Гибралтар – неочаквано добра дестинация

| от |

IMG_1436_800x600

Когато разбрах, че ще ходя в Гибралтар не бях много ентусиазирана, а трябваше. Оказа се доста предпочитана туристическа дестинация, но не само заради безмитните магазини с алкохол, цигари и парфюми, които са малко по-скъпи от безмитната зона на летището.

2_800x600За любителите на бира – радост за очите:

3_800x600Туристите се изсипва от автобусите, корабите и самолетите го правят в работно време, между 9 и 17ч, уплътняващи главните улици на така празният, иначе Гибралтар. Тъкмо да не пречат на местните, (които са около 30 000 души), докато развиват финансовия център на града. Част от него прилича на филмов декор и се използва за такъв.

5_800x600

6_450x600
Гибралтар дълго време (от 711 г.) е във владение на маврите. През 1602 г. преминава към Испания, но през 1704 г. е завоюван от британски войски. Наричан е още Херкулесови стълбове, защото според гръцките митове острите скали по двата бряга на протока били издигнати от Херакъл.

На 10 септември 1967 г. на референдум жителите на Гибралтар гласуват той да остане във владение на Великобритания, което разваля отношението към колонията от страна на Испания: в продължение на 16 години тя държи границата с Гибралтар затворена. Дори и след нейното отваряне през февруари 1985 г. проверката на испанския ГКПП отнема няколко часа в сравнение с преминаването за няколко минути на британския пункт.

Та както споменах, Гибралтар е задморска територия на Великобритания, (с което много се гордеят) разположена на голяма скала, която владее протока между Атлантическия Океан и Средиземно море. Географското му положение го прави много важен стратегически пункт, контролиращ изхода на Средиземно море и подходите към него от Атлантическия океан. Заради тази уникална позиция, са се водили и много битки за установяване на контрол над тази територия. През 1713 година е провъзгласено от Англия за нейно владение и днес, то е важно международно пристанище, военноморска база и въздушно укрепление.

IMG_1213Гледката от Скалата е уникална!

8_800x300

Телефонните кабини са познати…

9_450x600На откритото пристанище, всекидневно спират около 200 кораба. През 1985 година е откривта сухопътната граница с Испания. На скалата е разположен единствения град Гибралтар, който е финансов и туристически център. В града съжителстват мирно представители на много националности: испанци, британци, португалци, малтийци, италианци, мароканци, араби, евреи и др. Те говорят свой собствен език, който непринудено наричат гибралтарски (английско – испански). Местните всъщност смесват в речта си испанските и английските думи и това до известна степен напомня есперанто.

Тесните къси улици, отвсякъде водят до Скалата, което ми действа успокояващо, че няма как да се изгубиш:

10_450x600 11_450x600 12_450x600

 

Британското знаме е навсякъде.

14_450x600 16_450x600 18_450x600

Гибралтар е единственото място в Европа, където могат да бъдат открити дивите маймуни маготи (берберски макак).  Те живеят само на скалата и въпреки, че има специално назначен човек да се грижи за менюто им, с нетърпение очакват туристи или местни да споделят храната си.

20_450x60019_450x600А тази маймуна обяснява, че кралицата Елизабет II е идвала на посещение!

21_450x600По държавно устройство страната е конституционна монархия. Държавен глава е кралицата на Великобритания Елизабет II, която се представлява от губернатора (и главнокомандващ) Франсис Ричардс. Главен министър Фабиан Пикардо.

Колонията е силно зависима от испанската работна ръка. Хиляди испанци, които работят тук, всеки ден пеша или с автомобили пресичат границата. Проблеми се правят често на излизане от Скалата, поради непримиреността на испанците за непритежанието на Гибралтар. Претекстът е лимит в изнасянето на цигари. Опашките са дълги, бавно се минава, а за да си предвидиш времето, често се проверява трафика в Google от вкъщи преди излизане. Доста по-търпеливи са от нас, може би поради социалните контакти, които стават там.

22_800x600

Ботаническата градина е доста екзотично местенце. Чудесна е за сватба!

23_450x600 24_450x600

Т.нар. Европейска точка е най-южната част на Гибралтар. На нея са построени фар и катедрала, а от 1997 г. тя в доста либерален дух приюти и най-голямата джамия в немюсюлманска страна, дар от Саудитска Арабия. Това е първият видим знак за човешко присъствие, който се вижда отдалеч. През Втората световна война, тунели в скалата са спасили доста животи.

26_800x600

Кухнята

25_800x600

Като се има предвид, че Гибралтар е смесица от раси, етноси и култури, не е изненада, че месната кухня е толкова разнообразна. В тази мулти-културна среда са намерили отражения традиционни ястия от националните кухни на Мароко, Израел, Франция, Италия и Испания. Разбира се, има и традиционни британски ястия като рибата и чипса. Казват, че морските дарове тук са най-добрите в света. Любимата ми храна беше тайландско, редувано от индийско, а тук виждаме и двете едновременно.

27_800x600Не се лиших и от морските деликатеси.

28_800x600 Освен маймуните, атракция са и яхтите паркирани на 2-те пристанища.

29_800x600Милионери и милиардери, руски олигарси, държат скромните си лодки за селфита.

30_800x600Ммм да тук, залезът беше красив и скъп – точно 150 000 евро.

31_800x600Летището в Гибралтар е едно от най-опасните в света поради късата дължина на пистата и спиране на движението на превозните средства и пешеходци. Позволено е да са каца на него  3 пъти на ден и само от Англия.

32_450x600Има 2 плажа, който не бяха впечатляващи и успях да ида до единият от тях.

33_800x600Но ако искате красиви плажове, то отивате в Испания. Близо до Гибралтар се намира испанското крайбрежие наречено Costa del Sol…..Tarifa e най-южната точка на EЕвропа и там се намира границата между Средиземно море и Атлантическия океан.

34_450x600Мястото, където се разделят Средиземно море и Атлантическия океан.

35_800x600Тук плажът вече е красив…

36_800x600Условията в градчето са подходящи за windsurf и се организират състезания от цял свят.

37_450x600Puerto Banús е екзотично градче около доста луксозно пристанище, което е открито през май 1970 г. от предприемача Хосе Банус. Гръдът се намира само на 5 км на изток от Marbella и се превърна в един от най-известните пристанища в Европа с множество супер яхти и звезди, посещаващи района. Puerto Banús е синоним на богатство, екстравагантни партита, висша мода и блясък. Съмнявам се, че самият Хосе e предвиждал, че ще се превърне в прекрасното пристанище, който е днес.

38_800x600 39_800x600

Пристанището е изключително живописно, заобиколено от невероятно бели сгради. Гъмжи от яхти за няколко милиона лири, крайцери, скоростни лодки и ферарита. Естествено на крайбрежната са позиционирани най-добрите дизайнерски магазини на имена като Armani, Versace, Ralph Lauren и Gucci. Не съществува друго място в Европа, където има такава колекция от дизайнерски имена, в такава непосредствена близост! Районът също има страхотни открити ресторанти и барове и най-добрият нощен живот на ивицата Costa del Sol, там се намират известните клубове Tibu, Pangea и Aqwamist. Спокойно можеш да се изживееш, като филмова звезда!

Препоръчвам любимата paella:

40_522x600Оказа се, че Африка е доста близо оттук и благодарение на ферибот и около 100 евро се озовеш направо в Танжер. Надявам се за там да имам време следващия път и да докладвам специално за вас, моите впечатления!

Автор: Антонина Тодорова

 

 

 

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“

 
 

Как, за бога, се появява овчарският скок?

| от chronicle.bg |

Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.

Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.

Étienne-Jules_Marey_-_Movements_in_Pole_Vaulting_-_Google_Art_Project

Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара. 

През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.

maxresdefault

Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).

Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.

Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.

Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.

В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“

 
 

Тенеси Уилямс: поетът на изгубените души

| от chronicle.bg |

Той е описван като най-знаковия американски драматург. Името му стои редом до тези на Артър Милър, Едуард Олби, Дейвид Мамет и други. Мнозина твърдят, че по-велик от него няма. Дали това е така, е въпрос на субективна преценка. Защото величието е неизмеримо. Факт е обаче, че емблематичният, широкоусмихнат и мустакат Тенеси Уилямс е едно от най-важните имена не само в американския, но и в световния театър.

Роден е на 26 март 1911 г. в щата Мисисипи. Рожденото му име е Томас Ланиър Уилямс III. Майка му Едуина е дъщеря на свещеник, а баща му е търговец със слабост към жените и алкохола.

Тенеси започва да пише още от ранна възраст. След редица написани едноактни пиеси без особени качества, всичко се променя за една нощ през 1945 г. Премиерата на спектакъла „Стъклената менажерия“ донася на Тенеси Уилямс дългоочакваното признание. Буквално за една нощ вълната от популярност го качва на гърба си и той се появява в страниците на всички списания. С това започва дългото му пътешествие, което включва няколко световни награди в областта на драматургията, стотици изстрадани и изписани страници, много алкохол, наркотици, мъже и едно огромно наследство, оставено на читателите и зрителите.

01009242.JPG

Пиесите на Тенеси Уилямс са тест за всеки актьор. Почти няма актриса, която да не мечтае за ролята на Бланш Дюбоа от „Трамвай Желание’ и почти няма година, в която една от пиесите на автора да не бъде поставена на Бродуей или Уест Енд в Лондон. Кейт Бланшет, Изабел Юпер, Джесика Ланг,  Рейчъл Вайс и Джилиан Андерсън са само част от имената, влезли в ролята на Маги Котката или Бланш Дюбоа.

Възприятието на широката публика към Тенеси Уилямс еволюира през годините. Когато пиесата „Трамвай Желание“ е играна за първи път в Лондон (през 1949 г., поставена от Лорънс Оливие) Тенеси е видян като типичният американски търговец на опустошителни морални ценности. Критиците описват постановката като разказ за една проститутка, за полет на нимфоманка, за копнежите на една сексуална невротичка. Парламентът атакува пиесата, наричайки я „нискокачествена и отблъскваща“. Когато пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ има своята британска премиера през 1958 г., е била представена едва ли не като клубно изпълнение, за да не бъде публиката опорочена от факта, че главния герой в пиесата, Брик, има хомосексуални наклонности.

За щастие днес вече Тенеси Уилямс не е възприеман като възхваляващият секса и ниските морали автор. Днес вече фокусът е върху текста и дълбочината на световете в неговите творби. Описван е като „Поетът на изгубените души“ и често е свързван с емпатията към духовно ранените персонажи.

марлон  брандо и вивиан  лий,  тенеси уилямс
Кадър от филма „Трамвай Желание“ (1951 г.). Вивиан Лий в ролята на Бланш Дюбоа и Марлон Брандо в ролята на Стенли Ковалски.

Голяма част от творчеството му е посветено на Стария Юг в САЩ. Показани са грозните предразсъдъци на този свят и също както при почитания от Тенеси Чехов, ситуациите едновременно комични и трагични.

Самият Тенеси притежава силно гражданско самосъзнание – нещо, което е видимо от писмените източници за живота му. Докато обикаля Юга през 1939 г. се среща с бедните безработни семейства и вижда отблизо начина им на живот. Презира расизма. Възмутен след като не успява да се пребори срещу това „Стъклената менажерия“ да не се играе само пред бяла публика, през 1947 г. той пише на The New York Times, че всеки договор, който подписва занапред ще изключва Вашингтон като място за игра, докато градът не сложи край на тази недемократична практика. Повлиян е от сътрудника на Бертолт Брехт, Ъруин Пискатор, който е ръководител на the Drama Workshop в Ню Йорк, и с когото авторът работи по едноактната си пиеса „Дългото сбогуване“. Всичките пиеси на Тенеси Уилямс съдържат идеята за борба със социалната неправда.

film_11142016_bastien_catroof_photofest-1366x1051
Кадър от филма „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Елизабет Тейлър е в ролята на Маги Котката, а Пол Нюман е в ролята на Брик.

В този смисъл шедьовърът на кариерата му, „Трамвай Желание“ също може да бъде разглеждана така. За някои пиесата е реабилитиране на Стенли Ковалски, който отмъщава на снаха си Бланш, задето е нарушила хармонията в мирния му дом в Ню Орлиънс. Нищо не е толкова просто обаче. Други възприемат далеч по-балансирана гледна точка. Според тях Бланш олицетворява „поетиката и аристократизма на чувствата“, докато Стенли е мускулестата, първична и жестока енергия. В края на краищата, за да бъде разбрана тази пиеса, се изисква симпатия. До голяма степен „Трамвай Желание“ е провокирана от действителността в Америка от края на 40-те, в която мачизмът и материализмът надделяват над духовните и артистичните ценности.

Тенденцията на скрития (а понякога и не толкова скрит) политически коментар продължава чак до „каменната ера“ в творчеството на Тенеси Уилямс през 60-те, когато той започва да злоупотребява с алкохола и наркотиците. „Камино реал“ например е метафора за Америка през 50-те. На едно място в нея са събрани образите на Дон Кихот, Лорд Байрън, Казанова и Маргьорит Готие. Без да бъде фантасмагория, пиесата осмива една Америка на сенатор Маккарти, от която е изтръгнат духът на човечността. Години по-късно в „Орфей слиза в Ада“ главната героиня открива, че баща й е убит от Ку-Клукс клан, задето е отказал да прояви расова дискриминация. Състоянието на човешкия дух в моменти на крайно обтягане е това, което вълнува автора.

3574_org

Късните му творби носят силен самоирочен елемент и в тях отсъства искрата, налична във върховите му пиеси. Но най-доброто от Тенеси Уилямс вероятно ще устои под напора на времето по редица причини. Тук е великолепната драматургия и силните персонажи, които винаги ще водят публики в театралните салони и ще представляват интерес за актьорите. Тук е историята на маргиналите и победените, която ако е разказана добре, винаги привлича. Тук е и съпротивата срещу всяка форма на тирания, било тя от личен или обществен характер. А много често тези две понятия са неразривно свързани.

През февруари 1983 г. в хотелска стая в Манхатън Тенеси Уилямс умира след задушаване с пластмасова капачка от лекарство. Към момента на смъртта си е носител на две награди „Пулицър“. Една за „Трамвай Желание“ (1947) и една за „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (1955). Последният му хит на Бродуей е бил чак преди 22 години – „Нощта на игуаната“ през 1961 г.

Самият Тенеси някога пише, че „да бъдеш Артист, е да бъдеш Революционер“. Звучи гръмко и претенциозно, но не и когато идва от перото на човека, на когото световната култура дължи образи като Бланш Дюбоа, Маги Котката, Стела и Стенли Ковалски, Брик, Том, Лора и Аманда Уингфийлд и още много други. Пиесите му, в които винаги присъства автобиографичен елемент, и техните персонажи, благодарение на своите актьори носят части от душата на Тенеси Уилямс от хиляди сцени по света и до днес, 108 години след рождението на твореца.

 
 

Формирането на гигантските Хималаи

| от chronicle.bg |

Хималаите, които се простират на 2 900 километра из Индия, Пакистан, Китай и Непал, са най-високата планинска верига. Името й идва от санскритските думи „him“ и „ālaya“ и означава „дом на снега“. Заедно с Еверест, достигащ 8 848 метра, Хималаите има още няколко 8-хилядника и единствената верига с толкова високи върхове.

Преди милиони години тези планини още не са съществували. Азия е била предимно цяла, но Индия е била остров и е плувала в океана. Преди около 220 милиона години, някъде когато Пангея се е разчупвала, Индия се откъсва и поема на север. 

pangea_politik

След като минава около 6000 километра Индия се врязва в Азия преди около 40-50 милиона години. Тогава част от цялата тази индийска маса минава под континента като го повдига и така образува планинската верига, която днес знаем като Хималаите. Земята на Индия е по-твърда от тази на Азия и затова успява да я избута нагоре, а не обрантото.

india

Хималаите израстват много бързо в сравнение с други планински вериги и всъщност продължават да растат и до ден днешен. Еверест и останалите високи върхове добавят към размера си по около 1 сантиметър на година. За сравнение, Апалачи – най-старата планинска верига в Северна Америка, която се формира преди 300 милиона години или дори повече – всъщност намалява заради ерозия. Еверест се счита за най-високият връх на планетата, защото достига най-голяма надморска височина, но някои смятат, че е по-разумно цялостната височина да се измерва от основата на планината до върха й. В такъв случай на първо място ще е Мауна Кеа в Хавай, която събира общо 10 200 метра от основата си на дъното на океана до върха на 4 205 метра над морското равнище.

Растежът на Хималаите се дължи на това, че тектонската плоча на Индия продължава на се движи бавно, но сигурно на север. Това от части е така и заради честите земетресения в района. 

Ако си направим сметка, имайки предвид, че Хималаите се повишават в последните 40 милиона години, в момента те би трябвало да са високи 400 километра… Международната космическа станция обикаля Земята на подобно разстояние.

Скоростта на растеж силно варира във времето като понякога дори изчезва за сметка на хоризонтални промени. И разбира се, гравитацията и ерозията също оказват значително влияние.

Mount_Everest_as_seen_from_Drukair2_PLW_edit

Цялата тази теория за първи път се приема през 1912 година, когато Алфред Вегенер, немски метеоролог, представя своята „Теория на континенталния дрифт“. Тази теория ни дава и първите идеи за Пангея, тектонските плочи и че континентите се движат.

220px-Alfred_Wegener_ca.1924-30

Как биха изглеждали Хималаите в бъдеще? Веригата със сигурност ще продължи да расте, като в същото време ерозията им също няма да спира. Това означава още земетресения, както и още по-високи планини.