„Гордост“ триумфира на Британските независими филмови награди

| от |

Лентата „Гордост“ за правата на хомосексуалистите триумфира с три отличия на 17-ата годишна церемония за Британските независими филмови награди, присъждани на продукции с бюджет до 20 милиона лири, съобщи Контактмюзик.

Лентата по действителната история на гей активисти във Великобритания през 80-те години на миналия век спечели наградите за най-добър филм, най-добър актьор в поддържаща роля (Андрю Скот) и най-добра актриса в поддържаща роля (Имелда Стонтън).

Призът за най-добър актьор получи Брендън Глийсън за „Голгота“, а в категорията за най-добра актриса беше отличена Гугу Мбата-Роу за „Бел“.
Режисьорът Ричард Линклейтър прие наградата за най-добър международен независим филм, присъдена на лентата му „Юношество“.
Призът за най-добър режисьор беше присъден на Ян Демандж за дебютната му игрална продукция – трилъра „71“, описващ размириците в Северна Ирландия през 1971 г.

Със специални отличия бяха удостоени актрисата ветеран Ема Томпсън и актьорът Бенедикт Къмбърбач. Томпсън беше почетена с приза „Ричард Харис“ за принос към британското кино, а Къмбърбач беше удостоен с награда „Варайъти“. Призът се присъжда на актьор, режисьор, сценарист или продуцент, допринесъл Великобритания да попадне в „международната светлина на прожекторите“./С БТА

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“

 
 

16 април 1925 г.: какво се случва в църквата „Света Неделя“

| от Александър Стоянов |

Датата 16 април 1925 г. е черен ден в българската история. Извършеният в църквата „Св. Неделя“ атентат е най-кървавият в историята на България и сред най-жестоките в цялата европейска история.

Загиват 134 души (броят след това нараства), а около 500 са ранени. Сред убитите има жени и деца, макар най-много внимание да се обръща на висшите офицери, част от които имат водеща роля в хода на войните за национално обединение.
Покушението, организирано от Българската комунистическа партия (БКП) и до днес е повод за горещи дебати, които и тази година няма да подминат обществото.

Историята на самия атентат е разказвана многократно. За тези, които все пак не са запознати, ето кратко описание на събитията. След Септемврийското въстание (1923 г.), БКП е забранена като политическа формация, а дейността й е обявена за нелегална. Организацията продължава да функционира с помощта на щедри финансови и материални инжекции от страна на Съветския съюз, както и чрез замесването си в престъпна дейност на база привличане на различни разбойнически банди на територията на България. Властите отговарят с репресии, арести и смъртни присъди, като до началото на 1925 г., немалко от ключовите комунистически дейци са или убити, или принудени да емигрират.

С оглед на тежкото положение на организацията, БКП сформира свое бойно крило, т.нар. Военна организация (ВО), минала под директния надзор на съветските служби, които изпращат инструктори и оръжия. Засилва се и дейността по вербуване на разбойнически отряди с цел попълване на редиците вследствие на постоянните арести от страна на властите.

Военната организация, следвайки наложената още от края на XIX век практика, започва да планира покушения срещу ключови дейци на силовите министерства с идеята, че ако бъдат убити достатъчно военни или полицейски командири, държавата ще намали натиска върху БКП. Както показва практиката в Царска Русия, резултатът от подобни атаки е точно обратният.

Накрая, през декември, 1924 г., ВО започва да планира голям атентат, чиято цел е да се ликвидира максимално голям брой политически и военни дейци и да се предизвика хаос в цялостното управление на страната.

В най-смелите амбиции на терористите е убийството на царя, както и на водещите фигури в кабинета на Демократическия сговор, начело с Александър Цанков. Доколко планът е реализиран против волята на ЦК на БКП, остава спорен въпрос. БКП след 1944г., предпочита да се дистанцира от атентата и в историографията, неговите извършители са разглеждани като фанатици и самодейци.

В действителност, ВО и организаторите на атентата непрекъснато получават подкрепа от СССР, а действията им така и не са санкционирани с официален отказ или забрана за действие от ЦК на БКП.

Подготовката за самия атентат трае около три месеца. Планът се състои в три основни етапа – вербуване на вътрешен човек от прислугата на църквата, който да осигури достъп до храма; Ликвидиране на високопоставен политик или военен деец, чието погребение да се състои в централния софийски храм и да събере на едно място целия държавен елит; Разполагане на достатъчно количество експлозиви и организиране на самия атентат.

Всички тези стъпки са поетапно реализирани през последните дни на март и началото на април, а убийството на о.з. генерал Константин Георгиев на 14-ти парил, 1925 г. (убит до църквата „Св. Седмочисленици“, докато отива за вечерна служба с внучка си – б.а.), e удобният за комунистите повод.

Това, което атентаторите не успяват да предвидят, са две съдбоносни стечения на обстоятелствата. Първото се случва два дни преди атентата. В прохода Арабаконак, колата с която се движи цар Борис III е изненадващо нападната от група анархисти (или анархо-комунисти според други трактовки – б.а.). Така наречените от след деветосептемврийската историография „четници“ не очаквали да попаднат на царя и в създалата се суматоха той успява да се спаси. Загиват ловецът Петър Котев и ентомологът проф. Делчо Илчев. Именно на тяхното погребение, което също е насрочено за 16-ти април, присъства цар Борис III.

Втората съдбоносна случайност, е че в църквата Св. Неделя се събират твърде много хора и ковчегът, който трябвало да се намира точно до колоната, над която е разположен взривът, е преместен в средата на храма, като по този начин, основните политически фигури също застават по-далеч от взрива, отколкото се е планирало.

Атентатът е извършен в следобеда на 16-ти април, 1925 г. Взривът е детониран от разстояние, което позволява на терористите да избягат в суматохата. В последствие, повечето от тях бягат през Югославия към СССР.

Властите логично, засилват репресиите, а моменталният отговор на терористичния акт са серия от арести, бързи процеси и екзекуции. Част от комунистите загиват, оказвайки съпротива на изпратените след тях полицаи. В процесите са осъдени не само преки извършители и членове на БКП, но и хората, които са им съдействали или са ги укривали. Както е логично, проявите на насилие срещу правителството не предизвикват смирение от страна на властите, а напротив, само засилват натиска върху БКП.

Последиците от атентата не са свързани само с преброяването на свидните жертви или бързите процеси срещу местните комунисти. Атентатът в СВ. Неделя има и значително по-сериозен отзвук.

На първо място, действията на ВО на БКП водят до дистанцирането на множество местни нелегални структури, чети, отряди и групи от комунистите. За няколко години след 1925 г., БКП остава силно изолирана от гледна точка на останалите „подземни“ организации и престъпни групи, действащи на територията на страната.

Едва след засилването на полицейските акции срещу разбойническите отряди и анархистите в края на 20-те години и през 30-те години на XX век, те отново търсят подкрепа от БКП поради постоянния приток на пари и оръжие от СССР.

От гледна точка на самият Съветски съюз, атентатът в България е един страничен проект. Никой в Москва не си прави илюзии, че комунистите в България имат силата да вземат властта през 1925 г. – това е станало пределно ясно още с краха на Септемврийското въстание.

За СССР, подкрепата за БКП и нейните структури е инвестиция с малък риск и потенциална голяма възвръщаемост. От една страна, количествата пари и оръжие, предоставени на ВО са символични. От друга – Съветите могат да претендират че непрекъснато подкрепят своите „малки братя“ на Балканите и в последствие да изискват от тях послушание.

Преследването на комунисти от страна на българските власти води до значителна емиграция на дейци на БКП към СССР. Именно на база на тези бегълци, Москва започва да формира своя вярна клика като твърде свободомислещите и независими биват маргинализирани. Много са примерите за комунистически отряди, които бягат в Югославия, където биват подслонявани в лагери, от които СССР измъква само онези, които смята полезни и послушни. Останалите са оставени на произвола на съдбата, като някои от тях се опитват да се върнат в България, където отново попадат под ударите на властта.

От позицията на съветските агенти, България се превръща в ценно тренировъчно поле за московските служби, които постоянно развиват своя капацитет за извършване на подривна дейност.

Макар в краткосрочен план, атентатът в „Св. Неделя“ да има подчертано негативни последици за БКП, в дългосрочна перспектива той се оказва изключително полезен за онези партийци, които след 9 септември 1944 г. ще поемат властта в страната. Това се дължи както на факта, че голяма част от техните конкуренти в България са ликвидирани от властите, така и на дистанцията, която хора като Димитров, Червенков и Коларов могат да заемат по отношение на кървавия терористичен акт.

От друга страна, ние не бива да забравяме, че извършителите на терористичното нападение в „Св. Неделя“ са неделима част от същата тази БКП, която поема управлението на страната през 1944 г.

Терорът продължава да е любим инструмент на българските комунисти и след 1925 г. В края на 20-те и началото на 30-те години на XX век, комунистите засилват и разширяват вербуването на престъпни структури, като например отрядът на Митьо Ганев, за целите на своята борба срещу правителството. Политическите убийства се редуват с обири на цивилни и действия срещу полицията и армията.

В хода на Втората световна война, анти-правителствената дейност продължава. След 1944 г., тази дейност се разглежда като партизанска борба против „фашизма“ (термин, често неправилно използван у нас – б.а.), но тя сериозно се отличава от съпротивителните движения срещу Нацистка Германия в останалите части на Европа, най-малкото защото на територията на България няма германски окупационни части и българското правителство не участва в активни военни действия срещу Съюзниците.

Като чиста проба терор може да бъде определен и Народният съд, развихрил се в България в пропорции, надвишаващи многократно сходните процеси в останалите държави от т.нар. Източен блок. Осъдени на смърт са над 2 700 души, а над 1 900 получават доживотни присъди. За сравнение, в Унгария на смърт са осъдени 470 души, в Румъния – 100 на смърт (нито една изпълнена) и 163 на доживотен затвор, в Югославия, броят им остава незначителен – в два от най-ключовите процеси през 1945 и 1946 г., на смърт са осъдени общо 16 души.

Предвид фактите, БКП спокойно може да бъде разглеждана като терористична организация в периода 1923-1944г. и единствената причина това да не се случва, е последвалото и управление в България. В този контекст, паралели с организации като „Хизбула“ са повече от удачни.
Деветдесет и четири години след атентата в „Св. Неделя“, българското общество остава все така поляризирано по отношение на кървавото му наследство. Обикновено, историческата давност преди адекватното оценяване на едно събитие е 50 години. Тя отдавна е изтекла.

За нас днес не може да има никакво съмнение, че случилото се на 16-ти април, 1925 г. е терористичен акт, извършен от терористична организация, която в последствие, благодарение на редица благоприятни за нея външни фактори, се превръща в единствена управляваща политическа сила за много дълъг период от време.

 
 

Смехът е забавление, мистерия и причина за смърт

| от chronicle.bg |

Официалното научно изучаване на смеха се провежда от специалисти, известни като гелотолози. Благодарение на разнообразието от медицински машини, апарати, инструменти и подходи тези учени могат да изследват смеха – или поне неловкия смях в лабораторни условия.

Когато човек се смее, първо, мускулите на лицето се свиват, оголвайки предните зъби на смеещия се, докато той изпразва неволно съдържанието на дробовете си. Диафрагмата и коремните мускули са в спазъм, а ларингсът – който е свит наполовина от епиглотиса – превръща всяка доза въздух, която минава през него, в кратко „ха!“ При по-интензивен смях, слъзните канали и потните жлези се задействат, а тялото може да загуби моментно мускулната си сила – състояние, познато като гелотолепсия. Резките издихания често предизвикват и други звуци като грухтене, например. След като този интензивен епизод приключи, човек може да изпитва болки и да се чувства задъхан, но заради отделените ендорфини усещането постфактум винаги се определя като приятно.

Една от странностите на смеха е, че самият той може да е заразен. Човек е с 30% по-вероятно да се смее, ако има други хора наоколо. Това предполага, че физическият облик на смеха служи като някакъв социален сигнал.

animal-blur-canine-551628

Оказва се, че не само хората се смеят. Когато кучетата, мишките и приматите участва в позитивни социални занимания като боричкане, гоненица те често издават смехоподобни звуци. След тези експерименти гелотолозите заключават, че смехът е примитивна форма на рефлексна комуникация. Но каква информация се разменя, те все още не знаят.

Обикновено, когато мозъкът иска да даде значение на нещо, той го възнаграждава с порция ендорфини и така ни стимулира да го повторим. Ендорфините, които получаваме, когато ядем мазни храни, най-вероятно са стимулирали прахората да отидат на лов. Същото, разбира се, е и при секса. Смехът обаче няма видим полза…

Една от теориите е, че хуморът е механизъм за учене, който коригира несъответствия между очаквания и реалност. Човешкият мозък е  много добър в това да разпознава модели в реалния свят и да ги категоризира по важност. Информацията, която влиза в него през сетивата ни, постоянно се сравнява с предишна такава за прилики и при съвпадение, на тази информация се придава важност. Този механизъм се използва и при очакване на бъдещи събития по информация от настоящето.

В този смисъл хуморът е нещо, което дава определен познат модел, но след това го „чупи“ по нов и логически издържан начин. По подобен начин хуморът може да е появи, когато нещо хаотично в крайна сметка разкрие скрит смисъл.

Отделените ендорфини от своя страна окуражават запомнянето на новия модел. Веднъж щом това стане, следващия път когато този модел ни се представи, вече няма да е изненадващ и затова смешките са смешни само първия път. Темпото също е от значение за съставянето на модела и успеха на една шега, защото на мозъка трябва да се даде достатъчно време да научи новата ситуацията, но не и да я разгадае.

Според гелотолозите хуморът също е и проява на интелигентност и способност за решаване на проблеми. Затова проявата на хумор може да повдигне човек в очите на обществото. Но ако възбуди смях заради своя искрена грешка, този статут може да се понижи.

beautiful-cute-elderly-2050989

Джон Морел, основателя на Международното общество по изследване на хумора, предлага следната теория: от биологична гледна точка смехът е споделяне на успокоение от създадено напрежение или отминала опасност. Вокалният елемент от смеха изпраща сигнал на околните, че тук наложилият се риск е преминал успешно. По тази теория една смешка е смешна, когато създава психологическо напрежение и после го отпуска като премахва създадената (въображаема) опасност.

Относно заразността на смеха – има една много илюстративна история, за Епидемията от смях в Танганайка. През 1962 година в малкото село Кашаша в Танганайка (тогава самостоятелна държава, сега област в континентална Танзания) сред група ученици в начално училище избухва смях по причина, уви, загубена в историята. Смехът се оказва силно заразителен и скоро един от учениците е в конвулсии. Той е пратен вкъщи заради влошеното си здравословно състояние, а училището е затворено за деня, за да не се разпространява „заразата“. Но, разбира се, става точно обратното – вкъщи учениците предават смеха на роднини и съседи, което разпространява епидемията в цялата местност. Колко продължава това, не се знае точно – от 6 до 18 месеца. Причината за епидемията все още не е известна, но някои историци и учени твърдят, че се дължи на масова истерия. Танганайка получава независимостта си като държава от Великобритания само няколко месеца преди инцидента, с което отговорностите на членовете на обществото са се увеличили, а с това и стресът.

Любопитно е да се отбележи, че децата, които са родени слепи и глухи, запазват способността да се смеят – това ще рече, че смехът се предава наследствено, а не се научава.

Скенерите показват, че когато човек се смее, задейства лимбичната система, която се грижи за оцеляването и емоциите. Предните дялове на мозъка също участват, което е извод от факта, че хората с проблем в десния преден дял не могат да оценят традиционен хумор, но харесват по-хапливи и цинични шеги.

От друга страна псевдобулбарната парализа, епилепсията, множествената склероза и болестта на Лу Гериг могат да предизвикат нетипично силен смях, което предполага, че частите от мозъка, засегнати от тези болести, имат роля и в преработването на хумор.

Ами гъделичкането? Смехът при гъдел също е мистерия, но се предполага, че има нещо общо с връзката между дете и родител и защитата на уязвими части от тялото. 

За да се насладите най-пълно на смеха, добре е да бъдете в добро здраве – без сърдечни проблеми, болки в гърба и врата, световъртеж. Бременните жени също трябва да внимават. Смехът може да предизвика пристъпи на астма, а някои хора може просто да припаднат. Смехът е довел до смърт поне в три случая:

– В Англия през 1975 година 50-годишният зидар Алекс Мичел умира, докато гледа телевизионното предаване „The Goodies“. В този конкретен епизод шотландец в поличка отблъсква свирепо нападение като свири на гайдата си. След 25 минути невъздържан смях Алекс умира от сърдечен удар пред очите на безпомощната си съпруга. По-късно тя пише писмо до предаването, в което благодари, че екипът е направил последните моменти на мъжа й толкова приятни.

– В дания през 1989 година Оле Бентзен, майстор на слухови апарати, умира, докато гледа „A Fish Called Wanda“. Фатална за Оле се казва една сцена с Джон Клийс.

– В Тайланд 2003 година 52-годишен продавач на сладолед под името Дамноен Сан-ум избухва в смях, докато спи до жена си. Тя се опитва да го събуди, но не успява и две минути по-късно Дамноен умира.

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.