И пчелите си имат smart къщи

| от Кристина Димитрова |

Може би ви звучи щура идея, но аз бих искала да живея в умен кошер с пчели.  По-точно в този, създаден от младите българи Сергей Петров и Иван Канев, които имат мисия – да спасят пчелите и бизнеса на пчеларите от щетите, които нанася напредващата индустриализация.

Умен кошер, който следи дали се чувстваш добре, дали имунната ти система е стабилна, дали въздухът е достатъчно влажен и дали ти е достатъчно удобно, за да изживееш пълноценно живота си.  А от теб се иска само да правиш онова, за което си призван.

Със сигурност звучи като нереална приказка, но това е последното постижение на екипа млади българи от Bee Smart Technologies, които не просто се наредиха сред финалистите на престижната международна платформа за социални проекти The Venture, но имат мисия. Те искат да решат проблемите на пчелите и на професионалните пчелари.

Сергей е на 29 години и има едно хоби – да решава проблеми.

„Това ми е страст, но това е и да си инженер. Предполагам, че съм го наследил от семейството ми – хора, които сами си решават проблемите. Винаги съм се опитвал да помагам на баща ми, който е човек доста сръчен и намира изхода от ситуациите сам. Често се налага да построи нещо, за да си свърши работата и това може би ми е повлияло”, споделя Сергей.

Житейският път отвежда младия българин в САЩ, близо до Сан Франциско, след като печели пълна стипендия. Именно там има възможност да осъществи мечтата си – да създаде интелигентен кошер за пчели.

По стечение на обстоятелствата или с пръста на съдбата, в САЩ е и Иван Кънев, с когото Сергей се познава от училище. „Той искаше да приложи способностите и знанията си, получени от HULT Internatonal Business School, а аз исках да превърна щурата си идея за интелигентен кошер в реалност, и създадохме Bee Smart Technologies”.  Компанията,  в която с помощта на още един софтуерен инженер и двама хардуерни специалисти мечтата на екипа започва да се материализира.

Логично за находчивата мисъл на двама млади предприемачи е и името на компанията, което не е избрано случайно. То е плод на зашеметяващ брейсторминг и всъщност е игра на думи. „Умната пчела и технологиите или технологиите на умната пчела – оставяме на широката публика да разбере как да го интерпретира за себе си. Искахме да е нещо, което да говори за природата и технологията едновременно. И за това как да бъдем умни и да помагаме на природата, чрез технологиите, разбира се”, казва Сергей.

Всъщност Bee Smart Technologies е компания, която се опитва да разбере пчелите, а това е процес, който никога няма да бъде завършен на 100%, обяснява още Сергей Петров.  „Опитваме се да разберем един организъм, който най-вероятно е по-изтънчен от нас. Това е мантрата, която изповядваме”.

И всъщност успяват.

С помощта на един от най-прочутите американски пчелари Ранди Оливър, който е и първият клиент на иновативната компания.  Той участва с уменията си като съветник на отбора на Сергей и Иван.

Нужно е да кажем, че Сергей и Иван имат и близки срещи с пчелите. Налага им се да работят като истински пчелари, за да могат да разберат от какво се нуждаят колониите в кошерите. И установяват забележителни неща за тези миниатюрни създания, които въртят планетата Земя на крилата си.

„Пчелите наистина са намерили най-добрия начин да живеят. Оцеляват и се размножават от доста време на света и вече са разбрали, че ако опрашват достатъчно много билки и растения в региона, могат да създадат храна за себе си, която да е и най-доброто им лекарство. Идеята е в това, че опрашвайки, те събират абсолютен коктейл от витамини, минерали, микроелементи, който не им позволява да боледуват. Така че преди хората да започнем нашата индустриална революция, пчелите не са имали никакви проблеми с боледуване.”

Но най-впечатляващото в пчелите е, че целият кошер е едно цяло. Общ организъм, който е създаден от клетки-пчелички, които могат да заемат всякаква форма. „Когато реши да се установи на дадено място, този организъм създава тялото си – или иначе казано восъчните пити със своите килийки. Те синтезират восъка сами. След това използват това тяло, за да събират мед, запаси от храна. Или за да позиционират яйцата си”, разкрива впечатленията си Сергей.

„Не можем да правим паралел между пчелите и хората, защото сме две съвсем различни системи. Хората сме тези, които имаме нужда от шеф. Някой, който да е централизиран орган, да ни управлява. Пчелите работят като bottom-up система – за общото благо. Всяка една пчела не е организъм сама по себе си, а се разглежда като част от по-голям организъм, който е колонията. В една колония няма шефове, няма регулаторни органи, има само правилно и грешно. И пчелите работят точно по този начин. Те имат функция в кошера и я изпълняват, преди да са се родили до момента, в който ще умрат. Това е нещо, което ние никога няма да може да усвоим.  На човешки език се опитваме да обясним това, което те правят – като комунизъм, но това всъщност е нещото, което винаги е съществувало. Те просто са биологично чудо”, казва Сергей.

И решава да спаси това чудо от пестицидите и химикалите, които първоначално смята, че са най-големият проблем за пчелите.

След месеци отваряне, затваряне и наблюдаване на кошери, екипът на Bee Smart Technologies установява какво всъщност убива пчелите.

пчелари

Оказва се, че не само пестицидите, а монокултурите са в дъното на фаталния им край.

„Защото ако един фермер отглежда само ябълки, това означава, че можеш да им предлагаш храна само 2 седмици в годината – когато е периодът на цъфтеж на ябълките. Но пчелите не могат да оживеят така и по тази причина там, където имаш само ябълки нямаш пчели. С развитието на аграрната култура, това което се е случило е, че ние сме откъснали тези два естествени механизма на природата – растенията и техните опрашители. Сега се наблюдава такава тенденция, че се опитваме по изкуствен начин да върнем опрашителите при растенията. А именно във високо индустриализирани места като Америка и Англия да кажем проблемът с измирането на пчелите е толкова голям, че фермерите плащат на пчеларите да внасят кошерите си измежду техните култури само и само да имат продукция в края на годината. Това прекалено много променя занаята, който пчеларите знаят. Те го знаят от баща си и от дядо си, а днес се налага да качват десетки кошери на камиони и да ги транспортират наляво-надясно, нагоре-надолу из САЩ, за да предложат услугата на опрашване при поискване от фермерите.

Ето тук идва и моментът на Иван и Сергей. Тъй като тези пчелари не знаят как да се грижат за огромният брой колонии от пчели, те просто прогнозират загубите в бюджетите си. В САЩ през 2014-2015 официалната статистика сочи, че 42% от всички домашни пчели са измрели или изчезнали. На бизнес език означава, че пчеларите са заложили 42% загуби в своите активи. Което от друга страна дава негативно отражение на цената на храните. „И така решихме, че ако искаме да помогнем на пчелите, трябва да отидем точно при тези пчелари. При комерсиалните – тези, които имат най-много пчели. В САЩ комерсиалните пчелари притежават 96% от всички пчели”, разказва Сергей.

 И така Сергей, Иван и екипът им започват да разработват проект за интелигентен кошер.

Те създават везна, която се слага под кошера и сензор, който се инсталира вътре. Така събират важна информация за пчелните колонии, посредством софтуерна система тя се анализира и пчеларят може да следи от какво имат нужда пчеличките му докато си пие кафето сутрин. Това му спестява времето, за което трябва да отвори и затвори всеки един от кошерите, но и да не изгуби пчелите си. Именно благодарение на интелигентния кошер, Сергей и Иван усвоили тънкостта да предотвратяват роенето – евакуацията на пчелната колония.  Посредством сензора, който мери тегло, температура, влажност и звук,  Сергей и Иван забелязали странни честоти на жуженето при пчелите 5 дни преди колонията да започне роене (евакуация).

Това е процес, в който пчелите решават да напуснат мястото, където живеят. Когато това се случи, те се разделят на три отделни рояка, за да увеличат шансовете да продължат гена на тази конкретна колония. Това е едно недобро събитие за пчеларите и е трудно да се установи. Когато се случи вече няма върщане назад. Буквално пчелите решават ,че има прекалено малко място в даден кошер и пчелата майка залага няколко маточни яйца, след което взима определен  брой пчели със себе си и заедно тръгват в търсене на нов дом.  И целият кошер избягва на три пъти.

Така системата на Bee Smart Technologies установява събитието 5 дни преди то да се случи без да има каквито и да било физически прояви. И пчеларят има възможност да вземе маточните яйца и да представи майките на други пчелички, като по този начин вместо да загуби една колония, ще създаде нови.

Решението на компанията впечатлява The Venture – социалната кауза, която се организира от марката уиски Chivas, за да подпомага социалните предприемачи. Финалът ще бъде в Ню Йорк, а наградният фонд е 1 милион долара.

За него ще се състезават българите от Bee Smart Technologies  и ако спечелят, ще инвестират отново в своята мисия и социална кауза  – интелигентните кошери.

team

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Как Испания победи инките през 1532 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Докато в Австрия огромната армия на Сюлейман Великолепни е спряна от 700 хървати при Гюнс, на другия край на света се разиграва процес с далеч по-значими и трайни последици – испанското завоевание на Перу. Успехите на шепа конкистадори ще донесат на Испания несметни богатства, добити с цената на тежък робски труд от сребърните и златни мини в Андите. Но да не изпреварваме събитията и да се върнем половин век назад.

През 1471 г. (или 1474-та според други източници) в градчето Трухильо, провинция Касерес, отдавна част от кралство Кастилия, проплаква едно момче. То се ражда в крайна нищета. Майка му е местна гражданка от възможно най-беден род, която за кратко е спечелена от чаровен и импулсивен полковник.

Момчето израства почти без никакви средства, препитава се с различни законни и не особено законни дейности по улиците на Трухильо, а за образование и дума не може да става. Неграмотен, нагъл и вечно на ръба на закона, младежът израства дързък и безскрупулен опортюнист. През 1492 г., Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски превземат Гранада и хвърлят изграденото на основите на кръстоносното движение испанско общество в хаос. Вече няма враг за гонене от Пиренеите. Следва десетилетие на вътрешни размирици и несигурност, засилени от гоненията срещу мюсюлмани и евреи и създаването на испанската Инквизиция.

В тази турбулентна среда един мъж, без да го съзнава, намира отдушник за социалното напрежение. Името му е Кристобал Колон, но за света остава известен като Христофор Колумб. Само в рамките на шест години, Испания се преориентира от войната с маврите към завоюването на един нов и непознат свят. За да си представите как са се чувствали тези хора тогава, помислете какво бихте направили вие, ако ви кажат, че може да се въоръжите с група приятели и да заминете за любимия си фентъзи свят, където да откривате нови земи, да търсите богатство и плячка и да се борите с неизвестното. Яко, а?

Cruel Conquistador
Писаро и Атауалпа

През 1509 г., нашият младеж, станал голям мъж, решава да спре да живее на ръба на оцеляването в планинските райони на централна Испания. Той се записва доброволец за поредното експедиционно пътуване от Севиля за Новия Свят. В бордовата книга записват и името му – Франсиско Писаро. Командир на експедицията е станалия легендарен Алонсо де Орхеда (за когото погрешно може да прочетете че бил българин – б.а.)

През следващите 11 години, Писаро си спечелва име на ефективен, интуитивен и изпълнителен служител, който се издига в колониалната йерархия, използвайки качествата, придобити по време на трудното детство. Когато през 1524г., той за пръв път научава за съществуването на богата империя някъде отвъд джунглите на днешна Венесуела, Писаро набързо организира експедиция с идеята да повтори подвига на Кортес от Мексико и да я завладее. Походът се проваля, както и следващият, през 1526 г. През 1528 г., Писаро най-после успява да превземе няколко селища в северните покрайнини на Инкската империя и да си тръгне натоварен със злато. Тези първи срещи с испанците имат сериозни последици за бъдещето на инките.

През 1524 г., Писаро не успява да достигне земите на инките, но нещо, пренасяно от войниците му има по-голям успех – щам на едрата шарка. В рамките на няколко месеца десетки хиляди инки умират, сред тях и император Хуайна Капак и престолонаследникът му Нинан Чуйочи. В следствие на тяхната смърт, страната е хвърлена в гражданска война, която привършва точно по времето, когато Писаро се завръща за четвърти път в Перу.

През 1528 г., Писаро заминава за Кастилия, където му е осигурена аудиенция при крал Карлос I. Писаро показва злато, сребро и изумруди, които е пленил по време на последното си пътуване и спечелва монарха за каузата. Карлос му осигурява официален патент за право на завоевание и управление на всички новооткрити земи в името на испанската корона. С един дързък ход, Писаро успява да надиграе другите конкистадори, разположени в Панама и Венесуела, които също точат зъби за богатствата на инките. Проблемът е, че в редиците му има само 180 души – три пъти по-малко от силите на Кортес. Освен това историята показва, че Кортес не успява да победи ацтеките сам със своята малка армия, а се нуждае от няколко години и съюзи с редица местни племена.

220px-Atahuallpa,_Inca_XIIII_From_Berlin_Ethnologisches_Museum,_Staatliche_Museen,_Berlin,_Germany
Aтауалпа

Писаро вече се е провалил дава пъти в опита си да използва сила. Новият император на Перу – тринадесетият сапа инка – Атауалпа, знае това. Той вече е чувал за алчните бели мъже и вярва че лесно може да се справи с тях. Да, армията му е изморена от битки, а важната провинция Кито все още подкрепя брат му Хуаскар, но Атауалпа има над 60 000 войници на свое разположение. Императорът се отправя с част от войските си на север и започва да приклещва испанците от няколко страни. Решен е да ги отстрани и избие. Знае, че технологично те имат оръжия, които са непознати за инките, но не се съмнява, че численото му предимство ще е достатъчно. В началото на месец ноември, 1532 г., Атауалпа изпраща вест до Писаро и го кани на среща в град Кахамарка, позволявайки на испанците да напреднат във вътрешността на Инкската империя. Капанът е заложен, а на 15 ноември, конкистадорите влизат в града. Писаро е изпратил контра предложение, в което приканва императорът да се разберат. Гордостта от победата над брат му и значителните му армии карат Атауалпа да се възгордее.

„Няма проблем” – мисли си той – „ще преговарям с тях и ако не приемат исканията ми, лесно ще ги избия.”

Проблемът е, че сапа инката никога не се е срещал с човек като Франсиско Писаро. Испанецът добре е проучил движението на своя опонент и знае че сериозно е загазил. За да успее, му трябва нещо дръзко, безумно и тотално неочаквано. Съдбата и гордостта на Атауалпа му дават златен шанс. По време на срещата им, Писаро задейства своя собствен капан. Испанските ветерани, калени в битки срещу французи, италианци и турци, набързо се справят с охраната на императора и го пленяват. Огромната инкска армия остава на позиции около Кахамарка, без да знае какво да стори. Атауалпа започва да моли испанците за свободата си, предлагайки им да напълни цяла къща със злато в замяна на изтеглянето на Писаро. Втора голяма грешка, породена от събитията през 1528г. Да, конкистадорите обичат златото, но бедните момчета от улиците на Кастилия не са дошли за да вземат жълтия метал. Те искат нещо, което не се купува със злато, а се печели с победи и земя – искат да бъдат грандове на Испания. Писаро знае, че от Панама ще пристигнат още испански войски и то скоро. Ето защо привидно приема молбите на Атауалпа и оставя инкската армия да бездейства, докато от краищата на империята се носят тонове злато и сребро.

Когато подкрепленията идват, разложението сред инкската армия е пълно, а поддръжниците на Хуаскар се съюзяват с испанците и празнуват убийството на Атауалпа, който вече е сметнат за излишна карта в играта, разигравана от Писаро и другите конкистадори. През следващите две години, испанците подчиняват голяма част от земите на инките, макар съпротивата срещу тях да продължава активно чак до 70-те години на XVI век, когато и последните центрове на местна опозиция най-сетне рухват. Въпреки упоритата съпротива, съдбата на инките е проиграна в рамките само на няколко дни от самоуверения, тридесет и една годишен Атауалпа.

 
 
Коментарите са изключени

Възможно ли е да сме алергични към фитнеса

| от chronicle.bg |

Повечето мързели все някога са произнасяли думите „Не мога да тичам, защото след това имам чувството, че ще почина!“ Някои от тях може и на шега да казват, че са алергични към фитнеса…

Колкото и странно да изглежда, всъщност има едно за щастие рядко заболяване, което е именно алергия към физическо натоварване – анафилаксия при физически усилия (АФУ).

ana_655x492

Алергиите като цяло се проявяват по най-различни начини, които варират от почти незабележими до смъртоносни. За щастие смъртоностна алергична реакция – анафилаксия – е рядкост. Като цяло тя засяга около 2% от населението, а АФУ имат около 5-15% от тях. Интересно е да се отбележи, че за жените е два пъти по-вероятно страдат от заболяването, отколкото мъжете.

Упражненията сами по себе си може и да не са достатъчен стимул за анафилаксия – може да са необходими някои от стандартните алергени като храна, полени и лекарства. Най-често тя се проявява след комбинацията между физическо натоварване и храна – 30% до 50% от случаите. С две думи: тялото ни може да издържи алергенната храна, може да издържи и спорта, но двете заедно взривяват имунната ни система.

Какво точно се случва?

Имунната ни система е изключително сложна и има много видове клетки и молекули, които работят заедно, за да ни пазят от патогени. Всяка нейна реакция обикновено попада в една от две категории – вродена и адаптивна, всяка от които използва конкретен тип клетки. Всички тези клетки са събирателно известни като бели кръвни клетки.

Вроденият имунитет може да бъде активиран не само от патогени, но и от неща като студено/горещо време или физическо натоварване. Клетките, които ползва, са базофили, еозинофили, неутрофили, моноцити и мастоцити. Адаптивната имунна система от своя страна реагира само на специфични патогени. Нейните клетки са B и Т и се произвеждат от лимфна система. Имунитета ни може да произвежда бързо различни видове такива клетки според появилата се заплаха, които да я атакуват и унищожат.

B-клетките не нападат директно патогена, а произвеждат антитела – протеинови молекули, които атакуват конкретни патогени, наречени антигени. Тези антитела помагат на T-клетките (и на други болестоубийци – фагоцитите) да разпознаят заплахата и да я неутрализират. Самите T-клетки са няколко вида – едни произвеждат химикали, които задействат B-клетките да произвеждат плазма, други убиват клетки, които са инфекциозни или ракови, трети помагат регулират имунната система, за да не излезе извън контрол, а четвърти (подобно на B-клетките) остават в кръвта, за да „патрулират“ и ако заплахата се появи отново, да я атакуват.

800px-Angioedema2010

Ангиоедем на лицето

Когато имунната ни система реагира на алергии, това може да се прояви със симптоми, които могат да застрашат живота. По-слабите симптоми са треска, кашлица, течащ нос, сърбеж и болка – те не изискват специално ходене при доктора и могат да се третират със стандартните лекарства. Ако алергичната реакция продължи и се засили, тя може да се превърне в анафилаксия. Тя се приема за застрашаваща живота и включва няколко органа и системи, а симптомите са гадене, повръщане, коремни болки, замаяност, затруднено дишане, подуване на лицето, гърлото и дробовете. Вените и артериите на човек може да се разширят до степен, в която кръвното налягане става прекалено ниско и той припада. Всичко това може да премине в ускорено сърцебиене, аритмия и сърдечен арест.

Анафилаксия, предизвикана от спортуване, не се различава от всяка обикновена анафилактична реакция. В текст, публикуван в Journal of Allergy and Clinical Immunology (Журнал по алергии и клинична имунология) през 1979, авторите описват случай, в които пациент получава анафилактична реакция към миди, но тя се проявява, чак когато той излиза да потича. Без спортно натоварване алергичната реакция към храната на същия пациент е съвсем слаба, а ако не консумира миди, може спокойно да тича. Реакцията се проявява само при наличието на двете.

За да бъдете диагностициран с АФУ, трябва да бъде установена точно връзка между физическото натоварване и анафилаксията. Също така трябва да се има предвид, че реакцията може да се появи и при съвсем леко натоварване – не е задължително то да е интензивно или продължително.

Алергията може и да е непостоянна – един ден да се появява при определено упражнения, а на другия при същите условия да не се появи.

allergy-1738191_640

Та отново – какво точно се случва?

Конкретният фактор (или фактори) не е установен, но общото медицинско мнение е, че отделянето на хистамин е в основата на всичко. Хистаминът е автакоид, които се държи като хормон, но има по-место действие. Отделя се от базофилите и мастните клетки на вродена имунна система, а процесът се нарича дегранулация.

Хистаминът помага за абсорбирането на алергени от органите на тялото като например кожата. Веднъж там, други мастни клетки дегранулират имуноглобулин (IgE), за който е известно, че в комбинация с този тип клетки сочи за остра алергична реакция.

С по-прости думи: физическото натоварване ускорява абсорбирането на храна от стомашно-чревния тракт. Съответно алергените имат по-голям контакт с имунната система в корема. Така че – да, човек може да е алергичен към фитнес. Но явлението е изключително рядко.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.

Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.

Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.

През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.

Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.

Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.

Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.

Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.

Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.

Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.

До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”

Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “

Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.

Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени