Ив Сен Лоран и модата, която вече не съществува

| от Дилян Ценов |

Намираме се в края на 50-те години на ХХ век на авеню Монтен в Париж. В пищната сграда цари пълна тишина. Машината работи на максимални обороти. Усещането е като в операционна зала. Всички носят дълги бели престилки, докосват с прецизност материалите, режат с ножици с точност до милиметъра. Скалпелът е игла, а системите са конци, съшиващи плът, която ще оживее върху тялото на някоя неприлично богата жена.

Това е седалището на модна къща „Диор“, на която младият 21-годишен Ив Матийо Сен Лоран е станал творчески директор след внезапната смърт на любимия на цяла Франция дизайнер, Кристиян Диор. Никой не знае дали малкото момче от Алжир ще може да понесе тежестта на короната на човека, който създава революционния в модата new look.

Yves Saint Laurent
Ив през 1958 г.; Getty Images

Няколко месеца по-късно Ив е провъзгласен за „Малкия принц“ на модата. След време американската преса ще го коронова за „Крал на модата“. Години по-късно той ще създаде роклята „Мондриан“, смокингът за жени, ще се срещне с Пиер Берже, за да живеят и работят заедно до края на живота му, ще освободи жените.

Малкото момче от богато семейство, родено в консервативния Оран(Алжир) на 1 август 1936 година, е кралска особа още от момента, в който се ражда. Той е център на внимание в семейството. Всички жени му угаждат и се обличат по неговия вкус. Майка му е кокетката на града, ходи по забави, Ив обича да я наблюдава тайно и да оправя тоалета й. Баща му е един от най-уважаваните хора в града и децата му живеят в изобилие. Ив се увлича от ранна възраст по театъра, започва да рисува свои версии на костюмите от известни пиеси и дори си създава свой въображаем свят, в който той е моделиерът и подписва фактури за рокли струващи 5-цифрени суми.

През 1955 г. едва на 19 години той става част от екипа на Кристиян Диор и става негов ученик. След смъртта на Диор създава колекциите за марката, докато не е уволнен в началото на 60-те години. Войната за независимост в Алжир е в разгара си и той е мобилизиран, но е негоден за военна служба. Патриотите не прощават това и той се превръща в нежелана персона, която по-скоро би навредила на имиджа на марката „Диор“.

013-yves-saint-laurent-pierre-berge-theredlist
Ив и Пиер Берже

Тогава на хоризонта идва Пиер Берже и слага началото на империята Сен Лоран. От 1962 г. двамата заедно преобръщат представите за модата. Ив е гении. Луд. Зависим почти от всичко – от хора, от субстанции, от модата. Капризен до непоносимост. Детето, което свиква с представата, че светът се върти около него, остава такова за цял живот. Знае, че върви към крах и това му харесва. Обожава да бъде център на вниманието, обожава да бъде скандален и знае как да постигне търсения ефект, така че творението (било то прозрачна рокля или негова гола снимка) да остане в историята. Истериите му идват в повече на всички. Мнозина го изоставят, малцина остават. Бети Катру(манекенка), Лулу дьо ла Фалез (директор на отдела за аксесоари) и Пиер Берже (който през 1973 г. прекъсва личните си отношения с него, но двамата остават професионални партньори) са част от групата, която е допусната до вилата на дизайнера в Маракеш. Там времето сякаш е спряло. Там моделиерът създава шедьоврите си.

Кои са шедьоврите? Почти всичко, до което се докосва Кралят става шедьовър. Роклята „Мондриан“ от 1965г. Парфюмът „Опиум“ с известната му гола снимка, която е част от рекламната кампания. Тайорът „Сен Лоран“. Театралните костюми за Зизи Жанмер. Попарт колекцията, прозрачната рокля, колекцията, вдъхновена от руския балет. И разбира се смокингът за жени. Тоалетът, който предизвиква бунт сред световната общественост. Жена с панталон на официални събития?! Недопустимо. Ив го прави не само допустимо, но и изискуемо. Жените не могат да устоят на новия дизайн и творението му става класика, която ще бъде осъвременявана всяка година в продължение на десетилетия.

76cfcfd14f9f95db69fa666ac328aaeb

Ив Сен Лоран със своя смокинг прави онова, което Коко Шанел прави през 30-те със своя костюм с къса пола. Двамата заедно са Кралят и Кралицата на модата.

В онези години е различно. Модата е издигната в култ. Не култа на превзетото превъзнасяне по дрехите, обувките и аксесоарите. Това е култът на Париж, града, в който обществеността е разделена от Сена на бохеми и интелектуалци. Градът, в който стилът е религия. Тогава, когато само най-богатите жени можели да влязат в сградата на улица Бабилон. Там ги глезят така както мъжете им никога няма да могат. Но Ив го може. Той обича жените и посвещава живота си на тях. Това е вечният кръг, в който жената доброволно му дава тялото си, а той пък я прави красива и събира сили да продължи. Само това не унищожава. Всичко друго е подвластно на разрухата му, но не и това. Защото именно то я провокира. Лудият крал винаги ще разрушава, защото може да си го позволи и защото може да понесе последствията.

Yves Saint Laurent And Deneuve
Ив и Катрин Деньов; Getty Images

Всичко това се случва в едно друго време. Време, в което графинята на Уиндзор идва до Париж, за да й ушият тоалет, който няма да стане на нито една друга жена по света. Време, в което модата още не е индустрия. Онези години, когато компании за производство на автомобилни гуми още не си позволяват да искат името на марката. Годините в които Даяна Вриланд може да те унищожи с една статия.

Но последвалата индустриализация на модата е пагубна за гения, който вижда все по-малко истинска красота в изфабрикувания свят на наближаващия XXI век. Затова през 2002 г. се оттегля. През 2008 г. умира без да знае от какво. Другите знаят, но по желание на Пиер Берже никой не му съобщава диагнозата. Детето е пазено до самия му край. След смъртта произведенията на изкуството, които той и партньорът му събират през целия си живот, са продадени на търг и с парите е основана фондацията „Ив Сен Лоран“. Начело на нея и до днес е Пиер Берже, който се грижи за наследството на най-великия мъж в модата.

„Без елегантност в сърцето, няма елегантност.“ – Ив Сен Лоран

 

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Министърка отиде да ражда с колело

| от chr.bg |

Новозеландската министърка по въпросите на жените Джули Ан Джентър от партията на зелените демонстрира до края на бременността си ангажираност към устойчивото развитие, като предпочете да отиде с велосипед до болницата, в която ще роди, съобщи АФП.

Разстоянието от дома й в Окланд до болницата е 1 км.

„Партньорът ми и аз въртяхме педалите, защото нямаше достатъчно място в автомобила“ – пошегува се Джули Ан Джентър в социалните мрежи, където качи своя снимка на велосипеда. – Това ми осигури също много добро настроение“.

Джули Ан Джентър уточни, че бременността й продължава вече 42 седмици и е отишла в болница вчера за изкуствено предизвикване на раждането.

Говорител на партията на зелените каза днес, че г-жа Джентър още не е родила.

Новозеландското лявоцентристко правителство полага много усилия за налагане на екологичен транспорт.

 
 

6 филма с Робърт Редфорд, които да гледате като се върнете от морето

| от chronicle.bg |

Робърт Редфорд е сияен актьор. Не само заради красотата си, която е вадеща очите, макар днес Редфорд да навършва 82 години, а заради таланта си и отношението си към работата. Той носи магията на едно поколение, което вече е в залеза си, но чиито идеали и присъствие в киното оставиха дълбок отпечатък в индустрията.

След като завършва гимназия в Ел Ей, през 1954, Редфорд започва да учи в Университета в Колорадо на пълна стипендия благодарение на качествата си на бейзболен играч. Бейзболът му помага да запази добра спортна форма в продължение на много години. На следващата година майка му умира от рак, след което той започва да пие и губи стипендията си.

gettyimages-2661980

През 1956 заминава за Франция и Италия и се отдава на бохемски живот. Завръща се в Щатите през 1957 и на следващата година се жени за Лола Джин Ван Вагенен от мормонските среди в щата Юта. Младоженците се местят в Ню Йорк, където Робърт Редфорд се записва да учи живопис в института Прат. Имат три деца – две момичета и едно момче, четвъртото умира от рядка болест.

В началото на 60-те Робърт Редфорд закупува парцел земя в Юта, който сега се е превърнал в огромно владение. Там през 1980 година създава Института Сънданс, а от 1983 година и независимия Сънданс кинофестивал. Името взима от хита си с Пол Нюман Буч Касиди и Сънданс Кид.

По случай днешната дата, на която той празнува 82-ия си рожден ден, ви черпим с няколко филма с негово участие, с които ще си припомните какво е актьорска игра. Филми с доза романтика и намигване към едни други времена.

 
 

Секс скандали и разврат в средновековна България

| от Радослав Тодоров |

Да разгледаме слабо известните, но затова пък доста интригуващи сведения относно порочния живот във Второто Българско царство, които могат да се открият из летописите.

По данни на Никита Хониат например деспотът на Струмица Добромир Хрис се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица през 1198 г. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с вино. В един момент като забелязал, че булката не посяга към чашата я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал „нито яж, нито пий“ и я напсувал на български, нещо в което явно сме били добри още по онова време. През 1201 г. същият Хриз без притеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко, убиеца на Асеня и се сдобил по този начин с малък, но аристократичен харем.

Семейно-брачните отношения в онези времена са достойни за „Декамерон“ на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой, който да опише целият низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. И все пак сред прашните съдебни архиви на Охридската архиепископия изскачат чутовни пикантерии.

Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва от каквито и да е претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка. Омбрада също се омъжила за друг и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена.

Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните родни латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за са се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан. Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа.

След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома. Накрая заявила на охридския архиепископ, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси.

сел2

За разлика от двете Ирини и Ана, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него.

Всеобщото веселие в „Долната земя Охридска“ не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници.

Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове.

Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела в дома си да го откърми.

Подобно нещо се случило и в град Верея. Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

Сред духовниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал.

Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор (Леринско), пък имали незаконни деца и до последно отричали, че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози „Трибестан“ не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена.

Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (то кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишните си наложници като слугиня.

Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото.

сел1

Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 700 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур и дошъл в Охрид да търси препитание, където заживял с проститутката.

Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископа например били изправяни стари мъже блудствали с моми, мъже спяли със стринка си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си.

Някой си монах Нифон от Гребена пък бил хомосексуален и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг гей съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че уважил (не ще да се е минало само с един път) арабин.

Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но поне със собствените си жени. Въпросният Николай бил фен на аналния секс и понеже жена му твърдо отказвала, мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение за това.