shareit

Индия покорява Марс през 2016 година

| от |

A VISUALISATION OF MARS CREATED FROM SPACECRAFT IMAGERY.

Индийската организация за космически изследвания ISRO след няколко години може да осъществи още един полет на космически апарат до планетата Марс, съобщи индийският в. „Индиън експрес“, цитиран от РИА „Новости“.

Според директора на националния космически център  VSSC вторият космически полет в историята на Индия ще се състои, ако през 2016 година е готова индийската ракета-носител GSLV.

„Проектът още не е одобрен. Но ние планираме втора мисия до Марс с по-мощна ракета-носител след 2 години. Дотогава ракетата-носител GSLV ще е готова, както и версията й Mk.3″ – заяви шефът на индийския космически център, отбелязвайки, че ключов фактор за втората мисия ще са получените данни от космическия апарат „Мангалиан“, който напусна орбитата на Земята на 1 декември и пое по траектория към Марс.

Втората мисия до Червената планета, за разлика от първата, ще предвижда кацане на сонда на Марс. Космическият апарат „Мангалиан“ беше изстрелян на 5 ноември. Основната цел на полета е да бъдат тествани космическите възможности на страната за междупланетни мисии. Космическият апарат ще събере също научна информация за атмосферата и повърхността на планетата, предаде Би Би Си.

Индийският орбитиращ апарат с тегло 1350 кг ще търси метан в атмосферата на Марс и ще изучава повърхностните характеристики и минералната структура на Червената планета. Апаратът първоначално беше изведен на околоземна орбита, а след редица маневри този месец се отправи към Марс. Изминавайки около 700 милиона километра той трябва да достигне планетата през септември 2014 г., след което да се позиционира около нея.

„Мангалиан“  ще се присъедини към двата орбитиращи апарата на Националното управление за аеронавтика и космически изследвания (НАСА), двата марсохода на НАСА и спътника на Европейската космическа агенция, които вече изследват Марс.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

| от |

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Мария Октябърская – Вдовицата-танкист

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Когато на Коледа 1914 г. войниците от двете страни на барикадите обявяват временно прекратяване на действията и вдигат наздравици, те дори не предполагат, че това, което смятат за кратък военен конфликт ще се превърне в една от най-мащабните и кръвопролитни войни в историята. Първата световна война (1914-1918) е наричана още Голямата война и се води основно в окопите. По време на военните действия съвсем естествено възниква въпросът как да бъдат преодолени те?

Макар още Леонадо да Винчи и Хърбърт Уелс да дават първите идеи за този нов вид оръжие, едва в началото на ХХ в. се стига до реалното му осъществяване. Във въображението на инженерите започва да се изгражда образ на мощна машина, която е бронирана, бърза, устойчива и непробиваема, така че да може да се вклини във вражеските насипи и да разруши редиците на отбраната. Решението за създаването на подобна бойна машина е взето през 1915 г.. Във Великобритания и Франция технически екипи започват работа по проекта, а година по-късно оръжието е създадено. Наричат го нарочно „танк“, за заблуда на противника, защото думата в превод от английски означава „цистерна“. Именно под този етикет въпросните оръжия са превозвани до бойното поле.

Втората световна война (1939-1945) не отстъпва на своя предшественик, а я бие както по брой жертви, така и по нови смъртоносни оръжия. Танкът заема подобаващо място като основна сухопътна оръжейна сила. Французите имат кавалерийски и пехотни танкове, германците разработват своите „тигри“, а СССР залага на Т-34. Въпросният съветски модел е замислен като „универсален танк“. Той има плътна броня, 4 отделения на корпуса и 76 мм оръдие. Благодарение на своите качества и възможности за модификации Т-34 се използва широко и след войната и се превръща в най-произвеждания танк в световен мащаб.

Мария_Васильевна_Октябрьская_(1905—1944)_—_Герой_Советского_Союза

Снимка: Автор: неизвестен – http://www.warheroes.ru/hero/hero.asp?Hero_id=358, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=8008293

Понякога тези бронирани оръжия носят лични имена или други инициали. По време на Втората световна война един Т-34 тормози германските войници и дори достига до Берлин. Неговото име е „Бойна другарка“, а човекът, който го управлява е една дръзка жена, която дава всичко, което притежава, за да може да убие враговете, отнели съпруга й. Името й е  Мария Октябърская – първата жена управляваща танк, която получава ордена „Герой на СССР“, макар и посмъртно.

Мария е родена на 3 август 1905 г. в с. Кият (дн. Ближне), разположено на Кримския полуостров. Семейството й е бедно и многодетно, като е спорно дали по произход имат руски или украински корени. През 30-те години на ХХ в. един от по-малките й братя е заточен в Урал и следите му се губят. Детските и юношески години на Мария преминават в Севастопол, който е един от най-важните културни и политически центрове в Северното Черноморие. През 1921 г. се мести в Джанкой, където учи до 6-ти клас, тъй като майка й баща й умират и тя поема грижата за семейството. Установяват се окончателно в Симферопол, който е разположен в центъра на Кримския полуостров.

Макар сведенията за Мария да са оскъдни, някои съвременници дават информация за личността й. Те я описват като привлекателна жена. Съгласно тогавашните стереотипи, винаги се отбелязва, че е образцова домакиня,  умела с иглата,  чието ръкоделие се отличава от това на другите жени. Също така вероятно е притежавала и музикален талант, защото обичала да пее народни и патриотични песни.

Въпреки бъдещата си славна военна кариера, първоначално Мария изобщо не мисли да се запише в армията. Първата й работа е в консервната фабрика в Симферопол, а след това се пренасочва и става оператор в местната телефонна централа. По същото време тя се запознава и с голямата си любов – Иля Федотович Рядненко, който е курсант в кавалерийската школа. Двамата не само споделят силните си чувства, но и общите си възгледи. Мария и Иля са верни последователи на новия режим в страната и подкрепят своя вожд – Йосиф Сталин. Неслучайно след като сключват брак те решават, че трябва да приемат нова фамилия – Октябърски, вероятно за да почетат Великата октомврийска революция (1917).

До избухването на Втората световна война животът на Мария по нищо не се различава от този на много други военни съпруги. След като се омъжва през 1925 г., тя се мести из различни селища в Украйна, следвайки разпределенията на Иля. Мария взема активно участие в дейности на Червената армия като се занимава с обществено полезни каузи и става член на различни женски съвети. Постепенно тя проявява и силен интерес към самото военно дело. Мария се записва на курсове за медицинска сестра, взима уроци по стрелба с картечница и успешно изкарва шофьорски курсове. Не след дълго тя се прочува сред съпругите на командния състав благодарение на изискания си вкус и шивашките си умения.

През септември 1939 г. първо Германия, а след това СССР нахлуват в Полша, с което се поставя началото на Втората световна война. По силата на пакта Рибентроп-Молотов, двете държави се договарят да са съюзници и определят границите помежду си, които минават през земите на Полша. Както нерядко се случва впоследствие единият съюзник забива нож в гърба на другия. През 1941 г. се дава старт на отдавна замислената операция под кодовото име „Барбароса“, с която германците започват настъпление в територията на СССР.

T-34-76_RB8

Снимка: By Radomil talk 14:33, 26 March 2007 (UTC) – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1844547

Преди германското нашествие  Иля участва в Съветско-финландската война (1939-1940). След това семейство Октябърски се установява в Бесарабия, където е разпределен полкът на съпруга й. На сутринта на 22 юни 1941 г. жителите на Кишинев са събудени от бомбите на германската авиация. Мъжете остават, а Мария, сестра й и съпругите на другите войници са евакуирани още на следващата сутрин. Целта е те да бъдат изтеглени във вътрешността на страната и така тя е изпратена в Томск, Сибир.

През следващите месеци тя работи като строител, но поради здравословни проблеми с гърба (туберкулоза на шийните прешлени) и предвид опита й я назначават за телефонен оператор във военното училище. Именно в Томск, в края на лятото на 1941 г., тя получава злощастната вест за кончината на съпруга си, който загива в битка в началото на август. Съобщението гласи, че комисар И. Ф. Октябърски е убит от картечен удар по време на една от битките край Киев.

Мария е покрусена от тежките новини и завладяна от желание за мъст. Първото, което прави е да подаде молба към местната военна служба да я регистрират и да я изпратят на фронта. Отговорът не се бави и е отрицателен. Сред причините са посочени както заболяването й, така и възрастта й – по това време тя е на 36 години. Когато осъзнава, че няма да се получи по този начин, на Мария й хрумва друга идея. По това време действа дарителски фонд за въоръжаването на Червената армия.

Мария решава да събере достатъчно средства, за да закупи танк. Това изглежда някак непосилно от съвременна гледна точка, но в крайна сметка Октябърская го постига. Освен, че продава всичко, което притежава и събира средства от роднините си, Мария шие и бродира денонощно калъфки, покривки, шалове и салфетки. В крайна сметка тя успява да събере сумата необходима за изграждане на резервоара на танка.

Макар и да не разполага с всички средства за закупуването на танк, тя решава да се обърне към най-висшата инстанция – другаря Сталин и да му обясни както своето дарение, така и силното си желание да отмъсти на германците. Събраната сума е крупна за времето си и е в размер на 50 000 рубли. Мария изпраща телеграма до вожда на СССР, която гласи следното: „В битката за родината загина съпругът ми полковник-комисар Иля Федотович Октябрски. Заради неговата смърт, заради смъртта на всички съветски хора, измъчвани от фашистки варвари, искам да отмъстя на тези фашистки кучета. Поради тази причина, за да се изгради танк, внесох в Държавната банка всичките си лични спестявания – 50 000 рубли. Моля да кръстите танка „Бойна другарка“ и да ме изпратите на фронта като негов командир. Имам квалификация за шофьор, владея отлично стрелбата с картечница.“ Отговорът на Сталин не закъснява. Въпреки всички презумции на военната комисия, той я уверява, че искането й ще бъде изпълнено.

Мария не е изпратена на фронта преди да премине през нужната военна подготовка. През май 1943 г. започва да се обучава за управление на танк в Омската танкова школа и става първата жена механик-водач на танк в страната. Тя става част от екипа на „Бойна другарка“, но не в качеството си на командир, а на механик-водач. През септември същата година се състои фронтови митинг, на който Мария взима думата, а словото й е така паметно, че години по-късно оцелелите присъствали си спомнят част от него. Речта й завършва с думите – „германците да се боят от моето сърце“.

T-34_Model_1940

Снимка: By Soviet state agencies – http://www.malyshevplant.com/category.cfm?ct_ID=3&lang=en, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2648215

През октомври 1943 г. „Бойна другарка“ е изпратен към Смоленск. По пътя Мария получава първото си бойно кръщение. Командването им поставя задача да пробият вражеската отбрана и да превземат крепостта Ново село (в близост до дн. Сенно, Беларус). Атаката на руснаците е успешна: убити са около 100 германци и един от техните танкове е унищожен. По време на битката снаряд удря гъсеничната верига на „Бойна другарка“ и той се спуска по едно дере. Германците продължават да обстрелват машината с гранати в продължение на два дни. Въпреки опасната ситуация, през нощта Мария излиза и на място оправя щетите по танка. Със смелостта си, която доказва в битка, тя печели уважението на останалите войници. Делото й не остава незабелязано и от командирите и тя е повишена в ранг сержант.

При последвалите битки Мария неведнъж изскача под вражеския огън, за да поправи щетите върху своя танк. При един от тези случаи тя не успява да довърши задачата си. През януари 1944 г. „Бойна другарка“ отново е сред авангарда на Червената армия в битката при държавното стопанство Кринка, Витебска област. „Бойна другарка“ убива 20 германци и унищожава 3 картечници. По време на битката са нанесени тежки поражения върху бронята и гъсеничната верига на танка. Мария отново изскача да го поправи, въпреки обстрела на германците, но този път е смъртоносно ранена в главата от избухнала наблизо мина. Тя изпада в безсъзнание и остава в кома през следващите 2 месеца, от която спорадично се буди. При един от последните пъти, когато е в съзнание тя е посетена от един майор, който й връчва Орден на Отечествената война, Първа степен. Въпреки лекарските грижи, Мария издъхва на 15 март 1944 г. Погребана е в Смоленск, на площада на героите.

„Бойна другарка“ надживява своя механик-водач и е сред танковете, които влизат в Берлин в края на войната.  Всъщност той бива унищожен 3 пъти, но след всеки път, нова машина заема неговото място и приема името „Бойна другарка“ в памет на Мария Октябърская. Заради проявената от нея смелост по време на цялата й военна кариера, посмъртно тя е удостоена с Орден „Герой на СССР“. На Мария са кръстени както училище в Томск, така и улици в Смоленск, Джанкой и Льозно. На жп. гарата в Кринка, където получава смъртоносната си рана, е издигнат и паметник в нейна чест. В спомените на командира си, както и на мнозина нейни бойни другари тя остава като „смел и безстрашен воин“.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Писмата на Ганди до Хитлер

| от |

До края на 30-те години на 20 век методът на Ганди – мирно неподчинение вече е постигнал редица успехи пред, включително учредяване на национална администрация и местни и национални законодателни асамблеи, въпреки британската власт в държавата.

Самият Ганди на този етап вече е световно известен с проявите си на мирно гражданско неподчинение, включително и с 390-километровия си Солен марш, с който протестира срещу монопола на Великобритания върху солта и високата й тарифа, като също така пробужда индийския народ срещу британското управление. Заради подхода му, много хора го умоляват да пише на Адолф Хитлер, чийто нарастващо агресивен режим в Германия изглежда че води към втора световна война.

Великобритания и Франция си мислят, че са укротили мераците на Хитлер за битка и че са „осигурили мира в днешно време“ с Мюнхенският сговор (който дава на Германия само част от Чехословакия) от септември 1938. До март 1939 Хитлер вече е нарушил това споразумение, окупирайки цялата Чехословакия. На този етап, най-накрая осъзнавайки, че на фюрера не може да си вярва, Великобритания се заклева да защити Полша, ако нацистите я нападнат.

Виждайки накъде отиват нещата, на 23 юли 2939 Ганди изпраща кратко писмо, написано на пишеща машина, до Хитлер, казвайки на диктатора:

Скъпи приятелю,

Приятелите ми ме карат да ти пиша в името на човечеството. Но аз устоявах на уговорките им, защото имах чувството, че едно писмо от мен би било жест на нахалство. Нещо ми казва, че не трябва да преценявам и че трябва да изкажа призива си, каквато и стойност да има той.

Доста е очевидно, че днес ти си единственият човек на планетата, който е способен да предотврати война, която може да върне човечеството в пещерите. Трябва ли да плащаш тази цената за нещо, колкото и ценно да ти се струва то? Би ли се вслушал в апела на човек, който целенасочено избягва методите на войната не без значителен успех? Всеки случай, очаквам прошката ти, ако съм сгрешил, пишейки ти.

Твой искрен приятел
М. К. Ганди

Това писмо обаче никога не достига до немския канцлер, защото явно е прихванато от великобританското правителство. 

Малко след това на 23 август 1939  Германия подписва споразумение за неагресия със Съветския съюз (който държи СССР извън войната до 1941), а два дни по-късно Великобритания подписва официалния англо-полски Общ отбранителен пакт. Още на 1 септември 1939 Германия напада Полша със своя блицкриг („светкавична война“), а на 3 септември 1939 Втората световна официално започва, когато Великобритания и Франция обявяват война на Германия.

Въпреки мощните врагове, пред които се изправя, Германия среща малко съпротива през тези ранни дни на конфликта. Тя си пробива път през европейския континент и до май 1940 г. Белгия, Дания, Франция, Люксембург, Холандия и Норвегия са окупирани от нацистките сили. Битката за Великобритания, в която британската държава с месеци е засипвана от бомбардировки, започва през юли 1940 г. През следващите месеци в Лондон са хвърлени близо 30 000 бомби, a над 15 000 души са ранени или убити.

На 24 декември 1940 г. Ганди изпраща второ писмо до Хитлер, този път значително по-дълго. В него той отново се обръща към фюрера със „Скъпи приятелю“и обяснява, че: „Това, че се обръщам към теб като приятел, не е формалност. Аз нямам врагове. Моето дело в живота поне през последните 33 години е да създам приятелства с цялото човечество, независимо от раса, цвят или верую.“ Но този път Ганди пише с по-сериозен тон:

Твоите собствени писания и изказвания… не оставят място за съмнение, че много от постъпките ти са чудовищни и унищожителни за човешкото достойнство… Например унижението на Чехословакия, изнасилването на Полша и поглъщането на Дания.

Той също апелира към Хитлер, отбелязвайки, че макар нацистка Германия да е издигнала „науката за унищожаване“ до ниво на „съвършенство“:

За мен е чудо, че не виждате, че никой няма монопол върху агресията. Ако не британците, то някоя други сила със сигурност ще подобри вашия метод и ще ви победи със собствено ви оръжие. Не оставяш нищо на своите хора, от което те биха се почувствали горди. Те не могат да се гордеят с проява на жестокост, колкото и умело да е извършена. Ето защо аз апелирам в името на човечеството да спреш войната.

Отбелязвайки, че и двамата мъже споделят общо ненавист към Великобритания, Ганди продължава:

Знаем какво означава британската пета за нас и неевропейците по света. Но никога не бихме искали да прекратим британското управление с немска помощ. В ненасилието открихме сила, която, ако е организирана, без съмнение може да се изправи срещу комбинация от всички най-агресивни сили на света.

И приключва с финален апел:

В това време, в което сърцата на европейските народи копнеят за мир… много ли е да те помоля да положиш усилия за мир?

Дори това писмо да стига до Хитлер, явно в него се иска много.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

| от |

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени