Градинска прохлада за градски следобед

| от chronicle.bg |

 Насладете се на малкото останали топли дни с нашата специална неделна коктейл рецепта.

Този път ви препоръчваме нещо, което открихме в късното лято тази година – Джин с горски плодове…

Ето я и рецептата:

Продукти

50 мл джин, 60 мл Просеко или друг вид пенливо вино, 50 мл минерална вода, 1 ч. л. сладко горски плодове, може и боровинки, 100 г замразени горски плодове, половин чаша лимонов сок, ½ ч.л. кафява захар, 1 стрък мащерка

 

Cocktail 1

Приготвяне

Изсипете лимонов сок в плитка купа, а захарта в широка чиния. Първо потопете горната част на чашата в сока, а след това и в захарта, все едно правите „Маргарита“. Затоплете сладкото, може и на водна баня, и го бъркайте, докато не стане гладка смес. Към него добавете джина и минералната вода. Изсипете сместа в чашата и добавете замразените плодове. Допълнете чашата с пенливо вино и гарнирайте с мащерка.

Снимки: The Lovely Kitchen Blog 

 
 

Кейт Грант – моделката със синдром на Даун

| от chronicle.bg |

Кейт Грант, която има синдрома на Даун, е доста успешен модел.

Само на 20 години момичето от Ко Тайрон, Северна Ирландия, беше коронована като победител на конкурса за красота Teen Ultimate Beauty Of The World. След това тя ходи на подиума на Belfast Fashion Week и се появи в сутрешно предаване по местна телевизия. В момента Грант е посланик на популярен козметичен бранд, след като нейна снимката, на която носи техен очна линия, доби голяма популярност в Instagram.

„Кейт павира пътя за много хора, които ще дойдат след нея,“ каза гордата майка Дейдре. „Тя е наясно с това и иска да мотивира индустрията да наема повече хора с увреждания, което и прави от самото начало. Знае и, че може да нарави това по начин, по който някои от приятелите й не могат. Тя използва популярността си за тяхно добро.“

Козметичният бранд ще покаже нейни снимки в над 2000 магазина в 30 държави, където продуктите им се продават. „Тя е силно мотивирана да бъде супермодел. Обожавам оптимизма й и като нейна майка винаги ще я подкрепям. Когато си млад, мислиш, че светът няма граници и Кейт няма нашето разбиране за предстощи препятствия. Тя не позволява на препятствията да застанат на пътя й, нито на увреждането й. Казва, че синдромът не е всичко – тя е Кейт.“

Коментарите по случая са най-найсърчаващи. Един потребител пише: „Колко вдъхновяваща млада дама, благодаря ти!“

 
 

Създателят на „Bandersnatch“ към критиците: „Fuck off“

| от chronicle.bg |

Чарли Брукър, създателят на „Black Mirror: Bandersnatch“, каза на критиците, които не се кефят на интерактивния аспект на филма: „Fuck off“. „Bandersnatch“ излезе на Netflix в края на 2018 година и стана културен феномен. 

Това е първият пълнометражен филм по „Black Mirror“, които е и интерактивен като зрителите сами избират съдбата на главния герой Стефан Бълтър (Фион Уайтхед), а той самият… хайде, няма да издаваме. Лентата има 5 края, плюс един таен след финалните надписи. Въпреки успеха и популярността си, „Bandersnatch“ получи и известно количество критика.

В интервю за HuffPost UK, Брукър отговори с импулсивното „Fuck off“ на въпрос какво мисли за това как творението му беше прието. Първо, той изрази благодарности към позитивните коментари: „Толкова е удовлетворяващо да видиш колко хора се включиха във филма. Беше интересно да видиш различни реакции от различни хора в зависимост от това какво очакват и какво искат.“

За критиците Брукър каза: „Имаше хора, които казаха, че не искат да взимат решения и не искат да правят нищо. Еми тогава – fuck off. Правете нещо друго! Имаше и хора, които казаха ‘о, много е просто като игра’ или ‘игрите вече правиха таквоа нещо’ – филмът не е на платформа за игри, а е на Netflix. Много добре знам какво е компютърна игра, мерси.“

Подобно на „Bird Box“ на Сузане Биер, броят хора, до които стигна „Bandersnatch“, само показва значението на Netflix за кино индустрията. Без интерактивния елемент, филмът едва ли щеше да стигне до висините си.

 
 

Големите актриси заслужават големи сериали

| от chronicle.bg |

Преди няколко десетилетия трансферът на един актьор от киното в телевизията е означавал само едно – потъване в забрава. Малкият екран се е смятал за поле за развитие на залязващи актьори, а продукциите са се приемали за по-некачествени от тези, които киното е създавало.

Последните пет години обаче, ситуацията драстично се промени. Днес вече редица звезди от киното правят своите първи стъпки на малкия екран и това се отразява повече от добре както на техните кариери, така и на телевизията като цяло.

За един от пионерите в това течение от последните няколко години се смята Раян Мърфи, който заедно с Брад Фалчък създаде „American Horror Story“. Сериалът позволи на Джесика Ланг да възроди кариерата си, да влезе в ново амплоа и да бъде обикната от ново поколение фенове, което иначе много трудно биха гледали великолепни филми като „Франсис“ или „Ах, този джаз“. А тя пък допринесе със своя висок статут към това сериалът да се издигне.

Редица други актьори получиха възможност да разгърнат актьорския си потенциал благодарение на телевизията. Клайв Оуен и Стивън Содърбърг в „The Knick“, Джъд Лоу в „Младият папа“, Дейвид Линч, който се завърна към телевизията с „Twin Peaks: The Return“. „Истински детектив“ даде платформа на прекрасния Матю Макконъхи, Колин Фаръл, Уди Харелсън… И въпреки че в началото, както повечето неща в Холивуд, предимно мъже се възползваха от ползите на трансфера от кино към телевизия, днес вече има значително по-голямо покритие на женски персонажи в страхотни сериали.

Най-представителният пример за това е сериалът „Големите малки лъжи“, в който Никол Кидман, Рийз Уидърспуун, Зоуи Кравиц и редица други актриси успяха да се откроят. Как обаче се стига до тук?

В открита дискусия наскоро Никол Кидман обяснява откъде тя и Рийз Уидърспуун са се вдъхновили да поемат пътя на изпълнителни продуценти на този сериал. Всичко започва отчасти с Джейн Кампиън и минисериалът „Top of the Lake“.

„По това време имаше само „Истински детектив“, в който главните роли бяха мъжки, а ние искахме да направим нещо с жени в главните роли и действието да се развива в Америка.“ казва Кидман, цитирана от W Magazine, и допълва, че сериалът на BBC Top of the Lake е бил финалният ритник, който ги е накарал да оформят желаната цел и да тръгнат към нея. „Не ни предлагаха достатъчно сложни роли и това породи желание сами да създаден възможност за нас и нашите приятелки.“

Според думите на Кидман – а и според тези на Елизабет Мос („Top of the Lake“, „Историята на прислужницата“) – телевизията все още е мястото, където един актьор или актриса може да отиде, когато киното го забрави. Разликата е там, че днес това може да бъде обърнато в полза на актьора, заради увеличените му правомощия над продукцията. В много случаи става така че някои от големите звезди са и изпълнителни продуценти на сериалите.

Другата причина е възможността на телевизията да развие и разкаже подробно сложни и вълнуващи истории, да включи в тях контрастиращи си персонажи, които също да бъдат развити. И публиката разбира това – „Големите малки лъжи“ бяха абсолютен хит, а в момента очакваме втория сезон. Фактът, че Мерил Стрийп влиза в него е достатъчно показателен. „Историята на прислужницата“ се превърна в цяло културно явление, което вдъхнови редица протести по света.

Това, което привлича все повече актьори към телевизията, е възможността да развият даден персонаж до неговия максимум и да разплетат историята му. Според Никол Кидман именно малкият екран е мястото за хубави женски роли в момента.

Към думите на Кидман се присъединява и Джесика Ланг, в свое интервю за списание AARP. В него актрисата говори за отношението на Холивуд към възрастните актриси. „Там няма равенство. Мисля си колко прекрасни актриси от моето поколение все още правят стойностна и важна работа в киното. Отиват в телевизията. Отиват на сцената. Това е желанието да правиш нещо смело. Да се предизвикаш.“

И за повечето актриси, без оглед на репутация или статут, телевизията е мястото, където това предизвикателство може да се случи.

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.