shareit

Големият проблем на Западните Балкани

| от |

Икономическата криза в ЕС засегна тежко и страните от Западните Балкани. Като добавим към това и собствените им проблеми, които те влачат от години, е заблуда да се мисли, че скоро там нещата ще се оправят, пише в свой анализ Дойче веле.

До избухването на икономическата криза в Европейския съюз гръцките банки бяха важен финансов фактор в балканските страни. Там те имаха общо над 1 900 филиала с 23 000 служители. Те държаха 15% от банковия пазар в региона и подпомагаха активно националните икономики: от тях бизнесът можеше лесно да си набавя нужните кредити.

Пет години след началото на финансовата и икономическата криза в Гърция обаче нещата изглеждат другояче. Професорът по европеистика Франц-Лотар Алтман, който преподава в университета в Букурещ, казва: „Макар и филиалите в чужбина да работят на печалба, много от гръцките банки са принудени да изтеглят все повече капитали към Гърция. А това пък влошава ситуацията на кредитните пазари в съответните балкански страни.“

img-1

Списъкът с проблемите е дълъг

Това обаче далеч не е единственият проблем за страните от региона. Тъй като те са тясно обвързани с ЕС, сега изпитват на гърба си последиците от европейската финансова и икономическа криза. Все пак страните от Западните Балкани сключват две трети от търговските си сделки именно с държави от Общността. Спадовете на износа, на чуждите инвестиции, както и на важните парични преводи от хората, работещ в чужбина, доведоха и до спад на икономическия ръст, който има катастрофални последици за местното население. Днес една трета от хората в страните от Западните Балкани живее в бедност, а безработицата продължава да расте. На този фон все повече хора решават да напуснат родината си и да търсят късмета си някъде на Запад.

Поемайки по пътя към ЕС, страните от региона искаха да избегнат именно тези проблеми. „Сега обаче те стават свидетели на това как ЕС изнася икономическата си и финансова криза и към тях“, казва Милица Делевич от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) в Брюксел. Според нея кризата ще накара Общността да се концентрира изцяло върху мерките за нейното преодоляване, а това ще забави напредъка по други важни въпроси.

„Западните Балкани няма как да окажат влияние на този процес, но пък биха могли да използват ситуацията за извършването на така важните за тях структурни реформи“, казва Делевич. „Ако внесената отвън криза се усеща толкова силно в страните от Балканите, то това се дължи и на факта, че целият регион страда от остри структурни дефицити: на някои места приватизацията не върви добре, социалните системи са неефективни, бюрокрацията и политиката често пречат на нововъведенията“, посочва тя.

Важен фактор за икономическия напредък е и образованието. „Точно в тази обалст обаче страните от Западните Балкани изостават сериозно от западноевропейските“, казва Гералд Кнаус от мозъчния тръст „Европейска инициатива за стабилност“. Според него появата на многото нови университети след промените не е довела до подобряване на положението. „Същото се отнася и за професионалното обучение. Почти навсякъде в страните от Западните Балкани центровете за професионално обучение са смятани за училища за неудачници“, посочва той.

Според Кнаус образованието трябва да се ориентира по-тясно към нуждите на местните икономики. „За да се случи това, политиците и ръководните фигури в сферата на образованието трябва да са наясно по какъв път ще се развива страната им през следващите 10-15 години. А такава визия в тези страни просто няма“, твърди социологът.

Joint Parliamentary meeting: "Western Balkans - towards more integrated Europe"

„Брюксел трябва да стане по-строг“

От многобройните си разговори с хора от региона Гералд Кнаус е останал с впечатлението, че и в политическите среди, и в администрацията властва негативно отношение към бизнеса. „Подобна среда не създава условия за привличането на чужди капитали в региона. Много компании просто не желаят да поемат риска да инвестират например в горското стопанство в Босна, в текстилната индустрия в Албания или в хранително-вкусовата промишленост в Македония“, казва той.

Кнаус е убеден, че ЕС би могъл да изиграе решителна роля за преодоляването на този проблем. „Така например Брюксел трябва много по-ясно да формулира отговорностите на местните администрации по отношение на икономиката. Освен това ЕС би трябвало и да стане по-критичен и конкретен в посочването на слабостите в докладите за напредъка на кандидатките за членство в Общността“, препоръчва Гералд Кнаус.

 

 
 
Коментарите са изключени

Джон Ленън и създаването на последния му албум

| от |

Джон избира да записва в The Hit Factory, тъй като това студио беше „по-встрани“, а той иска целия проект да бъде възможно най-инкогнито. Преди да бъдат наети, музикантите и продуцентите, и въобще всеки човек, който ще работи върху новия албум, е инструктиран да си даде дата на раждане на Джон и Йоко. Защо? Защото двамата се занимаваха сериозно с нумерология и астрология и всеки член на екипа трябваше да бъде проверен и одобрен…

Джон обаче беше в настроение и е много щастлив. Нямаше го вече саркастичният, понякога дори жесток Джон Ленън. На негово място беше един приятелски настроен, щастлив, закачлив и енергичен музикант, нетърпелив да направи хубава музика.

Преди да седне да записва, Джон обичаше да си прави масаж, защото това явно отпуска гласа му и му помогна да пее по-добре. Нещо, което вероятно не подобряваше гласа му, беше, че Джон (и Йоко) са тежки пушачи.

Джон винаги е бил ексцентрик. Един ден един от музикантите пушеше цигара с него. Той забелязва огромна купа и попита Джон: „Това пепелник ли е?“ Джон отговорил „Да“. Музикантът: „Изглежда доста старо“ и загасил цигарата си в него. Джон тогава казал: „Да, принадлежала е на фараон“. Оказва се, че това е купа за плодове от 3000 г. пр. н. е. И Джон обичаше да я използва за пепелник…

Въпреки че се смята за „праволинеен и чист“, Джон понякога обичаше да си запали една трева, но винаги първо приключваше със записите за деня.

По време на сесиите той беше на диета от суши и сашими, които се поръчваха всеки ден. Но на останалите музиканти скоро им втръсна от тази кухня и минаха на чийзбургери. Момчетата често изчезваха в съседна стая, за да се крият и да ядат бургери. Един ден Джон отиде при тях да види какво правят и когато влиза и ги вижда те му предлагат бургер. Нарушавайки здравословната си диета (и според слуховете, проверявайки дали Йоко е наоколо), Джон казва: „Разбира се, не съм ял чизбургер от години“.

Най-голямата страст на Джон пък за пиене по време на създаването на албума е супер силно бразилско кафе. Той си го носеше в студиото, заедно със собствен кафемашина и пиеше по една чаша на всеки няколко часа, докато записваше.

Веднъж някой го попита: „Каква е причината Бийтълс да се разделят?“, на което Джон категорично отговаря: „Maxwell’s Silver Hammer“. Той визираше песента на Пол, по която Пол работеше безкрайно дълго. Те я записват отново и отново, и отново песента, която Джон мразеше и съответно ставаше все по-изнервен и ядосан.

Беше твърдо решено, че албумът, наречен „Double Fantasy“, ще бъде наполовина Джон и наполовина Йоко. Това означаваше, че всяка втора песен трябва да е песен на Йоко, защото всички знаеха, че ако едната страна е само Джон, а другата е само Йоко, никой няма да слуша страната на Йоко.

John Lennon en echtgenote Yoko Ono vertrekken van Schiphol naar Wenen in de vert, Bestanddeelnr 922-2496 (cropped)

Джон беше дълбоко и безумно влюбен и се увери, че на Йоко се дава същото време и внимание. В края на една песен за нея Джон включва високоговорителите и й казва: „Поздравления, Йоко, току-що записа първият си хит номер едно“. (Същото нещо продуцентът на Бийтълс, Джордж Мартин, им казва през 1963 г. след като записват песента „Please Please Me“. Прогнозата на Джордж обаче се оказва правилна през 1963 г. а на Джон – не особено.)

За песента „Hard Times are Over“, Джон беше наел черенокож госпел хор, който да пее бек вокали. След като записът на песента приключи, водачът на хора пристъпва към микрофона и казва: „Ленън, имаме нещо, което бихме искали да ви дадем“. Те започнаха да пеят бавна песен, която премина в доста по-бърна, а телата им се люлееха и ръкопляскаха. Според свидетели Джон и Йоко бяха изключително трогнати от този сърдечен подарък.

Записите приключиха и „Double Fantasy“ беше издаден в средата на ноември 1980 г. Албумът получи смесени ревюта и се продава особено добре.

Лоши отзиви настрана, Джон беше оптимист и с нетърпение очакваше да направи турне през 1981 г. Той имаше всякакви планове относно видеоекраните и вида на концерта. Той искаше да изпее нови версии на старите класики на Бийтълс, включително и римейк на „I Want to Hold Your Hand“ на това турне. Планът му беше да коленичи в краката на Йоко по време на песента. (За щастие тази идея никога не вижда бял свят.)

Но много повече за съжаление е, че невероятният живот на Джон Ленън трябваше трагично да приключи само няколко седмици по-късно. Човек може само да си представи страхотната музика, която би ни дал, ако беше останал жив.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени