shareit

Иво Прокопиев пред Дойче веле : Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари

| от |

Публикуваме без редакторска намеса интервюто на Александър Андреев, ръководител на българската редакция на Дойче Веле с Иво Прокопиев.

prokopiev

ДВ: Г-н Прокопиев, говорите за България като „фасадна демокрация”. Какво имате предвид?

И. Прокопиев: Имам предвид, че зад фасадата на демократични институции всъщност се защитават интересите на един много тесен олигархичен елит – лидерите на три-четири политически партии, няколко семейства, свързани с тях, и няколко бизнес структури.

Власти, които би следвало да са независими една от друга и да се контролират взаимно, са практически в едни ръце. В голяма степен съдебната власт, изпълнителната и законодателната власт, независимите регулатори и голяма част от медиите се контролират от този малък елит. Това означава произвол и липса на защитни механизми. Поръчваш закон – имаш закон. Поръчваш атака по бизнес- или политически конкурент – на другия ден имаш скалповете им, те са оплюти и омаскарени, а в някои случаи дори арестувани без причина.

Това прави невъзможен нормалния политически процес, а бизнес средата – твърде токсична. Произволът води до това, че независимо как гласуват избирателите, винаги на власт е този елит и неговите икономически интереси. Става дума за пари, за преразпределение на обществените ресурси в полза на тази олигархия. Парите купуват власт и влияние, което в крайна сметка произвежда още повече пари и така нататък. Това мрачно статукво се възпроизвежда в България от края на Тройната коалиция насам.

ДВ: В многобройни публикации се твърди, че подкрепяте не само морално както тазгодишните протести в България, така и Реформаторския блок. Вярно ли е това?

И. Прокопиев: Не е вярно. Който е готов да обясни всичко с пари, значи е готов да направи всичко за пари. Това са нелепи твърдения на някого, който не е виждал лицата на хората от протеста и не е говорил с никого от тях. Протестите в същността си са морален акт срещу политическата корупция и наглосттта на олигархията, демонстрирана от управляващите при назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Не виждам как такава силна спонтанна реакция може да бъде организирана от някoго.

ДВ: Често свързват името Ви с президента Росен Плевнелиев и с бившите министри Трайчо Трайков и Симеон Дянков. Имате ли с тях лични или делови отношения – в миналото и сега?

И. Прокопиев: Какво значи „свързват“? България е малко място. Нормално е активните хора от едно поколение да се познават. Нямам делови отношения с никого от тях. Смятам, че тримата бяха между успешните министри в управлението на ГЕРБ – особено това, което постигна Росен Плевнелиев като регионален министър в инфраструктурата. Това показва, че дори и един човек може да промени много неща, когато си е на мястото и когато партньорите от Европа му имат доверие.

ДВ: Кои са основните Ви бизнес-проекти в момента? Казано още по-просто: как си изкарвате парите?

И. Прокопиев: Аз се занимавам с инвестиционен бизнес. “Алфа Финанс Холдинг” по същество работи като private equity фонд. Придобиваме, инвестираме, развиваме и продаваме компании и инвестиционни проекти.

Хоризонтът на инвестиции е средносрочен и дългосрочен. Секторите, в които сме активни в момента, са финансовите услуги, недвижимите имоти, чистата енергия, дигиталния маркетинг и новите технологии.

ДВ: Някои български медии често свързват Вашите инвестиции в областта на екологичните енергии с растящата цена на тока. Съществува ли такава зависимост?

И. Прокопиев: Същите медии свързваха варовика, който фирма “Каолин” продава за сероочистващите инсталации на въглищните централи, с повишаването на цената на тока. Все едно, че ток се прави не от въглища, а от варовик…

Възобновяващите се енергии привлякоха около 4 милиарда евро през последните години, горе-долу по равно разделени между вятърни и соларни проекти. Основните инвеститори в тези проекти са ЕБВР, Световната финансова корпорация (от групата на Световната банка), Уникредит банк, Сосиете Женерал, Лукойл, Сън Едисон, Ей И Ес, Самсунг, държавата Китай. Българските инвестиции в сектора са много на брой, но малки по размер.

Ролята на “Соларпро Холдинг” (фирмата от групата „Алфа Финанс“) беше на основен контрактор при строителството на соларни паркове и в много по-малка степен на инвеститор. Не бих казал, че дейността на “Соларпро Холдинг” има каквато и да е връзка с цената на тока – обратно, заради промяната на регулаторната рамка фирмата остана с много несъбрани вземания от соларни проекти.

ДВ: Наскоро журналист от австрийския вестник „Щандарт“ направи паралел между медиите, чиито съиздател сте Вие, и „Нова Българска Медийна Група“, като намекна, че просто става дума за защита на различни бизнес интереси. Използвате ли медиите като инструмент в деловата си дейност?

И. Прокопиев: За „Икономедиа” ми е лесно да отговоря. Вестник “Капитал” е на пазара вече 20 години, “Дневник” – от 13. Броевете и статиите са пред очите на читателите. Няма казус, в който медията скрито да е защитила мой личен интерес. Всеки път, когато се пише по тема, която засяга някоя от фирмите в групата на “Алфа Финанс Холдинг”, това се отбелязва изрично.

Изданията на „Икономедиа“ не просто не са инструмент, а точно обратното. Критичната им позиция през годините ме е вкарвала в множество конфликтни ситуации и кризи, в които е трябвало да отстоявам правото им да бъдат свободни и независими.

Аз не бих определил „Нова Българска Медийна Група“ като медийна група, а като оръжие за разрушаване на репутацията на политически и бизнес конкуренти, което господата Делян Пеевски и Цветан Василев използват безогледно.

Последният пример е атаката срещу президента Росен Плевнелиев, свързана със семейната му къща в Гърция. По данни на компанията за медиен мониторинг и анализи “Perceptica”, цитирани от в-к “Капитал”, за по-малко от седмица медиите, контролирани от господата Василев и Пеевски, са публикували или излъчили 494 материала срещу президента. Напълно тенденциозно, без факти и доказателства и без да са потърсили другата страна за коментар. Това не е журналистика, това е артилерийски залп по репутацията на президента – с цел, според мен, оказване на натиск да не се сезира повторно Конституционният съд по казуса “Пеевски”.

На всичко отгоре след като публично бяха представени документи, които опровергават напълно публикациите, не последва нищо. Мълчание.

Абсурдно е същите хора, които контролират медиите, извършващи подобно безобразие, да имат претенции към етичните стандарти, които прилагат спрямо тях медии като “Икономист”, например.

ДВ: Двама депутати от ДПС внесоха законопроект, ограничаващ дейността на офшорните компании в България, включително и в областта на медиите. Като човек, който разбира както от финанси, така и от медии, как Вие оценявате този законопроект?

И. Прокопиев: Като медийна димка. Между другото, подобна разпоредба за печатните медии има и в момента в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. Всяко издание трябва да идентифицира изрично кой е действителният собственик на фирмата-издател. Проблемът с офшорната собственост не е дестинацията на фирмата, а скритата собственост и възможността политиците да контролират медии през такива структури.

Механизмите на контрол и влияние в медиите са доста по-разнообразни от директната собственост. Голяма част от медиите се държат в зависимост не чрез собственост, а чрез механизми на финансиране – банкови кредити, европейски средства по комуникационни кампании, рекламни договори. Друга форма на контрол е чрез натиск на институциите – прокурорски проверки, данъчни проверки и т.н.

В продължение на вече около 10 години олигархията се опитва да установи пълен контрол върху медиите, за да може да контролира обществения дебат и да манипулира обществените настроения. Олигархичният модел на управление и свободните медии са несъвместими.

Ето два актуални примера, които илюстрират дълбочината на проблема.

В момента се готвят за приемане два закона. Единият е за премахване на забраната за тютюнопушене на обществени места, което директно обслужва “Булгартабак”, защото ще увеличи търсенето на цигари. Вторият законопроект е да се ограничи силно дистрибуцията на цигари до специализирани обекти, подлежащи на лиценз. Напълно “случайно” “Булгартабак” вече е изградил единствената национална мрежа от такива обекти – “Lafka”, и подобен закон всъщност му би осигурил почти монопол върху дистрибуцията на цигари. Тоест, стимулира се потреблението на цигари, като се насочва към дистрибуционен канал, който се контролира от един от участниците на пазара – “Булгартабак”.

Каква е връзката с медиите? “Булгартабак” се контролира непряко от същата група около Корпоративна търговска банка. Наскоро КТБ дори придоби и директно участие в цигарената фирма. В “Lafka” на “Булгартабак”, освен цигарите, ще се концентрира и дистрибуцията на вестници. След като веднъж човекопотокът се насочи натам за цигари (по закон), покрай цигарите ще се продава и другата, обществена „отрова” – вестниците на семейството на г-н Пеевски. Две в едно.

Ако това се допусне, след дистрибуцията на телевизионен сигнал, където монополът на същата група е пълен, ще се установи господстващо положение и при разпространението на вестници и цигари.

Това се случва в Парламента, пред очите на всички. Не мога да си представя по-голяма злоупотреба с власт. Държавата се управлява като фирма, а парламентът безропотно изпълнява заповедите на собствениците на фирмата.

Вече имаше такъв прецедент. В миналия парламент от мнозинството на ГЕРБ, съвместно с ДПС, беше гласуван закон, който забрани дейността на производителя на филтри за цигари “Юри Гагарин” в Пловдив. Целта беше да се принудят собствениците да продадат бизнеса. Няколко месеца по-късно, фирмата беше купена от “Булгартабак”…

Пазарната икономика е конкуренция. Конкуренцията е състезание. Регулаторите и законодателите трябва да гарантират неговата честност и равнопоставеността на участниците. Как да се състезаваш с някого, който във всеки момент може да си поръча и получи няколко закона в своя полза? Това, което се случва в България в момента, е обратното на пазарна икономика и демокрация. Това е фасадна демокрация и олигархия в чист вид. Пътят на България обратно към парламентарната демокрация започва от разбиване на порочната връзка медии-бизнес-политическа власт.

 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

| от |

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Откъде идва знакът $

Въпреки историческото си значение и популярност, произхода на знака на американския долар (буквата S, през която минават една или две черти) все още не е изяснена. Съществуват обаче различни теории, които обясняват произхода на този символ.

Според Oxford English Dictionary символът, както го знаем днес, „за пръв път се появява през 70-те години на 18 век в ръкописни документи на англо-американци, които са имали бизнес отношения с испано-американци“. След това „започва да се появява в печата след 19 век“.

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Много източници, включително и Oxford English Dictionary, твърдят, че символът е произлязъл от абревиатурата за песо. „Peso de ocho reales“ (от испански: „парче от осем“) често се съкращавало като Pˢ (P със S отгоре). По онова време това е популярната валута, използвана в Америка, както и в международен план – песото дори е законното платежно средство в Съединените щати чак до 1857 г. За по-лесно изписване P се слепя със S, вертикалната линия остава, а полукръга на буквата P отпада както е показано на графиката горе. Но това не е единствената възможна история за произхода на знака.

Escudo de España (mazonado)

 

Гербът на Испания с Херкулесовите стълбове

Според друга хипотеза знакът произлиза от Херкулесовите стълбове, изрисувани върху испанския герб и национална валута на страната. Както виждаме около стълбовете са увити в S-образни знамена. Композицията на левия стълб и знаме можем графично лесно да стилизираме в $.

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

 

Предполага се, че е следващата етимология на знака е фалшива, но въпреки това е доста интересна. Предлага я университетския професор в края на 19 век: знакът на долара може да бъде опростено изписване на US (U и S се сливат и завоя на U отпадна). Възможно е също така символът да е комбинирал U и S, но буквите да означават „Units of Silver“ (от англ. – „единици сребро“).

Самата думата „долар“ от своя страна произлиза от Тhaler, което е вид сребърна монета, чието име е съкратена версия на думата Joachimsthaler, която произлиза от Joachimsthal, което е град, в който е имало сребърни мини и се е изсякла първата такава монета.

 
 
Коментарите са изключени

Удоволствието да построиш нещо

Много съвременни хранителни стартъпи научиха от първа ръка, че някои клиенти предпочитат да вземат активна роля при приготвянето на ястията си. Но това прозрение не е ново. През 50-те години на миналия век готовите смеси за торта срещат съпротива на пазарна, защото хората добиват чувството, че може би тези смеси правят цялото готвене твърде лесно, подценявайки труда и уменията на готвача.

Марката Betty Crocker наема психолога Ърнест Дихтер, който ги съветва да направят една малка, но много важна промяна – да накарат клиентите си да добавят яйце към сместа. Така нещата се преобръщат изцяло, защото увеличава ролята на клиентите в процеса на приготвяне. Това от своя страна помогна за стимулиране на продажбите на продукта.

Всъщност се оказва конкретно в този случай, че с добавянето на пресни яйца тортите стават по-хубави. Но като повечето легенди, и в тази има известна истина: влагането на усилие от наша страна наистина променя връзката ни с нещата.

През 2011 г. екип от учени наричат този тип когнитивно пристрастие „ефектът на IKEA“, заради това, че клиентите на мебелния гигант сами трябва да си сглобяват покупките. Както се обяснява в едно от проучванията, публикувани от Майкъл И. Нортън от Бизнес школата на Харвард, Даниел Мохон от Йейл и Дан Ариели от Дюк: „Полагането на труд може да бъде достатъчно, за да ни накара да харесваме повече плодовете на този труд: дори сглобяването на едно просто бюро, трудна и самотна задача, може да накара хората да надценят своето (често лошо сглобено) творение.“

Получаването на удовлетворение от добре свършена работа ни е познато преживяване, но докато част от това удоволствие е обвързано с резултата от работата, изследванията показват, че друга част от него идва и от самия процес. Друг пример е компанията Build-a-Bear, която позволява на хората сами да си направят плюшено мече. Както и хейкейшъните (haycation, от англ. hay – слама + vacation – ваканция), на които хората отиват да работят във ферма. Освен това, ефектът на IKEA спира действие, ако завършеното нещо после бъде разрушено, така че самото завършване на нещо не е достатъчно.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени