shareit

Измерения на упадъка

| от |

296747958_8c15e91e3f

Според данни на Националната агенция за професионално образование и обучение охранител е най-желаната професия от младите българи през последните две години.

През 2012 г. за охранители са се обучавали 11 745 души. Година преди това желаещите да упражняват тази професия са били 8 620. И през изтичащата година най-много са подготвяните по специалността „физическа охрана на обекти“. Тези факти са изнендващи за хората, които са встрани не само от бранша, но и от унизителните факти за равнището на българското образование, което е безнадеждно болно.

Близо 40 процента от 15-годишните ученици в България са неграмотни и имат само елементарни четивни умения. 43.8 на сто от тийнейджърите са под критичните нива по математика, а в областта на природните науки делът на учениците със слаби оценки е 37 на сто. С тези резултати деветокласниците у нас са на последно място в ЕС по математика и четене. Трагичното състояние на българското образование бе потвърдено от последното изследване на грамотността PISA 2012, което се счита за едно от най-представителните и авторитетни в света. В него са участвали 510 000 ученици от 65 държави.

Това равнище на образованието в днешна България донякъде предопределя смущаващия факт за това кой е “най-желания занаят”. Естествено и нормално е всеки, дори и не дотам амбициозен юноша, да мечтае за перспективна професия – юрист, лекар, инженер, актьор, мениждър… Повечето младежи имат поне по няколко идеи за предстоящата огромна част от техния жгивот, бъдещето обаче, в повечето случаи, зависи от доброто образование, по-рядко от таланта или късмета.

Но какво определя модата “охранител” в сферата на трудовата реализция? Някой коментатори търсят обяснение в характерни черти на националния характер. Други си обясняват феномена с високата престъпност, ниската успеваемост в училище и сигурното работно място за охранителите. Трети търсят обяснение в примера, който се дава на младите – близо четири години страната бе управлявана от бивш охранител, комуто бяха поверили своята сигурност бившият цар и бившият държавен глава. Освен това той е собственик и на просперираща охранителна фирма.

По данни на вътрешното министерство в охранителния сектор са ангажирани близо 120 хиляди души, предимно мъже. По-голямата част от тях са с основно образование. Има и немалко пенсионирани полицаи и военни. Според доклад на Българската стопанска камара бизнесът в България дава над 1 милиард лева годищно за охрана. Тук влиза и закупуването и поддръжката на скъпа сигнално-охранителна техника.

Но само най-големите охранителни фирми наемат специалисти по информационни технологии за проектиране и настройване на електронни мрежи за сигурност и управление на бази данни, специализирани системи и др. Малкото млади хора в сектора са заети на места, които искат по-висока технологична култура. А мнозинството охранители са със слаби професионални компетенции и умения. По същество те са обикновени портиери или пазачи, пише Гласът на Русия.

За техните места ли са “сивите мечти” на толкова много мледажи?

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

| от |

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

| от |

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени