shareit

Говорете с детето си, както говорите с кучето си

| от chronicle.bg |

Може и да ви се стори странно, но да говориш на кучето си е много по-малко натоварващо, отколкото да говориш с децата си. Но и две имат много помежду си: и кучетата, и децата не са вербални, разчитат на нас да се грижим за тях, а също така и двете имат това, което австрийският зоолог Конрад Лоренц нарича „детски черти“.

Това значи комбинация от малка глава, кръгло лице и големи очи – черти, които хората намират за сладки и мотивират грижовността ни.

Разликата между кучето и бебето е в последствията. Никой не ти казва, че е важно да говориш с кучето си, но всички го казват за детето. Особено през първите три години, както сочи цяла планина от изследвания. Това е в известна степен притеснително – постоянно ли трябва да говорим с децата си или на паузи…

Алис Хониг е почетен професор в отдела за човешко развитие и семейни науки в Университета в Сиракуза. В книгата си „Talking With Your Baby“ тя пише, че въпросът е да се създаде истинска интимна връзка.

За бебетата то означава да им кажете „Ку“ и търпеливо да ги изчакате да ви отвърнат с „Ку“. Това им показва, че са важни, защото някой разговаря с тях. Хониг добавя, че с порастването на децата речта ни трябва да се усложнява. Важно е да знаем, че дори бебетата да не могат да говорят, те все пак могат да комуникират.

Хониг подчертава разликата между експресивен език и възприемчив език. Първото е възможността да отговориш, а второто възможност да разбираш казаното. Едно малко бебе, на годинка и половина да речем, не може да се изказва, но може да ни разбира.

„Разбраният език е този, за когото трябва да следите“, казва Хониг, като посочва, че само така можем да знаем дали детенцето се справя със заобикалящата го среда. Много може да помогне ако задаваме въпроси с един отговор като „Ябълка или круша?“, „Камионче или топка?“, „Тъжен или весел“ (въпросите за емоции са много полезни, защото карат дечицата да разбират чувствата си).

По-късно родителите трябва да задават и въпроси с отворен отговор, за да научат децата да мислят креативно и критично. Това също така им казва, че тяхното мнение е от значение. Например, попитайте ги как биха заобиколили локва в парка или какво могат да направят с тези кубчета или глина.

Кое кога да правим трябва да оставим детето да ни покаже.

През 2003 година Бети Харт и Тод Рисли, изследователи в областта на образованието, създават термина „лексикална дупка“, когато откриват, че децата от семейства с по-ниски доходи чуват средно 30 милиона по-малко думи, отколкото по-богатите им връстници, преди да станат на 3 годинки. В следствие на това лексикалните им способности остават недоразвити и това им пречи в училище.

Но броят думи нямат такова значение, каквото има качеството на разговорите. Те трябва да бъдат непринудени и всеки да изслушва другия. Разговорите са като човешко лепило.

Колкото и неадекватно да звучи сравняването на разговорите с детето и разговорите с кучето, може би има какво да научим от него. За да оценим комуникацията си е най-добре да се запитаме „Харесва ли ми това?“

Ако чувствате свързващия елемент, ако сте потопени в момента, детето ви най-вероятно се чувства по същия начин. Непринудената лекота, с която говорим на домашните си любимци, не представлява лошо отношение и с малките.

 
 
Коментарите са изключени