Гибралтар – неочаквано добра дестинация

| от |

IMG_1436_800x600

Когато разбрах, че ще ходя в Гибралтар не бях много ентусиазирана, а трябваше. Оказа се доста предпочитана туристическа дестинация, но не само заради безмитните магазини с алкохол, цигари и парфюми, които са малко по-скъпи от безмитната зона на летището.

2_800x600За любителите на бира – радост за очите:

3_800x600Туристите се изсипва от автобусите, корабите и самолетите го правят в работно време, между 9 и 17ч, уплътняващи главните улици на така празният, иначе Гибралтар. Тъкмо да не пречат на местните, (които са около 30 000 души), докато развиват финансовия център на града. Част от него прилича на филмов декор и се използва за такъв.

5_800x600

6_450x600
Гибралтар дълго време (от 711 г.) е във владение на маврите. През 1602 г. преминава към Испания, но през 1704 г. е завоюван от британски войски. Наричан е още Херкулесови стълбове, защото според гръцките митове острите скали по двата бряга на протока били издигнати от Херакъл.

На 10 септември 1967 г. на референдум жителите на Гибралтар гласуват той да остане във владение на Великобритания, което разваля отношението към колонията от страна на Испания: в продължение на 16 години тя държи границата с Гибралтар затворена. Дори и след нейното отваряне през февруари 1985 г. проверката на испанския ГКПП отнема няколко часа в сравнение с преминаването за няколко минути на британския пункт.

Та както споменах, Гибралтар е задморска територия на Великобритания, (с което много се гордеят) разположена на голяма скала, която владее протока между Атлантическия Океан и Средиземно море. Географското му положение го прави много важен стратегически пункт, контролиращ изхода на Средиземно море и подходите към него от Атлантическия океан. Заради тази уникална позиция, са се водили и много битки за установяване на контрол над тази територия. През 1713 година е провъзгласено от Англия за нейно владение и днес, то е важно международно пристанище, военноморска база и въздушно укрепление.

IMG_1213Гледката от Скалата е уникална!

8_800x300

Телефонните кабини са познати…

9_450x600На откритото пристанище, всекидневно спират около 200 кораба. През 1985 година е откривта сухопътната граница с Испания. На скалата е разположен единствения град Гибралтар, който е финансов и туристически център. В града съжителстват мирно представители на много националности: испанци, британци, португалци, малтийци, италианци, мароканци, араби, евреи и др. Те говорят свой собствен език, който непринудено наричат гибралтарски (английско – испански). Местните всъщност смесват в речта си испанските и английските думи и това до известна степен напомня есперанто.

Тесните къси улици, отвсякъде водят до Скалата, което ми действа успокояващо, че няма как да се изгубиш:

10_450x600 11_450x600 12_450x600

 

Британското знаме е навсякъде.

14_450x600 16_450x600 18_450x600

Гибралтар е единственото място в Европа, където могат да бъдат открити дивите маймуни маготи (берберски макак).  Те живеят само на скалата и въпреки, че има специално назначен човек да се грижи за менюто им, с нетърпение очакват туристи или местни да споделят храната си.

20_450x60019_450x600А тази маймуна обяснява, че кралицата Елизабет II е идвала на посещение!

21_450x600По държавно устройство страната е конституционна монархия. Държавен глава е кралицата на Великобритания Елизабет II, която се представлява от губернатора (и главнокомандващ) Франсис Ричардс. Главен министър Фабиан Пикардо.

Колонията е силно зависима от испанската работна ръка. Хиляди испанци, които работят тук, всеки ден пеша или с автомобили пресичат границата. Проблеми се правят често на излизане от Скалата, поради непримиреността на испанците за непритежанието на Гибралтар. Претекстът е лимит в изнасянето на цигари. Опашките са дълги, бавно се минава, а за да си предвидиш времето, често се проверява трафика в Google от вкъщи преди излизане. Доста по-търпеливи са от нас, може би поради социалните контакти, които стават там.

22_800x600

Ботаническата градина е доста екзотично местенце. Чудесна е за сватба!

23_450x600 24_450x600

Т.нар. Европейска точка е най-южната част на Гибралтар. На нея са построени фар и катедрала, а от 1997 г. тя в доста либерален дух приюти и най-голямата джамия в немюсюлманска страна, дар от Саудитска Арабия. Това е първият видим знак за човешко присъствие, който се вижда отдалеч. През Втората световна война, тунели в скалата са спасили доста животи.

26_800x600

Кухнята

25_800x600

Като се има предвид, че Гибралтар е смесица от раси, етноси и култури, не е изненада, че месната кухня е толкова разнообразна. В тази мулти-културна среда са намерили отражения традиционни ястия от националните кухни на Мароко, Израел, Франция, Италия и Испания. Разбира се, има и традиционни британски ястия като рибата и чипса. Казват, че морските дарове тук са най-добрите в света. Любимата ми храна беше тайландско, редувано от индийско, а тук виждаме и двете едновременно.

27_800x600Не се лиших и от морските деликатеси.

28_800x600 Освен маймуните, атракция са и яхтите паркирани на 2-те пристанища.

29_800x600Милионери и милиардери, руски олигарси, държат скромните си лодки за селфита.

30_800x600Ммм да тук, залезът беше красив и скъп – точно 150 000 евро.

31_800x600Летището в Гибралтар е едно от най-опасните в света поради късата дължина на пистата и спиране на движението на превозните средства и пешеходци. Позволено е да са каца на него  3 пъти на ден и само от Англия.

32_450x600Има 2 плажа, който не бяха впечатляващи и успях да ида до единият от тях.

33_800x600Но ако искате красиви плажове, то отивате в Испания. Близо до Гибралтар се намира испанското крайбрежие наречено Costa del Sol…..Tarifa e най-южната точка на EЕвропа и там се намира границата между Средиземно море и Атлантическия океан.

34_450x600Мястото, където се разделят Средиземно море и Атлантическия океан.

35_800x600Тук плажът вече е красив…

36_800x600Условията в градчето са подходящи за windsurf и се организират състезания от цял свят.

37_450x600Puerto Banús е екзотично градче около доста луксозно пристанище, което е открито през май 1970 г. от предприемача Хосе Банус. Гръдът се намира само на 5 км на изток от Marbella и се превърна в един от най-известните пристанища в Европа с множество супер яхти и звезди, посещаващи района. Puerto Banús е синоним на богатство, екстравагантни партита, висша мода и блясък. Съмнявам се, че самият Хосе e предвиждал, че ще се превърне в прекрасното пристанище, който е днес.

38_800x600 39_800x600

Пристанището е изключително живописно, заобиколено от невероятно бели сгради. Гъмжи от яхти за няколко милиона лири, крайцери, скоростни лодки и ферарита. Естествено на крайбрежната са позиционирани най-добрите дизайнерски магазини на имена като Armani, Versace, Ralph Lauren и Gucci. Не съществува друго място в Европа, където има такава колекция от дизайнерски имена, в такава непосредствена близост! Районът също има страхотни открити ресторанти и барове и най-добрият нощен живот на ивицата Costa del Sol, там се намират известните клубове Tibu, Pangea и Aqwamist. Спокойно можеш да се изживееш, като филмова звезда!

Препоръчвам любимата paella:

40_522x600Оказа се, че Африка е доста близо оттук и благодарение на ферибот и около 100 евро се озовеш направо в Танжер. Надявам се за там да имам време следващия път и да докладвам специално за вас, моите впечатления!

Автор: Антонина Тодорова

 

 

 

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Най-голямата загуба за Сол Гудман не беше на екран

| от chr.bg |

Сезон 4 на „Better Call Saul“ все повече ни доближава до отговора на въпроса как Джими Макгил (Боб Оденкърк) става адвокат на престъпниците. Вече ни е ясно, че това ще стане след много трупове.

Има известна логика „Better Call Saul“ да не е толкова кървав, колкото „Breaking Bad“, поне в началото, преди персонажите да станат част от наркокартела на Албакърки, който погълна и Уолтър Уайт. Има обаче и изветна логика нещата постепенно да ескалират. Сезон 4 ни дава повече от братовчедите на Саламанка – Лало и Начо, които правят наркобизнеса още по-брутален. Виждаме Майк да убива за първи път, както и, за съжаление, нещо, което се предполагаше от края на сезон 3 – смъртта на Чък Макгил.

Въпреки всичкото насилие, най-важната за Джими смърт не се случи на екран.

Better-call-saul-episode-105-jimmy-odenkirk-8-sized-935

Става въпрос за клиентката и звезда в първата голяма реклама на адвоката – Джералдин Щраус. Тя умира преди събитията от епизод 6 „Пинята“.

В същото време вече сериозната му връзка с Ким не прави Макгил по-добър човек (всъщност може би дори го тласка по-навътре в престъпните среди). Истината е, че Джими е най-добър, когато се занимаваше с право за възрастни, не най-престижния юридически бранш. Това занимание потискаше дребните му измами и помагаше на една прослойка на обществото, която често е забравяна.

Както можеше да се очаква, и тази страна на практиката му е поругана – когато манипулира Айрийн да приеме споразумението на Сандпейпър. Като компенсация и заради съвестта си по-късно призна на всички в старческия дом каква е била целта му и така губи доверието на възрастните хора там завинаги.

Между сезоните има 13 месеца, така че ни е лесно да забравим добронамерения аспект от кариерата на Джими. Със смъртта на г-жа Щраус като че ли и тази добронамереност умира и се бележи старта на новия тъмен живот на Джими Макгил и смъртта на стария.

До края на сезона Джими поддържа вид, че иска разрешителното му за практикуване на право да му бъде върнато и епизодът „Пинята“ заедно със смъртта на Щраус са повратен момент в сезона. Доста неща се променят до края, но най-много самият бъдещ Сол Гудман.

 
 

Най-странните контрацептиви в историята

| от chr.bg |

Добре, че е глупостта ни, за да не изчезнем.

Днес през 1951 година, когато мексиканският химик Луис Ернесто Мирамонтес Карденас е едва на 26, той регистрира последния етап от синтезирането на норетиндрон. Така се дава началото на противозачатъчното хапче.

До края на живота си през 2004 година Луис ще запише повече от 40 национални и международни патента в областта на фармацевтичната химия, органичната химия, нефтохимията и атмосферната химия. През 1964 година хапчето е избрано от патентното ведомство на САЩ за едно от най-важните изобретения от 1794 до 1964. Името на Луис се нарежда до това на Пастьор, Едисън, Бел и братята Райт в „Залата на славата“.

За да подчертаем важността на това събитие в галерията ни днес ще ви покажем само няколко от най-странните контрацептиви, които човечеството е използвало преди хапчето и модерният презерватив.

Приятно разглеждане!

 

 
 

Да изживееш старините си в 5-звезден лукс

| от Вучето |

С настоящия текст не искам да  разбуня духовете, а най-малкото пък да натъжа хилядите бедстващи пенсионери в България. Но животът е такъв, какъвто се случва, и за съжаление, е различен за тези, които се раждат под слънцето и тези, които се раждат под дъжда.

Съзнавам, че вече е доста изтъркано да се натяква, че за социалния стандарт на една страна се съди по това как тя третира животните, инвалидите и пенсионерите. И все пак, признавам си, ме гложди отвътре да се отдам на лека журналистическа гавра, като цитирам смехотворни изказвания от типа на “Средно с 20 лева вдигат пенсиите догодина”. Значи ако от догодина 70-годишните не се разпукат от лукс, не знам кога ще е… Но докато това стане, българският пенсионер ще продължава да износва шлифера си от 78-а (“същият като на Ален Делон”), да обикаля по 24 км ежедневно с трамвая в търсене на по-евтин с 10 стотинки шпеков салам, а през зимните месеци да тегли чоп дали да си плати парното или лекарствата за сърце.

В същото време, на 2 700 километра северно от София, 50 и няколкогодишният норвежки предприемач Томас Ериксен е застанал на тераса на втория етаж на една стара жилищна кооперация, разположена на скално възвишение малко извън Сандефиорд в Южна Норвегия. От високото има великолепен изглед към фиорда, вижда се и датският бряг отсреща.  Слънцето клони към залез и драматизмът на късните слънчеви лъчи добавя известна доза патос към жестовете и думите на Ериксен. Той посочва към един гол планински хребет вляво и казва, че там възнамерява да построи първия петзвезден старчески дом в Норвегия. Ще се казва “Вила Моколен” и ще отвори врати през 2020 г.

Кое прави проектът толкова петзвезден?

Всеки от обитателите ще трябва да заплаща по 1, 25 милиона крони (250 000 лева) годишно, за да живее там. “Наемът” покрива 24-часови грижи от страна на висококвалифициран персонал, личен шофьор, сервитьор, шопинг асистент, хранене в ресторант с шеф-готвач с поне една звезда Мишлен. В цената се включва още: лъскане на обувки, организиране на разнообразни занимания и игри, както и денонощна охрана на обекта. “Вила Моколен” ще разполага със салон за гости, винарна и спа център. Изобщо life is life… докато не свърши. Което пък подсеща, че обитателите могат да останат във вилата, докато не се преселят в един по-добър свят. Но нали не мислите, че при така описаните условия в старческия дом, отвъдният живот, предлаган от която и да е религия, може да бъде по-добър?!

Но докато това се случи…

“Човек може да страда от Паркинсон или деменция, но все пак да има един хубав живот при нас, “ казва Ериксен. Ако обаче обитателят се нуждае от специални медицински грижи, ще трябва да плаща допълнително към тези милион и 250 хиляди. Така де, няма безплатен обяд. Нито пък безплатен Паркинсон!

Кой ще живее във “Вила Моколен”?

През последните десет години заложената в закона идея за абсолютното равноправие във всички обществени сфери, засегна и грижата за  възрастните хора. В Норвегия на теория не е от значение кой колко има в банковата си сметка, защото  всички получават еднакъв пакет услуги при настаняване в държавно заведение. На практика обаче се оказва, че тези, които имат по-високи доходи, плащат повече за място в обикновен старчески дом.  Обаче палачинката е на път да се обърне. По-заможните старци започват да се осъзнават и вече не са съгласни да плащат един милион, за да живеят в най-обикновен държавен старчески дом. „О не, сър, и ние искаме своето уиски с пура и оркестърът да свири!“ Проекти като този на Ериксен им предоставят възможност да избират как да доживеят дните си на този свят. Повечето частни предприемачи в този сектор менажират старческите заведения по общинска поръчка. Това означава, че една част от месечната такса се заплаща от държавата. Затова, като се тегли чертата накрая, излиза, че не е кой знае колко по-скъпо да се живее във вили и палати като “Моколен”, отколкото в обикновен държавен дом. Затова и на въпроса “Кой ще живее във “Вила Моколен”?, отговорът би следвало да бъде: Всеки средностатистически норвежки пенсионер-милионер. А те не са малко предвид факта, че задължителните и частни пенсионни осигуровки гарантират стабилни доходи и на стари години.

Сред тези пенсионери е и 89-годишният вдовец Арне Гранлие. Той живее в подобно частно заведение за възрастни хора – “Вила Грижа”, която се намира в северната част на столицата. Докато похапва домашно приготвен ябълков сладкиш, Арне не пести хвалбите. Всичко му харесва тук – храната, денонощните грижи, хигиената. Арне казва, че престоят му струва по 967 крони (193 лв) на ден.

Синът на Арне изчислява годнишните разходи за престоя на баща си в дома на стойността на един хубав чисто нов автомобил. Но в никой случая не съжалява. “С радост влагаме спестените през годините от тате пари за живота му във “Вила Грижа”. За какво друго иначе бихме ги използвали освен за това на него да му е добре?”

„Ами за много неща, хелоу!“ бихме извикали в един глас ние там долу, на Балканите. Като, например, за   закупуване на собствено жилище, нови гърди за жената и дъщерята, както и за този нов, супер як автомобил, за който вече стана дума. Бива ли да се трошат толкова пари, за да може един дъртак да яде кекс и да се радва на млади санитарки?

Само че различни народи, различни нрави… И различни социални системи!