shareit

Футболитика, фенове и мустаци

| от |

В последните седмици попаднах на три новини от футболна Европа. Наглед различни, те имат много общи неща. И докато се чудех как да ги свържа, се случи нещо, което нямаше как да не бъде коментирано. И тъй като обичам екипните работи и различните гледни точки… поканих за коментар доказани футболни експерти… тя тази дума напоследък се ползва за какво ли не, но нашите са истински.

Ето накратко трите събития от футболна Европа :

Арсенал успя да забрани използването на шалчета и тениски наподобяващи клубните артикули в сериал на BBC, тъй като футболните фенове в червено-бяло в сериала „By any means“ са показани като тъпи и ограничени лица с криминални прояви.

В една от първите сцени на филма, полуобразован футболен фен използва пръстите си, за да брои до 5, докато го арестуват.

By Any Means

В Италия клубовете възнегодуваха срещу наказанието за Милан в следствие на анти-неаполитански песни. На обвиненията в расизъм ултрасите отговориха, че имат право да са груби и зле възпитани.

Миланските ултраси, виновни за наказанието на отбора получиха подкрепа дори от феновете на Наполи, към които са проявили „териториална омраза“ според определението използвано от Италианската федерация. Феновете на Наполи разпънаха транспаранти с обидните надписи, заради които е наказанието на Милан.

Napoli fans display their pride

Феновете на Тотнъм също бяха замесени в скандал, след като от Английската футболна асоциация откриха анти-семитски мотиви в една от песните им, която феновете на шпорите обявиха, че ще продължат да пеят, както са правили досега.

На фона на тези три събития сякаш случилото се в Левски (а и това, което феновете на ЦСКА направиха преди време пред сградата на БФС) е просто в световните тенденции. Което в никакъв случай не омаловажава проблема. Напротив. А ето и какво казаха специално за нас нашите топ-коментатори.

Теодор Спасов, Actualno.com

Футболът днес е спорт и бизнес като всички останали. Датира още от древността, но Англия, където за първи път са въведените правилата на играта, се смята за неговата родина. Става масов спорт, когато се развива индустриализацията там. Затова и лесно се превръща в зрелище, което и до ден днешен привлича вниманието и изсмуква енергията на милиони футболни фенове по света.

Твърде удобно е за властимащите да съществува футболното хулиганство. Освен това, че ангажира феновете да мислят за футбол, кара ги да се вълнуват и ядосват за любимия си отбор и да не обръщат особено внимание на безчинствата на политиците, винаги е много удобно да имаш озверели агитки, сравнително лесна за организиране армия, която да ти бъде под ръка при нужда.

Поради тази причина не съм фен на футбола. Разбира се, имам много приятели, които са запалянковци, на които просто им е интересно и им доставя им удоволствие да отидат на стадиона и да гледат мач на живо. Има нещо велико в това, толкова много хора да се съберат на едно място, да се превърнат в море от емоции и надежди, обединени от една обща кауза – отборът. Лошото е, че всичката тази енергия на практика се пилее на вятъра, често преминава и в разрушителна. А би могла да бъде конструктивна, ако бъде насочена в друга посока.

Никола Газдов

Какво е общото между футбола и политиката в България? Те са ръководени от зле образовани, ниско-културни хора с нелепи прически и неоснователно големи претенции. Водещите отбори имат все по-малко фенове, но те са все по-кресливи. Мнозинството се чувства отчуждено, но въпреки всичко следи с периферията на вниманието си какво се случва и невярващо цъка с език. А в центъра на политическия и футболния небосклон има по една колоритна личност, известна като „оня с мустака“. Но мустака на страна – футболът в България действително трудно може да бъде отделен от политиката. И обратното. Не само ниското качество и уредените мачове свързват тези две сфери, но и фанатизираната фенска маса. Тя може да бъде определена като електорат, запалянковци, членове, или ултраси – според контекста и гледната точка. По избори се стига и до частично припокриване.

Днес основно ще се фокусираме върху феновете. Както в политиката, така и във футбола, те могат да бъдат разделени на няколко вида – твърди ядра, умерени и колебаещи се.

Твърдите ядра – известни още като ултраси – по правило се асоциират изцяло със съответния клуб. Те споделят обща идеология и ценности, в които има твърде малко място за лични интерпретации. Ултрасите са готови да пролеят кръв, за да възтържествува едничката свята идея. Примерно, че „Пловдив е само че-рно-бял“, или, че „има, и-ма истина една“, която е еди си каква. Споделените вярвания и ценности стъпват на споделена митология. Обикновено това е хероична история за трудно извоювани успехи в условията на тежък гнет през ранния/средния/късния социализъм, който е последван от частично или пък впечатляващо възстановяване през ранния/средния/късния преход към демокрация и пазарна икономика. Споделената историческа памет помни не един и два европейски(!) подвига. (Оттук и вечната битка за титлата „Евробоец“ – вечна, защото не може да бъде спечелена, поради липсата на ясно разбиране каква точно е целта на спора). Но митът за „славната история“ познава и множество случаи, при които „великите сили“ във футбола ощетяват съответния представител на kleta majka balgariq. (За сметка на привилигировани отбори от Босна, Беларус, Словения, Унгария и други страни, облагодетелствани от световните футболни кукловоди).

Ролята на жертва обаче не обезсърчава редовия ултрас. Напротив – борбата с УЕФА, ФИФА и световната конспирация е безмилостно жестока и трябва да бъде водена с всички средства. Включително чрез кървави схватки с фенове на противникови отбори, които се явяват нещо като идеологически враг, носител на футболно и общочовешко зло, най-малкото чрез поставяне на съмнение върху изконната добродетел на любимия клуб и феновете му. Любопитна подробност е, че любовта на твърдото фенско ядро често минава през парите за хореография, охрана и други поддържащи дейности, които собственика на съответния клуб разпределя целево. Средствата се насочват към определени фенски фракции, които са известни с умението си да налагат една или друга теза над останалите ултраси, включително с твърда ръка. И крака. Същите фракции са налични и при нужда от публично унижение на някой от служителите на клуба, например чрез разсъбличането му пред медиите.

Умерените фенове споделят много общи черти с редовите гласоподаватели. Според зависи, те се лашкат между ролята на ултрас и на колебаещ се. Тези, които могат да четат и пишат, по-често клонят към скептицизъм. Останалите играят на ръба на засадата и във всеки критичен момент биха могли да си татуират 1913, 1914, 1948 или друга паметна дата на прасеца, или предмишницата. И така да намерят личен комфорт и социална сигурност на фона на турбулентната обществно-политическа обстановка в страната. Все пак, умерените фенове проявяват известна критичност към някои от постулатите в клубната ценностна система – „в името на свещенните четири букви“, „да запазим завета на Апостола“ и други подобни мантри не винаги ги трогват до сълзи. Това прави „умерените“ не напълно пригодни за присъствие в епицентъра на фенщината, тоест – в съответната фенска трибуна. Поради тази причина, те заемат ролята на „интелигентния и критичен фен“ от сектор А, или В. В тази си роля те имат право едновременно да ядат семки, да изразяват съпричастност с клубната митология („Наско Сираков, педераст, педераст“, „Стоичков – кюрдафон“ и т.н.), но и да споделят известна колебливост относно легитимността на ръководството, без непосредствена опасност някой от платените ултраси да им разбие носа.

fenove-na-levski-napadnaha-i-sablyakoha-noviya-tren-or-video

Колебаещите се фенове са малко по-особени. Те хем харесват тайно български футбол, хем ги е срам да си признаят. Срам ги е, защото осъзнават, че водещите клубове се управляват аматьорски от професионални шанаджии. Срам ги е, защото осъзнават, че в България може да се печели от уредени мачове, но не и от футбол. Срам ги е, защото в българския футбол – както и в политиката – много по-важна от ролята на играча е ролята на метафоричния и почти метафизичен „мустак“. И това много си личи. Затова колебаещите се фенове от години не ходят на мачове. А напоследък – и на избори.

Габриела Иванова, ТВ7

По една или друга причина в момента съм само страничен наблюдател на случващото се в родния спорт. След срамните събитията, разбунили футбола у нас, дори се радвам. Отдавна знам, че тази игра е мръсна и затова стоя далеч от нея. От вчера, обаче, в съзнанието ми се въртят кадрите с унизителното представяне на новия треньор на „Левски“ – Ивайло Петев. Гледам ги пак, и пак и се чудя в каква държава живеем? Чудя се и защо пак се прочухме из цял свят с простотията на шепа псевдофенове, а не с показаното на терена? Чудя се защо станахме за смях и защо няма последствия след инцидента? Всъщност случилото на пресконференцията на Петев е в унисон със ситуацията у нас. Много жалко. Поне спортът да беше останал непокътнат от простотията. Уви. Отказвам обаче да повярвам, че вчерашните „герои“ са истински фенове на „Левски“. Не го приемам. Не вярвам, че всички фенове са като тези с качулките, които си позволиха да се гаврят с един човек. Един човек, който макар и признал, че симпатизира на вечния враг ЦСКА, не е седнал сам на кормилото на „синия“ отбор. Има една много хубава поговорка: „Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава“. Такъв е и случаят с Петев, който чисто и просто е поредният наемник. Да не говорим, че във футбола всички са наемници и че не е прецедент симпатизиращи на единия отбор да работят за другия. Трансферите на футболисти по оста Левски – ЦСКА също не са един, два. Затова подобна проява на феновете, като вчерашната, намирисва. Вероятно на добре платена постановка, която има за цел да дърпа отбора към дъното. И без Ивайло Петев, който постъпи мъжки и си тръгна, на този етап „Левски“ си остава кокошкарник, а постъпката на така наречените запалянковци – низка и жалка. Жалко, че всичко се случва в навечерието на „вечното“ дерби и на прага на 100-годишнината на „синия“ клуб. Явно някой има изгода от подобен срамен цирк.

Петър Кесов, king-football.info

Постъпката на футболните запалянковци на „Левски” спрямо Ивайло Петев е прецедент в българския футбол, а аз лично не се сещам и в Европа да е имало такъв случай в последните няколко години. С две поредни титли с „Лудогорец”, Петев се доказа като един от най-добрите млади треньори в България и според мен беше удачен избор за „сините”. Оставяме футболната страна на въпроса, а от чиста човешка гледна точка, това което се случи на Петев е унизително и обидно. Пред погледите на всички медии, той бе публично разсъблечен. Надявам се да не ставаме повече свидетели на подобни неприятни сцени, защото футболът е спорт и като такъв трябва да събира, а не да разделя хората. Омразата между агитките води до тежки инциденти и дори загуба на човешки животи (трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985 г, например). Всички можем да вземем пример от духа на ливърпулското дерби между Евертън и Ливърпул, където съперничеството е само 90 минути на терена, а извън него повечето от феновете са приятелски настроени помежду си и се държат спортменски.

Драгомир Симеонов, Дарик радио

Казват, че всички щастливи семейства си приличали, а всяко нещастно било нещастно по своему. За Левски това не важи. Поради простата причина, че от биологична гледна точка лъвът, мечката, тигърът и вълкът не са семейство, общото е само разредът им: хищници. От доста време насам при сините няма родственост, а единствено тракане на зъби и ръмжене. Хапът обаче е твърде скромен за толкова много стръвници. И от глад хиените заръфаха шугавия лъв, макар да живеят от огризките му, тигърът умря, мечката отказва да играе хоро, а вълкът си подви опашката и изчезва вдън земи. Това не е зоопарк, нито е цирк. Това е мърляв зверилник, в който одирането (разбирай разсъбличането) на един невинен жертвен агнец е напълно в реда на нещата. На Герена трева пасат само наивниците, останалите ръфат живо месо. Но нека спрем дотук с анималистичните метафори.
Една от най-често употребяваните думи във връзка със събитията при сините е „достойнство”. Днес очевидно никой в този клуб не е негов носител. Недостоен е собственикът му, недостойни са треньорите, които предлага, недостойни са плеядата началници, футболистите, резултатите им. Най-големите радетели за достойнство всъщност се оказаха шепа ултраси, които извършиха възможно най-долната свинщина уж в защита на клубната чест, а реално я стъпкаха в калта. Тези ли трябва да са достойните за синята фланелка, моралните барометри на качеството?

_70375960_bulgariacoach

Достойнството, въпреки ширещите се заблуди, не е парче месо в гащите, което щедро да предлагаш на противника от любимия си сектор. Това е съвкупност от черти в характера – най-вече самоуважение и уважение към околните, сдържаност в приказките, постоянство. Даваме си сметка, че всичко това е трудно постижимо в българския футбол, но не и невъзможно. Лошото обаче е, че дори един клуб да го притежава, то не му е гарантирано завинаги. Нищо не ерозира по-бързо от достойнството, в Левски то започна да се руши още когато Батков просташки наричаше съдиите „хомосекшуъл”, а ние весело се подсмихвахме на тази простотия. Много е трудно да уважаваш и да бъдеш уважаван, когато баш началникът ти не го умее. Дори да имаш спорадични успехи, те са по-скоро изключение. Ето как постепенно недостойните моменти в историята на клуба започнаха да се трупат като лавина: обидни приказки, абсурдни назначения, унизителни резултати, трансферни гаври, безпринципни рокади, груби уволнения.
Казанската афера ли носеше елемент на достойнство? Или отношението към Ясен Петров, преговорите зад гърба на Ники Митов или флирта с властта? Примерите са произволни, списъкът е твърде дълъг и подробно изреждане дори не се налага. Левски отдавна стана недостоен и играта на всяка селекция новопристигнали само потвърждаваше това; когато недостойнството е във въздуха, много лесно е да се заразиш от него.
Хора с достойнство не искаха да имат нищо общо с отбора, а онези, които изначално го притежаваха, започваха да го губят. Слабите резултати са само естествен симптом на тази зараза и тя вече придоби опустошителни размери. В седмицата, в която Йоканович бе натирен, Петев – опозорен, Сираков избяга, Тонев напусна, а Батков се предаде, Вергил от Перник стана символ на (не)достойнството. А когато публичните бранители на честта са лумпенизирани агресивни малоумници на заплата, от тази чест не е останало много за бранене. И всички истински левскари го усетиха болезнено, твърде болезнено; но истината е, че клубът в настоящия му вариант просто не е достоен за тях. А най-малко пък е достоен за името си.

 
 
Коментарите са изключени

Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“

| от |

Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.

Screenshot_4

В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.

С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмa „Великият Диктатор“

Screenshot_2

Чаплин, използвайки точно този инструмент, започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството. Изкуството дава гласност на емоциите, а интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.

Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били  изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.

Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата му музика, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински творец,  доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че Чаплин отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.

Screenshot_3

Той има още една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от  нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем? 

 
 
Коментарите са изключени

Кой е най-големият терористичен акт в американската история преди 11 септември

На 18-и ноември 1978-а година, повече от 900 души са готови по заповед да изпият течност наситена с цианид. Всичко това идва по заповед на преподобния Джим Джоунс, лидер на един от първите големи култове, основател на собствен град наречен Джонсвил и феномен за американската история.

Преди 11 септември, това е едно от най-големите кланета в американската история. Повече от 900 души умират, сред тях има много деца. Историците по-късно биха нарекли всичко това „Краят на един радикализъм, продължил твърде много време“.
Явление като Джим Джоунс е доказателство за две неща:
1. В САЩ има твърде много и доста лесни за манипулиране хора.
2. Сектите са сериозен инструмент за контрол в САЩ.

Как е възможно едно момче от беден произход, без особено образование и прохождащо в религията, да започне да проповядва и освен това да говори в онези времена за равенство между расите, половете и още много други? Някои критици смятат, че в примката на „преподобния“ попадали и хора с достатъчно знания и желание да помогнат на останалите, тласкани от божията воля. През 1965-а година, Джоунс започва да обикаля страната, в Калифорния се представя за духовния наследник на Христос и Буда. Неговата огромна мечта била обвързана с равенството и братството между всички. През 70-те години на миналия век, преподобния вече облъчвал хора в Сан Франциско.

Rev._Jim_Jones,_1977

Снимка: By Nancy Wong – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66016050

 

Основаването на така наречения „Храм на хората“ започнал да печели вниманието. Има само един особен проблем, повечето миряни трябвало да се откажат от личното си богатство, да работят с часове безплатно, при това в името на църквата и да откажат всякакъв контакт със семействата си. Джоунс имал още една налудничава идея, той карал неговите последователи на по-високи постове в църквата да подпишат фалшиви показания, че са малтретирали деца. При опит за бягство или напускане, те трябва да са готови за тази атака от страна на църквата.

Както много други, Джоунс се притеснявал от възможността да стане жертва на ядрена катастрофа. Страхът, че църквата може да пострада, мотивира преподобния да издирва безопасно място, където да изгради своята империя. Фалшивият месия вече разполага с достатъчно финанси и много скоро избира страната Гаяна – бивша британска колония. И така всички се местят в джунглата. Тропическият климат бързо изморявал миряните, но това изобщо не пречило да се мотивират от речите на своя духовен лидер, ако това не помагало, винаги можели да се респектират от „Червената бригада“ – тежко въоръжени господа. Страната – домакин изобщо не се вълнувала от новия култ, пристигащ на тяхната земя. Някой е платил за земята, облагородява я и по всички личи, че колонията се разраства. Когато управлението получава приходи от подобни гости, няма никакво желание да се меси или да коментира резките промени.

Семействата на колонизаторите, останали в САЩ, се притеснявали. Понякога получавали писма, друг път изобщо, написаното нямало никакъв смисъл и много хора се обръщали към американските власти за помощ. Когато едно американско семейство в САЩ успява да спечели дело за попечителство на дете, отгледано в Джонстаун, нещата вече излизали от контрол. Лудостта, че някой ще отнеме детето на града, мотивирало всички да хванат оръжието и да се превърнат в една малка партизанска армия. Джоунс пътува често до САЩ, където кара нови и нови привърженици да продават своята земя и с парите да се преместят в Джоунстаун – последното райско място на земята.

Jonestown_Houses

Снимка: By Fielding McGehee and Rebecca Moore – http://jonestown.sdsu.edu/AboutJonestown/Gallery/G3/pages/JT-1979-08.htmPhoto Courtesy of „The Jonestown report“., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3753826

Някъде там и по това време се появява идеята, че жителите трябва да практикуват така наречените „бели нощи“ – тренировка за масово самоубийство. Друга интересна подробност е фактът, че самият Джоунс забранява сексуални отношения между жителите, които не са сключили брак, но той самият често практикувал полови отношения и с двата пола. Няма доказателства за педофилия, но Джоунс е бил арестуван поне веднъж за мастурбация в тоалетната на кино в Лос Анджелис.

Положението ескалирало до такава степен, че калифорнийският конгресмен Лео Раян решил да вземе делегация от журналисти и с нея да се разходи до тази интересна мисия. Първо искал да запознае света с този феномен и второ, лично дал обещание пред семействата, чийто роднини живеят в тази малка колония, да разбере в какво здраве са и какво правят наистина там.
Делегацията прекарва 17-и ноември доста спокойно, докато някой не се опитва да намушка с нож конгресмена. Тръгвайки обратно към летището, Раян взима и група от местните, които искат да напуснат иначе толкова прекрасното място.

1973_Congressional_Pictorial_Leo_Ryan

Снимка: By United States Congress – Congressional Pictorial Directory, Ninety-Third Congress, January 1973, Page 18., United States Government Printing Office, Washington: 1973, Stock Number 5270-01658, Compiled Under the Direction of the Joint Committee on Printing., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1598043

Преподобният Джоунс заявява, че всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае, следователно някои наистина са готови да бягат. Изпращачите решават проблема много бързо, на летището вадят оръжие и застрелват цялата делегация. Част от същата успява да избягат и да се скрие в гората, докато не ги откриват властите, но самият конгресмен умира от раните си.
Жителите на Джоунстаун пък вече започват да изпълняват мисията „бяла нощ“. Проповедник напомня на всички, че е време да умират, защото наистина няма смисъл, след като не могат да живеят в спокойствие и мир, могат поне да умрат в мир.

И така под строй и с аудио запис от близо 42 минути се записва дебатът между Джоунс и неговите миряни. Спорът е тежък, някои са готови да си тръгнат, други искат да пощадят децата, но Джим не е съгласен, той иска да остави силно съобщение за всички и да накаже САЩ за това, че не са му позволили да управлява малката си империя както пожелае. Първи били децата, а след това започнали и възрастните да приемат отрова.

Screenshot_1

Снимка: YouTube/ScreenShot

Близо 300 деца са записани как плачат, агонизирайки от прекомерното количество цианид. Никой не е успял да направи отровата по-бърза и безболезнена, затова е била смесена с други различни сокове, за да може поне да бъде по-лесна за приемане или с някакъв по-приятен вкус. Действието на цианидите е обвързано с блокирането на клетъчното дишане. Кой би подозирал, че години след Първата Световна война, този химикал ще се използва отново, при това върху мирно население.

Screenshot_3

Снимка: YouTube/ScreenShot

На следващата сутрин, гаянски войници влизат в града. Картината е смразяваща. Повече от 900 души са на земята. Убийствена тишина и купища спринцовки и чаши пълни с отрова. Една възрастна жена, която спяла през цялото време, се събудила, за да открие всички свои приятели – мъртви. Самият проповедник е открит с огнестрелна рана в главата – той решил да не използва отрова. За финал можете да чуете и 40-минутния запис на хора, опитващи се да намерят по-добър изход от създалата се ситуация. Аудио касетата е открита няколко дена след претърсването на цялото село.

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

| от |

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джанкана – човекът спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джанкана е роден Гилормо Джанкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джанкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Сам трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джанкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали свидетелите не са на почит.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джанкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джанкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джанкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джанкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми. До днес името му се свързва с фамилията Кенеди, няма доказателства за поръчковите убийства, нито за други по-жестоки дейности на Джанкана, той сякаш не е съществувал.

 
 
Коментарите са изключени

Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо

Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.

Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.

Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.

Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.

Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.

 
 
Коментарите са изключени