shareit

Идентифициран е още един атентатор

| от chroncle.bg |

Френската полиция идентифицира четвърти от атентаторите в Париж. Става дума за един от двамата, които са се самовзривили в концертна зала „Батаклан“.

Според полицията името му е Сами Амимур и е роден в Дранси, близо до Париж, на 15 октомври 1987 година. Семейството му живее в Бобини в северната част на Париж, където полицията е направила проверки тази сутрин. След идентификацията му разследващите са започнали обиски в парижкото предградие Бобини и са задържани трима негови близки за разпит.

Амимур става известен на службите за сигурност, след като през 2012 година е направил опит да замине за Йемен. Година по-късно нарушава мярката си за неотклонение и срещу него е издадена международна заповед за арест, уточняват от прокуратурата.

Френските власти обявиха, че седем атентатори са загинали по време на терористичните атаки, а осми, за когото се вярва, че е „директно свързан“ с атентата, е избягал.

В Белгия са арестувани седем души във връзка с атентатите. Имената на атентаторите бяха официално потвърдени по-рано – един от загиналите атентатори и един, който се издирва. Появява се обаче информация и за останалите заподозрени. Сред тях има трима братя – един мъртъв, един арестуван и един – на свобода.

Един от атентаторите, които стоят зад атаките в Париж, е свързан с белгийски джихадист от ИД, за когото се предполага, че е свързан с разбита през януари джихадистка клетка.

Брахим Абдеслам се появява в няколко полицейски доклада във връзка с екстремисткия лидер Абделхамид Абауд, свързан с криминални случаи от 2010 и 2011 година.

Той е 27-годишен белгиец с марокански корени, който се предполага, че ръководи ислямистката клетка и се е бил за „Ислямска държава“ в Сирия. Той все още е на свобода. Той е заявил за англоезичното джихадистко списание Dabiq, че се е присъединил към ИД в Сирия.

Абдеслам и белгиецът, който се е взривил пред бара на булевард „Волтер“, и живели в предградието Моленбеек, където е живял и Абделхамид Абауд. Предградието на Брюксел е известно като сборище на бойци на ИД.

Полицията е обявила брата на Абдеслам – Салах, за международно издирване във връзка с атентатите от Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени