shareit

Хакнаха Facebook и Twitter профилите на Обама

| от |

281013twitter

Официалният Twitter акаунт и Facebook профил на президента Обама, които имат обща аудитория от 76 милиона последователи, бяха хакнати късно снощи българско време от Syrian Electronic Army. На тях бе поставен линк към видео, което показва как подкрепяните от САЩ бунтовници се извършвали терористичните атаки в Сирия.

Syrian Electronic Army е отговорна за редица хаквания на профили тази година, включително и атаките, насочени към американската фондова борса.

281013twitter2

Говорител на Organizing for Action, наследник на групата от кандидат-президентската кампания на Обама, която държи контрола на @BarackObama и Facebook страницата на Обама заяви пред TIME, че не самите профили, а само акаунтът към приложението за намаляване дължината на връзките, е бил пробит от хакерите.

 
 
Коментарите са изключени

Математикът, който отказа своя медал и награда от 1 милион долара

| от |

Как се става легенда? Направете нещо уникално и невъзможно по рода си, а след това изчезнете. Хората ще свършат всички останало. Мнозина са направили точно това през годините. Може би сте чували за шампиона по шах Боби Фишър, който през 1972 г. става шампион с победата си над Борис Спаски. Целият свят е прикован да гледа тази невероятна игра и до тогава още няма толкова вълнуващ шампионат. Боби печели титлата и само 3 години по-късно отказва да я защити.

През 1992 г. се появява за неофициален мач срещу Спаски в Югославия и точно там получава заповед за арест от САЩ. Живее известно време в Япония, а след това получава и паспорт за гражданство в Исландия, където остава до края на дните си. Защо някой се отказва точно на върха на своята кариера, не можем да знаем. Точно тази дупка на информация е перфектното място за създаването на истинска история и още много вълнуващи възможности.

Шахът не е единствената сфера, в която човек може да направи впечатление. Григорий Перелман е един от хората в модерната история, които успяват да решат един от належащите математически проблеми на новото хилядолетие. Постижение от този вид често се награждава с крупни суми от 1 милион долара. На 24 май 2000 г. сред всички проблеми за решаване се появява и хипотезата на Поанкаре. Анри Поанкаре пише следното:
„Всяко тримерно затворено едносвързано многообразие е хомеофорно на 3-мерна сфера.“

Теорията е ключова за науката топология. Този специален раздел от математиката се занимава с явленията на непрекъснатост, които остават непроменени при деформация. Интерес е промяната на фигурите, които се деформират, но без да променят основните си елементи. Според тази наука, чашата за кафе и поничката са един и същи предмет, след като имат само една дупка и могат да се наредят една върху друга, защото не се налага да бъдат разкъсвани или променяни по един или друг начин. Ако завършете шал върху сферично тяло и се опитате да стегнете възела, тогава най-вероятно ще успеете. Ако обаче направите същото с предмет като поничката, автоматично може да я разкъсате. До 60-те години на миналия век са доказани всички измерения, с изключение на третото. Казусът с четвъртото измерение е решен през 1982 г. от Майкъл Фридман и остава само едно.

Употребата на топология позволява премахването на проблемни области в хирургията, където е трудно да се докаже, че има нараняване. Именно по тази причина математиката може да даде много сериозни отговори в толкова критични ситуации и по тази причина трудът на Поанкаре се смята за толкова важен.

Perelman,_Grigori_(1966)

Снимка: By George Bergman – Mathematisches Institut Oberwolfach (MFO), GFDL, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11511619

В началото на 2002 г. се появява мистичният руснак Григорий Перелман. Той публикува няколко материала по темата в сайт с име arXiv. Неговият труд е забелязан от Ричард Хамилтън, който започва сериозно да доризвава теоремата. Само 4 години по-късно редица математици споделят, че доказателството е вярно, с което автоматично го номинират за Филдсов медал – еквивалентът на Нобелова награда в математиката. Постижението е сериозно, особено след като само веднъж на 4 години се събират всички математически гении, за да определят постиженията от този вид.

Има и едно много сериозно условие, всеки участник трябва да е на възраст над 40 години. В деня на церемонията, Григорий не излиза и официално отказва своята парична награда – не се интересувал от славата и парите. Не желаел да бъде показван като животно в зоопарк и също така смята, че единствената награда може да бъде факта, че е доказал теоремата. Историята не спира с това. Макар и мнозина да са изненадани от решението, други различни институти продължават с опитите да го надрадят. През 2010 година комитет Millennium Prize официално обявява, че Перелман може да получи награда, но само няколко месеца по-късно Гриша ги облива със студена вода, заявявайки, че неговото постижение не е по-голямо от това на Хамилтън. Но кой е толкова инатият човек, който не е съгласен да получи награда, нито слава?

Историята започва през далечната 1955 г. в Санкт Петербург. Григорий се ражда в семейството на електротехник и математичка. Талантът му бързо се забелязва и започва да учи в училище, специализирано за математика и физика. През 1982 г. е част от руския отбор на Съветския съюз по математика на международната олимпиада. Печели златен медал за постигането на перфектен резултат. На 16-годишна възраст влиза в институт и става доктор на науките през 1990 г. Получава оферта за работа в Ню Йорк и я приема, но изобщо не харесва САЩ като страна и прекарва много малко време. През 1993 г. започва да работи в университета в Калифорния по програма за изследвания, където доказва една от теоремите на Римановата геометрия. През 1995 г. се завръща в Санкт Петербург, където получава малка заплата, но поне е щастлив.

През 2006 г. става ясно, че Григорий изчезва. Напуска работата си и потъва в неизвестност. През прекараното време в САЩ е успял да задели достатъчно пари и според някои източници е бил жертва на нападение. Оказва се, че дори в математиката има агресия и много често някои математици се опитват да откраднат нечия идея. В този случай говорим за Ксай Пинг Жу и Хуао-Донг Цао. Двамата твърдели, че са успели да направят по-добра версия от тази на Григорий, но той самият не можел да бъде открит за коментар. Освен това математическата общост доказва многократно, че двамата гении не са направили нищо по-добро от преписването на теоремата. Григорий повече не се занимава с математика и не се смята за професионалист, докато негов колега на име Михаил Громов споделя, че истинският учен се вълнува от науката и нищо друго. Сигурно може да го откриете и днес на работното си място, но човекът е достатъчно скромен, за да откаже коментар по темата.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Дейвид Боуи и Иман – бракът между рок звезда и модел може да бъде страхотен

| от Мая Вуковска |

Рок звезда, който излиза с моделка = клише, което избива рибата. И понеже 35-годишната, вече пенсионирала се като супер модел Зара Мохамед Абдулмажид, а.к.а Иман, е наясно с това уравнение, и през ум не й минава да започне връзка с Дейвид Боуи, когато се запознава с него на парти през 1990 г. При Боуи обаче нещата стоят другояче.

Той се влюбва в сомалийската красавица на мига. Същата нощ изобщо не може да заспи от вълнение. “В главата си, спомня си той, аз вече бях женен за нея и дори бях измислил имена на децата ни. Към нищо и никого в целия си живот не съм се стремял с толкова страст и настойчивост.” Още на следващия ден иначе невъзмутимият и сдържан британец прави нещо толкова непривично, че учудва дори самия себе си.

“Поканих я на следобеден чай.”

Чай? Ама какво, за Бога… Та той дори не пие чай!

Иман се съгласява и двамата излизат “на чай”. Боуи си поръчва кафе…

Въпреки че първата среща минава доста добре, Иман продължава да има резерви към една евентуална връзка с толкова известен рок музикант. Затова на гениалния рокаджия му се налага да пусне в действие тежката ухажорска артилерия – като се почне с романтични разходки с лодка по Сена и се стигне до падане на колене насред улицата, за да завърже връзките на маратонките й. Иман си спомня много добре момента, в който й става ясно, че намеренията му са сериозни и че е време самата тя да свали гарда.

David_Bowie_and_Cher_1975

Снимка: By CBS Television – eBay itemphoto ffrontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23484985

“Пътувах от Париж за Лос Анджелис. Кацнахме, вратите се отвориха, а в залата за пристигащи имаше много хора, които се блъскаха и снимаха някого. След няколко секунди тълпата се разтвори и го видях. Стоеше там – усмихнат, стиснал в ръце букет цветя, без да е заобиколен от обичайната охрана. Беше очевидно, че не му пука кой ще го види и какво ще си помисли. Тогава се влюбих в Дейвид Джоунс. Дейвид Боуи е певец, шоумен. Дейвид Джоунс е моят мъж.”

