shareit

Гърците ще декларират и бижутата си

| от chronicle.bg |

 

От догодина гърците ще декларират пред данъчните власти златни бижута, скъпоценни камъни, предмети и пари в брой над 15 хиляди евро, ако те се държат по домовете си или в банкови сейфове. Мярката е поискана от финансовото министерство на страната. Предвидено е и въвеждане на задължително подаване на данъчни декларации, предаде БНР.

С въвеждането на процедурата властите целят създаването на електронен регистър за събиране на данни за имотното състояние на данъкоплатците.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Ибн Батута – човекът, пребродил света

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Първата половина на четиринадесетото столетие е вероятно един от най-колоритните периоди в човешката история. Средновековието е достигнало двоя културен и политически зенит. Учени, юристи, философи и пътешественици кръстосват света на длъж и шир, следвайки добре отъпканите търговски и поклоннически маршрути. Картографи рисуват детайлни атласи на познатия свят, мисионери пътуват до краищата на земята за да разнасят свещените слова на своите религии.

Handmade_oil_painting_reproduction_of_Ibn_Battuta_in_Egypt,_a_painting_by_Hippolyte_Leon_Benett.

Снимка: By Léon Benett – Verne, Jules (1878). Les Grands voyages et les grands voyageurs. Découverte de la Terre. Paris: J. Hetzel. Page 81 available from Gallica.Immediate source: http://www.artfinder.com/work/ibn-battuta-in-egypt-hippolyte-leon-benett/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17332982

 

Огромната Монголска империя, разделена на няколко свързани по между си ханства, управлява всички земи от Корея до Унгария, създавайки за първи път в историята едно обединено културно и политическо пространство. Във възход е и Светът на исляма (дар ал ислам). Благодарение на общата вяра и своят лингва франка – арабският, всеки мюсюлманин може да пътува свободно от Индонезия до Мароко и от Кавказ до Кения, без да има особени проблеми с общуването. В този космополитен свят, идеите с пренасят от кервани, поклонници и търговци, мистици, учени и професионални администратори-фрийлансъри. Погледнат от перспективата на глобализацията, светът в началото на XIV век доста напомня на нашият собствен, с единственото изключение на високите технологии.

Консерватизъм и либерализъм, културна приемственост и ксенофобия – човешките общества и тогава се люшкат между приемането и отхвърлянето на „другия“, било то на база вяра, цвят на кожата, пол или социален статус. И тогава, както и днес, високо образованите специалисти в света на правото, лингвистиката и „високите технологии“ са търсени навсякъде, без оглед на техния произход. Владетели, губернатори и религиозни водачи обещават несметни богатства и охолен живот на талантливите служители.

Световният трудов пазар ври и кипи. Арабски учени от Сирия подхранват университети в Андалусия. Професионални администратори от Персия стимулират развитието на институциите в Китай. Занаятчии от Палестина обслужват двора на монголските владетели в Централна Азия. Духовници от Арабия стават имами в Мали, а търговци от Венеция внасят стоки от Индонезия в Дания. Всеки, който е достатъчно дързък, умен и находчив, може да получи светът в краката си.

Ibn_Battuta_Mall_on_2_June_2007_Pict_4

Снимка: By Imre Solt – Dubai Construction Update Part 5 Page 14 at Post 278, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2954584

В този глобализиран, космополитен свят, през 1304 г. се ражда момче, чието пълно име е Шамс ад Дин Абу Абдалла Мухаммад ибн Абдалла ал Лауати ат Танги ибн Батута. Разбира се, за историята, той остава известен само с краткото си, последно име. Роден е в голямото мароканско пристанище Танжер. Родът му произлиза от берберите-амазиги, населяващи Северозападна Африка.

Баща му и предците му са ислямски юристи, вещи познавачи на религиозното право, което в тогавашният ислямски свят е и светско. Танжер е многолюдно пристанище, в което спират кораби от цялото Средиземноморие на път за Атлантическия океан и Северно море. Италиански търговци разнасят стоките си редом с колеги от гръцки, еврейски, арменски и арабски произход. Само на няколко километра отвъд Проливът на ал Тарик се намира Андалусия – розата на ислямската култура, побрала в себе си някой от най-великите учени и поети на онази епоха.

В това космополитно търговско средище, където е роден ибн Батута, разказите за приказни земи на края на света са честа тема за разговор на пътешественици, предприемачи и моряци. Самият Батута поема по стъпките на баща си и следва в учение за религиозно право (мазхаб), подчинено на принципите на Малик ибн Анас (живял VIII век – б.а.). На кратко, в сунитския ислям има 4 големи правни течения – Ханафи, Ханбали, Малики и Шафи‘и. Всяко едно от тях следва определени принципи на последователност по отношение на това кои религиозни текстове и в какъв ред трябва да се използват за тълкуване на правните казуси. Малките възприемат Корана за най-висша правна инстанция, следван от хадисите (притчи за живота на Мухаммад – б.а.) , а след това и правната система, съществуваща в Медина по време на пребиваването на Мухамад там. Учението на Маликите се разпространява в цяла Африка и е доминантното правно направление в по-голямата част от ислямските общности на Черния континент, с изключение на Египет и на земите около Рогът на Африка.

След като завършва базовото си обучение, ибн Батута, тогава 21-годишен, решава да замине зад граница и да потърси реализация на своите правни умения. Благодарение на общото единство на ислямското право, той може да намери реализация като, казано на съвременен език, юрист-фрийлансър. С цел натрупване на опит и опознаване и на другите правни направления в Исляма, ибн Батута решава да съчетае пътуването си със задължителното за всеки мюсюлманин поклонение до Мека (хадж). Планът му е да замине на дългото около 16 месеца поклонение, следвайки сухопътния маршрут по крайбрежието на Северна Африка. Подобно на Монголската империя в Азия, в Северна Африка съществува система от няколко обвързани по между си династии, които владеят цялата територия от Атлантика до Ирак. Най-могъщи сред тях са Мамелюците в Египет, но и владетелите на Либия, Тунис, Алжир и Мароко успяват да поддържат сигурни пътищата в своите земи.

В своите спомени, обобщаващи неговите пътешествия, ибн Батута казва: „Напускам дома си без да имам до себе си спътник, който да ме утешава, нито пък керван, към който да се присъединя. Води ме единствено отдавнашното ми стремление, което изгаря гърдите ми – да посетя тези прочути места. За това намирам упование в този свой стремеж, за да намеря сили да напусна своите близки така, както птица напуска гнездото си. Беше ми тежко да се разделя с тях и всички бяхме обзети от голяма мъка от тази раздяла….“

Батута изминава общо 3200 километра за няколко месеца и през пролетта на 1526 г. достига до едно от най-големите пристанища в тогавашният свят – Александрия. След неколкоседмичен престой, странстващият юрист се отправя към Кайро – перлата на Египет, където разглежда местните забележителности, посещава знаковите джамии и се среща с някои от най-изтъкнатите специалисти по ислямско право. Първоначалният му план е да пътува нагоре по р. Нил, да прекоси пустинните области и да се добере до град Айдаб на Червено море, от където да вземе кораб за Хиджаз. Избувахнето на бунт в югоизточен Египет г принуждава да се върне обратно в Кайро и да предприеме обходно пътуване през Дамаск.

По пътя към главният град на южна Сирия, той преминава през Витлеем и Йерусалим и посещава местните мюсюлмански и християнски светини. Ибн Батута прекарва светия за мюсюлманите месец Рамадан в Дамаск, след което поема на дългото 1300 километра пътуване през пустините към Медина. След като прекарва четири дни там, заминава за Мека, където извършва своя хадж и заслужава титлата хаджия.

Tabriz_School_Shirin

Посещение в Тебриз 1327 г.

Снимка: By AnonymousOriginal uploader was Евгений Ардаев at ru.wikipedia – Transferred from ru.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7849944

В този момент, пътуването на Батута би могло да приключи и той да поеме по обратният път към Мароко – още около 4000 километра. Дори така, той би бил един доста пропътувал за времето си човек. Но духът на ибн Батута е неспокоен, винаги търсещ. В Дамаск е чул историите за могъщата монголска държава на Илханидите, които владеят Кавказ, Ирак и Иран. Приказни градове, сред които перлата на арабския свят – Багдад, го очакват там, отвъд хоризонта и в крайна сметка, изкушението да види местата, за които е чувал, надделяват у него. В средата на ноември, 1326 г., Батута поема на север към Ирак, присъединявайки се към керван, който прекосява пустинята Недж на път за Наджаф. Пристигайки там две седмици по-късно, Батута посещава прочутата гробница на халифът Али, зетят на Мухаммад и основополагаща фигура за шиизма.

От Наджаф, Батута решава да не посети директно Багдад, а първо да се отправи към Персия. За целта, пътешественикът поема на юг по река Тигър и достига Басра, от където пресича Загроските планини и достига до прочутото търговско средище Исфахан. Градът е един от малкото, пощадени от монголските нашествия и заради това се издига като основен възел по Пътя на Коприната. От Исфахан, Батута поема отново на запад, посещава Шираз и в последствие достига Багдад през юни, 1327 г. По това време градът все още се възстановява от опустошението, причинено от монголите през 1258 г. При все това, Багдад остава един от най-забележителните градове в тогавашният свят.

Успява да се включи във владетелския керван, с който Илханидъд Абу Саид поема към северните си владения. Под закрилата на монарха, Батута прекосява централен Ирак, но в последствие решава да направи отклонение на североизток и посещава друг от големите персийски градове – Табриз. От там, Батута пътува се Джизре (дн. Турция) и Мосул, след което отново се насочва към Багдад. В столицата на Илханидите, ибн Батута отново се присъединява към керван, заминаващ за Мека и извършва повторно поклонение в светия за мюсюлманите град, като прекарва там няколко месеца до лятото на 1328 г. Междувременно се възползва от професионалните си умения за да спечели пари, а съприкосновението с местните правни школи му позволява да обогати познанията си и да натрупа значителен престиж.

След неколкомесечния си престой в Мека, Батута заминава за Йемен. Пътува до голямото пристанище Джеда, от където взема кораб, който го откарва на юг. В Йемен, Батута посещава градовете Забид и Таиз, след което се отправя към голямото пристанище Аден – една от перлите на Индийския океан. След като се наслаждава на чудесата на Аден, Батута взема нов кораб и се отправя към пристанището Зейла в северна Сомалия. След две седмици в тези земи, той потегля към Могадишу – днешната сомалийска столица и тогавашно търговско средище.

Батута отбелязва че в Могадишу се произвеждали тъкани, които се изнасяли на длъж и шир в Арабско море и достигали чак до Египет. След като опознава местните нрави и забележителности, Батута поема на юг по т.нар. бряг Суахили. Там той посещава големите пристанища Момбаса и Килуа. Последното място го впечатлява със своята уникална джамия, изградена от „коралови камъни“ – варовикови блокове, запазили в себе си вкаменелости от коралови рифове край бреговете на Африка. И в двата града го впечатлява отличния градоустройствен план и спретнатите сгради, изградени от дървен материал с покриви, покрити с тръстикови снопове.

След като посещава ключовите градове на брега Суахили, Батута взема кораб и използвайки мусонните ветрове плава на север към Оман. Преминава през Мускат и пролива Ормуз, след което пресича Недж и за трети път отива на хадж в Мека. След кратък престой там, Батута отново поема на път. Прекосява Червено море, пътува до Кайро и от там се отправя на север към Анадола. Пътят му минава по крайбрежието на Синай, Палестина и Сирия. Най-сетне, в Латакия, Батута взема кораб, който го откарва до Анталия. В Анадола, Батута се свързва с братствата на ахиите – братства, съчетаващи в себе си духовнически и социални функции, които изобилстват в градовете на Селджушкия султанат Рум. Използвайки тяхната мрежа, през 1330 г., Батута обикаля голяма част от Мала Азия.

В крайна сметка, от Синоп пътува отново с кораб до Тана (Азов) и от там посещава Крим. От Крим се насочва към процъфтяващият търговски център Маджар – едно от ключовите търговски средища на Златната орда (днес градът е разрушен, руините му се намират недалеч от Будьоновск – б.а.). От там, Батута пътува на югоизток, където посещава мобилният владетелски Двор на хан Узбек. След известен престой в обкръжението на владетеля, пътешественикът се насочва на север и посещава Болгар – древната столица на Волжка България. Тук той описва особен търговски ритуал. Местните търговци пътували в замръзналите земи на север към планините Урал.

Там през нощта, те оставяли стоката си на снега и се прибирали в лагера си. На сутринта, стоката я нямало, но на нейно място били оставени ценни кожи, които в последствие се използвали за направата на скъпи облекла и украшения. Тази търговия без пряк контакт грабнала въображението на Батута, но той така и не успял да пътува толкова на север и да я види с очите си.

Bolgar

Снимка: By Alaexis – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2888419

От Болгар, мароканският пътешественик заминава по Волга за Астрахан – голямото средище и врата на търговията между Централна Азия и източна Европа. От Астрахан, Батута пътува заедно с една от съпругите на хан Узбек към нейната родина – Византия. Принцесата е незаконна дъщеря на Андроник III Палеолог и по нейно настояване, един керван заминава за Константинопол, където тя иска да роди своето дете от Узбек. Батута пристига в Константинопол през 1332 г. и прекарва около месец в града, посещавайки Св. София. Там той има възможност да разговаря с местни православни духовници, разказвайки им за пътешествията си в Светите земи. От Константинопол, Батута отново се завръща в Астрахан заедно с византийската принцеса, след което посещава двора на Узбек в град Сарай.

След нов престой, Батута поема на изток. Прекосява степта северно от Каспийско и Аралско море и завива на юг, посещавайки перлите на централноазиатската степ – Бухара и Самарканд. Древните степни средища пленяват въображението на поколения пътешественици и самият Батута не остава безразличен към техните богатства, архитектура и обичаи. В Самарканд, пътешественикът успява да посети двора на хан Тармаширин – владетел на Чагатайското ханство. Славата му на странстващ познават на ислямските догми и право му отварят много врати и той е добре приет от хана. Любовта на Батута към пътешествията отново взима връх и той потегля към Индия през Афганистан, прекосявайки смъртоносните проходи на Хиндокуш, в които по собствените му думи, стотици търговци и роби намират смъртта си, застигнати от ледения гняв на планината.

Трябва да се отбележи, че освен обичайната мотивация за нови места, гледки и чудеса, Батута е привлечен към Индия и от славата на делхийския султан Мухаммад бин Туглук. Смятан за най-богатият мюсюлмански владетел, бин Туглук обявява, че търси начетени мъже, вещи в администрацията и ислямското право за да изгради своето владение сред обитаваните от неверници плодородни земи по поречието на р. Ганг. Пътешественикът прекосява Пакистан и Раджастан, след което достига Делхи. Там той прекарва следващите 6 години, служейки на различни позиции в двора на бин Туглук. Неговите религиозни и морални виждания често го поставят в неудобна ситуация спрямо силните на деня и към 1341 г., Батута търси начин да напусне Делхи и да се отърве от властта на бин Туглук. Отдава му се удобен случай през същата тази година, когато от империята Юен (Китай) пристига делегация, която очаква от двора на Делхи да бъде изпратен посланик до Поднебесната. Батута кандидатства за позицията и поема на път с пищна свита.

Достигайки Каликут в южна Индия, свитата му е застигната от нещастие. Докато той се моли в местна джамия, единият от двата му кораба е потопен от внезапна буря, а другият отплава без него. Страхувайки се да се върне в Делхи без да е изпълнил мисията си, Батута остава в южна Индия, където постъпва при един от местните владетели – Джамал уд Дин, султан на Науаят. След като прекарва няколко месеца там, Батута е принуден отново да бяга, този път заради свалянето на Джамал уд Дин от власт. Мароканецът напуска Субконтинента и заминава за Малдивите.

Наскоро приелите исляма земи се нуждаят от хора със съответната ислямска юриспруденция и Батута вижда шанс да припечелва и живее добре на приказните острови. Оказва се обаче че разкрепостените местни нрави не са му по вкуса. Той така и не свиква с обичая на местните жени да ходят голи от кръста на горе, както и със запазването на много от пред-ислямските традиции и ритуали. След кратко пътуване до Шри Ланка и Южна Индия, Батута отново се връща на Малдивите, но през 1345 г. окончателно напуска островите и заминава за Бенгал. Там, той се среща с легендарният мюсюлмански суфи Шах Джалал – една от водещите религиозни фигури по онова време, почитан и до днес от мюсюлманите в Индия.

От Бенгал, Батута поема към остров Суматра – по това време най-източното владения, управлявано от мюсюлмани, след което минава през Малака и Филипините и достига южен Китай. Първият голям град, който посещава е Цюанджоу в провинция Фудзиен. Батута е впечатлен от доковете за сглобяване на големи кораби, местното производство на коприна и порцелан, както и на факта, че местните използват хартиени пари. По време на престоя си, Батута е подслонен от компактната общност мюсюлмански търговци, която живее там.

Мюсюлманите имали собствен квартал с джамия, пазар и болница. След като прекарва известно време в Цюанджоу, Батута заминава към Ханджоу – един от най-големите градове в тогавашен Китай. За пореден път удивен от мащабите на китайските градове, Батута е подслонен от египетски търговци, които живеят в отделен квартал на града. В последствие, Батута пътува по Големия канал до Пекин, където е приет в двора на император Тогон-темур. След като прекарва близо година в Китай, ибн Батута започва своето обратно пътешествие през 1346 г.

Turkish_-_Tile_with_the_Great_Mosque_of_Mecca_-_Walters_481307_-_View_A

Снимка: By Anonymous (Turkey) – Walters Art Museum: Home page  Info about artwork, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18791209

Пристига в Дамаск през 1348 г., а по стъпките му върви Смъртта. Чумната епидемия помита тогавашния свят, предизвиквайки гибел в мащаби, невъобразими за човешкия ум. Светът на космополитността, безпрецедентния обмен на стоки и идеи рухва. Империите, които са контролирали древните пътища, свързващи Мароко с Корея се сриват една след друга. Десетилетията след избухването на чумата са белязани от затваряне на много от познатите маршрути и залез на големия културен обмен. Ще мине повече от половин век, преди пътищата, които Батута използва, за да обиколи целия познат свят, да започнат да се отварят отново.

Преди да се завърне у дома, Батута посещава още веднъж Мека и достига Мароко едва през 1349 г., преминавайки през Сардиния, Тунис и Тлемцен. Завръщайки се у дома, Батута не намира много от онова, което е оставил зад себе си. Баща му е починал 15 години по-рано, а мнозина са загинали от Черната смърт. След едва няколко седмици в Танжер, ибн Батута отново замисля как да поеме на път. Възможност му се отдава, когато става ясно че кастилският крал Алфонсо XI подготвя кръстоносен поход срещу Гранада. Батута, вече 45-годишен, решава да се запише за доброволец в защитата на Андалусия и заминава за Иберия. Чумата покосява краля на Кастилия и слага край на похода, но Батута решава да не пропусне възможността и превръща своето пътуване в поредната туристическа обиколка, посещавайки всички ключови градове в Южна Испания.

След завръщането си в Танжер, неуморният пътешественик замисля нова експедиция. Този път целта му е да посети Мали. Батута се присъединява към керван, който прекосява безбрежните пясъци на Сахара и достига долината на р. Нигер. По време на своите обиколки в Субсахарна Африка, ибн Батута посещава всички големи градски и търговски центрове в тази част на света, сред които  Тагаза, Гао и Тимбукту. По време на престоя си в оазиса Такедда, Батута е призован от султана на Мароко, Абу Инан Фарис от династията на Маринидите.

Следвайки повелята на своя владетел, ибн Батута завършва своето последно пътешествие и се завръща в Мароко през 1354г. На следващата година, по поръчение на султана, неговите спомени са записани от книжовника Мухаммад ибн Джузай. Тъй като не разполага с лични бележки от пътуванията си, Батута често използва готови пасажи от други съвременни пътеписи за да попълни празнините при описанието на държавите и населените места, които е посетил. Година по-късно, пак по нареждане на Абу Инан Фарис, ибн Батута е назначен за съдя (кадия) – пост, който заема до края на живота си – 1368 или 1369 г.

По време на своите пътешествия, ибн Батута изминава над 117 000 километра, което го превръща в най-дълго странствалият авантюрист на онова време, а и в историята като цяло. Пътуванията му се разпростират върху период от четвърт век, в който той успява да обиколи над 80% от познатия тогавашен свят. По пътя си се жени поне 6 пъти, развежда се четири пъти и оставя след себе си неизвестен брой деца, плод на постоянните му връзки с наложници, конкубинки, робини, проститутки и флиртове със знайни и незнайни жени. Среща се с императори, ханове, султани, емири и религиозни лидери и опознава света по начин, невъобразим преди великата индустриална революция и появата на телекомуникациите.

TumbaIbnBatuta

Снимка: By Ruben – Photograph from a friend., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6002015

Неговите спомени- Пътешествията (ал Рила), са случайно открити от европейците едва в началото на XIX век. Преведен са за първи път от арабски през 1829 г. от британския ориенталист Самюел Лий. Година по-късно, по време на окупацията на Алжир от Франция, Френската национална библиотека се сдобива с ръкопис, за който в последствие е доказано, че е оригиналният текст, написан от ибн Джузай.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени