shareit

Иглика Трифонова: Българското кино стъпи на верния път

| от chronicle.bg |

Иглика Трифонова е едно от големите имена в новото българско кино. Зад гърба си има 15 документални и три игрални филма, награждавани на конкурси в България и по-света.

Хващаме я между фестивали в Ню Йорк и Варна. В Ню Йорк тя беше гост от българска страна на фестивала „Sofia Independent New York“, който се състоя между 19 и 24 септември в едно от топ кината в Манхатън.  Във фестивала на независимото кино тази година бяха включени някои от най-успешните нови български игрални филми, сред които беше и последният на Иглика Трифонова – „Прокурорът, защитникът, съдията и неговия син“. Той е копродукция, заснета в три държави – Босна и Херцеговина, Холандия и Швеция, а ядрото на екипа е българско – оператор е Рали Ралчев, музиката е на Теодосий Спасов, а в една от е Ованес Торосян. Филмът беше представен и на фестивала „Златна роза“ във Варна.

“Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” редица награди, последната от които – на Втория международен фестивал за мотивационно кино в Ростов на Дон. 

Кога разбрахте, че ще станете режисьор?

Бях много малка, някъде втори-трети клас. Днес ми е трудно да си дам сметка какво съм си представяла тогава под “режисьор”. А дали наистина съм станала режисьор в оня висок смисъл на това занятие и днес се питам и много често не съм съвсем сигурна.

Какво е мястото на българския фолклор в творчеството Ви?

Сакрално. И баба ми, и майка ми са народни певици и съм чула народни песни преди да проговоря. То е нещо, което идва чрез гените ми и нещо, което винаги ме вълнува.

Къде по пътя си срещате идеи за вашите филми? Отвън ли идва вдъхновението или отвътре?

Мисля си, че завинаги ще запазя инстинкта си на документалист. Моите филми дотук са базирани върху истински случаи или истории. А вдъхновението е нещо, което не съм успявала да анализирам, нито да опиша с думи. То идва от някъде, страшно много прилича на влюбване, на треска, на обсебване, на лудост…

Защо престъпленията са лайтмотив в творчеството Ви? Виждаме го в документалния „Разкази за убийства“, в „Разследване“, а след това и в „„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“.

Правя опит да анализирам чуждите престъпления, за да разбера механизма на моите собствени, доколкото ми позволяват смелостта и таланта, разбира се.

Вашите филми носят като своя емблема бруталната искреност. Какво е откровеността в творчеството?

Бих била безкрайно щастлива, ако филмите ми се разчитат като искрени. Искреността за мен е мярка и смисъл.

Какви са предизвикателствата, с които се сблъсква най-често българското кино?

Недостатъчното финансиране. Не всеки филм може да бъде направен с малко пари и невинаги можеш да си позволиш да поискаш от екипа си да работи без пари. Битката за и с бюджетите е предизвикателство в цяла Европа, но тук е още по-сурова и това е обяснимо. Повече ме плаши нарастващият отказ на публиката да гледа филми, изискващи мисловно съучастие. Това е симптом, който не застрашава само киноразпространението, а представлява нещо далеч по-страшно. Това е пропадане.

Как се е променило българското кино от „Писмо до Америка“?

Много хубави и много различни филми се появиха оттогава. Предимно на млади хора. Българското кино стъпи на верния си път, който не е лесен, но е истински. Българското кино е едно от малкото неща в тази страна, които се съизмерват на равна нога и с голямо достойнство с европейското.

На какво равнище е българската драматургия в момента? Успяват ли млади автори да Ви впечатлят достатъчно, за да превърнете идеята им във филм?

Определено се появяват млади и много талантливи писатели, чиито текстове вече се превръщат във филми. Аз също бих работила по някои от тях. Раздвижването е голямо и напоследък се превърна дори в завихряне – така ми се иска да си обясня и крамолите в литературата ни от последните дни. Може би и те са нормално следствие от това завихряне.

През май тази година бяхте отличена с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен. Какъв смислов заряд нови този орден за вас?

Никоя награда или орден не биха могли да донесат смислов заряд на това, което човек създава, в случая филмите – те са такива, каквито са. Аз, като всеки творец, се надявам моите филми да останат във времето и да продължат да имат някаква стойност за публиката. Понякога даже си мисля, че творците не бива да бъдат награждавани с ордени…

Над какво работите сега?

Над голям и много отговорен проект. Нека засега не говорим конкретно.

 
 
Коментарите са изключени