shareit

Футболитика, фенове и мустаци

| от |

В последните седмици попаднах на три новини от футболна Европа. Наглед различни, те имат много общи неща. И докато се чудех как да ги свържа, се случи нещо, което нямаше как да не бъде коментирано. И тъй като обичам екипните работи и различните гледни точки… поканих за коментар доказани футболни експерти… тя тази дума напоследък се ползва за какво ли не, но нашите са истински.

Ето накратко трите събития от футболна Европа :

Арсенал успя да забрани използването на шалчета и тениски наподобяващи клубните артикули в сериал на BBC, тъй като футболните фенове в червено-бяло в сериала „By any means“ са показани като тъпи и ограничени лица с криминални прояви.

В една от първите сцени на филма, полуобразован футболен фен използва пръстите си, за да брои до 5, докато го арестуват.

By Any Means

В Италия клубовете възнегодуваха срещу наказанието за Милан в следствие на анти-неаполитански песни. На обвиненията в расизъм ултрасите отговориха, че имат право да са груби и зле възпитани.

Миланските ултраси, виновни за наказанието на отбора получиха подкрепа дори от феновете на Наполи, към които са проявили „териториална омраза“ според определението използвано от Италианската федерация. Феновете на Наполи разпънаха транспаранти с обидните надписи, заради които е наказанието на Милан.

Napoli fans display their pride

Феновете на Тотнъм също бяха замесени в скандал, след като от Английската футболна асоциация откриха анти-семитски мотиви в една от песните им, която феновете на шпорите обявиха, че ще продължат да пеят, както са правили досега.

На фона на тези три събития сякаш случилото се в Левски (а и това, което феновете на ЦСКА направиха преди време пред сградата на БФС) е просто в световните тенденции. Което в никакъв случай не омаловажава проблема. Напротив. А ето и какво казаха специално за нас нашите топ-коментатори.

Теодор Спасов, Actualno.com

Футболът днес е спорт и бизнес като всички останали. Датира още от древността, но Англия, където за първи път са въведените правилата на играта, се смята за неговата родина. Става масов спорт, когато се развива индустриализацията там. Затова и лесно се превръща в зрелище, което и до ден днешен привлича вниманието и изсмуква енергията на милиони футболни фенове по света.

Твърде удобно е за властимащите да съществува футболното хулиганство. Освен това, че ангажира феновете да мислят за футбол, кара ги да се вълнуват и ядосват за любимия си отбор и да не обръщат особено внимание на безчинствата на политиците, винаги е много удобно да имаш озверели агитки, сравнително лесна за организиране армия, която да ти бъде под ръка при нужда.

Поради тази причина не съм фен на футбола. Разбира се, имам много приятели, които са запалянковци, на които просто им е интересно и им доставя им удоволствие да отидат на стадиона и да гледат мач на живо. Има нещо велико в това, толкова много хора да се съберат на едно място, да се превърнат в море от емоции и надежди, обединени от една обща кауза – отборът. Лошото е, че всичката тази енергия на практика се пилее на вятъра, често преминава и в разрушителна. А би могла да бъде конструктивна, ако бъде насочена в друга посока.

Никола Газдов

Какво е общото между футбола и политиката в България? Те са ръководени от зле образовани, ниско-културни хора с нелепи прически и неоснователно големи претенции. Водещите отбори имат все по-малко фенове, но те са все по-кресливи. Мнозинството се чувства отчуждено, но въпреки всичко следи с периферията на вниманието си какво се случва и невярващо цъка с език. А в центъра на политическия и футболния небосклон има по една колоритна личност, известна като „оня с мустака“. Но мустака на страна – футболът в България действително трудно може да бъде отделен от политиката. И обратното. Не само ниското качество и уредените мачове свързват тези две сфери, но и фанатизираната фенска маса. Тя може да бъде определена като електорат, запалянковци, членове, или ултраси – според контекста и гледната точка. По избори се стига и до частично припокриване.

Днес основно ще се фокусираме върху феновете. Както в политиката, така и във футбола, те могат да бъдат разделени на няколко вида – твърди ядра, умерени и колебаещи се.

Твърдите ядра – известни още като ултраси – по правило се асоциират изцяло със съответния клуб. Те споделят обща идеология и ценности, в които има твърде малко място за лични интерпретации. Ултрасите са готови да пролеят кръв, за да възтържествува едничката свята идея. Примерно, че „Пловдив е само че-рно-бял“, или, че „има, и-ма истина една“, която е еди си каква. Споделените вярвания и ценности стъпват на споделена митология. Обикновено това е хероична история за трудно извоювани успехи в условията на тежък гнет през ранния/средния/късния социализъм, който е последван от частично или пък впечатляващо възстановяване през ранния/средния/късния преход към демокрация и пазарна икономика. Споделената историческа памет помни не един и два европейски(!) подвига. (Оттук и вечната битка за титлата „Евробоец“ – вечна, защото не може да бъде спечелена, поради липсата на ясно разбиране каква точно е целта на спора). Но митът за „славната история“ познава и множество случаи, при които „великите сили“ във футбола ощетяват съответния представител на kleta majka balgariq. (За сметка на привилигировани отбори от Босна, Беларус, Словения, Унгария и други страни, облагодетелствани от световните футболни кукловоди).

Ролята на жертва обаче не обезсърчава редовия ултрас. Напротив – борбата с УЕФА, ФИФА и световната конспирация е безмилостно жестока и трябва да бъде водена с всички средства. Включително чрез кървави схватки с фенове на противникови отбори, които се явяват нещо като идеологически враг, носител на футболно и общочовешко зло, най-малкото чрез поставяне на съмнение върху изконната добродетел на любимия клуб и феновете му. Любопитна подробност е, че любовта на твърдото фенско ядро често минава през парите за хореография, охрана и други поддържащи дейности, които собственика на съответния клуб разпределя целево. Средствата се насочват към определени фенски фракции, които са известни с умението си да налагат една или друга теза над останалите ултраси, включително с твърда ръка. И крака. Същите фракции са налични и при нужда от публично унижение на някой от служителите на клуба, например чрез разсъбличането му пред медиите.

Умерените фенове споделят много общи черти с редовите гласоподаватели. Според зависи, те се лашкат между ролята на ултрас и на колебаещ се. Тези, които могат да четат и пишат, по-често клонят към скептицизъм. Останалите играят на ръба на засадата и във всеки критичен момент биха могли да си татуират 1913, 1914, 1948 или друга паметна дата на прасеца, или предмишницата. И така да намерят личен комфорт и социална сигурност на фона на турбулентната обществно-политическа обстановка в страната. Все пак, умерените фенове проявяват известна критичност към някои от постулатите в клубната ценностна система – „в името на свещенните четири букви“, „да запазим завета на Апостола“ и други подобни мантри не винаги ги трогват до сълзи. Това прави „умерените“ не напълно пригодни за присъствие в епицентъра на фенщината, тоест – в съответната фенска трибуна. Поради тази причина, те заемат ролята на „интелигентния и критичен фен“ от сектор А, или В. В тази си роля те имат право едновременно да ядат семки, да изразяват съпричастност с клубната митология („Наско Сираков, педераст, педераст“, „Стоичков – кюрдафон“ и т.н.), но и да споделят известна колебливост относно легитимността на ръководството, без непосредствена опасност някой от платените ултраси да им разбие носа.

fenove-na-levski-napadnaha-i-sablyakoha-noviya-tren-or-video

Колебаещите се фенове са малко по-особени. Те хем харесват тайно български футбол, хем ги е срам да си признаят. Срам ги е, защото осъзнават, че водещите клубове се управляват аматьорски от професионални шанаджии. Срам ги е, защото осъзнават, че в България може да се печели от уредени мачове, но не и от футбол. Срам ги е, защото в българския футбол – както и в политиката – много по-важна от ролята на играча е ролята на метафоричния и почти метафизичен „мустак“. И това много си личи. Затова колебаещите се фенове от години не ходят на мачове. А напоследък – и на избори.

Габриела Иванова, ТВ7

По една или друга причина в момента съм само страничен наблюдател на случващото се в родния спорт. След срамните събитията, разбунили футбола у нас, дори се радвам. Отдавна знам, че тази игра е мръсна и затова стоя далеч от нея. От вчера, обаче, в съзнанието ми се въртят кадрите с унизителното представяне на новия треньор на „Левски“ – Ивайло Петев. Гледам ги пак, и пак и се чудя в каква държава живеем? Чудя се и защо пак се прочухме из цял свят с простотията на шепа псевдофенове, а не с показаното на терена? Чудя се защо станахме за смях и защо няма последствия след инцидента? Всъщност случилото на пресконференцията на Петев е в унисон със ситуацията у нас. Много жалко. Поне спортът да беше останал непокътнат от простотията. Уви. Отказвам обаче да повярвам, че вчерашните „герои“ са истински фенове на „Левски“. Не го приемам. Не вярвам, че всички фенове са като тези с качулките, които си позволиха да се гаврят с един човек. Един човек, който макар и признал, че симпатизира на вечния враг ЦСКА, не е седнал сам на кормилото на „синия“ отбор. Има една много хубава поговорка: „Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава“. Такъв е и случаят с Петев, който чисто и просто е поредният наемник. Да не говорим, че във футбола всички са наемници и че не е прецедент симпатизиращи на единия отбор да работят за другия. Трансферите на футболисти по оста Левски – ЦСКА също не са един, два. Затова подобна проява на феновете, като вчерашната, намирисва. Вероятно на добре платена постановка, която има за цел да дърпа отбора към дъното. И без Ивайло Петев, който постъпи мъжки и си тръгна, на този етап „Левски“ си остава кокошкарник, а постъпката на така наречените запалянковци – низка и жалка. Жалко, че всичко се случва в навечерието на „вечното“ дерби и на прага на 100-годишнината на „синия“ клуб. Явно някой има изгода от подобен срамен цирк.

Петър Кесов, king-football.info

Постъпката на футболните запалянковци на „Левски” спрямо Ивайло Петев е прецедент в българския футбол, а аз лично не се сещам и в Европа да е имало такъв случай в последните няколко години. С две поредни титли с „Лудогорец”, Петев се доказа като един от най-добрите млади треньори в България и според мен беше удачен избор за „сините”. Оставяме футболната страна на въпроса, а от чиста човешка гледна точка, това което се случи на Петев е унизително и обидно. Пред погледите на всички медии, той бе публично разсъблечен. Надявам се да не ставаме повече свидетели на подобни неприятни сцени, защото футболът е спорт и като такъв трябва да събира, а не да разделя хората. Омразата между агитките води до тежки инциденти и дори загуба на човешки животи (трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985 г, например). Всички можем да вземем пример от духа на ливърпулското дерби между Евертън и Ливърпул, където съперничеството е само 90 минути на терена, а извън него повечето от феновете са приятелски настроени помежду си и се държат спортменски.

Драгомир Симеонов, Дарик радио

Казват, че всички щастливи семейства си приличали, а всяко нещастно било нещастно по своему. За Левски това не важи. Поради простата причина, че от биологична гледна точка лъвът, мечката, тигърът и вълкът не са семейство, общото е само разредът им: хищници. От доста време насам при сините няма родственост, а единствено тракане на зъби и ръмжене. Хапът обаче е твърде скромен за толкова много стръвници. И от глад хиените заръфаха шугавия лъв, макар да живеят от огризките му, тигърът умря, мечката отказва да играе хоро, а вълкът си подви опашката и изчезва вдън земи. Това не е зоопарк, нито е цирк. Това е мърляв зверилник, в който одирането (разбирай разсъбличането) на един невинен жертвен агнец е напълно в реда на нещата. На Герена трева пасат само наивниците, останалите ръфат живо месо. Но нека спрем дотук с анималистичните метафори.
Една от най-често употребяваните думи във връзка със събитията при сините е „достойнство”. Днес очевидно никой в този клуб не е негов носител. Недостоен е собственикът му, недостойни са треньорите, които предлага, недостойни са плеядата началници, футболистите, резултатите им. Най-големите радетели за достойнство всъщност се оказаха шепа ултраси, които извършиха възможно най-долната свинщина уж в защита на клубната чест, а реално я стъпкаха в калта. Тези ли трябва да са достойните за синята фланелка, моралните барометри на качеството?

_70375960_bulgariacoach

Достойнството, въпреки ширещите се заблуди, не е парче месо в гащите, което щедро да предлагаш на противника от любимия си сектор. Това е съвкупност от черти в характера – най-вече самоуважение и уважение към околните, сдържаност в приказките, постоянство. Даваме си сметка, че всичко това е трудно постижимо в българския футбол, но не и невъзможно. Лошото обаче е, че дори един клуб да го притежава, то не му е гарантирано завинаги. Нищо не ерозира по-бързо от достойнството, в Левски то започна да се руши още когато Батков просташки наричаше съдиите „хомосекшуъл”, а ние весело се подсмихвахме на тази простотия. Много е трудно да уважаваш и да бъдеш уважаван, когато баш началникът ти не го умее. Дори да имаш спорадични успехи, те са по-скоро изключение. Ето как постепенно недостойните моменти в историята на клуба започнаха да се трупат като лавина: обидни приказки, абсурдни назначения, унизителни резултати, трансферни гаври, безпринципни рокади, груби уволнения.
Казанската афера ли носеше елемент на достойнство? Или отношението към Ясен Петров, преговорите зад гърба на Ники Митов или флирта с властта? Примерите са произволни, списъкът е твърде дълъг и подробно изреждане дори не се налага. Левски отдавна стана недостоен и играта на всяка селекция новопристигнали само потвърждаваше това; когато недостойнството е във въздуха, много лесно е да се заразиш от него.
Хора с достойнство не искаха да имат нищо общо с отбора, а онези, които изначално го притежаваха, започваха да го губят. Слабите резултати са само естествен симптом на тази зараза и тя вече придоби опустошителни размери. В седмицата, в която Йоканович бе натирен, Петев – опозорен, Сираков избяга, Тонев напусна, а Батков се предаде, Вергил от Перник стана символ на (не)достойнството. А когато публичните бранители на честта са лумпенизирани агресивни малоумници на заплата, от тази чест не е останало много за бранене. И всички истински левскари го усетиха болезнено, твърде болезнено; но истината е, че клубът в настоящия му вариант просто не е достоен за тях. А най-малко пък е достоен за името си.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

| от |

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Какво се случи с Роналдо през 1998-а

| от |

Две десетилетия по-късно въпросът още е актуален: Какво се случи с Роналдо през 1998-а?
Изминаха повече от две десетилетия, но мистерията не е разбулена. През 1998-а Роналдо вече беше известен из цялата планета като Феномена и бе взел първата си „Златна топка“. Той беше страховит нападател с божествен талант, който носеше на гърба си надеждите на цяла Бразилия за пета световна титла на „селесао“.

Но точно в момента, в който трябваше да натисне решително спусъка, феноменалният стрелец на футбола бе неузнаваем. Какво се случи на финала на Световното първенство във Франция преди 21 години? Защо този всемогъщ футболен бог беше безпомощен? От какво му стана толкова лошо само няколко часа преди началото на мача? Кой и защо му позволи да излезе на терена, въпреки сериозния проблем, който бе очевиден за всички?

Въпросите са десетки, даже стотици… А отговорите – далеч по-малко.
Имаше нещо агонизиращо неестествено Роналдо да се провали точно на финала срещу „петлите“, в който въпреки че бяха домакини, изглеждаха обречени. Но Съдбата реши да се намеси и да остави отпечатъка си в историята на футбола, оставяйки след себе си и безброй неизвестни.
Какво се знае със сигурност?

Няколко часа преди бразилците да тръгнат за „Стад дьо Франс“ Роналдо почива в хотелската си стая. Официалната версия е, че му прилошава, докато лежи в леглото. Съществува и твърдение, че е гледал спортно предаване в неудобна поза, след което се е почувствал зле.
Това може и да не ви се струва толкова важно, но, уверяваме ми, в тази мистерия е съществен всеки детайл.
Затова и Интер, който бе привлякъл бразилеца година по-рано, възложи на своя шеф на медицинския щаб Бруно Кару задачата да проучи абсолютно цялата документация, описваща състоянието на Роналдо: разкази на съотборници и други очевидци, изследвания, мнения на прегледалите го лекари и специалисти – всичко. Буква по буква.

Според най-разпространената версия, основаваща се на разказите на съотборици на Феномена, инцидентът се случва малко след обедното хранене.
Роналдо се свлякъл и започнал да се тресе неконтролируемо. Роберто Карлош, който делял една стая с нападателя, се паникьосал и започнал да вика за помощ. Малко по-късно пристигнал Едмундо.
„Когато го видях, се шокирах. Гледката беше кошмарна. Роналдо беше проснат на пода с плътно стиснати зъби, а около устата му бе избила пяна. Не знаех дали не си е глътнал езика“, разказва Едмундо в хода на разследването на случая.
Въз основа на документите, Кару, който е уважаван кардиолог, е убеден, че в никакъв случай не става въпрос за епилептичен пристъп, а за проблем, свързан със сърдечно-съдовата система. Неговите френски колеги обаче съвсем не разчитат така състоянието на звездата и грешната диагноза в комбинацията с предписаните му неподходящи медикаменти са могли да доведат до непоправими вреди на организма му. Поне така твърди италианският медик.

Soccer World Cup 1998: Brazil vs. The Netherlands

„Роналдо дълго време е бил в неправилна поза, която е затруднявала циркулацията на кръвта и може да предизвика сърдечни проблеми. За щастие, когато са започнали конвулсиите, в непосредствена близост е бил Роберто Карлош – казва Кара. – В клиниката лекарите са търсили съвсем друг проблем, така че до разглеждането на електрокардиограмата изобщо не се е стигнало. А тя свидетелства, че причината е именно там, в сърцето. След това на Роналдо са му дадени лекарства, които се използват за епилептични припадъци, но не са подходящи при сърдечни проблеми. Медикаментите представляват силни успокоителни, които няма как да не окажат влияние на играта му. След мача той е като едногодишно дете, което не може да запази равновесие.“

Роналдо не хареса експертното мнение на Кару и по някаква причина настояваше всички около него да се придържат към официалната версия – че здравословните му проблеми са причинени от силен стрес. Наистина доста от съотборниците му в състава на „селесао“ разказват, че в дните преди мача е бил доста неспокоен и объркан. Но тук идва мястото на психолозите, които контрират с питането: „А какво се очаква от голямата звезда на отбор, на който му предстои финал на световно?“.

„Много съм разочарован, че всички се опитват да направят сензация от тази неприятна история. Сигурен съм, че лекарите са направили всичко правилно и са поставили вярната диагноза“, каза Феномена. А не е като да не се потърсиха сензации около мистериозния случай.
Като конспиративната теория, че Роналдо е бил отровен от французите. Наистина – достойна е за заснемането на филм, но не съществува нито един факт в нейна подкрепа.

Продължаваме с фактите.
Роналдо е откаран в болница, а отборът на Бразилия вече е на „Стад дьо Франс“. В тимовия лист, попълнен от администратора малко повече от час и 10 минути преди финала, името му не фигурира. Светът е шокиран и всички се питат какво става.
25 минути по-късно лекарите се произнасят, че няма обективна причина, поради която да спрат Феномена да играе. От щаба на бразилците получава разрешение от ФИФА да променят предварителния състав и суперзвездата играе цял мач.

Играе ли? Южноамериканците сякаш са с човек по-малко, а Роналдо е неузнаваемо слаб. След поражението с 0:3 от „петлите“ Роналдо прави философското заключение: „Загубихме световната титла, но спечелих друга битка – тази за живота си.“
Спечелена битка за живот… Нали беше просто припадък от нервно напрежение? Явно Феномена знае повече за това какво точно случи, отколкото иска да знае светът.

„При всички случаи – имах ангажимент към родината си и не исках да го пропусна. Честта ми ме караше да чувствам, че мога да играя. Очевидно това не беше сред най-добрите мачове в кариерата ми, но бях там, за да изпълня своят дълг“, каза само бразилецът при поредния неуспешен опит да се разбули мистерията.

 
 
Коментарите са изключени