shareit

Freedom Tower е най-високата сграда в САЩ

| от |

Експертна комисия от архитекти обяви  новия Световен търговски център за най-високата кула в САЩ, изпреварваща Уилис тауър в Чикаго.

Небостъргачът стана най-високата постройка в САЩ, след като на върха му бе поставена последната част – металната мачта, която ще служи като антена. Височината й е 124 метра, а теглото – 758 тона. С нея 104-етажната сграда вече се издига на височина от 541 метра, или 1776 фута като жест на почит към  1776 г., когато САЩ отвоюват независимостта си от Великобритания.

Небостъргачът, известен като One World Trade Center или Freedom Tower, е централният елемент на новия комплекс, който се строи на мястото на атентатите от 11 септември 2001 г. Тогава при срутването на кулите близнаци на тогавашния Световен търговски център загинаха близо 3000 души.

Кулата ще започне работа през 2014 г. и ще приеме главно финансови фирми.

Новият Световен търговски център стана най-високата кула в западния свят и третaта най-висока в цял свят след Бурдж Халифа (829 метра) в Обединените арабски емирства и хотел „Маках ройъл клок тауър“ (601 метра) в Саудитска Арабия.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Как Сталин премахна всички противници, превръщайки себе си в жертва

Политическите убийства никога не са били нещо ново. В някои страни са ежедневие, в други са разменна монета и измерване на силата. Всеки път, когато такова се случи, някои медии обичат да вадят архивите и да напомнят колко души са погледнали в дулото на политиката. Макар и политическите режими да са различни, в навечерието на Втората Световна война, великите сили са правили едно и също – разчиствали са враговете и потенциалните харизматични лидери.

Равенство не може да съществува, докато враговете все още дишат, а понякога враговете първо са били приятели, както разказва историята. И така се връщаме назад във времето, а именно 1 декември 1934 г. – последният ден на Сергей Киров, един от най-близките хора на Сталин. Киров е известен със своята харизма и често съветвал Сталин, помагайки му в разгромяването на всяка възможна конкуренция. Когато марксистът все пак изпълнил всички задачи и се надявал на охолен и спокоен живот, не подозирал, че смъртната му присъда е разписана. Нещо повече, палачът на това действие ще бъде друг объркан партиец – Леонид Николаев.

Sergey_Kirov_at_the_10th_Party_Congress

Снимка: By Неизвестен – http://rgakfd.altsoft.spb.ru/showObject.do?object=150346601, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=42919111

Интересен момент е, че малко след извършеното престъпление, Николаев следва съдбата на жертвата си. Предложеният мотив е вече активиран и ловът на вещици е открит, познат е на историците като „Голямата чистка“. За съжаление, докато мнозина смятат, че Сталин е жертва на заговори, още повече подозират задкулисната игра. Все пак не трябва да забравяме, че в един момент самият Сталин е виждал във всеки потенциална заплаха на бъдещия трон. Конспираторите винаги са смятали, че добре оркестрираният сценарий не дава шанс на елита да предпази своите материални блага, създавайки доста добър щит около Сергей Киров и неговите шансове за заместването на Сталин. Ако единият стане неудобен, винаги другият е можел да заеме лидерската позиция, докато не се случат резки промени отвътре.

Богатите нямат място в новия режим, освен това са много по-опасни, отколкото мнозина подозират. Ето защо и до днес се смята, че бедният Леонид Николаев е натиснал пистолета, но винаги ще се разглежда като кукла на конци в ръцете на Сталин. Пикът на така наречения „Държавен тероризъм“ е в периода на 1937-1938 г. и Йосиф Сталин използва най-вярната си хрътка за разчистване на сметките. Това е толкова добре познатият Николай Ежов – ръководител на съветската тайна полиция.

Ежов_Николай_Иванович_1895-1939

Снимка: By Unknown – Original publication: Газета «Литуратуная газета» №39 (675) от 20 июля 1937 годаImmediate source: http://all-photo.ru/portret/ejov_ni/index.ru.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6706912

За тази една година, въпросната институция не е била никога повече тайна. Жителите на град Виница, Украйна може би никога няма да забравят името Ежов, както и упражненото насилие върху тях. Мнозина са се чудили как този малък човек (само 151 сантиметра) има толкова агресия в себе си. Зверстватата ще бъдат открити едва от окупационните немски сили, които първоначално ще понесат вината за смъртта на хората, но по-късно ще бъде направено разследване от международна комисия, което ще намали греховете на Нацистка Германия.

Зверствата на НКВД минават всякакви граници. Патолозите са категорични, че жертвите са простреляни по няколко пъти в задната част на врата, защото са използвани 22-калибрени куршуми. Не се търсят присъди, никой не е получил дори обяснение за извършените екзекуции. Личните вещи и документи са били заровени малко по-далече от в отделна яма от телата. Съдбата на Ежов приключва, с приключването и на ролята му – обвинен е в държавна измяна и след това е екзекутиран. Самият процес завършва с арестуването на 1.5 милиона души и половината от тях намират своя трагичен край.

Подозренията, че това е просто щастлива случайност и възможност един човек да създаде най-добрата възможна конспирация, намесвайки външно влияние, с което да създаде един общ враг. Забавен факт е, че Йосиф накрая се превръща в жертва, призовавайки всички свои привърженици в армия, която по-късно ще даде властта именно в ръцете на обединителя. И така започват арестите, убийствата, изчезването на хора и други по-специални ритуали. Това едва ли е особена изненада или новост за Европа. Историята е доказала, че опитите на скритата власт, бореща се за светлина, винаги започва с проблясъка на изстрел. Хитлер не е по-различен в това отношение, оркестрирайки подобни преживявания за своите опоненти.

Vinnycia01

Снимка: By Unknown – https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn543893, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3123731

Властта обича силните, защото слабите се разколебават много по-лесно с 9 грама в сърцето, както казват лириците. От друга страна атентатите могат да се разглеждат и като покана за оттегляне от власт. Александър II знае много добре това, след като няколко пъти успява да се размине на косъм. На финала са необходими две бомби, за да може най-накрая властта да падне. При това втората експлозия е извършена от камикадзе. Друг пример е Пьотър Столипин (тогаващният министър-председател на Русия), който успява да преживее 10 опита за убийство, преди да стане жертва на атентат. Застрелян е от Дмитри Богров в Киевската опера. Умира след 3 дена. Столипин е погребан по свое желание в Киев – мястото на атентата.

Очевидно е, че всяка революция започва с вътрешно пречистване, концентриране на властта в един човек и отприщването на всичкото събрано зло, което по-късно в историята носи названието „Култ към личността“.

 
 
Коментарите са изключени