помахах му и изобщо не се замислих, че държа сина си и съм напълно гола. Той остави пакета, изправи се и ме погледна, а аз му казах: „Да не ти пука.“

Бях без блуза, защото беше много горещо. Току-що бях родила, бяха минали може би три дни, така че още изглеждах бременна.“

На нас също нямаше да ни пука. Сигурни сме, че и куриерът се е чувствал така. Все пак, това е Мила Кунис. Ако ще и бременна!

Вижте повече в галерията.