„Франция жестикулира, но нищо не казва“

| от |

Иран, Сирия, Русия, Газа – френската дипломация изглежда се е прикачила на буксир към американските неоконсерватори. Необмисленото реагиране на събития, широко отразявани в медиите, я води към военни намеси и морализаторски проповеди. Доминик дьо Вилпен, който вдъхнови съпротивата на Франция срещу войната в Ирак, се противопоставя на тази обща ориентация и предлага друга линия.

ФРАНЦИЯ губи самочувствие. Изкушена е да се откаже от външната си политика на независимост, влияние и балансираност, олицетворявана от голизма. За сметка на това постепенно възприема линия на милитаризъм, морализаторство и оксидентализъм (прозападност).

Милитаризъм, не толкова защото Франция зачестява интервенциите (в Либия, в Мали, в Централноафриканската република или в Ирак) – първата ѝ реакция може да е основателна, а главно защото се нарежда на първа линия, понякога дори сама, без реална стратегия. Прекалено често само за няколко часа чувството за безпомощност отстъпва със странно единодушие пред илюзията за победа. Медийната логика подменя непоносимите образи на жестокостта с картини от войната като спектакъл.

Моралът служи за оправдание. Инструментариумът за реагиране при криза се свежда до триптиха „осъждане – санкции – изключване“. Моралът служи за запълване на празнотата, оставена от дипломацията, която в условията на публичност и демокрация е затруднена да следва държавните съображения и да опазва държавната тайна и висшите интереси на нацията. Ние говорим единствено със себеподобни и отхвърляме всички останали – като Иран и Русия – с риск да влезем в спиралата на изолация и да залитнем към авторитаризъм.

Прозападната ориентация служи за основа на морализаторството. Тя подронва френската изключителност. Немалко французи сякаш вече се изживяват като авангард на западаща цивилизация, доброволно застанали до Съединените щати, „лидера на свободния свят“, дотолкова, че дори отстъпват от собствените си желания.

Всъщност сме свидетели на едно връщане към времето на Ги Моле, към суецката експедиция и равняването по атлантизма. Своеобразно продължение на политиката на Третата република във Фашода или на Втората империя в Мексико или Крим [1]. Всеки исторически период има своите илюзии и шумотевица, прикриващи едно дълбоко мълчание. Франция жестикулира, но нищо не казва. Това много не зависи от управляващите, тъй като преувеличението е симптом за моменти на екзистенциална неувереност и преминаване в защитна позиция – както при унижението от загубата на Елзас и Лотарингия през 1870 г. и нестабилността на младата република; при разгрома през 1940 г. и трудния процес на деколонизация. Изострената сетивност на Франция я кара постоянно да свързва световните терзания със собствените си трудности.

Днес колективната драма е страхът от глобализацията. Франция е неуверена, защото се чувства немощна. Европейската интеграция налага да се преосмисли националният суверенитет. Глобализацията лишава пропитата от колбертизъм държава от икономическите ѝ лостове. Медийната демокрация води към инертност, оформяне на лобита и безплодно редуване на правителства.

Огнищата на кризите са част от жаравата на идентичността

ФРАНЦИЯ е неуверена, защото се променя, но не може да управлява преобразуванията си. Заличаването на колективните семейни, религиозни или обществени рамки под напора на индивидуализма и потребителската логика преобрази начините на живот за едва четиридесет години. Трансформирано от миграциите, населението на Франция отразява днес цялото разнообразие на света, включително на конфликтите му.

Франция е неуверена, защото собственото ѝ минало ѝ тежи в днешния обновен свят. Културното наследство, с което тъй много се гордее, я обездвижва, а спомени, от които се срамува (робството, колонизацията, колаборацията с нацистите) ѝ създават чувството, че може да бъде мразена.

Драмата се задълбочава и поради факта, че световните промени ожесточават стремежите, свързани с идентичността, поставят на изпитание ролята на всеки отделен индивид.

Преминаването към многополюсен свят е съпроводено със стремеж за утвърждаване на нови велики сили. А те най-често са стари унизени нации, решени да не отстъпят нищо, като Китай – по отношение на териториалните си конфликти в Китайско море, Русия – по отношение на Източна Украйна и остатъците от СССР, или пък Индия – по отношение на Кашмир.

Цифровата глобализация увеличава взаимодействието и взаимната зависимост, размива националните държави и ги прави подвластни на расови, религиозни, езикови и родови психози, като ислямизма, европейския популизъм, китайския или японския ултранационализъм и рускоезичния сепаратизъм в Украйна. Фалиралите или заплашени от имплозия държави, като Либия, Ирак, Сирия, се множат от Сахел до Югоизточна Азия. Тази жарава на идентичността свързва огнищата на криза във всеобщ протест срещу един ред, схващан като западен.

Същевременно обезсилването на суверенитета – стожер на идентичността на държавите, подрива международното право. В името на моралното право, като се почне от отговорността за защита на населението и се стигне до смяна на режима, американската едностранчивост се самоосвободи през 2003 г. от нуждата да спазва правото. Русия направи нова стъпка в същата посока в Крим, в името на самоопределението на народите в Украйна.

На всичкото отгоре суверенните държави не съумяват сами да овладеят играта. По различни поводи те са поставяни на изпитание от гигантски световни компании, способни да определят норми за интернет или за финансите, от неправителствени организации (НПО), от организирани престъпни групи или от трансгранични активисти като „Уикилийкс“ или „Грийнпийс“. В резултат на това се озоваваме в един непредвидим свят без правила. В него върховенството принадлежи на действащи лица, които чрез двойна игра, с помощта на конспирации или дори обхванати от яростна лудост, могат във всеки момент да преобърнат масата. Налага се да променим начина, по който се възприемаме, и да се освободим от страха, който ни кара да се затваряме в себе си. Да обърнем Франция към света. Нека престанем да се взираме в ранга си на постоянен член на Съвета за сигурност и държава с ядрено въоръжение и да засилим ролята си на рупор, посредник при кризи, да поощряваме диалога. Нашата идентичност не е в опазването на установения ред, а в ясното съзнание за необходимостта да се изгради универсална общност, в която всеки отделен живот има значение.

Нашето богатство е отварянето ни към света, т.е. франкофонията, приносът на отвъдморските територии, Европа, културата. Това означава да преосмислим външната си политика, като я превърнем в дипломация на народите, която плете връзки и мрежи чрез местните общности, учебните институции, мозъчните тръстове и сдруженията, една демократична дипломация, която балансира отношенията между държавите и народите. Дипломация, способна да пуска корени в междинните пространства в света.

В центъра на дейността ни следва да поставим кризите. Да реагираш, не е достатъчно. При задълбочаващите се кризи – от опасността за трета Интифада до цикличното подновяване на пожара в Украйна, ние трябва да лекуваме политическите причини, които често се забравят. Например, мястото на туарегите в Мали или на сунитите в Ирак.

За да се скъса с преобладаващия „рефлекс на Павлов“, напълно предвидим и лишен от проницателност, са необходими методика и принципи: да се спазват международните правни норми, макар те да са разочароващи; да се употребява сила само в краен случай; предимство при вземането на решения да имат регионалните фактори. Ключът е да се дава приоритет на политиката. Това предполага диалог, включително с действащи лица, които не одобряваме. И всеки процес да започва с фиксиран график за постоянни контакти и етапи, за да се постигне компромис. Френската специфика в този свят, който най-често мисли само в сегашно време, е да се отчитат също така историята, географията и културата.

Например, в Ирак и Сирия организацията „Ислямска държава“ се изявява като опортюнистичен актьор с тоталитарен стил, който се възползва от обстоятелството, че сунитите са тероризирани от шиитските милиции. Тя търси своята легитимация, представя се като опора на слабия срещу по-силния, заделя парчета от разпокъсаната територия на Близкия изток и използва исляма като инструмент за това. При това положение „борбата срещу тероризма“ е голяма грешка. Тя легитимира „Ислямска държава“, като ѝ придава световна популярност, солидаризира сунитското население около нея и освобождава от отговорност отдадените на своите задни мисли държави в региона – от Анкара до Риад.

Необходима е дългосрочна стратегия, която да задуши финансово „Ислямска държава“, като я лиши от приходите от петрол, контрабанда и субсидии, идващи от Персийския залив. Да я задуши териториално, като спре експанзията ѝ, предоставяйки въздушна подкрепа за иракските и сирийските кюрди, за йорданците и ливанците. И най-вече да я задуши политически, като я лиши от подкрепа. За Ирак това означава не само правителство на националното единство, а и конституционни промени, за да се осигури по-широко участие на сунитите в администрацията и армията. За Сирия – да се сложи край на гражданската война, превърнала се в стълкновение между чудовища, да се заложи на поетапен политически преход, подкрепен със сериозни гаранции на международната общност и мироопазващи сили. Ключ към подобно решение би била една регионална конференция с участието на Иран, монархиите от Персийския залив и Русия.

Преговорите за неразпространение на ядреното оръжие в Иран се намират в ключов момент. В периода 2003-2005 г. заедно с Обединеното кралство и Германия бяхме постигнали единственото значително споразумение на този стадий. Временното споразумение от ноември и продължението му бяха положителен знак. В момента трудно би могло да се стигне до окончателно споразумение, както поради надмощието на републиканците в американския Конгрес и ситуацията в Близкия изток след провала на САЩ в региона, така и поради здравословното състояние на върховния водач Али Хаменей. Въпреки това техническите основи за споразумение съществуват – по въпроса за реактора в Арак и за броя центрофуги, които Иран може да въведе в експлоатация. Прекъсването на преговорите би създало голяма опасност, тъй като Иран е неотменим партньор за регионалното равновесие. Наложително е да се намери подобаващо място за тази хилядолетна цивилизация, мост между народите.

Третата голяма криза е в Украйна – разделен народ и почти фалирала държава, която зависи от Русия за снабдяването с газ и от Европа за търговията си. Какво представляваше Евромайданът [2]? Преди всичко народно негодувание срещу корумпираните елити, икономическия упадък и неефикасната администрация. Сближаването с Европа обещаваше национално възстановяване, а не отхвърляне на Русия. Не беше обаче отчетено подозрението, създадено между Запада и Русия по време на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и „газовата война“ през 2009 г. и изострено от играта на САЩ и разногласията между европейците. За една империя, унизена след разпадането на СССР и търсеща символичен реванш, споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз, което беше зле представено и съпроводено от опасения за експанзия на НАТО, създаде неприемлива ситуация. Украйна е прекалено важна, за да се превърне в замразен конфликт. Единственият ни изход днес, както наскоро казах на президента Владимир Путин, е да възстановим диалога. Да се създаде трайна контактна група, съставена от Украйна, Русия, Ваймарския триъгълник (Германия, Франция, Полша), Обединеното кралство и Съединените щати, с цел да се проведат цялостни и поетапни преговори, както за конституционна реформа в Украйна, така и за военния ѝ неутралитет, икономическия ѝ подем, административното и съдебното ѝ възстановяване.

Да се освободим от неувереността чрез действия

НУЖНО е също да си изградим представа за ключовите зони на утрешния свят.

Близкият изток преживява от близо тридесет години историческа криза на модернизация. При нея в конфликт влизат светските националисти, продукт на деколонизацията, ислямистите, отхвърлящи западната модерност, и най-сетне младежта от средните класи, която се стреми към демократични свободи, равни възможности и отваряне към света. Европа и Близкият изток са два огледални свята, свикнали да се определят спрямо Другия и предопределени да живеят с Другия. Европа обаче, със своята непоследователност, влоши ситуацията в Северна Африка и Близкия изток. Тя ту подкрепяше революционерите от „арабската пролет“, ту поради страх от ислямистите се осланяше на авторитарни режими. Преходът може да бъде само продължителен и болезнен. Той изисква икономическа и политическа подкрепа от Европа, а не неспазените обещания за партньорство, дадени в Довил [3]. За Франция предизвикателството е огромно предвид големия брой нейни граждани, произхождащи от Северна Африка, и болезнените спомени от войната в Алжир.

Не можем да присъстваме безмълвни на постоянното загниване на израело- палестинския конфликт, който прояжда целия регион. В продължение на двадесет години международната общност грижливо и на всяка цена поддържаше фикцията, че се водят преговори около решението за две държави, а то все повече да се отдалечаваше като идея и реалност, под ударите на тероризма и заселничката дейност. Днес, след силните бомбардировки над Газа, извършени от израелската армия през лятото на 2014 г., дойде време международната общност да заеме позиция, с която да е в състояние да наложи мир. Това може да стане чрез приемане на Палестина като член на Международния наказателен съд, чрез признаване на държавата Палестина за пълноправен член на Организацията на обединените нации (ООН) и още повече чрез план за мир, наложен на страните на базата на Споразуменията от Осло, с участието на международни административни органи и мироопазващи сили.

За Франция Африка е второто ключово пространство на утрешния ден, дори само ако погледнем демографията и младостта на населението ѝ, което през 2050 г. ще достигне два милиарда души, от тях голям брой са франкофони. Континентът е и зоната с най-голям стопански растеж в света. Тепърва трябва да се изграждат условия за ефикасно взаимно развитие и партньорство, основано на регионалните организации и на най-стабилните държави. Вместо това ние оставяме други държави да участват в икономическия подем на континента, а същевременно водим двусмислена политика на военна интервенция по всички направления. И тук, както другаде, трябва да кажем: „Първо политиката“. Както постъпихме с Жак Ширак по отношение на Кот д’Ивоар със споразуменията от Маркуси – нужно е да насърчаваме правителства на националното единство, конституционните гаранции за малцинствата и политическата опозиция, да осигуряваме конкретна финансова и експертна помощ за ефикасно управление на държавите.

Третото пространство е Азия, защото там се очертава бъдещата стратегическа конфронтация между САЩ и Китай, макар и смекчена от взаимната им икономическа зависимост. Търговският сблъсък между Големия трансатлантически пазар, който се оформя около САЩ, и Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP) около Китай мобилизира близо половината от населението и търговията в света [4]. Двете велики сили си съперничат чрез стратегия за отбиване и отбягване на ударите, американската „огърлица от перли“ срещу морския път на коприната, предлаган от Си Цзинпин. Към това се добавят нерешени регионални конфликти с Япония, породени от болезнени спомени и от развихрения национализъм на един режим, загрижен за единството в условията на забавен растеж. Благодарение на възстановяването на дипломатическите отношения с Пекин, осъществено от генерал Де Гол през 1964 г., Франция все още има някакъв ореол, но за колко време? И в този случай страната трябва да съумее да избегне коловоза на САЩ. Нека се възползваме от развитието на Китай, който се отваря към света и се стреми да поеме повече отговорности – по кризата с еболата, климатичните предизвикателства, сътрудничеството срещу тероризма.

Как да вдъхнем плът и кръв на външната си политика? В живота на нациите, както и в живота на отделния човек, въпросът „Кой съм?“ е най-потискащият, когато не знаеш какво да правиш. Само чрез действия ще преодолеем неувереността.

Вместо да фантазираме за миналото, нека бъдем изцяло каквито сме – една демокрация в свят, където демокрацията е все по-малко очевидна; европейска страна в една Европа, все по-малко уверена в своята съдба; една универсална култура в свят, загубил ключовете към универсалността. В сърцевината на френската съдба е идеята за прогрес. Във Франция два века преминаха в изобретения, открития, различни начинания, изработен беше социален модел, непрестанно обогатяван от Националния съвет на Съпротивата насам. Прогресът е душата на нашата представа за културата, от Кондорсе до Малро, като се мине през Юго – въплътен в представа за усъвършенстване на човечеството чрез напредък в изкуството и науката. За нас, страна на историята и надеждата, да вярваме в прогреса, означава да отхвърлим установения ред и безплодното безредие.

Не е изненадващо, че Франция изпитва съмнения, защото в цял свят технологичният прогрес постави прогреса на материалното по-високо от прогреса на хората. Културата вече е или наследство, или стока, благоденствието е икономическа принуда, а либералната демокрация изпълва хоризонта.

Нека преоткрием пътя на прогреса, в нас и извън нас.

Най-напред прогреса на европейската идея. Щом престане да напредва, Европа пропада. Днес тя е спряла да се разширява и да се задълбочава. Кризата на еврото я руши. Затяга границите си, обезпокоена от нестабилни или авторитарни съседи. Народите отхвърлят брюкселските правила поради липса на достатъчно демократично одобрение. Връзката, изградена след войната, с малката Германия на Бон, не може да е същата, както с една Германия, обединена и укрепнала от собствената си икономическа мощ и от разширението на Европейския съюз на изток. Германия, която се е превърнала вече в естествен център на европейското икономическо пространство, не желае да поеме политическото му ръководство. Отдавна предлагам един основополагащ договор за френско-германски съюз, който да сближи политиката, институциите и законодателството. Да започнем с единен пазар на труда и обучението, към който впоследствие могат да се присъединят и други страни. Той би образувал ядрото на една Европа, съставена от няколко кръга с различно ниво на интеграция – еврозона, Европейски съюз, широк паневропейски полюс, в който заедно с Европа да са Русия, Турция, Северна Африка – за да имаме общо по-голяма тежест в многополюсния свят.

Европа разполага с ключ за излизане от дефлационната спирала. Условието е Европейската централна банка (ЕЦБ) да се придържа към една целенасочена политика, Германия да извърши ревалоризация на заплатите и да бъде приложен европейски план за инвестиции в производствената сфера, инфраструктурите и нововъведенията. Наложителна е хармонизация на фискалната политика, главно на корпоративния данък, и на социалната политика – необходима е застраховка срещу безработица на младите активни граждани, валидна за цялата общност. Създаването на европейски университети във всяка от държавите членки би позволило постепенно да се уеднаквят университетските системи. И накрая, пълната отчетност на Комисията пред Европейския парламент и избирането на председателя на Европейския съвет с всеобщо пряко гласуване ще са залог за демокрацията в Европа.

Не можем да имаме тежест в света на гигантите, ако не разполагаме с обща външна и отбранителна политика. В областта на отбраната трябва да има прагматичен напредък – да се създаде централизирана система за покупка на оръжия и общ генерален щаб. Това са условия за нашата независимост спрямо САЩ, чиито интереси, с тяхната „азиатска ос“, все повече се разминават с нашите. НАТО е пречка. Аз бях против връщането на Франция в обединеното командване [5]. Но след като е невъзможно това решение да бъде променено, без да се създаде впечатление, че Франция подскача от крак на крак, нека поставим условията си – да се балансира тежестта на Европа и на Северна Америка, да се разпределят справедливо длъжностите, да се даде предимство на отбранителните функции на пакта.

Остава едно съдбовно предизвикателство – да се изобрети дипломацията на демократичния век. Защото демокрацията е едновременно оспорвана и безсилна. Тя е оспорвана от възникването на една световна олигархия, откъсната от народите, и от възхода на еднолични авторитарни режими, предлагащи национално убежище в условията на глобализация, както става в Русия, Китай и дори в Турция на Реджеп Таип Ердоган. Демокрацията е безсилна във външната си дейност, защото редуването на правителства с различна политическа ориентация и тежестта на общественото мнение превръщат нашите демокрации в страни с краткосрочни решения, непостоянна политика и морализаторско поведение. Тя е безсилна и отвътре, защото страните са сковани и често са подчинени на парите и потеклото. По тази причина демокрацията не изглежда нито жизнена, нито щедра. През 1989 г. западните демокрации изпаднаха в двойна заблуда. Те помислиха, че са спечелили Студената война, докато победата бе дело на дисидентите, които я извоюваха, като изчакаха износването на режимите. Помислиха също, че са недостижими и заспаха на лаврите си, поради липсата на достоен съперник.

Новата демократична дипломация трябва да е преди всичко дипломация, която поема задълженията, произтичащи от привлекателността на нашите демокрации, по-специално европейските. Нека видим картата от последните години. Движенията „Възмутените“, „Окупирай Уолстрийт“, „пролетите“ се развихриха по целия свят като последица от подема на средните класи и шока на икономическата криза, но те доведоха до падане на правителства и режими само в определен кръг страни, съседни на Европа. Това не е случайност, а белег за влиянието на Европа, макар и неволно, и също така свидетелство за безсилието на европейците да съпътстват и канализират демократичните промени до границите си. Защо възмущението да е само за другите, защо тъй малко се държи сметка за демократичните искания тук? Можем да извлечем извода, че нашият пример тежи повече, отколкото уроците по морал. За демокрацията на изток в Европа ние ще направим повече чрез „Остполитик“, основана на диалога, отварянето и примера на нашите демокрации, отколкото чрез логиката на студената война, която обслужва единствено американските интереси.

Дипломацията в епохата на демокрацията изисква нови средства. Понеже не може да действа в условия на секретност и по логиката на интересите, тя трябва да приеме натиска на общественото мнение за сила, докато днес той минава за слабост. Нужно е да се обогати дипломацията между народите, за да се вдъхне нов живот на външната политика, често свеждана днес до занимание за президенти. Нека ѝ дадем повече сила и единство посредством Съвета за национална сигурност, който да мобилизира и координира всички действащи лица. Става дума за нашето колективно бъдеще, ето защо са необходими постоянни национални и плуралистични дебати. Нашият национален живот протича в света, в условията на икономическо възстановяване и на необходимата „реглобализация“ на една Франция, която губи икономическата си мощ, конкурентоспособност и увереност в своите сили. Да определим посоката, след което да впрегнем за изпълнението на тази задача всички наши предимства: нашия качествен дипломатически персонал, нашите гимназии, университети и висши институти, нашия социален модел. Нека бъдем верни на специфичния си гений, на френската фабрична марка: по отношение на кризите и мира – Франция като страна посредник, която улеснява и успокоява диалога; по отношение на представата ни за човека – Франция като страна на икономическо новаторство, на обществено и гражданско развитие в образованието и здравеопазването; Франция като страна на културата и на отварянето към света.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Любопитни факти за сандвичите!

| от chr.bg |

По случай текущата Британска седмица на сандвича в. „Дейли експрес“ предлага няколко любопитни факта за едно от любимите изделия на жителите на Острова:

– Освен домашно приготвените изделия от този тип, британците купуват над 3,5 милиарда сандвича годишно.

– Над 300 000 души във Великобритания работят в бизнеса със сандвичи.

– Около 31 процента от всички продавани в страната сандвичи включват пилешко. Следващата най-популярна съставка сред британците е сиренето.

– Сандвичите са кръстени на Джон Монтагю, четвърти граф на Сандвич (Сандуич) (1718 – 1792) – запален картоиграч, който поръчвал да му бъдат сервирани парчета студено говеждо месо между две филии хляб.

– Най-ранната документирана употреба на думата „сандвич“ в този смисъл датира от 1762 г. Преди това с нея са били назовавани вид шнур от 15-и век и птицата гривеста рибарка, кръстени на град Сандуич.

– Американецът Джоуи Честнът, известен с прякора Челюстите, държи няколко рекорда за бързо ядене на сандвичи. Сред тях е поглъщането на 47 грил сандвича със сирене за 10 минути.

– През 2011 г. от данъчни съображения щатът Ню Йорк постановява, че ястието бурито е сандвич.

 
 

Почина писателят Филип Рот

| от chronicle.bg |

На 85 години почина американският писател Филип Рот. Причина за смъртта му е сърдечна недостатъчност, посочил литературният му агент Андрю Уайли.

Рот е носител на наградата „Пулицър” през 1998 г., присъдена му за романа „Американски пасторал”.
Той е автор на над 30 книги, сред които романите „Синдромът Портной”, „Писателят призрак”, „Човешкото петно”, „Призракът излиза” и „Животът ми като мъж”.

Роденият в Нюарк, щата Ню Джърси Рот бе прозорлив наблюдател на американското общество и недостатъците му. Той многократно бе споменаван сред фаворитите за Нобеловата награда по литература, но така и не я получи, отбелязва Франс прес.

Само преди няколко месеца Филип Рот каза в интервю за в. „Либерасион“, че Доналд Тръмп „страда от тежък нарцисизъм и е компулсивен лъжец, невежа и самохвалко, човек, който се води от реваншизъм и вече е малко сенилен“.

„Няма граница за опасностите, които лудостта на този човек може да причини“ – каза писателят.

През януари 2017 г. Филип Рот направи подобен жлъчен портрет на Доналд Тръмп и пред New Yorker.

Що се отнася до решението си да спре да пише, обявено през 2012 г., Филип Рот казва през 2017 г, че разказването на истории „вече не е същността на живота му“.

„Странно е. Никога не бих си представил, че това може да ми се случи“, признава тогава авторът на „Американски пасторал“.

 
 

КНСБ: „Опа, грешка, сори, на четиричленно семейство му трябват 2,40лв. на месец“

| от chronicle.bg |

„Вярно, че обявихме, че 2340лв. са достатъчно за четирима души, за да си живеят добре, но се оказа, че сме допуснали грешка в изчисленията и всъщност на едно семейство са му необходими 2,40лв. на месец“, казаха от КНСБ.

На въпрос на адекватен журналист дали тази сума не е малко занижена, представителите на синдиката отговориха:

„Всъщност не. 2,40 е цената на 30литра домашно вино, а след щателни проучвания нашите експерти установиха, че българите реално нямат потребност от друго. Българската пирамида на Маслоу е малко по-различна, защото нашенците открай време са корави“.

Според изчисленията 60 стотинки са достатъчни за една човешка единица, за да живее нормално.

„Ако някой получава под тази сума, можем да помислим и за социални помощи. С по-малко от 60 стотинки на месец в България не може да се живее нормално. Все пак едно пакетче дъвки е 1,10, а един билет за градския транспорт – 1,60.“, категорични са от ведомството.

2,40лв. е оптималната сума за четиричленно домакинство. Тя покрива всички базисни потребности, без да разглезва.

„А какво правим тези, чиито жени искат да ходят по молове?“, пита един от четиримата протестиращи пред парламента, който застана зад идеята, че за да се отглеждат българчета, е необходимо главата на семейството да взима поне 48лв. заплата.

„Моловете са зло. По-добре насочете жената към по-здравословни забавления“, отговориха от Института по изследване добруването на българите.

*Текстът е художественица измислица – плод на въображението на автора

 
 

Калин Вельов: Искаме да представим магията на българските женски гласове

| от chr.bg |

След като „Магическите гласове на България“ спечелиха публиката в Страсбург и Берлин, мултимедийният музикален спектакъл ще има своята българска премиера на 30 май от 20:00 часа в Театър Азарян, НДК. Мултимедийният спектакъл е своеобразен разказ за това какво се е случило през годините с българската музика и женските гласове на България – от автентичните народни песни през фолклорните обработки и белкантото до съвременната филмова музика и смесването на елементи на български фолклор със съвременни електронни жанрове.

С Калин Вельов си говорим за спектакъла, за музиката и за музикалните формати.

Разкажи ни повече за проекта „Магическите гласове на България“?

Идеята е на Героги Тошев, а целта на събитието е да представи магията на българските женски гласове. От една страна говорим за най-древната музикална форма – това е фолклорът, от друга страна говорим за едно масивно световно българско присъствие в класиката, в операта. Фолклорните гласове се представят от Нина Николина и още четири момичета, с които ще минем през различни фолклорни области и периоди. Също така, през призмата на Pendara ethno project, които е електронният ни проект, смесваме по-модерен стил електронна музика с фолклорни мотиви. Имаме и само акапелни изпълнения.

Спектакъла обхваща около един век от музикалната история. На сцената сме 6 или 7 артиста, а иначе целият екип е повече от 10 човека – организатори, пиари, мултимедиен екип…

Мултимедиата в какво се изразява?

Тя съчетава кадри от стари български обичаи и ритуали, пейзажи от България, от фолклорни фестивали, както и от оперни изяви, ликовете на наши оперни прими, които са световно известни. Ние представихме и в Страсбург, където чуждата аудитория силно се впечатлява от фолклора ни.

Чужденците знаят ли на какво идват или не са запознати с нестинарството, с музиката?

Някои от тях не са запознати и определно реагират на тов анещо като на нещо ново. Други знаят и просто виждат един различен прочит.

Този спектакъл е част и от културната програма на българското председателство и се случва с подкрепата на Министерството на културата. Благодарение на това е засилен и интереса и представянето на този спектакъл в чужбина – имаме представяния в Гермния, във Франция.

От колко време е жив този проект?

Една част от него – Pendara ethno project – стартирахме с Николина още преди 15 години в Холандия, където учех по това време. Още тогава имахме идеята да съчетаем български фолклор с модерни електронни бийтове и я осъществихме заедно с холаднски диджеи. Първият ни албум издадохме преди 2 години, а този спектакъл е един вид надграждане.

А за представянето ни на Евровизия тази година какво мислиш?

Смятах, че имаме шанс, въпреки че песента ни не звучи супер комерсиална, супер хитова. Същевременно е едно модерно парче и е факт, че се класирахме за финала. Конкуренцията не беше слаба, имаше много хубави песни. Аз съм приятно изненадан от албанското участие, много силна рок песен. Белгийката имаше много качествена песен и изпълнение, арменците също.

Ти си свирил с Акага, Медикус, Дони и Момчил, Ку-Ку бенд, Нина Николина, Пим-пам – къде ти беше най-добре?

В интерес на истина аз съм музикант хамелеон и се чувствам добре навскъде, където има добра музикална компания. Акага сформирахме на края на музикалното училище. Всъщност аз съм кръстник на групата: сестра ми изрови името Акага от една стара книга за сказания и легенди за хан Аспарух – Акага е жрица, която е отгледала хан Аспарух. Направихме с момчетата хубави концерти и турнета. Медикус дойде по-късно и за мен беше хвърляне в истинският музикален живот. С бандата пътувахме много – тогава видях за първи път този забързан музиканстки живот. Това беше много важен периаод за мен, за да разбера как живеят музикантите и че един музикант може да се прехранва много добре със музика. Дони и китариста Лъчо бяха доста добри мениджъри. По-късно имах други фриленс изяви – с Лили Иванова през 98-99 година. Горе-долу по същото време ме поканиха и в Ку-Ку бенд; тогава имаше много големи турнета.

В момента как успяваш с толкова много проекти?

Трудно успявам, но това е същността ми, аз имам нужда от творческо разнообразие. Харесвам и електронна музика много, и българския фолклор, и латино музиката, и африканската музика, обичам и да пея, да композирам музика. Не мога да съчета всичко това в един проект и затова се занимавам с няколко.

Кои точно стилове на електронната музика?

Хаус. Различните форми на хаус. Дръм енд бейс, донякъде прогресив, дъбстеп. В холандския ми период, докато учех там, беше силно свързан с дръм енд бейса, защото една от сериозните формации, с които имаме много спечелени награди – Project 2000 – беше предимно дръм енд бейс банда.

Холандия има и огромна сцена…

Огромна! Също така там имах и немалко изпълнения в диджей клубове на нещо, което в България не е развито много – фрийстайл изпълненията на барабанист, перкусионист, певица, саксофонист с джиджей. Нещо, което там още 2000 г. започна силно да се развива нагоре.

Гледаш ли музикални формати? Защо от тях не излизат големи звезди?

Гледам и дори участвам в някои от тях. В България повечето действащи артисти сме самопродуциращи се и това е начинът за оцеляване тук. За съжаления няма силен стимул за мениджъри и продуценти, защото държавата не застава сериозно зад закона, защитаващ творците, съответно няма събиране на авторски и сродни права. Затова един продуцент не може да разчита, защото няма възвръщаемост на вложените пари. Има малко продуценти и аз им правя чест, но те не могат да продуциат 50-60 таланта. От всеки формат излизат по 20-30 таланта. В България има много таланти.

Затова ли успяват вече толквоа години тези формати да намират хора?

Да, проблемът е, че за тези хлапета ти трябва да имаш продуценти, които да инвестират хиляди левове. За да заснемеш един качествен видео клип ти трябват между 5000 и 10 000 лева. За да запишеш един ссингъл ти трябват минимум 5ооо левав, за албум ти трябват 50 000.

А в главите на много хора, когато заисваш песен, просто отиваш, пееш, някакъв човек го подрежда на компютъра и това е.

Да, но не е точно така. Хората от бранша знаят, че процесът е много сложен и отнемащ време и пари. Първо, трявба да имаш артист, второ трябва да имаш песен – някой трябва да изкомозира тази песен, някой да я аранжира, някой да я запише в студио с музиканти.По принцип продуцентът събира всичкото това нещо и накрая има готов продукт. За всичко това се плаща. След това трябва да му заснеме видео клип, за което също се плаща. Накрая трябва да реализираш песента в медиите, по радиото. Трябва говориш с тях, трябва да се направи пиар. Чак след това идват поканите за събития, за участия, за концерти. И този, който инвестира тези 20-30 000 лева, трябва да може да си ги върне и да изкара печалба, защото като отиде в магазина никой няма да му каже „Ей, ние ще ти дадем сиренето безплатно, защото ти продуцираш супер готин артист и ще те изчакаме няколко месеца, докато си върнеш парите.“ Нужно е да имаме подкрепата на цялата система, за да има стимул да се случва този творчески процес.