Happy на Фарел Уилямс е най-излъчваната песен у нас за 2014-а

| от |

Happy – световният хит на хип-хоп артиста и продуцент Фарел Уилямс, неизненадващо е най-излъчваната песен в българския радио- и телевизионен ефир през годината, сочи проучване на австралийска фирма по поръчка на „Профон“. Две български парчета наред с артисти като Енрике Иглесиас, Кейти Пери, Риана и Шакира също попадат в челната десетка.

Българският ефир е бил ощастливен от Happy („Щастлив“) цели 10 562 пъти тази година. Най-пускана след него е песента на Енрике Иглесиас, Descemer Bueno, и Хенте де Зона – Bailando, с 8 152 ротации и парчето Waves на хаус артиста Mr Probz с близо 8 000. Първото българско предложение – „Малките неща“ на Preyah feat на Billy Hlapeto, се нарежда на четвърто място, а второто – „Самурай“ на Жана Бергендорф, макар и на осма позиция, изпреварва два дуета на Риана – с Еминем и с Шакира.

Между двете български песни на пето, шесто и седмо място се нареждат хаус хитовете Prayer In C на Lilly Wood & The Prick And Robin Schulz, Can’t Let Go на Faydee и първото изпълнение на поп певица в класацията – Dark Horse – Katy Perry feat. Juicy J.

Сред най-пусканите български песни в ефира преобладават поп музиката с женски вокали и мъжки хип-хоп партии. Спорната песен на Криско и Мария Илиева „Видимо доволни“ обаче е чак на пето място. Ето как изглежда цялата класация:

1. Малките неща – Preyah feat. Billy Hlapeto

2. Самурай – Жана Бергендорф

3. Захир – Ice cream

4. Изгрева И Залеза – Santra Feat Pavell Venci Venc

5. Видимо Доволни – Криско и Мария Илиева

6. Paradise – Кристо & Лора Караджова

7. Мойта Музика- Дивна

8. Щом си ти до мен – Venzy

9. Въпрос на време – Venzy feat. Divna

10. Скочи Над Мен – Миро Feat. Dim4ou

Проучването, поръчано от дружеството на продуцентите за колективно управление на авторски права, отразява плейлистите в най-големите български медии с музикално съдържание – повечето радиостанции, националните телевизии и специализираните музикални канали. Информацията е на „Дневник“./БНР

 
 

Филмите на Дисни, които направиха детството ни приказка

| от chronicle.bg |

Още точно 5 години и „The Walt Disney Company“ става на 100! На 16 1923 година братята Уолтър и Рой Дисни основават „Disney Brothers Cartoon Studio“ – това е първоначалното име на компанията. През годините то става „The Walt Disney Studio“, а после и „Walt Disney Productions“преди финално да се смени през 1986.

Уолтър Елиас Дисни не е просто кинаджия. Една от най-влиятелните личности в киното на миналия век е създател на стотици светове, в които растат милиони деца по света. Помните ли видеокасетите от 90-те, дублирани от един единствен мъж, който озвучаваше всички персонажи? Днес е странно, но тогава това правеше детството ни. Сядахме на дивана и се радвахме, когато можем вече сами да превъртим касетата без да викаме възрастните.

Кой може да отрече очарованието на тези стари анимационни ленти, в които първоизточникът са били хартията и моливът? В които дори можеш да видиш щритихите с течение на филма. Това е по-прекрасно и от най-изпипаната 3D анимация. Не искаме да ставаме по-носталгични, отколкото вече сме, но днешните анимации биха могли да си вземат един или два урока от онези, излезли изпод ръката на самия Дисни… който е роден на днешната дата между другото.

Да не говорим, че класиките на „Дисни“ ще бъдат екранизирани за игралното кино все повече и повече. Вече имаме „Пепеляшка“ и „Красавицата и Звяра“, предстои и „Мулан“.

Силно се надяваме, че тези любими анимации, няма да бъдат забравени скоро. Припомняме ви няколко от тях, защото отраснахме с тях, имахме прекрасно детство (за което частично са виновни те) и искаме и днешните деца да го имат. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Спирането на „Iron Fist“ е добра новина за Marvel

Когато Netflix спря “Marvel’s Iron Fist”, никой не беше изненадан, Сериалът имаше кофти история и разочарова както критици, така и фенове. Тогава никой не симпатизираше на Дани Ранд (Фин Джоунс). Но сега, след края, Дани вече има шанс да изгрее!

Най-добрият епизод с Iron Fist не е епизод на „Marvel’s Iron Fist“, a „Luke Cage“ – епизод „The Main Ingredient“ от сезон 2. В него Дани влиза във фризьорския салон и прекарва малко време с Люк (Майк Колтър), който се чувства раздвоен.

В „The Main Ingredient“ Дани не е точно сайдкик. Но истината е, че героят му не е достатъчно развит, за да износи собствен сериал. Netflix и Marvel за съжаление обаче го спряха на най-интересния момент от креативна гледна точка.

Минисериалът на Netflix „The Defenders“ от миналата година създава динамика между Дани и Люк.  Все още чакаме потвърждение за сезон 3 на „Luke Cage“, но да вкарат Дани в този сериал и да спрат неговия има доста логика. Сезон 2 свърши с това как Люк приема тъмната си страна и решава да бори криминалния подземен свят на Харлем отвътре. Ако има някой, който би му бил отличен помощник, то това е Дани.

 
 

Ролята, за която Никол Кидман се промени до неузнаваемост

| от chronicle.bg |

Напук на всички, които изпращаха кариерата на Никол Кидман в някоя черна дупка и подиграваха актрисата за не дотам сполучливите хирургически намеси, тази прекрасна жена показва, че няма намерение да слезе от екран.

За това свидетелства не само филма „Boy Erased“, който очакваме да излезе, но и следващият й филм, „Destroyer“. В него Кидман е неузнаваема и претърпява трансформация почти колкото тази в „Часовете“, където влиза в ролята на Вирджиния Улф.

Първия трейлър на „Destroyer“ ни запознава с Ерин Бел, детектив от полицейския отдел на LA, която е преследвана от спомен за неразрешен случай с престъпна банда от Калифорнийската пустиня. Операцията е завършила трагично, а днес, години по-късно, лидерът й отново е готов за действие. А това означава Ерин да се изправи срещу всички демони от миналото.

Режисьор на филма е Карин Кусама, а сценарият е на Фил Хей и Мат Манфреди. Освен Кидман, във филма ще видим и Себастиан Стан, Татяна Маслани, Брадли Уитфорд и Тоби Кебъл.

Първото показване на „Destroyer“ беше тази година на Telluride Film Festival  и до този момент критиците се изказват повече от хвалебствено за изпълнението на Никол Кидман.

Световната премиера на филма по кината ще бъде на 25 декември. А ето и трейлъра:

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук