Германия поиска Евро 2024

| от |

В Германия са уверени, че ще спечелят домакинството на европейското първенство по футбол през 2024 година. Президентът на Германския футболен съюз Волфганг Нирсбах е оптимист за кандидатурата на страната.

„Най-амбициозната ни цел е да спечелим домакинството на Евро 2024 и сме тотални оптимисти за постигането й“, коментира Нирсбах на пресконференция по повод плановете на футболния съюз за следващото десетилетие.

Нирсбах не вижда проблем във факта, че Берлин или Хамбург ще кандидатстват за домакинството на Олимпиадата през същата 2024 година. Германия разполага с отлична инфраструктура след провеждането на световното първенство през 2006 година и няма нужда от построяване на допълнителни стадиони.

„С новия формат на европейското първенство се играят 51 мача. Това означава, че ни трябват 10 стадиона. Твърдо сме убедени, че не ни трябват нови съоръжения“, коментира Нирсбах. / News7

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…

 
 

Леонардо ди Каприо трябва да върне Оскара (но не неговия)

| от chronicle.bg |

Леонардо ди Каприо трябва да върне статуетка Оскар по нареждане на федералните служби. Но тя не е тази, за която си мислите.

През 2016 година ди Каприо спечели награда на Академията в категория Най-добър актьор за ролята си в „The Revenant“ и така сложи край на меметата и шегите по негов адрес. 

Преди да извоюва дългоочакваното отличие, Леонардо е бил номиниран за приза общо 5 пъти: Най-добра поддържаща роля за „What’s Eating Gilbert Grape“, три пъти Най-добър актьор и веднъж като продуцент, когато „The Wolf of Wall Street“ беше номиниран за Най-добър филм.

Оказва се обаче, че Леонардо ди Каприо има и още един Оскар. Той е на Марлонд Брандо за ролята му в „On the Waterfront“ през 1954. Според вестник The New York Times, актьорът получава статуетката като подарък от малайзийския финансист Джо Лоу, който в момента е съден за измама срещу инвестиционен фонд. Ди Каприо трябва да върне и останалите подаръци, които Лоу му прави, включително картина на Пабло Пикасо и колаж на Жан-Мишел Баския.

Оскарът на Брандо изчезна от дома му в Холивуд и по-късно беше купен от Лоу за $600 000 от дилър на филмови сувенири. Някой биха казали, че е много, други биха казали, че е малко, но оказва се, че Academy of Motion Picture Arts and Sciences може да купи статуетката от правителството за $1. Това, разбира се, след као разследването приключи – а то може да се проточи дълго.

Ди Каприо не е единствената знаменитост, която получава такива подаръци от Лоу. Той купува прозрачно пиано от Crystal Music Company и го подарява на Миранда Кер. Манекенката, разбира се, трябва да го предаде, но понеже е трудно да го изкара от къщата си, то ще трябва да остане там поне засега.

Междувременно Лоу се укрива като мнозина смятат, че е в Китай. 

Феновете на Леонардо няма от какво да се притесняват – неговият Оскар си остава при него. Не е екзотична практиката богати финансисти и продуценти да правят скъпи подаръци на звезди, но няма да навреди към тези подаръци да се подхожда със съмнение.

 
 

6 от най-добрите комедии на 2018 г.

| от chronicle.bg |

Отиващата си година определено беше достатъчно пъстра, поне що се отнася до жанровото и тематичното разнообразие в киното. Днес обръщаме внимание на един от най-гледаемите жанрове от създаването на киното, до днес. Комедиите.

Не смешните филми. Макар това да са две сходни за много зрители понятия, невинаги е така. Комедията понякога може да бъде смешен филм. Но за един филм не е достатъчно да бъде смешен, за да го бъде комедия. Освен разбира се, ако не искаме да го оценим по-високо, отколкото заслужава.

Добрата комедия може да предложи много повече от смях и за щастие през изминалите месеци видяхме нагледни примери за такива филми. Днес те вече доминират списъците с награди и оглавяват боксофис класациите.

И няма нищо по-добро от това да видиш голям режисьор като Йоргос Лантимос да се справя с проблемите на две объркани жени, които ще си оскубят косите (и душите, ако можеха) за своята любимка. Това е комедия, която заслужава да оглавява класациите, защото освен смях, донася и естетическа наслада на зрителя – на визуално, актьорско, режисьорско, драматургично ниво.

На базата на мненията на критици, медии и нашият скромен вкус, подбрахме 6 от най-добрите комедии на 2018 г. Можете да ги видите в галерията горе.

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.