Италианският премиер Енрико Лета в „Стоманагейт“
|
|
Италианският премиер Енрико Лета се изправи пред буря от критики, след като в интервю за ирландски вестник се похвали, че останалите европейски лидери го смятат за човек с „топки от стомана“, предаде ДПА.
„Смаян съм от реакциите в медиите след думите ми“, заяви днес Лета. „Това е изречение, което никога не съм казвал“.
В пост в Туитър по-рано той нарече случая „Стоманагейт“. Лета добавя, че оригиналните му думи са били променени при превода на италиански от журналиста на вестник „Айриш таймс“ Пади Агню.
Ma #Grillo non hai altro da fare? Segnalo che tutto lo #steelgate è semplicemente per traduzione idiomatica fatta dal giornalista irlandese.
— Enrico Letta (@EnricoLetta) November 7, 2013
Според Агню, Лета казал на италиански: „Да, те казват, че Лета има топки“. Журналистът добавил „от стомана“ за по-изразително.
Зададеният въпрос е бил дали знае какво говорят за него в европейските правителства, след като поиска вот на доверие в парламента след седмици заплахи от страна на бившия премиер Силвио Берлускони да събори правителството.
Забележката предизвика буря от критики от десните вестници, които подкрепят Берлускони, както и от опозиционното Движение Пет звезди. Неговият лидер Джузепе „Бепе“ Грило кръсти Лета „Стоманените лъжи“. На италиански това е игра на думи с „palle“, което означава „топки“, и думата „balle“, означаваща „лъжи“.
Грило освен това обвинява Лета, че е нарушил няколко свои обещания като намаляването на данъците и промяната на избирателния закон.
В отговор Лета се обърна към Грило през Туитър, като го попита „Нямаш ли какво друго да правиш?“.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание
|
|
“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.
Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.
Преди Уна
Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като я затрупват с оферти да се снима във филми.
Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.
Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834
Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.
Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.
Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869
ФБР и други главоболия
Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.
ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.
Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420
В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”. Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.
Живот в Швейцария
Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.
“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”
Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723
Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.
Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.
Коментарите са изключени
Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята
|
|
На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.
Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.
Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).
Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.
Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.
Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.
Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.
Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.
След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.
Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.
Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.
Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.
„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.
Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.
Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.
Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.
Коментарите са изключени
Какво означава номерацията върху самолетните писти
|
|
Пистите имат много детайли в дизайна си, но един от тях е и лесен за пропускане, и трудно да се разбиране: уникалните им номера. Летищата имат еднакви цифри в двата края на всяка писта, но какво означават те?
„Всички писти са номерирани въз основа на магнитния азимут (посоката, в която се движим, показана от компас), по който пистата е ориентирана“, обяснява Дейв Дарги, лидер в Инфраструктура в авиационния сектор в компанията Stantec. Но това на пръв поглед изглежда странно, тъй като числата са твърде кратки, за да стигат до 360 градуса. Това е така, защото се изпуска цифра, като един вид се закръгля отчитането на компаса до десет градуса. Така оставаме с числата от 1 до 36. Единият край на всяка дадена писта е на 180 градуса от другия и съответно ако единият й край е 26, другият ще бъде 08 – към едната цифра се изважда или добавя 18, за да се получи другата.
Когато има няколко паралелни писти, те се разграничават с добавя на още обозначения. Например, 08L-26R и 08R-26L означава 08 Ляво – 26 Дясно или 08 Дясно – 26 Ляво според това кое от коя страна на самолета е. „С“ се използва за „Център“ в случай, че има 3 писти. В най-редките случаи, когато има четири писти една до друга, няма четвърто обозначение, а вместо това едно число се измества с 10 градуса (1 цифра).
Човек ще си помисли, че летищата просто ще подредят всичките си писти една до друга, защото е най-лесно и просто. Но ориентацията им се основава на преобладаващите ветрове на конкретното място, а те, разбира се, могат да се изместват. В резултат на това много летища разполагат с писти под най-различни ъгли, за да могат самолетите да се справят по-добре с вятъра. Съвсем естествено – не всички летища са достатъчно големи, за писти във всички посоки.
Магнитният северен полюс се променя на няколко години и затова съответният държавен орган следи тези изменения и според тях променя цифрите.
Коментарите са изключени
Проектът Сайбърсин – да управляваш икономика само през компютри
|
|
На 11 септември 1973 военна хунта насилствено пое контрола над Чили, което по това време се ръководи от президента Салвадор Алиенде. Алиенде става президент със съвсем демократични избори, но след военния преврат, генерал Аугусто Пиночет поема властта и управлява Чили като диктатор до 1990. Режимът на генерала разтуря Конгреса, поема контрола върху медиите и се заема с премахването на социалистическите и демократичните институции, които правителството на Алиенде създава.
В разгара на тези дейности военните откриват странна стая в необозначена офис сграда в центъра на Сантяго. Помещението е с шестоъгълна форма със седем бели стола от фибростъкло, подредени в кръг с лице един към друг. Тази „оперативна зала“ е част от сложна система, наречена Cybersyn – технологично и инженерно изключително амбициозен проект, чиято цел е да контролира на социалистическата икономика на Чили.
Салвадор Алиенде
Алиенде се надява да покаже на света, че версията на социализма в Чили ще бъде различна от комунистическите и социалистическите експерименти в другите червени страни. Конституцията ще бъде запазена, пресата няма да бъде цензурирана, гражданските свободи ще бъдат защитени. Правителството започна с увеличаване на заетостта и заплатите, както и прилагането на аграрни реформи.
Най-голямото предизвикателство пред Алиенде (което е предизвикателството и на всички социалистически революции като цяло) е да превърне частния бизнес в публичен. Правителството поема контрол над около 150 предприятия, включително и над някои от най-големите компании в Чили. Но това огромно поглъщане представя проблем: правителството сега трябва да се увери, че всичко, което е взело, е в състояние да продължи да функционира и да произвеждат достатъчно стоки за народа.
Фернандо Флорес, съветник на Алиенде , има идея как да управлява чилийската икономика – чрез една сравнително нова наука, наречена кибернетика. Кибернетиката започва да става популярна някъде през Втората световна война. Когато хората създадат нови видове машини, започват да се насочват и към от разработването на системи за управление на тези машини. Резултатът е кибернетиката.
В Англия през 60-те години бизнес консултантът Стафорд Биър прилага кибернетика в бизнес управлението като вярва, че на един бизнес може да се мисли като интелигентна система. Ако целта е да се вдигнат продажбите или да се работи по-ефективно, човек би могъл да проектира кибернетична системата така, че да работи за постигането на тази цел. Флорес мисли, че кибернетиката може да се ползва за управление на икономиката на Чили и Биър е развълнуван от възможността да приложи идеите си в такъв голям мащаб. Консултантът пристига в социалистическата държава през 1971 и така започва проектът „Cybersyn“.
Стафорд Биър първо направи кибернетичен модел на чилийската икономика, който очертава как отделните й части се свързват в по-голямата система. Той също така иска те да общуват лесно помежду си, което смята да стане чрез компютри.
Биър също така иска цялата тази сложна система да има някакъв физически интерфейс. И това ни връща към шестоъгълната стая, открита след свалянето на правителството.
Помещението, създадено от Стафорд и дизайнери от Чилийската група за индустриален дизайн, трябва да служи както на обикновени служители, така и на бюрокрация от по-високите държавни нива. Всеки стол има пепелник, място за чаша уиски и набор от бутони, които контролират екраните по стените.
Стаята е безупречна откъм дизайн, но технология й е изключително тромава. По някакъв начин изглежда, че стаята е готова за бъдеще, което още не е пристигнало. Докато проектът Cybersyn се гради, правителството на Алиенде е пред ред беди. В разгара на Студената война, когато Латинска Америка се превръща в бойно поле, САЩ активно работи с хора от Чили, които са противници на Алиенде. Безработицата в държавата, както и инфлацията започват да нарастват.
Тогава, едва 3 години след избирането на Алиенде, се случва чилийският 11 септември. Докато президентският дворец е бомбардиран от военната хунта, подкрепена от ЦРУ, президентът се обръща за последен път към народа по радио: „Да живее Чили, да живеят хората, да живеят работниците“. Същият ден Салвадор Алиенде отнема живота си.
…
По време на управлението на Пиночет около 38 000 души са били вкарани в затвора, а повечето от тях са били измъчвани. Близо 3000 души са екзекутирани, 1200 души изчезват, а около 200 000 души са изселени в други страни.
Проектът Cybersyn никога не се довършва в работещ вариант. Самата операционната зала е завършена, но никога не се използва. Технологията едва ли щеше да помогне на социалистическата икономика на Чили. Но при условие, че САЩ правят всичко по силите си, за да пропадне правителството, може би нито една технология няма да помогне.
…
През 2000 ЦРУ признава подкрепата си за преврата над правителството на Алиенде. Фернандо Флорес, неговият съветник, прекарва 3 години в затвора, след като Пиночет поема властта. Стафорд Биър продължава да изнася лекции за кибернетиката до смъртта си през 2002.
Коментарите са изключени
