shareit

Германия като данъчен рай

| от |

Който печели много, но иска да внася колкото може по-малко данъци, търси оазиси за парите си – като например Германия, където властите се оказват крайно благосклонни към онези, които предпочитат да не плащат, пише Дойче веле.

Германия е рекордьор – и то не само на футболния терен или в продажбите на автомобили. Организацията Таx Justice Network /TJN/ оповести класация на данъчните оазиси в света, в която Германия е доста напред – на осмо място, което означава, че изпреварва дори британския остров Джърси и Панама. Неоспорим лидер в тази класация впрочем е Швейцария.

Tax Justice Network е международна неправителствена организация, която се застъпва за глобална данъчна справедливост и разпространява информация за установените нарушения. През 2012, например, от организацията обявиха, че укритите данъци в световен мащаб възлизат на до 280 милиарда евро годишно.

За целите на актуалната си класация, неправителствената организация e проучила в коя страна е най-лесно да се прикрие произхода на парите. След което тази „инфраструктура на данъчните измами“ е съпоставена с ролята, което съответната държава играе в международния финансов обмен. Така Германия, по силата на икономическата си значимост, попада в първата десятка.

tax-haven

Биотоп за измамници и други престъпници

Водещото място на Германия се дължи на факта, че във Федералната република е относително лесно да се укриват печалби, казва Маркус Майнцер, който е сред авторите на класацията на TJN. Така например фирмите не са длъжни непременно да публикуват годишните си финансови отчети – съществува специална клауза за изключения, която им позволява да се въздържат от подобна публичност.

Оттам нататък е много трудно да се разбере какво точно правят фирмите, какъв е оборотът им и колко данъци плащат, посочва Майнцер. И отбелязва, че в други държави ситуацията е по-различна – там от фирмите принципно се изисква да представят годишен отчет.

Съществуващият в Германия регламент улеснява не само прикриването на размера на печалбите и приходите, но и на произхода на парите. Освен това фирмите не са задължени да разкриват които са действителните им собственици. От всичко това ползи извлича най-вече организираната престъпност – в Германия годишно се изпират между 29 и 57 милиарда евро, предполагат експертите. А печалбите са за поръчителите: мафиотски организации, корумпирани политици, диктатори.

„Ползата“ от пролуките в системата

Наистина ли Германия е данъчен оазис и рай за измамници, престъпници и мафиоти? Председателят на синдиката на германските данъчни служители Томас Айгенталер не е съгласен с тази формулировка и говори за „пролуки, от които някои с възползват“. Една от тези пролуки например е липсата на достатъчно кадри във финансовата и в данъчната администрация. Айгенталер дори смята, че персоналът в тези служби е изкуствено свит. За броя на служителите има разчети, но финансовите министри на федералните провинции не се придържат към тях. И се получава така, че във финансовите служби работят между 80 и 85 процента от действително необходимия брой хора.

Че германската данъчна система не е особено ефективна става ясно от разкритата наскоро информация, че банките не са отчели коректно пред държавните власти над 10 милиарда евро данък върху капиталовите печалби. Показателен е и случаят с президента на „Байерн“ /Мюнхен/ Ули Хьонес, укрил от данъци няколко милиона евро.

Uli Hoeness

Швейцария със строгата си банкова тайна неслучайно е номер едно в класацията на данъчните оазиси, но междувременно Германия се е превърнала в предпочитано място за швейцарците, желаещи да укрият приходите си, сочат данните на TJN. При това положение обвиненията към Швейцария – че подпомагала данъчните злоупотреби, както бе заявил бившият германски финансов министър Пеер Щайнбрюк, са „върхът на лицемерието“, според оценката на Маркус Майнцер.

Тъй като от една страна политиците ползват тайно придобитите информации за данъчни измами като тези от „Офшорлийкс“, но от друга не са готови да приемат реформи, които биха обезсмислили този начин на разкриване на данни. От различията в европейското данъчно законодателство се възползват най-вече големите международни концерни, които намират и най-добрите методи за избягване на данъчното облагане.

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

| от |

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор

Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.

Pollution over the city

Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.

Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860

Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.

Dark silhouettes of industrial port cranes, Danube River

 

И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.

Dunav-roma_1-0

Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА

В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Най-голямото оръдие, използвано в битка – Тежкият Густав

| от |

Тежкият Густав (на немски: Schwerer Gustav) е гигантско немско оръдие, разработено в края на 30-те години от компанията Krupp в Рюгенвалде като изричната му цел е да унищожи основните укрепления на френската линия Мажино (За историята как германците „пробиват“ линия Мажино прочетете Непробиваемата защита на Франция) – най-силното укрепление по това време. Снарядите на оръдието трябва да пробият седем метра стоманобетон или метър броня и то от разстояние отвъд обхвата на френската артилерия. Инженер на Krupp Ерих Мюлер изчислява, че е нужно оръжие с калибър около 80 см, което да изстрелва снаряд с тегло 7 тона от цев с дължина 30 метра. Такова оръжие би тежало над 1000 тона. Размерът и теглото означаваха, че за да може да се движи, ще трябва да ползва няколко железопътни коловоза. Krupp подготви планове за калибри от 70 см, 80 см, 85 см и 1 м.

Нищо повече не се случва до март 1936 г., когато по време на посещение в Есен Адолф Хитлер пита за възможностите на гигантските оръжия. Хитлер не поема ангажимент за ползването на такова оръжие, но се започва работата по създаването на 80-сантиметровия модел. Плановете му са завършени в началото на 1937 г. и след одобрение изработката на първия топ започва в средата на 1937г. Технически усложнения при работата с такива масивни парчета стомана стават причина първоначалният краен срок – в началото на 1940 г. – да не може да бъде изпълнен.

Krupp обаче създава тестов модел в края на 1939 г. и го праща на тестовата площадка в Хилерслебен. Там се тестват пробивните му възможности – изстреляния 7,1-тонен снаряд успява да пробие желаните 7 метра бетон и еднометровата броня. Когато тестовете са завършени в средата на 1940 г., започва да се разработва превозът. Алфрид Круп, на чийто баща е кръстено оръдието, лично приема Хитлер на тестовата площадката в Рюгенвалде по време на официалния процес за приемане на Густав в началото на 1941 г.

Поръчани са две оръдия. Първият снаряд е изстрелян от първото готово оръдие на 10 септември 1941 г. в Хилерслебен. През ноември 1941 г. то е откарано в Полша, където са извършени осем допълнителни изпитателни стрелби с бронепробивен снаряд от 7 100 килограма на разстояние от 37 210 метра.

Оръдието е било монтирано на специално проектирано шаси с 80 колела на два паралелни железопътни коловоза. Krupp кръщава творението си Шверир Густав (Тежкият Густав) на старшия директор на фирмата Густав Круп фон Болен унд Халбах.

Schwerer Gustav shell by Daniel Perez Sutil

Един от снарядите на Густав

Финалното оръдие тежи близо 1350 тона и изстрелва снаряди с тегло 7 тона на около 47 км разстояние. Въпреки че Густав е създаден като част от приготовленията за битката с Франция, не е готов за действие, когато битката започва. В крайна сметка, както знаем, немците принуждават французите да се предадат и без да ги взривяват с гигантския топ.

По-късно Густав е разположен в Съветския съюз по време на битката при Севастопол, част от операция „Барбароса“, където, наред с други неща, унищожава депо за боеприпаси, разположено приблизително на 30 м под нивото на земята. След това оръдието (което се движи по влакови релси) е преместено в Ленинград и може би щеше да е се използва във Варшавското въстание като и други тежки германски обсадни машини, но (отново) бунтът е потушен преди да има нужда от него. Густав е унищожен от германците в края на войната през 1945 г., за да не го вземе Червена армия.

Mallet's mortar

Mallet’s Mortar

Тежкият Густав е най-голямото калибрено оръжие, използвано някога в битката и що се отнася до общото тегло, най-тежкото мобилно артилерийско оръжие създавано някога. Съответно то и изстрелва най-тежките снаряди от всяка артилерийска част. По калибър е надминат само от британският топ Mallet’s Mortar и американският Little David – и двата с 91,5 см дула – но те никога не се използват в битка.

Little-david an US siege mortar world war II

Little David

Дора е второто от двете поръчани оръдия. Някъде в средата на август 1942 г. то бе закарано за кратко при Сталинград, където пристига на 15 км. западно от града. Готово бе да стреля на 13 септември, но се оттегля, когато съветските сили надделяват и когато немците започнали дългото си отстъпление, взимат Дора със себе си.

GeschützDora2

Макет на Дора

Langer Gustav е още по-голяма версия на Тежкия – дълго оръдие с калибър 52-сантиметра и 43-метрова цев. То е било предназначено да изстрелва ракетни снаряди с тегло от 680 килограма на много далечно разстояние – до 190 километра. Това му дава възможност да удари Лондон от Кале, Франция. Високият Густав обаче никога не е довършен, защото е бил повреден, докато го строят, по време на една от многото бомбардировки на Кралските ВВС на Великобритания над Есен.

 
 
Коментарите са изключени