Испанският китарист Пако де Лусия почина в Мексико

| от |

Испанският фламенко китарист Пако де Лусия почина в Мексико на 66-годишна възраст, предаде Франс прес, позовавайки се на съобщение от кметството на родния град на музиканта Алхесирас,
Южна Испания.

Пако де Лусия, един от най-големите изпълнители на фламенко, е починал в резултат на сърдечна криза, се посочва в прес съобщението на кметството. Той се почувствал зле докато бил на плажа в Канкун с детето си и починал докато го откарвали в местна болница, уточнява Асошиейтед прес.
Смъртта на китариста е „непоправима загуба за света на културата и за Андалусия“,заяви кмета на Алхесирас Хосе Игнасио Ландалусе, цитиран от медиите. По повод на смъртта му в родния му град е обявен тридневен официален траур. От днес знамената на всички обществени сгради в града са спуснати. „Смъртта на Пако де Лусия превръща гения в легенда. Наследството, което оставя след себе си, ще остане завинаги, както и огромната любов, която той изпитваше към земята“, заяви още кмета Ландалусе, който нарече артиста „най-големият китарист в света“.

music-paco-de-lucia

„Музиката му, гениалният начин му начин на свирене, характерът му ще останат завинаги сред нас“, добави той, докато градът се готви да отдаде вълнуваща почит на китариста. Пако де Лусия, чието истинско име е Франсиско Санчес Гомес, е роден на 21 декември 1947 в Алхесирас в Андалусия. Преди да стане световно прочут китарист, той успява да модернизира традиционното испанско фламенко, свързвайки го с джаза и черпейки вдъхновение от различни музикални хоризонти. През 2004 той получава наградата „Принцът на Астурия“, едно от най-големите испански отличия.
Пако де Лусия, подчертава Фондацията Принц на Астурия, „надскочи граници и стилове, за да се превърне в музикант с универсално измерение. С фламенко китарата той черпи от испанския класически репертоар, от Исак Албенис до Мануел де Фала, от емоциите на босановата до джаза“. „Всичко, което може да бъде изразено с шестте струни на китарата е в ръцете му“, добавя журито на фондацията. Въпреки известността си, китаристът винаги е бил скромен, свикнал да се появява на сцената в аскетично облекло, състоящо се от черен панталон, бяла риза и черно сако.

В редките си интервюта Пако де Лусия обичаше да повтаря, че дължи кариерата си на своя баща, неизвестен певец на фламенко. „Циганите са най-добрите, защото са закърмени с музиката, която започват да слушат от момента на раждането си. Ако не се бях родил в къщата на баща ми, днес щях да бъда никой. Не вярвам в спонтанния гений. Баща ми ме караше да свиря на китара още от съвсем малък“ твърди той в книгата си „Paco de Lucia. A new tradition for the flamenco Guitar“

Според легендата баща му връзвал единия му крак към леглото в къщата им в Алхесирас, за да не може да излиза навън и да се упражнява повече. „Не беше така, отрича Пако Де Лусия. Той ме питаше „Колко време работи днес?“. Аз отговарях „10 или 12 часа“ и виждах щастието в погледа му.“
На 12-годишна възраст младият талант започва изявите си в залите за фламенко (tablaos), свири нощем и носи пари вкъщи. На 15 вече участва в записи на плочи в Мадрид. На 18 подписва
договор за  първия си албум. Някъде по това време среща друг свръхталантлив музикант, призван да се превърне в легендарния глас на съвременното фламенко. Камарон де ла Исла, който тогава е на 15.
Между двамата артисти пламва артистична любовна искра, сътрудничеството им продължава до смъртта на Камарон през 1992. Паралелно с това Пако де Лусия интерпретира наново целия испански класически репертоар, записвайки „Кончерто Де Аранхуес“ на Хоакин Родриго, и преминавайки през целия репертоар на Мануел де Фала и Исак Албенис. Свири и с най-добрите джаз изпълнители. През 80-те се свързва с Джон Маклафлин и Ал ди Меола, с които записва легендарната плоча „Friday Night in San Francisco. Но остава завинаги верен на фламенкото. „Каквото и да правя, моят звук ще бъде винаги фламенкото. Той ми вдъхва сили и мотивира свиренето ми, факт е, че аз съм просто един изпълнител на фламенко“.

Българската публика ще запомни Пако де Лусия с двете му паметни гостувания у нас – през 1988, когато китаристът беше гост на фестивала „Златния Орфей“ и през 2010, когато музикантът гостува за втори път у нас покана на „София Лайф Мюзик“. Концертът му в НДК, който беше в рамките на световното му турне за същата година, се превърна в паметно събитие.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.

 
 

Любимите ни кучки от киното и телевизията

| от chronicle.bg |

Не искаме да всяваме смут в и без това смутното днешно време, но ще признаем едно – доброто е скучно, а хепиендът е банален и вечно очакван. Харесваме добрите момчета и принцесите от приказките, но далеч по-интересни са ни гадните кучки, с които сме отраснали , а днес вече живеем с тях.

Подобно на фаталните жени, които ви показахме преди известно време, кучките също са от онези жени, които искаме да срещнем в реалния живот, макар да знаем, че няма да ни се израдват. Може и да е малко мазохистично, но дали не е приятно Миранда Пристли да ви каже „Това е всичко” и да ви отпрати с лек жест? На нас, да си признаем, ще ни е приятно.

Не знаем защо, но неделята ни предразположи да се върнем към някои от любимите ни кучки от киното и телевизията, които са идеални не само за неделна киновечер. Затова решихме да ви припомним част от тях. Вижте ги в галерията горе.

 
 

„Формата на водата“ триумфира и на Producers Guild Awards

| от chronicle.bg, по БТА |

„Формата на водата“ на режисьора Гийермо дел Торо получи наградата за най-добър филм на Гилдията на продуцентите, съобщиха световните информационни агенции.
„Формата на водата“ спечели надпреварата с „Дюнкерк“, „Три билборда извън града“, „Лейди Бърд“, „Призови ме с твоето име“, „Бягай!“, „Вестник на властта“, „Болест от любов“, „Аз, Тоня“, „Играта на Моли“ и „Жената чудо“.

Действието във „Формата на водата“ се развива през 60-те години на миналия век. Описана е историята на няма жена, която работи в секретна лаборатория, влюбва се в задържания там човек амфибия и решава да го освободи.

Филмът донесе на Дел Торо приза „Златен лъв“ от кинофестивала във Венеция, отличието „Златен глобус“ за най-добър режисьор и получи 12 номинации за наградите БРИТ, които ще бъдат връчени през февруари.
53-годишният Дел Торо не присъства на церемонията, за да получи лично наградата, тъй като се грижи за болния си баща в Мексико.

С награди на Гилдията на продуцентите бяха отличени също телевизионната драма „Историята на прислужницата“, анимацията „Тайната на Коко“, документалият филм „Джейн“, сериалът на Амазон „Удивителната г-жа Мейзъл“.

Гилдията на продуцентите се ползва с репутацията, че отличените от нея от филми няколко седмици по-късно триумфират на церемонията за „Оскар“-ите.

 
 

Как Ким Кардашиян Уест и Кание Уест кръстиха дъщеричката си?

| от chr.bg, БТА |

След Норт и Сейнт, третото дете на риалити звездата Ким Кардашиян Уест и рапъра Кание Уест – дъщеричка, износена от сурогатна майка, бе кръстено Чикаго, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

„Норт, Сейнт и Чикаго“, е написала на страницата си в Туитър 37-годишната Ким, която има 58 милиона последователи в социалната мрежа.

Освен наскоро появилата се на бял свят дъщеричка, Ким, която е родена в Лос Анджелис, но е отрасла в Чикаго, и Кание имат също 4-годишна дъщеря Норт и двегодишен син Сейнт.

Сурогатната майка, чието име не се съобщава, е получила 45 000 долара за износването на Чикаго, оповести сайтът за знаменитости TMZ.com.

Ким имала проблеми с плацентата, довели до сериозни усложнения, при раждането на Сейнт. Затова лекарите я предупредили, че евентуално трето раждане може да застраши живота й.