Боуи и Иман правят официалния си дебют като двойка през ноември 1990 г. на събитие за набиране средства за изследване на СПИН. Боуи й предлага брак в Париж, а на 24 април 1992 г. двамата се женят на частна церемония в тесен кръг в Лозана. Купонът, бялата рокля, тортата и всичко останало пък се случва през юни във Флоренция. “През този ден валеше, спомня си Иман, и аз бях леко вкисната. Обаче не спираха да ми повтарят: “Хайде, хайде, момиче, не се оплаквай от малко дъжд! Предстои ви да изживеете 50 щастливи години заедно!” Все едно, че бяха надникнали в бъдещето ни.”

В този брак и Боуи, и Иман встъпват, мъкнейки със себе си солиден емоционален товар от предишни връзки и бракове. Преди да срещне Иман, любовният живот на музиканта е, меко казано, див и крайно разнообразен. Гей, бисексуален, хетеро – всичко това е той! Биографите му често го определят като “пристрастен към секса”. Самият Боуи никога не крие, че е промискуитетен. Дори по време на първия си брак с Анджи Барнет не спира да гастролира в чужди легла – и на мъже, и на жени. Бохемският му лайфстайл, ексцентричното му поведение на сцената и извън нея, както и невероятната му харизма привличат като молци към пламък звезди като Сюзан Сарандън, Елизабет Тейлър, Мариан Фейтфул, Ула Хъдсън (майката на китариста на Guns’N Roses Слеш), Мик Джагър и жена му Бланка в комплект, и още, и още. Изобщо през 70-те и 80-те Боуи живее, пие, взима наркотици и се чука като класическата рок-енд-рол легенда.

Iman_1996

Снимка: By Kingkongphoto & www.celebrity-photos.com from Laurel Maryland, USA – IMAN 1996, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74875366

Няколко месеца преди да се запознае на онова знаменателно парти с поредната, но и последна любов в живота си, Боуи се сгодява за балерината Мелиса Хърли, която е с 20 години по-млада. По-късно той ще опише връзката им като “невъзможна” най-вече заради възрастовата разлика. Когато се жени за супер модела Иман, нещо в него се пречупва завинаги и той решава, че е време да направи кардинални промени в начина си на живот, ако иска да задържи тази невероятна жена до себе си.  От раз спира наркотиците и алкохола и, учудващо за всички, които го познават, не се отклонява от въздържателския режим до края на живота си.

Що се отнася до Иман, тя също е на светлинни години далеч от представите за невинната булка. Когато е 18-годишна, се жени за младия сомалийски предприемач Хасан, но бракът продължава само две години. Мечтаейки за кариера в модната индустрия, амбициозната красавица напуска Могадишу и заживява в Америка. През 1977 г. има връзка с актьора Уорън Бийти, а по-късно същата година се сгодява за баскетболиста Спенсър Хейууд. Година след сватбата се сдобиват с дъщеря. Вторият брак на Иман просъществува цели десет години, но през 1987-а тя отново е свободна жена. И остава такава до съдбоносната среща с Дейвид Боуи.

Тъй като и Боуи, и Иман до този момент вече са гребали с пълни шепи от славата и охолния живот, сега предпочитат да държат пресата далеч от дома си. Рядко някой папарак, увиснал на клоните на дърво или балансирайки върху разхлопаните керемиди на съседна сграда, успява да си открадне снимка на известната двойка. Освен една скромна фотосесия за Vogue в средата на 90-те, семейство Боуи-Абдулмаджид избягва светлините на прожекторите. Чак когато дъщеря им Александрия се ражда през 2000 г. (събитие, което моделката определя като най-щастливото в живота й), те се съгласяват да дадат интервю за списание Hello.

Като родители на малката Лекси, както я наричат, Иман определя себе си като “лошото ченге”, докато Дейвид е “умереният, ласкав и забавен” татко. Тъй като двамата упорито продължават да странят от всякакви медийни изяви, хората започват да се чудят защо няма техни снимки в таблоидите. “Е как защо!” възкликва Иман. “Знаете ли каква истерия ще настане, ако ни засекат в ресторант за Свети Валентин, например? Ще започнат да се чудят: Ама сега, заедно ли са, не са ли заедно, а защо не се държат за ръце, говорят ли си изобщо…? Много е натоварващо цялото това хорско внимание.”

Iman_(model)

Снимка: By Arthur from Westchester County north of NYC, USA, at Arthur@NYCArthur.com – Cropped from the original, She’s with David Bowie and Iman, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2746114

А животът на двете мега звезди е толкова обикновен и повлиян от рутината, че никой на практика не би повярвал. Задълженията на съпрузите са разпределени между пазаруването, готвенето и грижите около дъщерята – чий ред е днес да я заведе на тренировка по футбол или на урок по музика. През 2004 г. Боуи обявява, че слага край на турнетата, защото “на първо място за мен е семейството и чак после идва кариерата.” През този период съпругата му го описва като голям домошар: “Аз самата си позволявам да излизам вечер от време на време, да се срещам с приятели на по чашка. Дейвид обаче предпочита да си стои вкъщи.”

В навечерието на 20-тата годишнина от брака им, Иман споделя, че все още е толкова влюбена в мъжа си, колкото и в деня, когато я е посрещнал на летището в Ел Ей с усмивка и букет цветя. “Дейвид никога не влиза в спор. Той е британски джентълмен до мозъка на костите си. Когато назрява скандал, предпочита да си мълчи. Аз съм тази, която избухва. А как само успява да ме разсмива – всеки път, всеки път… Мога да го сравня с ходещо кабаре.“

В продължение на повече от две десетилетия Боуи и Иман толкова добре успяват да крият семейния си живот от хорското и медийно внимание, че новината за смъртта на музиканта идва като гръм от ясно небе. Само два дни след 69-годишния си рожден ден, на 10 януари 2016, гениалният музикант издъхва в нюйоркския си апартамент. Убиецът е чернодробен рак. Въпреки че е диагностициран 18 месеца по-рано, никой, нито дори най-близките му приятели от шоу-бизнеса, не подозира, че неразположението и слабостта му се дължат на прогресиращото смъртоносно заболяване. През тези последни месеци от живота си Боуи неуморно репетира за участието си в бродуейския мюзикъл “Лазар”.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg: Mark Jeremyderivative work: Herby talk thyme – Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9820719

“Винаги правеше нещата по неговия си начин. А смъртта му не беше по-различна от живота му – произведение на изкуството. Албумът му Blackstar беше прощалният му подарък за всички нас. И въпреки че предчувствах, че нещо лошо ще се случи, пак не бях подготвен, когато си отиде. Той беше невероятен човек, изпълнен с любов и желание за живот.” Това са думите, с които продуцентът на Боуи и негов близък приятел Тони Високони се сбогува с голямата звезда.

Сигурно ви е любопитно какво се случва с овдовялата Иман три години по-късно. Въпреки че е на 64, тя е все още зашеметяващо красива и продължава да краси кориците на модните списания. Освен това тя развива успешен бизнес като основател на собствената козметична марка Iman Cosmetics. Запитана от журналист на  Net-a-Porter какъв е животът й след смъртта на Боуи, тя отговаря така: “Чувствам много самотна и съм сигурна, че никога няма да се омъжа повторно. Онзи ден си говорихме с една позната и споменах съпруга си. ‘Имаш предвид покойния ти съпруг?’, побърза да ме поправи тя. Не, отвърнах аз, сегашният ми съпруг, защото той завинаги ще си остане такъв.”

Да скърби открито за Дейвид обаче се оказва нелека задача. “Постоянно ме спират хора на улицата, снимат ме и  после съчувствено полагат ръка на рамото ми. Изказват ми съболезнованията си и така нататък. И въпреки че се усмихвам любезно, ми се иска да им изкрещя в лицето: ‘За Бога, не ме докосвайте! Току що ме снимахте с телефона си, без дори да ме попитате дали може, така че изобщо не ви вярвам, че съжалявате за смъртта на мъжа ми.’ Знам, разбира се, че милионите му фенове по света скърбят за загубата му, но те просто са загубили идола си. Лекси и аз изгубихме съпруг и баща. Понякога ми казват: ‘Възхищавам ти си колко си силна’. Само че аз не съм изобщо силна. Просто всеки ден полагам усилия да не се разпадна…”

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

| от |

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната

Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.

Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.

Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.

„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.

Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.

По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.

По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.

“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.

„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.

Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.

Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.

Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.

„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.

Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.

Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.

Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.

Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.

А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.

Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.

Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.

 
 
Коментарите са изключени