shareit

Искат затвор за превишената скорост

| от chronicle.bg |
Шофирането с  превишение от 60км/ч. да се наказва със затвор. Освен това автогонките да се превърнат в престъпление по силата на Наказателния кодекс и да се ограничат правата на младите шофьори. Това предвижда проект на МВР, който има за цел да засили мерките за безопасно движение по пътищата. 
„Искаме превишението на скоростта с над 60 км от разрешената максимална скорост да бъде вкарано в Наказателния кодекс и това да бъде престъпление. В тези случаи предлагаме и да се отнемат автомобилите”,  каза началникът на отдел „Пътна полиция” Бойко Рановски пред bTV. Така ‘бързаците“ на пътя ще бъдат съдени като престъпници, обобщават експертите.
Сред обсъжданите промени е и предложението да се криминализират гонките с коли по улиците на градовете и по магистралите. Колите на „състезателите’ ще бъдат конфискувани за дълги срокове – месеци или години, предлагат още от работната група, изготвяща проекта.

Обсъжда се и отнемането на колите на пияните водачи, както и на тези, които причинят смърт или средни до тежки телесни повреди по тяхна вина.

Предвиждат се и ограничения на правата на младите шофьори. Едно от предложенията е да се въведе категорията “нови водачи”. Това са хора с до 2 г. опит зад волана. Те ще имат по-малко контролни точки в талона и далеч по-малък толеранс за употреба на алкохол..

 
 
Коментарите са изключени

Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото

| от |

Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.

Harriet Quimby 1911

Хариет Куимби през 1911 г.

Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.

Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.

В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.

През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.

Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:

Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.

И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.

Bleriot and aeroplane

Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша

На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:

Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.

За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.

Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.

Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.

В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта

| от |

„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.

Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.

gettyimages-122315015-594x594

Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?

Column_temple_Artemis_Ephesos_BM_Sc1206_n3

Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453

Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.

Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.

1663_Giordano_Der_Heilige_Michael_anagoria

Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844

Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.

gettyimages-534251098-594x594

Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.

По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.

Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.

gettyimages-534251730-594x594

В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.

Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.

gettyimages-591975268-594x594

Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.

В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.

 
 
Коментарите са изключени