shareit

Германия праща самолети над Сирия

| от chronicle.bg |

Германският парламент одобри военната намеса на Бундесвера срещу терористичната организация „Ислямска държава“ в Сирия.

До 1200 германски войници ще се включат в борбата срещу терористите до края на 2016 г.

Берлин ще осигури разузнавателни самолети и една фрегата за подпомагане на силите на военната коалиция, ръководена от САЩ, в конфликта в Сирия.

Мандатът беше гласуван с подкрепата на 445 депутати, против се обявиха 146, а седем души се въздържаха.

Гласовете в подкрепа на военната намеса в Сирия дойдоха почти изцяло от парламентарните групи на управляващата коалиция на Християндемократическия съюз и Социалдемократическата партия.

Разузнавателните полети над Сирия на германските самолети „Торнадо“ трябва да започнат още през януари 2016 г.

Въпреки полетите на военната авиация Германия няма да се включи в бомбардировките на коалицията.

Германската фрегата „Аугсбург“ също ще бъде изпратена в Средиземно море, за да помага на френския самолетоносач „Шарл дьо Гол“.

Страната ще осигури самолет за презареждане с гориво, който ще позволи по-продължителни въздушни операции срещу целите на „Ислямска държава“.

Целта на операцията ще бъде „предотвратяване и елиминиране на терористични актове“, а основната мисия на германската армия ще бъде военна подкрепа за партньорските сили на Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени