Германия – страна-властелин?

| от |

ЕС се разпада заради доминантната роля на Германия, твърди един френски интелектуалец. А един италиански философ му отговаря: точно обратното – днес печеливш се оказва единствено германският модел, пише Дойче веле. Кой от двамата е прав?

0,,17051927_401,00

Френският философ, антрополог и демограф Еманюел Тод отдавна привлича вниманието с радикалните си тези. Навремето той прогнозира залеза на САЩ като световен лидер, завръщането на Русия на голямата сцена, но и светлата перспектива пред тандема Германия-Франция. Днес Тод остро критикува актуалното развитие на ЕС и особено ролята на Германия. Дотам, че неколцина участници в интелектуалната дискусия дори го наричат „германофоб”. Предлагаме ви част от неговите тези, изложени в интервю пред германския „Ди Цайт”, както и репликата на италианския философ Анджело Болафи.

„Не гласувах на евроизборите, защото надеждата за една Европа на свободните, равноправни и сближаващи се нации е вече мъртва“, казва Еманюел Тод, според когото Франция би трябвало да излезе от еврозоната.
„Всички слушат Германия“

„Днес японците печатат пари, за да се справят с кризата. Така постъпват и американците, дори швейцарците. В същото време еврото и политиката на икономии разрушават обществата в Южна Европа. Елитите и индустрията се изтеглят от тези страни, младите хора нямат работа и не раждат деца. А тези, които са напуснали родината си, няма да се върнат. Наскоро списание „Шпигел” с радост писа за надарените южноевропейци, които пристигат в Германия. За мен като демограф фактът, че Германия изцежда тези хора, е лош колкото войната. Когато наблюдавам Европа, аз се чувствам като част от разказа на Кафка „Метаморфозата”: заспиваш дребен чиновник и се събуждаш огромно насекомо. Това е днешна Европа. Заспиваш като гражданин на свободна европейска нация и се събуждаш в една йерархична система, където гърците, португалците, испанците и италианците са граждани втора ръка, французите някак се измъкват като номер две, а всички слушат истинския лидер – Германия. (…)

Днес се намираме във фаза на раздалечаващите се нации. Преди да настъпи тази фаза, дълги години вярвахме в сближаването между нациите. Европейският проект се роди тъкмо от тази вяра. Но глобалната конкуренция доведе до перманентно състояние на икономическа война, което раздели нациите на силни и слаби и наложи в Европа една нова йерархия. (…)

За да разберем какво се случва днес в Европа, трябва да съберем смелост и поради чисто прагматични причини да започнем отново да мислим в старите национални стереотипи. Днес англичаните често пъти приличат на своя собствена карикатура – това, разбира се, важи и за французите. Междувременно обаче и германците са на път да се превърнат в своята някогашна карикатура. През 20-ти век видяхме, че германската култура в съюз с една невероятно практична ефективност може да доведе до временна парализа на колективното поведение. Днес Германия навярно допуска подобна грешка. Тя отново с невероятно практична ефективност преследва една цел, последствията от чието постигане са необозрими. (…)

Германия руши демокрациите в Южна Европа?

Днес в Германия демокрацията функционира добре само защото Германия има доминантна позиция в Европа. В този смисъл Германия прилича на етническа демокрация, а германците – на демократичен народ-властелин. Те се мислят за големи демократи, но всъщност, със съдействието на Франция, разрушават демокрациите в Южна Европа. Германия живее с един сбъркан образ за самата себе си. Несъзнателно, по един недраматичен начин, без заплахи и смърт, германците са на път отново да поемат онази своя роля, която довежда до катастрофа за европейците, но и за самите германци”, казва Еманюел Тод.

Според него в дъното на всичко е привързаността на германците към дисциплината, както и склонността им с голяма ефективност да решават частични проблеми, вместо да огледат целокупната картина на живота.
„Сриването на Европа ще ни изненада. Никога досега не е имало толкова богати, толкова застарели и толкова високо образовани общества, колкото в днешна Европа. Как обаче изглеждат враждите между стари народи, които не водят войни? Навярно една голяма част от Европа ще намрази Германия, а Германия няма да разбира защо. А може би много държави ще откажат да си плащат дълговете – в известен смисъл това ще бъде една сенилна война”, посочва френският интелектуалец.

Тезите на Еманюел Тод закономерно предизвикаха дискусия в Германия, където на критика беше подложено най-вече понятието „народ-властелин”, използвано от френския философ. Италианският му колега Анджело Болафи също оспорва това понятие и твърди, че възгледите на Тод крият много противоречия. Според него драмата в момента е съвсем друга: духовната и политическа обърканост на много интелектуалци в Европа. Ето част от аргументите на Болафи:

Предимствата на германския модел

„Убедените европейци трябва най-сетне да излязат от летаргията си. Те са длъжни да събудят за нов живот геополитическия и духовен потенциал на „проекта Европа”. И да се запитат дали пък (обратно на преобладаващото мнение) еврокризата всъщност не ги е сближила. Днес предизвикателствата пред Европа произтичат не от миналото, а от икономиката, от демографията и от актуалните дипломатически задачи. Друго предизвикателство е радикалното разноречие между Европа и САЩ по определени аспекти от Споразумението за свободна търговия.

Четвърт век след падането на Берлинската стена „германският въпрос” отново стана актуален. За разлика от миналото обаче, днес тази страна преживява необичайна и изненадваща метаморфоза. Оказва се, че германският модел се справя много по-добре с предизвикателствата на глобалния пазар – в сравнение със средиземноморските страни, където моделът е анархистичен и обременен от конфликти, както и в сравнение с англосаксонските страни с техния либерален Манчестърски капитализъм. Германия – освен всичко друго, успя да опази социалните, икономически и нормативни достижения, които са типични за европейския модел.
Германия, която навремето беше „трудното дете” на Европа, днес носи принципа на надеждата. Страната, която е отговорна за историческата трагедия на 20-ти век, днес трябва да поеме трудната и рискована задача с мъдрост и далновидност да доведе Европа до голямата ѝ цел – единението. Дали Германия е готова да поеме тази задача? Или пък ще се скрие зад историческата си вина и ще се отпусне в обятията на илюзията, че може да се превърне в една голяма Швейцария?” – пита в края на есето си италианският философ Анджело Болафи.

 
 

Теленор призовава бизнеса в България да работи с хората с увреждания

| от chr.bg |

Теленор призова бизнеса в България да работи по-активно с хората с увреждания, като сподели с представители на социално-ангажирани компании своя ценен опит от работата си по програмата Open Mind, както в България, така и на централно ниво. Представители на телекома разказаха за това какви са стъпките, които една организация трябва да направи, за да бъде успешна за всички заинтересовани страни подобна инициатива, какви са спецификите при адаптирането на сградата, подбора на служителите, работата с тях и развитието им като личности и професионалисти.

Инициативата Open Mind дава възможност на хора с увреждания да повишат квалификацията и конкурентоспособността си чрез работа. Теленор обяви старта на третото издание на програмата, в което тази година трима нови служители ще се присъединят към екипа на телекома. Днес те бяха представени от главния изпълнителен директор на компанията Оле Бьорн Шулстъд и бяха приветствани от колегите си в звена „Клиентски жалби“, „Обслужване на клиенти“, „Устойчиво развитие“. Те ще работят по конкретен проект за период от две години, а Теленор ще им осигури отворена и достъпна работна среда и съответното за заеманата позиция финансово възнаграждение. През този период участниците ще могат да обогатят знанията и уменията си, да се учат от най-добрите професионалисти в Теленор и да натрупат опит и увереност. След приключване на участието си, те ще получат възможност да останат на постоянна работа или подкрепа за професионална реализация извън компанията.

Telenor Open Mind_1

Програмата за хора с увреждания се провежда ежегодно като част от дългосрочната стратегия по корпоративна отговорност на Теленор и глобалната инициатива на Теленор Груп Open Mind. През 2015 година компанията посрещна първите петима участници в програмата, които работиха в дирекциите „Управление на процеси“, „Правни отношения“, „Финанси“, „Технологии“ и „Грижа за клиента“, а през 2016 следващата вълна от участници – отново петима на брой се присъединиха към екипите на „Човешки ресурси“, „Грижа за клиента“, „Маркетинг“.

Telenor Open Mind_2

 
 

Какъв цвят трябва да са дните на българина вместо черния петък

| от |

Как се стига една нация? Като й вземеш всичко! Ето, ние всичко им взехме на тези американци! Халоуина, интернета, думите, а сега и черния петък.

Единственото хубаво на руснаците са рускините. Но и това, че създават своя версия на всичко, което се създава на света. Нека направим като тях.

Нека създадем свои цветове за дните от седмицата, а не да сме индиго на американският пропаганден циркуляр! Вие знаете ли, че патента на eMag върху „Черен петък“ е подпечатан лично от Тръмп в резиденцията на Тодор Живков в Правец!

Сив понеделник

Защото е понеделник, то само се подразбира.

Зелен вторник

Гади ти се във вторник, защото почнатото през събота и неделя вече се е изпарило, а трябва да изкараш още 100 дни до следващата почивка.

Жълтата сряда

Задъхваш се. Краят е близо, въпреки че вече беше веднъж в понеделник и поне три пъти във вторник. Също така нямаш апетит, ама то с тая заплата и да имаше…

Жълтото слънце на червен фон четвъртък

Защото четвъртък е малкият петък.

Бяло-зелено-червен петък

Защото, когато си див от щастие, си най-себе си, най-българин. Тука няма нужда от намаления, защото има пазарлъци.

И защото единственият магазин, който се посещава в петък, е кръчмата и там сме шопохолици.

Бялата съботa

Лежиш като замръзнал цял ден. Трибагреният петък е минал прекалено успешно и се чувстваш все едно хора са вървели върху теб.

Цветна неделя

Парадоксална ситуация. Мислиш си, че понеже е неделя всичко трябва да е наред, но всъщност дълбоко вътре в теб живее една тъга и бъдещо разочарование. Можеш да го усетиш в корема си.

Успех другата седмица.

 
 

Бойка Велкова и Мария Каварджикова са „Две“ за стотен път

| от chronicle.bg, БТА |

Бойка Велкова и Мария Каварджикова ще бъдат „Две“ за стотен път в Народния театър „Иван Вазов“ тази вечер - в 19.30 ч. на Сцена на 4-ия етаж двете талантливи актриси от първата ни трупа ще изиграят стотното представление по текст на Таня Шахова, съобщават от театъра.

В спектакъла под режисурата на Юрий Дачев участват също Ева Тепавичарова и Цветомира Даскалова, които се редуват в ролята на Безмълвната жена. „Две“ разказва историята на две титанични жени, свързани от любовта си към един мъж – Боян Пенев, и не само – Дора Габе и Елисавета Багряна. Бойка Велкова /Габе/ и Мария Каварджикова /Багряна/ въвеждат зрителите във вълнуващото съпреживяване на двете именити поетеси и интелектуалки, които съдбата събира в Дома на Съюза на писателите в Хисаря. Спомените и любовта ги сближават, раздалечават и събират отново. . .

DSC8321

„Има личности, които благодарение на страхопочитанието на пишещите, се превръщат в легенди с втвърдена политура. „Две“ не е текст с такива намерения и за мен това е ценно негово качество. Смешно е човек, който се занимава с театър, да вярва, че може да постигне цялата истина за хора, които ги няма, при това толкова многолики като Елисавета Багряна и Дора Габе.

DSC8790

Сцената не е място за спиритически сеанси, нейните възкресения са други – чрез игра и приемане на човешките несъвършенства като приближаване към света на големите“, казва Юрий Дачев за спектакъла, посветен на 120-годишнината от рождението на Елисавета Багряна и 125-годишнината от рождението на Дора Габе.

 

Следващото представление на „Две“ е на 11 декември.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.