И пчелите си имат smart къщи

| от Кристина Димитрова |

Може би ви звучи щура идея, но аз бих искала да живея в умен кошер с пчели.  По-точно в този, създаден от младите българи Сергей Петров и Иван Канев, които имат мисия – да спасят пчелите и бизнеса на пчеларите от щетите, които нанася напредващата индустриализация.

Умен кошер, който следи дали се чувстваш добре, дали имунната ти система е стабилна, дали въздухът е достатъчно влажен и дали ти е достатъчно удобно, за да изживееш пълноценно живота си.  А от теб се иска само да правиш онова, за което си призван.

Със сигурност звучи като нереална приказка, но това е последното постижение на екипа млади българи от Bee Smart Technologies, които не просто се наредиха сред финалистите на престижната международна платформа за социални проекти The Venture, но имат мисия. Те искат да решат проблемите на пчелите и на професионалните пчелари.

Сергей е на 29 години и има едно хоби – да решава проблеми.

„Това ми е страст, но това е и да си инженер. Предполагам, че съм го наследил от семейството ми – хора, които сами си решават проблемите. Винаги съм се опитвал да помагам на баща ми, който е човек доста сръчен и намира изхода от ситуациите сам. Често се налага да построи нещо, за да си свърши работата и това може би ми е повлияло”, споделя Сергей.

Житейският път отвежда младия българин в САЩ, близо до Сан Франциско, след като печели пълна стипендия. Именно там има възможност да осъществи мечтата си – да създаде интелигентен кошер за пчели.

По стечение на обстоятелствата или с пръста на съдбата, в САЩ е и Иван Кънев, с когото Сергей се познава от училище. „Той искаше да приложи способностите и знанията си, получени от HULT Internatonal Business School, а аз исках да превърна щурата си идея за интелигентен кошер в реалност, и създадохме Bee Smart Technologies”.  Компанията,  в която с помощта на още един софтуерен инженер и двама хардуерни специалисти мечтата на екипа започва да се материализира.

Логично за находчивата мисъл на двама млади предприемачи е и името на компанията, което не е избрано случайно. То е плод на зашеметяващ брейсторминг и всъщност е игра на думи. „Умната пчела и технологиите или технологиите на умната пчела – оставяме на широката публика да разбере как да го интерпретира за себе си. Искахме да е нещо, което да говори за природата и технологията едновременно. И за това как да бъдем умни и да помагаме на природата, чрез технологиите, разбира се”, казва Сергей.

Всъщност Bee Smart Technologies е компания, която се опитва да разбере пчелите, а това е процес, който никога няма да бъде завършен на 100%, обяснява още Сергей Петров.  „Опитваме се да разберем един организъм, който най-вероятно е по-изтънчен от нас. Това е мантрата, която изповядваме”.

И всъщност успяват.

С помощта на един от най-прочутите американски пчелари Ранди Оливър, който е и първият клиент на иновативната компания.  Той участва с уменията си като съветник на отбора на Сергей и Иван.

Нужно е да кажем, че Сергей и Иван имат и близки срещи с пчелите. Налага им се да работят като истински пчелари, за да могат да разберат от какво се нуждаят колониите в кошерите. И установяват забележителни неща за тези миниатюрни създания, които въртят планетата Земя на крилата си.

„Пчелите наистина са намерили най-добрия начин да живеят. Оцеляват и се размножават от доста време на света и вече са разбрали, че ако опрашват достатъчно много билки и растения в региона, могат да създадат храна за себе си, която да е и най-доброто им лекарство. Идеята е в това, че опрашвайки, те събират абсолютен коктейл от витамини, минерали, микроелементи, който не им позволява да боледуват. Така че преди хората да започнем нашата индустриална революция, пчелите не са имали никакви проблеми с боледуване.”

Но най-впечатляващото в пчелите е, че целият кошер е едно цяло. Общ организъм, който е създаден от клетки-пчелички, които могат да заемат всякаква форма. „Когато реши да се установи на дадено място, този организъм създава тялото си – или иначе казано восъчните пити със своите килийки. Те синтезират восъка сами. След това използват това тяло, за да събират мед, запаси от храна. Или за да позиционират яйцата си”, разкрива впечатленията си Сергей.

„Не можем да правим паралел между пчелите и хората, защото сме две съвсем различни системи. Хората сме тези, които имаме нужда от шеф. Някой, който да е централизиран орган, да ни управлява. Пчелите работят като bottom-up система – за общото благо. Всяка една пчела не е организъм сама по себе си, а се разглежда като част от по-голям организъм, който е колонията. В една колония няма шефове, няма регулаторни органи, има само правилно и грешно. И пчелите работят точно по този начин. Те имат функция в кошера и я изпълняват, преди да са се родили до момента, в който ще умрат. Това е нещо, което ние никога няма да може да усвоим.  На човешки език се опитваме да обясним това, което те правят – като комунизъм, но това всъщност е нещото, което винаги е съществувало. Те просто са биологично чудо”, казва Сергей.

И решава да спаси това чудо от пестицидите и химикалите, които първоначално смята, че са най-големият проблем за пчелите.

След месеци отваряне, затваряне и наблюдаване на кошери, екипът на Bee Smart Technologies установява какво всъщност убива пчелите.

пчелари

Оказва се, че не само пестицидите, а монокултурите са в дъното на фаталния им край.

„Защото ако един фермер отглежда само ябълки, това означава, че можеш да им предлагаш храна само 2 седмици в годината – когато е периодът на цъфтеж на ябълките. Но пчелите не могат да оживеят така и по тази причина там, където имаш само ябълки нямаш пчели. С развитието на аграрната култура, това което се е случило е, че ние сме откъснали тези два естествени механизма на природата – растенията и техните опрашители. Сега се наблюдава такава тенденция, че се опитваме по изкуствен начин да върнем опрашителите при растенията. А именно във високо индустриализирани места като Америка и Англия да кажем проблемът с измирането на пчелите е толкова голям, че фермерите плащат на пчеларите да внасят кошерите си измежду техните култури само и само да имат продукция в края на годината. Това прекалено много променя занаята, който пчеларите знаят. Те го знаят от баща си и от дядо си, а днес се налага да качват десетки кошери на камиони и да ги транспортират наляво-надясно, нагоре-надолу из САЩ, за да предложат услугата на опрашване при поискване от фермерите.

Ето тук идва и моментът на Иван и Сергей. Тъй като тези пчелари не знаят как да се грижат за огромният брой колонии от пчели, те просто прогнозират загубите в бюджетите си. В САЩ през 2014-2015 официалната статистика сочи, че 42% от всички домашни пчели са измрели или изчезнали. На бизнес език означава, че пчеларите са заложили 42% загуби в своите активи. Което от друга страна дава негативно отражение на цената на храните. „И така решихме, че ако искаме да помогнем на пчелите, трябва да отидем точно при тези пчелари. При комерсиалните – тези, които имат най-много пчели. В САЩ комерсиалните пчелари притежават 96% от всички пчели”, разказва Сергей.

 И така Сергей, Иван и екипът им започват да разработват проект за интелигентен кошер.

Те създават везна, която се слага под кошера и сензор, който се инсталира вътре. Така събират важна информация за пчелните колонии, посредством софтуерна система тя се анализира и пчеларят може да следи от какво имат нужда пчеличките му докато си пие кафето сутрин. Това му спестява времето, за което трябва да отвори и затвори всеки един от кошерите, но и да не изгуби пчелите си. Именно благодарение на интелигентния кошер, Сергей и Иван усвоили тънкостта да предотвратяват роенето – евакуацията на пчелната колония.  Посредством сензора, който мери тегло, температура, влажност и звук,  Сергей и Иван забелязали странни честоти на жуженето при пчелите 5 дни преди колонията да започне роене (евакуация).

Това е процес, в който пчелите решават да напуснат мястото, където живеят. Когато това се случи, те се разделят на три отделни рояка, за да увеличат шансовете да продължат гена на тази конкретна колония. Това е едно недобро събитие за пчеларите и е трудно да се установи. Когато се случи вече няма върщане назад. Буквално пчелите решават ,че има прекалено малко място в даден кошер и пчелата майка залага няколко маточни яйца, след което взима определен  брой пчели със себе си и заедно тръгват в търсене на нов дом.  И целият кошер избягва на три пъти.

Така системата на Bee Smart Technologies установява събитието 5 дни преди то да се случи без да има каквито и да било физически прояви. И пчеларят има възможност да вземе маточните яйца и да представи майките на други пчелички, като по този начин вместо да загуби една колония, ще създаде нови.

Решението на компанията впечатлява The Venture – социалната кауза, която се организира от марката уиски Chivas, за да подпомага социалните предприемачи. Финалът ще бъде в Ню Йорк, а наградният фонд е 1 милион долара.

За него ще се състезават българите от Bee Smart Technologies  и ако спечелят, ще инвестират отново в своята мисия и социална кауза  – интелигентните кошери.

team

 

 

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Смехът е забавление, мистерия и причина за смърт

| от chronicle.bg |

Официалното научно изучаване на смеха се провежда от специалисти, известни като гелотолози. Благодарение на разнообразието от медицински машини, апарати, инструменти и подходи тези учени могат да изследват смеха – или поне неловкия смях в лабораторни условия.

Когато човек се смее, първо, мускулите на лицето се свиват, оголвайки предните зъби на смеещия се, докато той изпразва неволно съдържанието на дробовете си. Диафрагмата и коремните мускули са в спазъм, а ларингсът – който е свит наполовина от епиглотиса – превръща всяка доза въздух, която минава през него, в кратко „ха!“ При по-интензивен смях, слъзните канали и потните жлези се задействат, а тялото може да загуби моментно мускулната си сила – състояние, познато като гелотолепсия. Резките издихания често предизвикват и други звуци като грухтене, например. След като този интензивен епизод приключи, човек може да изпитва болки и да се чувства задъхан, но заради отделените ендорфини усещането постфактум винаги се определя като приятно.

Една от странностите на смеха е, че самият той може да е заразен. Човек е с 30% по-вероятно да се смее, ако има други хора наоколо. Това предполага, че физическият облик на смеха служи като някакъв социален сигнал.

animal-blur-canine-551628

Оказва се, че не само хората се смеят. Когато кучетата, мишките и приматите участва в позитивни социални занимания като боричкане, гоненица те често издават смехоподобни звуци. След тези експерименти гелотолозите заключават, че смехът е примитивна форма на рефлексна комуникация. Но каква информация се разменя, те все още не знаят.

Обикновено, когато мозъкът иска да даде значение на нещо, той го възнаграждава с порция ендорфини и така ни стимулира да го повторим. Ендорфините, които получаваме, когато ядем мазни храни, най-вероятно са стимулирали прахората да отидат на лов. Същото, разбира се, е и при секса. Смехът обаче няма видим полза…

Една от теориите е, че хуморът е механизъм за учене, който коригира несъответствия между очаквания и реалност. Човешкият мозък е  много добър в това да разпознава модели в реалния свят и да ги категоризира по важност. Информацията, която влиза в него през сетивата ни, постоянно се сравнява с предишна такава за прилики и при съвпадение, на тази информация се придава важност. Този механизъм се използва и при очакване на бъдещи събития по информация от настоящето.

В този смисъл хуморът е нещо, което дава определен познат модел, но след това го „чупи“ по нов и логически издържан начин. По подобен начин хуморът може да е появи, когато нещо хаотично в крайна сметка разкрие скрит смисъл.

Отделените ендорфини от своя страна окуражават запомнянето на новия модел. Веднъж щом това стане, следващия път когато този модел ни се представи, вече няма да е изненадващ и затова смешките са смешни само първия път. Темпото също е от значение за съставянето на модела и успеха на една шега, защото на мозъка трябва да се даде достатъчно време да научи новата ситуацията, но не и да я разгадае.

Според гелотолозите хуморът също е и проява на интелигентност и способност за решаване на проблеми. Затова проявата на хумор може да повдигне човек в очите на обществото. Но ако възбуди смях заради своя искрена грешка, този статут може да се понижи.

beautiful-cute-elderly-2050989

Джон Морел, основателя на Международното общество по изследване на хумора, предлага следната теория: от биологична гледна точка смехът е споделяне на успокоение от създадено напрежение или отминала опасност. Вокалният елемент от смеха изпраща сигнал на околните, че тук наложилият се риск е преминал успешно. По тази теория една смешка е смешна, когато създава психологическо напрежение и после го отпуска като премахва създадената (въображаема) опасност.

Относно заразността на смеха – има една много илюстративна история, за Епидемията от смях в Танганайка. През 1962 година в малкото село Кашаша в Танганайка (тогава самостоятелна държава, сега област в континентална Танзания) сред група ученици в начално училище избухва смях по причина, уви, загубена в историята. Смехът се оказва силно заразителен и скоро един от учениците е в конвулсии. Той е пратен вкъщи заради влошеното си здравословно състояние, а училището е затворено за деня, за да не се разпространява „заразата“. Но, разбира се, става точно обратното – вкъщи учениците предават смеха на роднини и съседи, което разпространява епидемията в цялата местност. Колко продължава това, не се знае точно – от 6 до 18 месеца. Причината за епидемията все още не е известна, но някои историци и учени твърдят, че се дължи на масова истерия. Танганайка получава независимостта си като държава от Великобритания само няколко месеца преди инцидента, с което отговорностите на членовете на обществото са се увеличили, а с това и стресът.

Любопитно е да се отбележи, че децата, които са родени слепи и глухи, запазват способността да се смеят – това ще рече, че смехът се предава наследствено, а не се научава.

Скенерите показват, че когато човек се смее, задейства лимбичната система, която се грижи за оцеляването и емоциите. Предните дялове на мозъка също участват, което е извод от факта, че хората с проблем в десния преден дял не могат да оценят традиционен хумор, но харесват по-хапливи и цинични шеги.

От друга страна псевдобулбарната парализа, епилепсията, множествената склероза и болестта на Лу Гериг могат да предизвикат нетипично силен смях, което предполага, че частите от мозъка, засегнати от тези болести, имат роля и в преработването на хумор.

Ами гъделичкането? Смехът при гъдел също е мистерия, но се предполага, че има нещо общо с връзката между дете и родител и защитата на уязвими части от тялото. 

За да се насладите най-пълно на смеха, добре е да бъдете в добро здраве – без сърдечни проблеми, болки в гърба и врата, световъртеж. Бременните жени също трябва да внимават. Смехът може да предизвика пристъпи на астма, а някои хора може просто да припаднат. Смехът е довел до смърт поне в три случая:

– В Англия през 1975 година 50-годишният зидар Алекс Мичел умира, докато гледа телевизионното предаване „The Goodies“. В този конкретен епизод шотландец в поличка отблъсква свирепо нападение като свири на гайдата си. След 25 минути невъздържан смях Алекс умира от сърдечен удар пред очите на безпомощната си съпруга. По-късно тя пише писмо до предаването, в което благодари, че екипът е направил последните моменти на мъжа й толкова приятни.

– В дания през 1989 година Оле Бентзен, майстор на слухови апарати, умира, докато гледа „A Fish Called Wanda“. Фатална за Оле се казва една сцена с Джон Клийс.

– В Тайланд 2003 година 52-годишен продавач на сладолед под името Дамноен Сан-ум избухва в смях, докато спи до жена си. Тя се опитва да го събуди, но не успява и две минути по-късно Дамноен умира.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“