shareit

Германски съд обяви стачката на пилотите на Lufthansa за незаконна

| от CHR Aero |

Германски апелативен съд нареди пилотите на Lufthansa, които стачкуват от вторник, да прекратят стачката си, тъй като тя е незаконна. С това решение се отменя друго постановление на съд от по-долна инстанция.

Във вторник трудов съд във Франкфурт отхвърли молба на ръководството на компанията срещу протеста. Това е първият път през последните 18 месеца на конфликт между ръководството и пилотите, в който се взема решение в полза на компанията. 

Според Lufthansa заради протеста на пилотите в сряда са били отменени 1000 полета, с които е трябвало да пътуват около 140 000 души. Единствените полети от и до България, които бяха  изпълнени днес са – от Мюнхен за София в 18.30 часа и  от София за Мюнхен в 19.35 часа.

Ръководството на компанията и синдикатите спорят от април 2014  заради планове за промяна на условията за ранно пенсиониране на пилотите.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил – любовта е игра,в която има само губещи

| от Мая Вуковска |

Да сме наясно още от самото начало. Това не е любовна история с русокоси принцески и говорещи магарета в стила на Disney. Нито пък е сладникаво филмче на канала Hallmark, в което неомъжена дизайнерка фалира и е принудена да се премести в провинцията, където обаче се натъква на удобно овдовял наскоро хубавец-адвокат с две сладки дъщерички. Това е история, която е тъжна, страстна, силна, неудобна. Историята на една млада звезда, залязла твърде рано, на един чудовищно талантлив изпълнител, познал и възхода и унизителното падение, на една млада жена, ранявана толкова пъти в сърцето, че накрая то вече не е намирало и един-единствен повод да продължава да тупти.

gettyimages-91149652-594x594

Отзад-напред

Когато полицията обявява смъртта през юли 2011-а на многоплатинената ретро-соул певица Ейми Уайнхаус, светът е в потрес. Милионите й фенове изразяват мъката си от загубата й, изтръсквайки портфейлите си, за да купуват на кило албума й от 2006 Back to Black, като по този начин успяват да го изпратят на върха на класациите. Един човек обаче е толкова шокиран от вестта за смъртта на Ейми, че припада и е поставен под денонощен надзор, за да не се самоубие. Зад решетките. Това е бившият съпруг на певицата, Блейк, който излежава 32-месечна присъда за грабеж посред бял ден и притежание на фалшиво оръжие, което е използвал за сплашване на жертвата.

Когато един от надзирателите му съобщава, че Ейми е мъртва, Блейк видимо е неутешим и, както часове по-късно ще заяви пред таблоида The Sun, сълзите му „никога няма да пресъхнат”. Връзката им е апотеоз на  бруталното насилие и злоупотребата с алкохол и наркотици, но все пак Блейк Фийлдър-Сивил завинаги ще бъде запомнен като единствената муза в живота на Уайнхаус. Въпреки дълбоката емоционална и физическа зависимост, която изпитва към него, Ейми не му оставя и един паунд в завещанието си.

gettyimages-77681613-594x594

Защо? Ами просто защото няма такова. А и на кой 27-годишен човек би му хрумнало да си прави завещание, макар и да се налива с водка от сутрин до вечер, да шмърка всичко бяло, което му падне (без брашно), и да страда от унищожаващо тялото хранително разстройство? Не и на Ейми. Не и на ексцентричната, луда, опасна, обсебена от музиката и любовта Ейми. По закон родителите й Мич и Джанис получават правото над авоарите й, които към момента на смъртта й възлизат на 5.3 милиона долара. Осем години по-късно Блейк ще подаде съдебен иск за част от наследството на бившата си съпруга в размер на почти два милиона.

gettyimages-75582292-594x594

 Къде по-добро място да срещнеш гадже, ако не в лондонски пъб!

Годината е 2004-а. Ейми все още не се развява из Лондон със станалия по-късно нейна  запазена марка кошер от коса на главата си. Изглежда по-скоро невзрачна, бледа и съвсем обикновена девойка, облечена с дънки и евтина блузка. Тепърва е започнала да навлиза в дебрите на музикалния бизнес, а първият й албум, Franк, е приет повече от добре както от публиката, така и от критиците. Тогава обаче на сцената на живота й, или по-конкретно в бара, в който тя си пие бирата, се появява Фийлдър-Сивил.

gettyimages-76143149-594x594

Предлага й да поиграят билярд и да си пуснат любими песни на джукбокса. Кой е той? Зарязал училището бунтар и любител-наркоман с амбициите един ден да бъде име в шоу-бизнеса. Само че засега е само видео-продуцент асистент на границата на уволнението. Дребна риба. Ейми моментално си пада по чаровния тарикат. Блейк си има гадже и известно време се прави на недостъпен. Обаче не минава и месец и двамата вече са двойка. Тя си татуира името му на гръдта си, а той нейното – зад ухото.

gettyimages-74172824-594x594

But I said “no, no, no”

 Само шест месеца след като се сгаджосват, Блейк завива на 180 градуса и се връща при бившата си приятелка. Ейми е съкрушена и изпада в депресия. Влюбена е до полуда в човек, когото, струва й се, е загубила завинаги. Всъщност, както самата тя признава в едно интервю пред The Mirror, и двамата са имали вина за скъсването – нямали са си доверие, а и са гафили прекалено много. Горе-долу по това време Ейми започва все по-често да посяга към бутилката, въобразявайки си, че ще може да удави болката от загубата на любимия във водка. Запоите й стават все по-дълги и по-напоителни. Мениджърите й са крайно обезпокоени за здравословното и психическото й състояние и се опитват всячески да я придумат да постъпи в клиника за лекуване на зависимости. Ейми пита баща си дали мисли, че има нужда от лечение, а той отвръща: “Не, но нищо не ти пречи да пробваш.”

И Ейми постъпва в клиниката. За около 15 минути. “Отидох, казах им здрасти и им обясних, че пия, понеже съм влюбена, но пр**бах връзката си. След което си тръгнах.” Случката изпява почти дословно по-късно в парчето си “Rehab”: “Опитаха се да ме вкарат в клиника, обаче аз им казах, “не, не, не.”

gettyimages-73737855-594x594

Ейми канализира цялата болка, извираща от разбитото й сърце, в създаването на музика. Така се ражда иконичният албум Back to Black. По-късно певицата ще си спомни как се е стигнало до написването на песните в него: “Беше време, когато в главата ми беше пълна каша. Бях ударила дъното. Не ми се иска да използвам точно тоя израз, понеже съм сигурна, че има накъде още да пропадам. Но съм горда от себе си, че успях да изкарам нещо толкова добро от нещо толкова ужасно, каквато беше клиничната депресия.”

В началото на 2007-а Ейми се е посъвзела и дава признаци, че е готова да продължи напред. Без Блейк. Започва да излиза с радио продуцента Алекс Джоунс Донъли. Малко след като приключва тази мимолетна връзка обаче, в живота й отново се появява той.

Blake is back.

gettyimages-81743095-594x594

Нагоре, нагоре по стълбата… която води надолу

Ейми отново се гмурва с главата надолу във водовъртежа от страст, лудост, пиене, пеене и публични скандали. Следващият участник в еволюцията (или по-скоро деградацията) на взаимоотношенията им става твърдата дрога.  Години по-късно Блейк ще признае, не без доза разкаяние, че той е бил човекът, подтикнал  Ейми да започне да взима наркотици и това може би е най-голямата грешка в живота му. Всички сме виждали снимки на певицата, едва държейки се на крака, с чаша водка в ръка, следи от кокаин по зачервения нос и лула за крак, търкаляща се на пода. Под влиянието на Фийлдър-Сивил тя претърпява и пълна външна промяна – започва да носи косата си в огромен кок, приличен на мастиленочерен захарен памук, както и да “колекционира” кичозни татуировки.

Двойката тотално шашка семействата си и феновете на Ейми, когато решава да избяга чак в Маями, за да се оженят. Единственият свидетел на събитието е служителката в общината, която ги бракува.

gettyimages-110009312-594x594

Малко след като се женят, двойката се изпокарва жестоко в стаята си в шикозния лондонски хотел “Сандерсън”. Папараци успяват да заснемат Ейми с подпухнало от побой и следи от засъхнала кръв лице и синини по тялото. Запитана какво е довело до травмите, тя отговаря, че сама си ги е причинила. През август същата година певицата е откарана по спешност в болницата. Налага се да промият стомаха й, понеже е погълнала богат коктейл, съдържащ каквото се сетите – хероин, кокаин, кетамин, екстази….

gettyimages-77854478-594x594

“Забавата” обаче не спира дотук. Изглежда семейният живот върви повече от вълнуващо и за двамата младоженци, понеже сега е ред на Блейк да се изложи. Само шест месеца след като са се събрали отново с Ейми, той е арестуван за агресивно поведение спрямо съдържател на бар. За да избегне дългата ръка на закона, хулиганът прави опит да подкупи жертвата си, предлагайки му 400 хил. долара, за да не се яви като свидетел в съда. Човекът обаче отказва парите, а съдът осъжда Фийлдър-Сивил на 27 месеца затвор. Докато тече съдебната драма, Ейми продължава да продава милиони дискове и да катери върховете на музикалните класации по цял свят. Тя обаче нито за момент не престава да мисли за съпруга си. Всъщност вманиачаването й по Блейк е станало толкова силно, че в опитите си да потуши болката от липсата му, освен всичко друго, започва да гладува и да се самонаранява.

gettyimages-74990481-594x594

Нещата излизат от контрол

2008-а е нейната година. На ежегодното раздаване на наградите “Грами” Уайнхаус печели пет от общо шестте категории, в които е номинирана. Когато излиза на сцената, за да приеме статуетката, изкрещява в микрофона: “Това е за мама и татко! И за Блейк, който е в затвора!”

Малко след изцепката й на церемонията Блейк предрусва с хероин и е откаран в затворническия лазарет. Научавайки новината, жена му започва да се появява на публични места с изрисувана с черен молив сълза в крайчеца на едното око. А откачените й жестове на любов към Блейк стават все по-нелепи. По време на интервю за списание Spin в ръката на певицата изведнъж се озовава парче от счупено огледало, с което тя пред стъписания поглед на журналиста гравира думите I love Blake на стомаха си. Бащата на Ейми, Мич, споделя в друго интервю, че когато дъщеря му и зет му влязат в няколкодневен запой, често се стига до самонараняване с остри предмети. Това според тях карало болката да спре.

В един момент на Ейми вече й става невъзможно да крие какво се случва, защото външният вид и поведението й я издават достатъчно красноречиво –  станала е само кожа и кости, не излиза от баровете и раздава крошета на фенове, когато дръзнат да я заговорят.

Почти насила е въдворена в поредното болнично заведение – клиниката “Света Лусия” на един от карибските острови. Докато е там, Ейми опитва с всичка сила да се радва на живота – язди, пече се на слънце и… размишлява върху зловредната същност на връзката си с Блейк. В британските таблоиди излизат снимки, на които се вижда как “пациентката” се гушка с актьора Джош Боуман. “И к’во от това?,” възкликва тя. “За момент забравих, че съм омъжена!”

gettyimages-85877659-594x594

Животът без Блейк е също толкова непоносим, колкото и животът с Блейк

Малко след като е пуснат от затвора, Фийлдър-Сивър подава молба за развод. Причината, която изтъква, е, че му е станало непоносимо да съжителства със световна знаменитост. Ейми не закъснява с отговора: “Абсурд! Няма да му дам развод. Той е моята мъжка версия и затова сме идеални един за друг.” Уви, това не е достатъчно сериозен аргумент за пред съда и през 2009 г. разводът им става факт, най-вече благодарение на “достоверен доказателствен материал”, според който Ейми многократно е изневерявала на Блейк по време на брака им.

Певицата е там, където винаги е знаела, че ще се окаже, ако Блейк я напусне завинаги – в ада. Европейското й турне е отменено, след като прави колосална и срамна изцепка по време на концерт в Белград. Въпреки че официално е чиста от няколко седмици и не е близвала алкохол, преди концерта се наковава здраво с водка и когато излиза на сцената, залита и фъфли. А когато трябва да представи музикантите си, не успява да си спомни имената им. Както и текстовете на песните си, между другото. Публиката я освирква, недоволна от факта, че е платила 45 евро, за да види любимата си изпълнителка на живо, а тя се появява, пияна като мотика. В един момент Ейми просто хвърля микрофона на земята и  си тръгва. И, както ще се окаже само месец по-късно, напуска не само сцената в Белград, но и сцената на живота…

На 23 юли 2011-а певицата е открита мъртва в спалнята си от бодигарда й Андрю Морисън. Заварва я напълно облечена, на леглото до нея е латопът й, а по пода се търкалят празни бутилки от водка.  Патолозите обявяват причината за смъртта: натравяне с алкохол.

gettyimages-75348694-594x594

Блейк след Ейми

Освен че се бори да придобие едни милиончета от наследството на бившата си съпруга, за които твърди, че му принадлежат по право, защото (уж) той е авторът на повечето й хитове, днес 37-годишният Блейк Фийлдър-Сивър не прилича на нищо и продължава да се изявява като хулиган. През 2016-а полицията го арестува по подозрение, че е откраднал портмоне от дамска чанта в бар. После самият той пуска медийна бомба, твърдейки, че всъщност никога не е искал да се разведе с Ейми, а подписът му под документите за развод е бил фалшифициран. Междувременно следващата жена в живота му, Сара Аспин, му ражда два деца. И тя да се чуди защо при положение, че разбира, че е бременна за втори път, когато Блейк е приет в болница в кома след злоупотреба с наркотици и алкохол. Той обаче се оказва държеливо копеле и оцелява. За пореден път.

Последната му отразена в медиите криминална изява е от декември миналата година, когато е арестуван, след като подпалва собствения си апартамент в Лийдс с лула за крак.

Блейк за първи път посещава гроба на Ейми чак три години след смъртта й. И то само заради предварително планирана фото-сесия, за която са му обещали щедър хонорар.

gettyimages-102669322-594x594

Поука

Няма такава. Има само една тъжна констатация. А тя е, че Ейми Уайнхаус умира в следствие не на пристрастеността си към алкохола и различните наркотици, нито пък от аноркесията. Ейми чисто и просто умира от любов.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

| от |

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени