Германия като данъчен рай

| от |

Който печели много, но иска да внася колкото може по-малко данъци, търси оазиси за парите си – като например Германия, където властите се оказват крайно благосклонни към онези, които предпочитат да не плащат, пише Дойче веле.

Германия е рекордьор – и то не само на футболния терен или в продажбите на автомобили. Организацията Таx Justice Network /TJN/ оповести класация на данъчните оазиси в света, в която Германия е доста напред – на осмо място, което означава, че изпреварва дори британския остров Джърси и Панама. Неоспорим лидер в тази класация впрочем е Швейцария.

Tax Justice Network е международна неправителствена организация, която се застъпва за глобална данъчна справедливост и разпространява информация за установените нарушения. През 2012, например, от организацията обявиха, че укритите данъци в световен мащаб възлизат на до 280 милиарда евро годишно.

За целите на актуалната си класация, неправителствената организация e проучила в коя страна е най-лесно да се прикрие произхода на парите. След което тази „инфраструктура на данъчните измами“ е съпоставена с ролята, което съответната държава играе в международния финансов обмен. Така Германия, по силата на икономическата си значимост, попада в първата десятка.

tax-haven

Биотоп за измамници и други престъпници

Водещото място на Германия се дължи на факта, че във Федералната република е относително лесно да се укриват печалби, казва Маркус Майнцер, който е сред авторите на класацията на TJN. Така например фирмите не са длъжни непременно да публикуват годишните си финансови отчети – съществува специална клауза за изключения, която им позволява да се въздържат от подобна публичност.

Оттам нататък е много трудно да се разбере какво точно правят фирмите, какъв е оборотът им и колко данъци плащат, посочва Майнцер. И отбелязва, че в други държави ситуацията е по-различна – там от фирмите принципно се изисква да представят годишен отчет.

Съществуващият в Германия регламент улеснява не само прикриването на размера на печалбите и приходите, но и на произхода на парите. Освен това фирмите не са задължени да разкриват които са действителните им собственици. От всичко това ползи извлича най-вече организираната престъпност – в Германия годишно се изпират между 29 и 57 милиарда евро, предполагат експертите. А печалбите са за поръчителите: мафиотски организации, корумпирани политици, диктатори.

„Ползата“ от пролуките в системата

Наистина ли Германия е данъчен оазис и рай за измамници, престъпници и мафиоти? Председателят на синдиката на германските данъчни служители Томас Айгенталер не е съгласен с тази формулировка и говори за „пролуки, от които някои с възползват“. Една от тези пролуки например е липсата на достатъчно кадри във финансовата и в данъчната администрация. Айгенталер дори смята, че персоналът в тези служби е изкуствено свит. За броя на служителите има разчети, но финансовите министри на федералните провинции не се придържат към тях. И се получава така, че във финансовите служби работят между 80 и 85 процента от действително необходимия брой хора.

Че германската данъчна система не е особено ефективна става ясно от разкритата наскоро информация, че банките не са отчели коректно пред държавните власти над 10 милиарда евро данък върху капиталовите печалби. Показателен е и случаят с президента на „Байерн“ /Мюнхен/ Ули Хьонес, укрил от данъци няколко милиона евро.

Uli Hoeness

Швейцария със строгата си банкова тайна неслучайно е номер едно в класацията на данъчните оазиси, но междувременно Германия се е превърнала в предпочитано място за швейцарците, желаещи да укрият приходите си, сочат данните на TJN. При това положение обвиненията към Швейцария – че подпомагала данъчните злоупотреби, както бе заявил бившият германски финансов министър Пеер Щайнбрюк, са „върхът на лицемерието“, според оценката на Маркус Майнцер.

Тъй като от една страна политиците ползват тайно придобитите информации за данъчни измами като тези от „Офшорлийкс“, но от друга не са готови да приемат реформи, които биха обезсмислили този начин на разкриване на данни. От различията в европейското данъчно законодателство се възползват най-вече големите международни концерни, които намират и най-добрите методи за избягване на данъчното облагане.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.

 
 

Бившата Мис Вселена, която превърна Despacito в световен хит

| от chr.bg |

Лудостта по Despacito още не е напълно отминала. Повярвайте ни, няма как да не я чуете по морето и това лято.

Обожавана от едни и втръснала на други, няма как да не признаем обаче, че Despacito се превърна в тотален хит и покори целия свят.

Песента има вече над 5 милиарда (!) гледания в YouTube и още безброй милиарди пускания по телевизии, радиа, барове и купони.

Колкото и мелодична и заразяващата да мелодията обаче, клипът също не е лош. Вярваме, ще се съгласите.

Красивите жени, които се поклащат изкусително в ритъма на латино музиката, със сигурност, са допринесли за част от милиардните гледания в YouTube. А една от тях дори има титла заради красотата си.

Главната героиня в клипа е Зулейка Ривера, която през 2006 година, когато бе само на 18, бе коронясана за Мис Вселена.

Оттогава, вече 30-годишната ослепителна пуерториканка се изявява като модел, телевизионна водеща и актриса и стартира собствена колекция бански костюми.

Ривера има седемгодишен син – Себастиан Хосе Бареа Ривера, от баскетболиста Джей Джей Бареа, но двамата отдавна вече не са заедно.

А ако фактите, че се казва Зулейка, че е бивша Мис Вселена и че е звездата от клипа на Despacito, не са ви достатъчни, вижте повече в галерията.

 
 

Ако филмът „Шрек“ беше сниман в България

| от |

Днес преди 17 години се състои премиерата на филма „Шрек“. Той не е най-добрият филм на света, но е хубав филм, поучителен. Как да го осмислим обаче през нашата си родна призма? Тук нямаме дракони, нямаме огрета, нямаме и официални принцове с тежък едипов комплекс. Затова ни е нужно по-друго четене – такова, което би ни позволило да му се насладим дори повече! Нека сега с вас проследим едно такова четене – българско.

На поляната пред блока на Шрек се установява катун. Катунът е голям, а Шрек е сам – брат му бере ягоди. Шрек се чуди дали да не го изчака да се върне преди да иде да разгледа катуна. Брат му обаче бере ягоди в Англия и ще се връща чак другата зимата (живот и здраве) – много време е това. Героят ни изчакал добродушно 5-10 минути, но катунът не си отива и не си отива. Ах, трябва да се направи нещо, не може така!

Шрек е бесен и краде магаре!

Размишленията му това магаре някакъв проблем ли има или само така си изглежда са прекъснати от лакардия с кларинети и тъпани организирана в катуна. Този проклет катун! Време е да се говори с кметския наместник на царството за ситуацията пред блока. И тръгнал Шрек към Общината. Взел и магарето, че било 16:00 часа и хората се прибирали вече от работа. Цялото царство било в задръствания!

***

На състоялата се среща на нормално равнище и отворени врата да се проветрява, кметският наместник казал на Шрек, че трябва първо да му свърши една работа и след това чак ще оправи катуна. Шрек стиска зъби, каквито са му останали, и приема.

Работата е Шрек да иде да вземе любимата на кметския наместник ракия от лош, побъркан и огнедишащ казан за ракия. Вдига се Шрек и отива през девет не, но през четири къщи в петата и директно влиза. Стражът на къщата, въоръжен с лопата за въглища, напада несправедливо Шрек! Нашият герой обаче е високо маневрен заради акцента, който комунизмът обръща върху физическото възпитание, и успява да избегне наглите атаки на врага-страж на къща. Магарето също участва в настъпилия въргал – оказва се, че няма проблем, а само така си изглежда. Шрек се домогва до казана, скрит прилежно в гараж. Начинът, по които успява да стигне до него, е през широко отворените врати. „Не вари ракия на затворени врати“ е старо местно поверие.

Когато взима ракията в ръцете си обаче, случва се нещо магическо! Шрек чувства топлина в гърдите си. Мека топлина. „Да не би… Да не би това да е… Любов?“ Шрек е положително стреснат. Защото това действително е любов!

Шрек взима ракията и магарето, връща се в дома си и я споделя с катуна. Край.

 
 

Сараевските Ромео и Жулиета: поуката?

| от chronicle.bg |

Човечеството не е способно да опази голямата любов. Колкото и да се говори за нейното всемогъщо действие, в крисизни времена, дори сила като любовта няма място. Трагедията „Ромео и Жулиета“ на Шекспир е художественият сюжет, който изследва тази тематика. А ние мислим над нея вече векове наред, връщаме се непрестанно към мотива и всеки си мисли колко е глупаво двама влюбени да попаднат в плен на обстоятелствата.

Близо 4 века са минали откакто Шекспир създава най-великата любовна история на всички времена. Но само 25 години ни делят от момента, в който съдбата на Ромео и Жулиета се разиграва в реална обстановка. Това е почти днес, на фона на столетията, изминали от написването на трагедията. Някои си мислят, че сме напреднали в развитието си, но историята на Бошко Бркич и Адмира Исмич е недвусмислена. Поуките са на лице, теорията е неоспорима, практиката – трудно осъществима.

А фактите говорят достатъчно, затова може би е хубаво да бъдат припомняни.

Вечерта на 18 май 1993 г. Един сърбин и една босненка осъществяват мечтата си – да избягат от Сараево към Сърбия в търсене на по-добър живот, далеч от войната. Различните им произход и религии правят бъдещото им съжителство на практика невъзможно. Адмира и Бошко са на 25 години и са заедно от девет години. Родени са в знаковата за цял свят 1968 г. Учат заедно химия и по време на учението започват връзка, а след завършването се сгодяват. Всички недоумяват как може мюсюлманка и християнин да искат да създадат семейство. Различни са и като произход, и като характер – Адмира е дива, не прилича на останалите момичета, може да оправи мотоциклет и обича да се забавлява. Бошко е по-различен – чаровен, мил, обича уединението и тихите сбирки. Младите, които се запознават в навечерието на новата тогава 1984 г. Не се интересуват от мнението. Девет месеца преди смъртта си се местят да живеят заедно.

След избухването на на гражданската война в Босна и Херцеговина остават в Сараево, който тогава е под обсада. Животът е под постоянна заплаха. Хората не могат да ходят свободно по улиците, защото снаряди падат непрекъснато и навсякъде – на площадите, на пазарите, върху жилищните сгради. Майката на Бошко е избягала преди злощастните събития, но той остава заради Адмира. За да му се отплати, че не я е изоставил, тя решава да замине с него към Сърбия.

Четиринадесет месеца след избухването на войната, чрез познанства в сръбската армия, Бошко уговаря на теория безопасното им преминаване през града. През нощта между 18 и 19 май, двамата трябва да прекосят моста Връбаня над река Миляцка и никой да не ги спре. Мястото е ничия земя – на границата между враждуващите лагери.

Докато прекосяват моста обаче, срещу тях е изстрелян снаряд, който убива Бошко на място, а Адмира е смъртоносно ранена. След като е уцелена, тя пропълзява и прегръща тялото на Бошко, след което загива. След време двамата ще станат известни като сараевските Ромео и Жулиета. Но не и преди абсурдът да продължи.

Човекът, който разказва историята им на света е Кърк Шорк – кореспондент на „Ройтерс“, изпратен да отразява войната. Първоначално прави снимка на две тела, лежащи в ничията земя и продължава задълженията си. От редакцията обаче насочват вниманието му към снимката, която им изпраща, и той се доближава на безопасно разстояние до мястото. Докладът, който изпраща е с дата 23 май и съобщава за две мървти тела, „вкопчени в последна прегръдка“ на брега на река Миляцка. Никой не може да прибере телата им и те ще останат така още един ден – общо шест дена от 18 до 24 май. В доклада още се съобщава за труп намиращ се наблизо, който не е прибран от пет месеца.

Босненците обвиняват сърбите, сърбите – босненците. Никой не поема отговорността.

Родителите на Адмира научават два дена след убийството. Разбират от журналисти от радиото, които им се обаждат, за да потвърдят смъртта на Бошко. Родителите искат само едно – да приберат телата на децата си и да ги погребат заедно. Но никой не позволява на врага да навлезе в ничията територия.

Накрая е постигнато споразумение и телата са погребани в сръбско гробище извън Сараево. През 1995 г. са преместени в гробището в Сараево.

Кърк Шорк е застрелян от млад войник през 2000 г. В Сиера Леоне. Прахът му е разделен на две части – едната е положена във Вашингтон, а другата е до гроба на двойката, която той увековечава – двамата души, за които той пише: „в страна, полудяла от воюване, двамата бяха луди един за друг.“

Днес се навършват 25 години от смъртта на Адмира и Бошко. А поуките? Те са ясни и без да ги артикулираме.