shareit

Изневярата не е за всеки

| от Камелия Ивайлова |

„Умната изневяра пази брака.” – това е  интересна мисъл, на която попаднах наскоро.

Във всяка една връзка, без значение на втория месец или на втората година, идва моментът на изхабяване. Или по-скоро моментът, в който се усеща спешната нужда от разнообразие. И след като различните забавления в спалнята и извън нея вече не вършат работа, рано или късно някой тръгва по кривата пътека. Търсейки разнообразие с други хора, половинката внася това разнообразие във връзката си.

Лошо нещо ли е изневярата?

Както по всички теми и въпроси, и тук има спорни мнения. Множество привърженици на моногамията ще заклеймят изневярата като нещо много, много лошо, сиреч – грях. Разкрепостените симпатизанти на полигамията осъзнато ще подкрепят прелюбодейството. Защото „И един пирон ръждясва цял живот в една дупка.”.

Но макар десетте Божи заповеди да гласят друго, човекът си е човек – греши. А пък осъзнатият и признат грях е половин грях, нали така?

Изневярата е разнообразие и когато не накърняваш достойнството на човека до теб, тя е, да речем, една идея по-приемлива. Разбира се, казваме всичко това, следвайки максимата, че „Има разлика между изневяра и невярност. Изневярата се отнася до тялото, а неверността – до душата.”

Изневяра от огорчение, болка, скука или за разнообразие. Значение – няма. Потърси ли човек ласки в обятията на друг, самият той се променя. Ако за него това е просто изневяра с тяло, без влагане на никакви чувства, ще внесе разнообразие и у дома. Усещайки липсата на чувства в плътските деяния с други, ще започне да търси топлите ласки вкъщи. Както се казва: „Няма по-нежен мъж от този, който е изневерил.”

Дотук с плюсовете от кръшкането.

Всички знаем, че всяко нещо си има граници. Ако границата на изневярата без чувства е прекрачена по един или друг начин, това несъмнено води до последствия. Ако започнете да усещате трепет в стомаха при мисълта, че отивате при нея/него, усещате с досада прибирането у дома, „командировките” ви стават все по-чести, съседите ви шушукат тайно по между си за някаква интересна забележима промяна във вас или пък приятелят/приятелката ви е открил/а касовия бон от скъпото/скъпите бельо/цветя, което/които не са били за него/нея…. Значи вече има проблем! Изневярата се е превърнала от кратко кръшкане в част от живота ви. Лека-полека поставяте другия човек пред вашия любим и от заздравяваща процедура на леко изхабената връзка изневярата се превръща в унищожител. Тогава винаги има наранени.

Затова преди да се впуснете в сляпо кръшкане, преценете силите си. Ако не може да лавирате спокойно по две остриета, без да се порежете, просто се откажете. Прелюбодействието трябва да носи удовлетворение, а не тъга за някого. Ако не можете да се справите с това, просто не го правете. Изневярата не е за вас!

Текстът е изпратен от Камелия Ивайлова като част от рубриката „Стани автор“. Ако искате и Ваш текст да бъде публикуван в Chronicle.bg, пишете ни на office@chronicle.bg. 

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Когато най-скъпият тийнейджър в света подлуди Реал Мадрид с поразиите си

| от |

Когато говорим за лудориите на Антонио Касано във футбола, обикновено направо не знаем откъде да започнем. Едно от най-прочутите лоши момчета на италианския футбол прекара почти 20 години по терените, в които обиколи множество отбори, отбеляза немалко голове, но и извърши редица поразии.

Точно поразиите ще останат най-характерното за кариерата на Касано, който на 19 г. стана най-скъпият тийнейджър в света, след като Рома плати на Бари 30 млн. евро за него.

Само на 26 той вече издаде автобиография и там описа доста от бележитите си изцепки дотогава. Книгата беше пълна и с откровения като тези относно дебютния му гол в Серия А за победата с 2:1 над Интер.

Касано беше едва на 17, когато го отбеляза.

„Ако не беше онова мое попадение срещу Интер с фланелката на Бари в края на 1999 г., вероятно и сега щях да тъна в немотия. Този гол промени целия ми живот. Всички мои приятели от онова време са или наркопласьори, или мъртви. Аз също щях да стана дилър. Равносметката е, че 17 години живях в мизерия, а вече 9 съм милионер. Не съм работил нито един ден в живота си, защото, честно казано, не умея да правя нищо конкретно. Правил съм секс с 600-700 жени“, пише Касано.

gettyimages-159524573-594x594

Но никъде той не успя да си покаже рогата в такава степен, както по време на онази година и половина в Реал Мадрид от януари 2006 до лятото на 2007 г.

Когато пристигнал в Мадрид, от Реал му предложили жилище, но Касано предпочел да живее на хотел.

„Сприятелих се с един от сервитьорите, чиято основна работа беше да ми носи по 3-4 кроасана след секс. Срещахме се на стълбището и правехме размяната – аз взимах ухаещите кифли, докато той изпращаше момичето. Секс плюс храна – перфектната комбинация“, пише футболистът.

В испанската столица той продължил да живее бохемския си живот, който преди това изградил в Рим. Разликата не била голяма – секс, чревоугодничество и малко футбол за разнообразие в красива европейска столица.

„Храната винаги ме е правела щастлив. Изпитвам наслада, когато ям паста, сладки неща и всякакви салами. Винаги съм бил пристрастен към храната“, откровен е Касано. Логично, в Мадрид теглото му растяло, а с него и глобите и наказанията от клуба.

Точно на 28 октомври 2006-а станало окончателно ясно, че Касано няма да се задържи дълго в Реал.

Тогава „кралете“ гостували на Химнастик, а треньорът Фабио Капело заръчал на нападателя да започне да загрява след края на първата част.  Антонио спринтирал и правил упражнения близо 50 минути, но така и не влязъл на терена, което било нещо непоносимо за избухливия му характер.

Касано изригнал срещу именития италиански наставник в съблекалнята пред всички звезди на Реал с думите: „Ти си най-изкуственият човек, когото познавам. По-фалшив си и от банкнотите за Монополи!“

В такива случаи Капело не се церемони. Директно извадил Касано от състава и взел да го третира като чиновник, който трябва да спазва работно време и да тренира индивидуално. Никой от съотборниците му не се застъпил за Антонио, а капитанът Раул Гонсалес дори му заявил, че „трябва да е по-скромен, да се труди усърдно и никога да не забравя в колко голям клуб играе“.

След още два месеца ситуацията за Касано станала съвсем безнадеждна. Преди мач с Еспаньол, футболистите на Реал излезли да усетят терена все още по костюми. В прекрасно настроение, Касано взел да забавлява останалите и събрал около себе си Роналдо, Фабио Канаваро и Мамаду Диара. В един момент той започнал да имитира Капело – оправял си сакото като треньора, закопчал си копчето, въртял си главата с вирнат нос досущ като авторитетния Дон Фабио.

Не за пръв път футболист се подиграва на треньора си, само че обикновено това не се случва пряко в ефир. Проблемът е, че в онази ситуация една от камерите на стадиона заснела групичката и телевизионният режисьор показал сценката в прякото предаване.

Авторът на комичната имитация получил своето „признание“ под форма на тотално замразяване на скамейката. В онзи сезон, който даже се оказа шампионски за Реал, Касано не помириса терен в Ла Лига до края на февруари 2007 г.

В обтегнатите отношения между играч и треньор, Фабио Капело даже родил нова дума за обогатяване на футболния речник. Става въпрос за определението „касанта“, което Капело така и не пожела да разясни, но май че не е необходимо – очевидно „касанта“ означава да се държиш като Касано, като себичен, недисциплиниран, мързелив и твърдоглав играч, който на всичкото отгоре е с наднормено тегло.

gettyimages-961123878-594x594

Тази представа за Антонио Касано продължи да го преследва през цялата кариера, чак до нейния парадоксален край, в който той се отказа на три пъти от футбола.

В рамките на около 10 дни нападателят първо подписа с Верона, още преди началото на сезона обяви, че се отказва, но после размисли и гарантира, че няма търпение да прекара „забавен сезон“ във Верона.

След още няколко дни Касано пак се отказа и не изигра нито един официален двубой за клуба. „Същото е като да погледнеш жена, която вече не те привлича. Когато усетиш, че това е така, си биеш шута“, мъдро отбеляза футболистът.

Но и това съвсем не бе всичко. Година по-късно Антонио реши да се завърне към футбола във Виртус Ентела в Серия C. Но и това не се случи, защото той отново се отказа!

„Идва денят, в който решаваш, че наистина всичко е приключило. През последните няколко дни, в които тренирах, осъзнах, че вече нямам психологическата нагласа да се подготвям постоянно” разясни италианецът, чийто последен мач си остана със Сампдория през май 2016 г. За да играеш футбол, трябва да притежаваш страст и талант, но най-вече мотивация, а в този етап от моя живот аз имам други приоритети“.

Е, футболът така или иначе рядко беше приоритет в шеметната кариера на Касано – но поне немирникът допълни футболния фолклор по начин, по който малцина биха могли да го направят.

А и днес в неговата биография се съдържа безспорното „шампион с Реал Мадрид за сезон 2006/2007“. Независимо от жените, кроасаните и всичко останало…

 
 
Коментарите са изключени