shareit

Футболитика, фенове и мустаци

| от |

В последните седмици попаднах на три новини от футболна Европа. Наглед различни, те имат много общи неща. И докато се чудех как да ги свържа, се случи нещо, което нямаше как да не бъде коментирано. И тъй като обичам екипните работи и различните гледни точки… поканих за коментар доказани футболни експерти… тя тази дума напоследък се ползва за какво ли не, но нашите са истински.

Ето накратко трите събития от футболна Европа :

Арсенал успя да забрани използването на шалчета и тениски наподобяващи клубните артикули в сериал на BBC, тъй като футболните фенове в червено-бяло в сериала „By any means“ са показани като тъпи и ограничени лица с криминални прояви.

В една от първите сцени на филма, полуобразован футболен фен използва пръстите си, за да брои до 5, докато го арестуват.

By Any Means

В Италия клубовете възнегодуваха срещу наказанието за Милан в следствие на анти-неаполитански песни. На обвиненията в расизъм ултрасите отговориха, че имат право да са груби и зле възпитани.

Миланските ултраси, виновни за наказанието на отбора получиха подкрепа дори от феновете на Наполи, към които са проявили „териториална омраза“ според определението използвано от Италианската федерация. Феновете на Наполи разпънаха транспаранти с обидните надписи, заради които е наказанието на Милан.

Napoli fans display their pride

Феновете на Тотнъм също бяха замесени в скандал, след като от Английската футболна асоциация откриха анти-семитски мотиви в една от песните им, която феновете на шпорите обявиха, че ще продължат да пеят, както са правили досега.

На фона на тези три събития сякаш случилото се в Левски (а и това, което феновете на ЦСКА направиха преди време пред сградата на БФС) е просто в световните тенденции. Което в никакъв случай не омаловажава проблема. Напротив. А ето и какво казаха специално за нас нашите топ-коментатори.

Теодор Спасов, Actualno.com

Футболът днес е спорт и бизнес като всички останали. Датира още от древността, но Англия, където за първи път са въведените правилата на играта, се смята за неговата родина. Става масов спорт, когато се развива индустриализацията там. Затова и лесно се превръща в зрелище, което и до ден днешен привлича вниманието и изсмуква енергията на милиони футболни фенове по света.

Твърде удобно е за властимащите да съществува футболното хулиганство. Освен това, че ангажира феновете да мислят за футбол, кара ги да се вълнуват и ядосват за любимия си отбор и да не обръщат особено внимание на безчинствата на политиците, винаги е много удобно да имаш озверели агитки, сравнително лесна за организиране армия, която да ти бъде под ръка при нужда.

Поради тази причина не съм фен на футбола. Разбира се, имам много приятели, които са запалянковци, на които просто им е интересно и им доставя им удоволствие да отидат на стадиона и да гледат мач на живо. Има нещо велико в това, толкова много хора да се съберат на едно място, да се превърнат в море от емоции и надежди, обединени от една обща кауза – отборът. Лошото е, че всичката тази енергия на практика се пилее на вятъра, често преминава и в разрушителна. А би могла да бъде конструктивна, ако бъде насочена в друга посока.

Никола Газдов

Какво е общото между футбола и политиката в България? Те са ръководени от зле образовани, ниско-културни хора с нелепи прически и неоснователно големи претенции. Водещите отбори имат все по-малко фенове, но те са все по-кресливи. Мнозинството се чувства отчуждено, но въпреки всичко следи с периферията на вниманието си какво се случва и невярващо цъка с език. А в центъра на политическия и футболния небосклон има по една колоритна личност, известна като „оня с мустака“. Но мустака на страна – футболът в България действително трудно може да бъде отделен от политиката. И обратното. Не само ниското качество и уредените мачове свързват тези две сфери, но и фанатизираната фенска маса. Тя може да бъде определена като електорат, запалянковци, членове, или ултраси – според контекста и гледната точка. По избори се стига и до частично припокриване.

Днес основно ще се фокусираме върху феновете. Както в политиката, така и във футбола, те могат да бъдат разделени на няколко вида – твърди ядра, умерени и колебаещи се.

Твърдите ядра – известни още като ултраси – по правило се асоциират изцяло със съответния клуб. Те споделят обща идеология и ценности, в които има твърде малко място за лични интерпретации. Ултрасите са готови да пролеят кръв, за да възтържествува едничката свята идея. Примерно, че „Пловдив е само че-рно-бял“, или, че „има, и-ма истина една“, която е еди си каква. Споделените вярвания и ценности стъпват на споделена митология. Обикновено това е хероична история за трудно извоювани успехи в условията на тежък гнет през ранния/средния/късния социализъм, който е последван от частично или пък впечатляващо възстановяване през ранния/средния/късния преход към демокрация и пазарна икономика. Споделената историческа памет помни не един и два европейски(!) подвига. (Оттук и вечната битка за титлата „Евробоец“ – вечна, защото не може да бъде спечелена, поради липсата на ясно разбиране каква точно е целта на спора). Но митът за „славната история“ познава и множество случаи, при които „великите сили“ във футбола ощетяват съответния представител на kleta majka balgariq. (За сметка на привилигировани отбори от Босна, Беларус, Словения, Унгария и други страни, облагодетелствани от световните футболни кукловоди).

Ролята на жертва обаче не обезсърчава редовия ултрас. Напротив – борбата с УЕФА, ФИФА и световната конспирация е безмилостно жестока и трябва да бъде водена с всички средства. Включително чрез кървави схватки с фенове на противникови отбори, които се явяват нещо като идеологически враг, носител на футболно и общочовешко зло, най-малкото чрез поставяне на съмнение върху изконната добродетел на любимия клуб и феновете му. Любопитна подробност е, че любовта на твърдото фенско ядро често минава през парите за хореография, охрана и други поддържащи дейности, които собственика на съответния клуб разпределя целево. Средствата се насочват към определени фенски фракции, които са известни с умението си да налагат една или друга теза над останалите ултраси, включително с твърда ръка. И крака. Същите фракции са налични и при нужда от публично унижение на някой от служителите на клуба, например чрез разсъбличането му пред медиите.

Умерените фенове споделят много общи черти с редовите гласоподаватели. Според зависи, те се лашкат между ролята на ултрас и на колебаещ се. Тези, които могат да четат и пишат, по-често клонят към скептицизъм. Останалите играят на ръба на засадата и във всеки критичен момент биха могли да си татуират 1913, 1914, 1948 или друга паметна дата на прасеца, или предмишницата. И така да намерят личен комфорт и социална сигурност на фона на турбулентната обществно-политическа обстановка в страната. Все пак, умерените фенове проявяват известна критичност към някои от постулатите в клубната ценностна система – „в името на свещенните четири букви“, „да запазим завета на Апостола“ и други подобни мантри не винаги ги трогват до сълзи. Това прави „умерените“ не напълно пригодни за присъствие в епицентъра на фенщината, тоест – в съответната фенска трибуна. Поради тази причина, те заемат ролята на „интелигентния и критичен фен“ от сектор А, или В. В тази си роля те имат право едновременно да ядат семки, да изразяват съпричастност с клубната митология („Наско Сираков, педераст, педераст“, „Стоичков – кюрдафон“ и т.н.), но и да споделят известна колебливост относно легитимността на ръководството, без непосредствена опасност някой от платените ултраси да им разбие носа.

fenove-na-levski-napadnaha-i-sablyakoha-noviya-tren-or-video

Колебаещите се фенове са малко по-особени. Те хем харесват тайно български футбол, хем ги е срам да си признаят. Срам ги е, защото осъзнават, че водещите клубове се управляват аматьорски от професионални шанаджии. Срам ги е, защото осъзнават, че в България може да се печели от уредени мачове, но не и от футбол. Срам ги е, защото в българския футбол – както и в политиката – много по-важна от ролята на играча е ролята на метафоричния и почти метафизичен „мустак“. И това много си личи. Затова колебаещите се фенове от години не ходят на мачове. А напоследък – и на избори.

Габриела Иванова, ТВ7

По една или друга причина в момента съм само страничен наблюдател на случващото се в родния спорт. След срамните събитията, разбунили футбола у нас, дори се радвам. Отдавна знам, че тази игра е мръсна и затова стоя далеч от нея. От вчера, обаче, в съзнанието ми се въртят кадрите с унизителното представяне на новия треньор на „Левски“ – Ивайло Петев. Гледам ги пак, и пак и се чудя в каква държава живеем? Чудя се и защо пак се прочухме из цял свят с простотията на шепа псевдофенове, а не с показаното на терена? Чудя се защо станахме за смях и защо няма последствия след инцидента? Всъщност случилото на пресконференцията на Петев е в унисон със ситуацията у нас. Много жалко. Поне спортът да беше останал непокътнат от простотията. Уви. Отказвам обаче да повярвам, че вчерашните „герои“ са истински фенове на „Левски“. Не го приемам. Не вярвам, че всички фенове са като тези с качулките, които си позволиха да се гаврят с един човек. Един човек, който макар и признал, че симпатизира на вечния враг ЦСКА, не е седнал сам на кормилото на „синия“ отбор. Има една много хубава поговорка: „Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава“. Такъв е и случаят с Петев, който чисто и просто е поредният наемник. Да не говорим, че във футбола всички са наемници и че не е прецедент симпатизиращи на единия отбор да работят за другия. Трансферите на футболисти по оста Левски – ЦСКА също не са един, два. Затова подобна проява на феновете, като вчерашната, намирисва. Вероятно на добре платена постановка, която има за цел да дърпа отбора към дъното. И без Ивайло Петев, който постъпи мъжки и си тръгна, на този етап „Левски“ си остава кокошкарник, а постъпката на така наречените запалянковци – низка и жалка. Жалко, че всичко се случва в навечерието на „вечното“ дерби и на прага на 100-годишнината на „синия“ клуб. Явно някой има изгода от подобен срамен цирк.

Петър Кесов, king-football.info

Постъпката на футболните запалянковци на „Левски” спрямо Ивайло Петев е прецедент в българския футбол, а аз лично не се сещам и в Европа да е имало такъв случай в последните няколко години. С две поредни титли с „Лудогорец”, Петев се доказа като един от най-добрите млади треньори в България и според мен беше удачен избор за „сините”. Оставяме футболната страна на въпроса, а от чиста човешка гледна точка, това което се случи на Петев е унизително и обидно. Пред погледите на всички медии, той бе публично разсъблечен. Надявам се да не ставаме повече свидетели на подобни неприятни сцени, защото футболът е спорт и като такъв трябва да събира, а не да разделя хората. Омразата между агитките води до тежки инциденти и дори загуба на човешки животи (трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985 г, например). Всички можем да вземем пример от духа на ливърпулското дерби между Евертън и Ливърпул, където съперничеството е само 90 минути на терена, а извън него повечето от феновете са приятелски настроени помежду си и се държат спортменски.

Драгомир Симеонов, Дарик радио

Казват, че всички щастливи семейства си приличали, а всяко нещастно било нещастно по своему. За Левски това не важи. Поради простата причина, че от биологична гледна точка лъвът, мечката, тигърът и вълкът не са семейство, общото е само разредът им: хищници. От доста време насам при сините няма родственост, а единствено тракане на зъби и ръмжене. Хапът обаче е твърде скромен за толкова много стръвници. И от глад хиените заръфаха шугавия лъв, макар да живеят от огризките му, тигърът умря, мечката отказва да играе хоро, а вълкът си подви опашката и изчезва вдън земи. Това не е зоопарк, нито е цирк. Това е мърляв зверилник, в който одирането (разбирай разсъбличането) на един невинен жертвен агнец е напълно в реда на нещата. На Герена трева пасат само наивниците, останалите ръфат живо месо. Но нека спрем дотук с анималистичните метафори.
Една от най-често употребяваните думи във връзка със събитията при сините е „достойнство”. Днес очевидно никой в този клуб не е негов носител. Недостоен е собственикът му, недостойни са треньорите, които предлага, недостойни са плеядата началници, футболистите, резултатите им. Най-големите радетели за достойнство всъщност се оказаха шепа ултраси, които извършиха възможно най-долната свинщина уж в защита на клубната чест, а реално я стъпкаха в калта. Тези ли трябва да са достойните за синята фланелка, моралните барометри на качеството?

_70375960_bulgariacoach

Достойнството, въпреки ширещите се заблуди, не е парче месо в гащите, което щедро да предлагаш на противника от любимия си сектор. Това е съвкупност от черти в характера – най-вече самоуважение и уважение към околните, сдържаност в приказките, постоянство. Даваме си сметка, че всичко това е трудно постижимо в българския футбол, но не и невъзможно. Лошото обаче е, че дори един клуб да го притежава, то не му е гарантирано завинаги. Нищо не ерозира по-бързо от достойнството, в Левски то започна да се руши още когато Батков просташки наричаше съдиите „хомосекшуъл”, а ние весело се подсмихвахме на тази простотия. Много е трудно да уважаваш и да бъдеш уважаван, когато баш началникът ти не го умее. Дори да имаш спорадични успехи, те са по-скоро изключение. Ето как постепенно недостойните моменти в историята на клуба започнаха да се трупат като лавина: обидни приказки, абсурдни назначения, унизителни резултати, трансферни гаври, безпринципни рокади, груби уволнения.
Казанската афера ли носеше елемент на достойнство? Или отношението към Ясен Петров, преговорите зад гърба на Ники Митов или флирта с властта? Примерите са произволни, списъкът е твърде дълъг и подробно изреждане дори не се налага. Левски отдавна стана недостоен и играта на всяка селекция новопристигнали само потвърждаваше това; когато недостойнството е във въздуха, много лесно е да се заразиш от него.
Хора с достойнство не искаха да имат нищо общо с отбора, а онези, които изначално го притежаваха, започваха да го губят. Слабите резултати са само естествен симптом на тази зараза и тя вече придоби опустошителни размери. В седмицата, в която Йоканович бе натирен, Петев – опозорен, Сираков избяга, Тонев напусна, а Батков се предаде, Вергил от Перник стана символ на (не)достойнството. А когато публичните бранители на честта са лумпенизирани агресивни малоумници на заплата, от тази чест не е останало много за бранене. И всички истински левскари го усетиха болезнено, твърде болезнено; но истината е, че клубът в настоящия му вариант просто не е достоен за тях. А най-малко пък е достоен за името си.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

| от |

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени