shareit

Иран и Щатите в прегръдка?

| от chronicle.bg |

 

Една година може да създаде пропаст в отношенията. Между хора или между държави. Същият период може да залепи две страни в прегръдка.

Тази седмица, за първи път от Иранската революция през 1979г., американски президент се здрависа с ирански политик. Външното министерство на Иран побърза да определи срещата между президента Обама и иранския външен министър Мохамед Джавад Зариф като инцидентна случайност. В същото време, от Белия дом се надяваха на повече, включително на среща с президента Хасан Рухани. Но Щатите не бива да се надяват на твърде много – ирански политици са били екзекутирани и пращани в забвение и за доста по-малко.

Главният прокурор на Иран, Голам Хюсеин Ежей, намекна, че Зариф може да бъде обвинен в предателство.

„Има различни видове шпионаж, за които трябва да бъдем нащрек – например хора, които не взимат пари от врага и не издава класифицирана информация, но нагласява сцената за навлизането на врага.“, коментира Ежей. „Някой, който днес иска да ни шпионира и да докладва на Америка, Големият Сатана, и си кооперира с тази държава, е виновен, и е предател, и трябва да понесе наказанието си“.

Въпреки това, настоящите президенти на Иран и САЩ съобщиха пред Обединените нации тази седмица, че са подготвени да работят заедно за в бъдеще.

В миналото, иранските лидери не посещаваха традиционния официален обяд на лидерите на ООН, за да избегнат евентуални срещи с американците. Тази седмица, американски и ирански политици се изучаваха един друг в търсене на потенциално сътрудничество.

„Имаме сделка“, заяви старши ръководителя на администрацията. „Сега въпросът е дали можем да водим сериозни разговори. Тестваме се взаимно, за да разбере какво е възможно“.

Рухани открито заяви своя интерес. „От наша гледна точка, е важно да положим основата на едно сътрудничество, което да носи ползи и за двете страни“, съобщи той на генералната асамблея на ООН. „Каза на всички нации и правителства: няма да забравим миналото, но не искаме да живеем в него. Няма да забравим нито войната, нито свирепите санкции, но се стремим към мир и развитие“.

Снимка: Getty images

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

Как работи кръвта и защо има различни кръвни групи

Нека да започнем от най-елементарното, за да сме сигурни, че всички имаме основата.

Има няколко различни вида кръв. В тях се съдържат няколко различни типа клетки и безброй молекули, които дават на телата ни нужните хранителни вещества, за да работят ефективно. Двата основни типа клетки в кръвта са червените и белите кръвни клетки. Червените кръвни клетки съставляват близо 45% от обема на кръвта ни, а белите кръвни клетки съставляват по-малко от 1%. Останалата течност във вените ни е известна като кръвна плазма. Тя е около 55% от обема на кръвта ни.

Преди да видим какво точно правят всички тези течности, нека да разгледаме набързо откъде идват. За да не навлизаме в излишни подробности, ще кажем, че почти всичко, което влиза във вените ни, идва от храносмилателната система, от белите дробове или от костния мозък.

Charta ex qva figvram parare convenit, illi qvae nervorvm seriem exprimit appendendam, 1543.

Можем да гледаме на храносмилателната ни система като система, която е отделна от останалата част на тялото ни, просто се намира вътре в него. Всичко, което слагаме в уста, трябва да бъде разградено от тази система и след това да премине през нея, за да влезе в кръвта ни. Повечето хранителни вещества достигат кръвта по този начин. Затова и твърдението „ти си това, което ядеш“ всъщност е доста вярно. Друг начин нещата да влязат в кръвоносната ни система е през малките капиляри в дробовете ни. През повечето време искаме единствено да приемаме кислород и да изхвърляме въглероден диоксид, които се прехвърляме от кръвта също по този начин.

И накрая, червените кръвни клетки и повечето бели кръвни клетки се създават предимно от костния мозък в големите кости. Производството на червени кръвни клетки се контролира от хормон, наречен еритропоетин. Това е същият хормон, който Ланс Армстронг взима преди състезанията си и за който беше обвинен в приемане на допинг.

Наличието и производството на бели кръвни клетки пък се контролира от сложни механизми в имунната система.

Humanrbc1000x

Има 8 основни вида кръв, разделени в 4 групи. Групите са A, B, AB и О. Те се групират с оглед на присъствието или отсъствието на нещо, известно като антиген. Антигените са вещества в кръвта, които карат имунната ни система да създава антитела. След това тези антитела убиват всичко, което имунната система смята за заплаха. Специфичните антигени, които създават различните кръвни групи, се намират на повърхността на червените кръвни клетки и са известни като тип А и тип В. Те се разделят допълнително чрез наличието на друг тип антиген, известен като rH фактор. Ако имате този rH антиген, се смята, че кръвната ви група е положителна, ако не – счита се, че е отрицателна. Някой, който има антигени от тип А и rH фактор, се счита, че има кръв от тип А+. Ако имате и двата вида антигени, но нямате rH фактор, имате кръв тип AB -. Ако нямате А или В антигени, тогава сте тип O.

Това има значение поради антителата, които имунната ни система създава. Някой с кръв тип А ще има антитела за тип В, а някой с тип В ще има антитела за тип А. Тип О има антитела както за А, така и за В. Ако дадете кръв от тип В на някой с тип А, техните антителата биха атакували червените кръвни клетки тип А, причинявайки редица странични ефекти, включително смърт.

Сега, когато знаем какви са различните видове кръв, нека разгледаме нещата вътре в самата нея.

Червените кръвни клетки са това, което разнасят кислорода в цялото ни тяло и помагат за изнасянето на въглероден диоксид далеч от клетките ни. Те са направени от протеин, известен като хемоглобин. Именно този хемоглобин прави червените кръвни клетки червени и големият брой от тях придава на кръвта ни съответно червения й цвят. Тук е моментът да отбележим и че обеднената на кислород (деоксигенирана) кръв не става синя.

Хемоглобинът съдържа големи количества желязо – кислородът се свързва именно с него. Клетките създават водородни атоми, които причиняват по-ниско от нормалното ниво на pH. Когато хемоглобинът се достави до клетки, които се нуждаят от кислород, ниското pH ще доведе до освобождаване на желязото от кислородната молекула и нашата клетка сега вече разполага с целия кислород, който и е необходим да метаболира както трябва.

Червените кръвни клетки също помагат за пренасянето на около 14% от произведените въглероден диоксид и водородни атоми далеч от клетките и обратно към белите дробове. Останалите 86% се транспортират в кръвта като бикарбонат (HCO3–). Детайлите защо и как става това са си цяла лекция по химия.

Другият тип клетки в кръвта ни са белите кръвни клетки. Известни като левкоцити, тези клетки са част от имунната ни система и спомагат за защита на организма от инфекции. Има 5 основни вида бели кръвни клетки, от които има приблизително 4-10 хиляди на микролитър кръв. Ако това число се увеличи, вероятно имаме инфекция, с която тялото ни се опитва да се бори.

Петте вида са: неутрофили, лимфоцити, еозинофили, базофили и моноцити. Всеки тип играе различна роля спрямо вида на инфекцията, с която тялото ни се опитва да се бори. Например, неутрофилите убиват бактериите като ги поглъщат (това се нарича фагоцитоза). Затова ако имаме бактериална инфекция, процентът на неутрофили в кръвта ни ще бъде повишен. Така че, когато лекар ни вземе кръвна проба, за да разбере какво не ни е наред, тези нива на белите кръвни клетки ще помогнат да ни бъде поставена диагноза.

Последната част от кръвта се нарича плазма. Това съставлява по-голямата част от обема на кръвта ни. Около 90% от плазмата е просто вода, 8% е протеини, като албумин, който помага да се придвижват молекули като калций и разни лекарства през кръвта ни, антитела, които помагат при инфекция, и фибриноген и др., които помагат за съсирването на кръвта. Останалите 2% от плазмата съдържа хормони като инсулин, електролити като натрий и калий и хранителни вещества като захари и витамини.

Сега, след когато знаем какво има в кръвта ни и по принцип как работи кръвта, едно последно парченце информация – как да измием петна от кръв. Ако са по дрехите ни, просто трябва да ги накиснем в 1 литър топла вода с 2 чаени лъжички прах за пране и 1 супена лъжица амоняк за около 15 минути. След това изваждаме дрехата и я перем нормално. Важно е да не я  изсушаваме, докато петното не изчезне напълно.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени