shareit

Изоставено бебе. Е, и?

| от |

Всяка година се изоставят хиляди деца. Една руска асоциация за изоставени деца реши да привлече вниманието върху този проблем с една интересна кампания.

Abandoned-Baby1

Насред оживен площад от асоциацията поставят бебешка количка, от която се чува бебешки плач. Когато човек се приближи вижда листовки на асоциацията. Ако се приближи обаче. И точно тук идва най-лошото. Експериментът показал, че само един човек от 10 се спира да види това изоставено бебе.

 
 
Коментарите са изключени

Как песента Bohemian Rhapsody стигна до ефира

| от |

С времетраене 5 минути и 55 секунди, обединяваща елементи от хард рок, опера и поп, Bohemian Rhapsody със сигурност е една от най-еклектичните песни, пускали се по радиото, но в никакъв случай не е най-дългата. Hey Jude на Битълс (7:11), I’d Do Anything for Love (But I Won’t Do That) на Meatloaf (7:58) и All Around the World на Oasis (9:38) са все песни, които успяха да пробият в класациите, въпреки че са около два пъти по-дълги от повечето стандартни поп парчета. Самият факт обаче, че има толкова малко песни с дължина над 5 минути, които са си извоювали толкова много ефирно време, е свидетелство за това колко рядко се случва това.

Въпреки че днес Bohemian Rhapsody е смятана за шедьовър, когато записът й приключва, EMI (лейбълът на Queen по това време) не я оценява високо, а генералният мениджър по международни продажби, когато я чува, казва: „Какво по дяволите е това?“ И човекът не сам във възмущението си – почти всички казват същото, когато чуват песента, включително и Елтън Джон, който възкликва „Вие луди ли сте?“, когато разбира, че бандата иска тя да бъде първия сингъл в албума A Night in the Opera.

Излиза, че от EMI очакват You’s My Best Friend да бъде най-големият хит в албума и съответно карат групата да го бутне на първо място. Queen обаче са непоколебими в решението си и каза на EMI, че първият сингъл трябва да бъде Bohemian Rhapsody. В отговор EMI се опита да намери компромисно решение и да предлага да скъсят малко песента – предложение, което групата бързо отхвърля.

Единственият човек, който вижда гениалността на песента (и който не е от групата, разбира се) е прочутият диджей и близък приятел на Меркюри, Кени Еверет, който заявява, че „ще бъде номер едно векове наред“.

Точно как Еверет изначално се сдобива с копие на сингъла в началото на октомври 1975 г. не е ясно. В зависимост от това, на кого вярвате, Еверет или иска от Рой Бейкър копие, след като го чува на частна презентация, или получава копие от самия Меркюри, малко след като я записва. Знаем обаче, че Еверет е помолен да запази записа само за себе си и в никакъв, ама никакъв, случай да не го пуска по радиото или да говори за това как го е получил на живо в ефир. Според Бейкър, Еверет се съгласява с тези условия като казва „Няма да го пускам“ и намигва.

Групата все още се бори с лейбъла сингълът им да бъде на първо място в албума и затова взима нещата в свои ръце.

Въпреки „строгите“ инструкции да не го пуска по радиото, веднага след получаването копие на сингъла, Еверет започва да пуска части от песента в сутрешното си предаване по Capital FM, популярна радиостанция в Лондон. Всеки път, когато Еверет пуска откъс от песента, той го прави да изглежда като инцидент, казвайки на слушателите, че „пръстът му явно се e изплъзнал“ и че не е трябвало да чуят нищо. Така интересът към песента започва да расте.

Обаждания започват да заливат станцията като всеки моли Еверет да пусне цялата песен, която той до този момент е нажежил песента до нелепа степен, казвайки на вече пленената си публика, че не може да изсвири цялата песен, защото е обещал, че няма да го направи. В крайна сметка Еверет отстъпва и пуска цялата Bohemian Rhapsody общо 14 пъти за два дни.

Едно много важно нещо, което Еверет изпуска в ситуацията, е да каже къде слушателите могат да си купят песента, в резултат на което станцията е посетена от стотици любопитни музикални фенове, надяващи се да получат копие. Музикалните магазините в цялата страна също са изненадани, когато на следващия понеделник сутринта, след като Еверет изсвири цялата песен, се появяват запитвания за сингъла. Проблемът е, че към този момент песента все още не е пусната на пазара.

Bohemian Rhapsody by Queen US vinyl red label

Сингълът на плоча

Подобно нещо се случваше и от другата страна на Атлантика, където Пол Дрю от RKO успява да се сдобие отнякъде с копие на песента и започва да я върти в мрежата на всички станции на компанията. Както по-късно Бейкър казва „Получи се доста странна и неловка ситуация, при която радиата и от двете страни на Атлантическия океан въртяха песен, за които звукозаписните компании тогава казваха, че никога няма да види ефир!“

Като в крайна сметка вижда, че песента става хит по радиото още преди да бъде издадена, лейбълът отстъпва и на 31 октомври 1975 г. Bohemian Rhapsody официално е пусната като сингъл във Великобритания, където седи 9 седмици под номер 1 в класацията. Както предсказва Кени, днес песента се счита за една от най-добрите в историята на музиката, като получава и своето място в Залата на славата на Грами през 2004 година.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

| от |

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени