„Франция жестикулира, но нищо не казва“

| от |

Иран, Сирия, Русия, Газа – френската дипломация изглежда се е прикачила на буксир към американските неоконсерватори. Необмисленото реагиране на събития, широко отразявани в медиите, я води към военни намеси и морализаторски проповеди. Доминик дьо Вилпен, който вдъхнови съпротивата на Франция срещу войната в Ирак, се противопоставя на тази обща ориентация и предлага друга линия.

ФРАНЦИЯ губи самочувствие. Изкушена е да се откаже от външната си политика на независимост, влияние и балансираност, олицетворявана от голизма. За сметка на това постепенно възприема линия на милитаризъм, морализаторство и оксидентализъм (прозападност).

Милитаризъм, не толкова защото Франция зачестява интервенциите (в Либия, в Мали, в Централноафриканската република или в Ирак) – първата ѝ реакция може да е основателна, а главно защото се нарежда на първа линия, понякога дори сама, без реална стратегия. Прекалено често само за няколко часа чувството за безпомощност отстъпва със странно единодушие пред илюзията за победа. Медийната логика подменя непоносимите образи на жестокостта с картини от войната като спектакъл.

Моралът служи за оправдание. Инструментариумът за реагиране при криза се свежда до триптиха „осъждане – санкции – изключване“. Моралът служи за запълване на празнотата, оставена от дипломацията, която в условията на публичност и демокрация е затруднена да следва държавните съображения и да опазва държавната тайна и висшите интереси на нацията. Ние говорим единствено със себеподобни и отхвърляме всички останали – като Иран и Русия – с риск да влезем в спиралата на изолация и да залитнем към авторитаризъм.

Прозападната ориентация служи за основа на морализаторството. Тя подронва френската изключителност. Немалко французи сякаш вече се изживяват като авангард на западаща цивилизация, доброволно застанали до Съединените щати, „лидера на свободния свят“, дотолкова, че дори отстъпват от собствените си желания.

Всъщност сме свидетели на едно връщане към времето на Ги Моле, към суецката експедиция и равняването по атлантизма. Своеобразно продължение на политиката на Третата република във Фашода или на Втората империя в Мексико или Крим [1]. Всеки исторически период има своите илюзии и шумотевица, прикриващи едно дълбоко мълчание. Франция жестикулира, но нищо не казва. Това много не зависи от управляващите, тъй като преувеличението е симптом за моменти на екзистенциална неувереност и преминаване в защитна позиция – както при унижението от загубата на Елзас и Лотарингия през 1870 г. и нестабилността на младата република; при разгрома през 1940 г. и трудния процес на деколонизация. Изострената сетивност на Франция я кара постоянно да свързва световните терзания със собствените си трудности.

Днес колективната драма е страхът от глобализацията. Франция е неуверена, защото се чувства немощна. Европейската интеграция налага да се преосмисли националният суверенитет. Глобализацията лишава пропитата от колбертизъм държава от икономическите ѝ лостове. Медийната демокрация води към инертност, оформяне на лобита и безплодно редуване на правителства.

Огнищата на кризите са част от жаравата на идентичността

ФРАНЦИЯ е неуверена, защото се променя, но не може да управлява преобразуванията си. Заличаването на колективните семейни, религиозни или обществени рамки под напора на индивидуализма и потребителската логика преобрази начините на живот за едва четиридесет години. Трансформирано от миграциите, населението на Франция отразява днес цялото разнообразие на света, включително на конфликтите му.

Франция е неуверена, защото собственото ѝ минало ѝ тежи в днешния обновен свят. Културното наследство, с което тъй много се гордее, я обездвижва, а спомени, от които се срамува (робството, колонизацията, колаборацията с нацистите) ѝ създават чувството, че може да бъде мразена.

Драмата се задълбочава и поради факта, че световните промени ожесточават стремежите, свързани с идентичността, поставят на изпитание ролята на всеки отделен индивид.

Преминаването към многополюсен свят е съпроводено със стремеж за утвърждаване на нови велики сили. А те най-често са стари унизени нации, решени да не отстъпят нищо, като Китай – по отношение на териториалните си конфликти в Китайско море, Русия – по отношение на Източна Украйна и остатъците от СССР, или пък Индия – по отношение на Кашмир.

Цифровата глобализация увеличава взаимодействието и взаимната зависимост, размива националните държави и ги прави подвластни на расови, религиозни, езикови и родови психози, като ислямизма, европейския популизъм, китайския или японския ултранационализъм и рускоезичния сепаратизъм в Украйна. Фалиралите или заплашени от имплозия държави, като Либия, Ирак, Сирия, се множат от Сахел до Югоизточна Азия. Тази жарава на идентичността свързва огнищата на криза във всеобщ протест срещу един ред, схващан като западен.

Същевременно обезсилването на суверенитета – стожер на идентичността на държавите, подрива международното право. В името на моралното право, като се почне от отговорността за защита на населението и се стигне до смяна на режима, американската едностранчивост се самоосвободи през 2003 г. от нуждата да спазва правото. Русия направи нова стъпка в същата посока в Крим, в името на самоопределението на народите в Украйна.

На всичкото отгоре суверенните държави не съумяват сами да овладеят играта. По различни поводи те са поставяни на изпитание от гигантски световни компании, способни да определят норми за интернет или за финансите, от неправителствени организации (НПО), от организирани престъпни групи или от трансгранични активисти като „Уикилийкс“ или „Грийнпийс“. В резултат на това се озоваваме в един непредвидим свят без правила. В него върховенството принадлежи на действащи лица, които чрез двойна игра, с помощта на конспирации или дори обхванати от яростна лудост, могат във всеки момент да преобърнат масата. Налага се да променим начина, по който се възприемаме, и да се освободим от страха, който ни кара да се затваряме в себе си. Да обърнем Франция към света. Нека престанем да се взираме в ранга си на постоянен член на Съвета за сигурност и държава с ядрено въоръжение и да засилим ролята си на рупор, посредник при кризи, да поощряваме диалога. Нашата идентичност не е в опазването на установения ред, а в ясното съзнание за необходимостта да се изгради универсална общност, в която всеки отделен живот има значение.

Нашето богатство е отварянето ни към света, т.е. франкофонията, приносът на отвъдморските територии, Европа, културата. Това означава да преосмислим външната си политика, като я превърнем в дипломация на народите, която плете връзки и мрежи чрез местните общности, учебните институции, мозъчните тръстове и сдруженията, една демократична дипломация, която балансира отношенията между държавите и народите. Дипломация, способна да пуска корени в междинните пространства в света.

В центъра на дейността ни следва да поставим кризите. Да реагираш, не е достатъчно. При задълбочаващите се кризи – от опасността за трета Интифада до цикличното подновяване на пожара в Украйна, ние трябва да лекуваме политическите причини, които често се забравят. Например, мястото на туарегите в Мали или на сунитите в Ирак.

За да се скъса с преобладаващия „рефлекс на Павлов“, напълно предвидим и лишен от проницателност, са необходими методика и принципи: да се спазват международните правни норми, макар те да са разочароващи; да се употребява сила само в краен случай; предимство при вземането на решения да имат регионалните фактори. Ключът е да се дава приоритет на политиката. Това предполага диалог, включително с действащи лица, които не одобряваме. И всеки процес да започва с фиксиран график за постоянни контакти и етапи, за да се постигне компромис. Френската специфика в този свят, който най-често мисли само в сегашно време, е да се отчитат също така историята, географията и културата.

Например, в Ирак и Сирия организацията „Ислямска държава“ се изявява като опортюнистичен актьор с тоталитарен стил, който се възползва от обстоятелството, че сунитите са тероризирани от шиитските милиции. Тя търси своята легитимация, представя се като опора на слабия срещу по-силния, заделя парчета от разпокъсаната територия на Близкия изток и използва исляма като инструмент за това. При това положение „борбата срещу тероризма“ е голяма грешка. Тя легитимира „Ислямска държава“, като ѝ придава световна популярност, солидаризира сунитското население около нея и освобождава от отговорност отдадените на своите задни мисли държави в региона – от Анкара до Риад.

Необходима е дългосрочна стратегия, която да задуши финансово „Ислямска държава“, като я лиши от приходите от петрол, контрабанда и субсидии, идващи от Персийския залив. Да я задуши териториално, като спре експанзията ѝ, предоставяйки въздушна подкрепа за иракските и сирийските кюрди, за йорданците и ливанците. И най-вече да я задуши политически, като я лиши от подкрепа. За Ирак това означава не само правителство на националното единство, а и конституционни промени, за да се осигури по-широко участие на сунитите в администрацията и армията. За Сирия – да се сложи край на гражданската война, превърнала се в стълкновение между чудовища, да се заложи на поетапен политически преход, подкрепен със сериозни гаранции на международната общност и мироопазващи сили. Ключ към подобно решение би била една регионална конференция с участието на Иран, монархиите от Персийския залив и Русия.

Преговорите за неразпространение на ядреното оръжие в Иран се намират в ключов момент. В периода 2003-2005 г. заедно с Обединеното кралство и Германия бяхме постигнали единственото значително споразумение на този стадий. Временното споразумение от ноември и продължението му бяха положителен знак. В момента трудно би могло да се стигне до окончателно споразумение, както поради надмощието на републиканците в американския Конгрес и ситуацията в Близкия изток след провала на САЩ в региона, така и поради здравословното състояние на върховния водач Али Хаменей. Въпреки това техническите основи за споразумение съществуват – по въпроса за реактора в Арак и за броя центрофуги, които Иран може да въведе в експлоатация. Прекъсването на преговорите би създало голяма опасност, тъй като Иран е неотменим партньор за регионалното равновесие. Наложително е да се намери подобаващо място за тази хилядолетна цивилизация, мост между народите.

Третата голяма криза е в Украйна – разделен народ и почти фалирала държава, която зависи от Русия за снабдяването с газ и от Европа за търговията си. Какво представляваше Евромайданът [2]? Преди всичко народно негодувание срещу корумпираните елити, икономическия упадък и неефикасната администрация. Сближаването с Европа обещаваше национално възстановяване, а не отхвърляне на Русия. Не беше обаче отчетено подозрението, създадено между Запада и Русия по време на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и „газовата война“ през 2009 г. и изострено от играта на САЩ и разногласията между европейците. За една империя, унизена след разпадането на СССР и търсеща символичен реванш, споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз, което беше зле представено и съпроводено от опасения за експанзия на НАТО, създаде неприемлива ситуация. Украйна е прекалено важна, за да се превърне в замразен конфликт. Единственият ни изход днес, както наскоро казах на президента Владимир Путин, е да възстановим диалога. Да се създаде трайна контактна група, съставена от Украйна, Русия, Ваймарския триъгълник (Германия, Франция, Полша), Обединеното кралство и Съединените щати, с цел да се проведат цялостни и поетапни преговори, както за конституционна реформа в Украйна, така и за военния ѝ неутралитет, икономическия ѝ подем, административното и съдебното ѝ възстановяване.

Да се освободим от неувереността чрез действия

НУЖНО е също да си изградим представа за ключовите зони на утрешния свят.

Близкият изток преживява от близо тридесет години историческа криза на модернизация. При нея в конфликт влизат светските националисти, продукт на деколонизацията, ислямистите, отхвърлящи западната модерност, и най-сетне младежта от средните класи, която се стреми към демократични свободи, равни възможности и отваряне към света. Европа и Близкият изток са два огледални свята, свикнали да се определят спрямо Другия и предопределени да живеят с Другия. Европа обаче, със своята непоследователност, влоши ситуацията в Северна Африка и Близкия изток. Тя ту подкрепяше революционерите от „арабската пролет“, ту поради страх от ислямистите се осланяше на авторитарни режими. Преходът може да бъде само продължителен и болезнен. Той изисква икономическа и политическа подкрепа от Европа, а не неспазените обещания за партньорство, дадени в Довил [3]. За Франция предизвикателството е огромно предвид големия брой нейни граждани, произхождащи от Северна Африка, и болезнените спомени от войната в Алжир.

Не можем да присъстваме безмълвни на постоянното загниване на израело- палестинския конфликт, който прояжда целия регион. В продължение на двадесет години международната общност грижливо и на всяка цена поддържаше фикцията, че се водят преговори около решението за две държави, а то все повече да се отдалечаваше като идея и реалност, под ударите на тероризма и заселничката дейност. Днес, след силните бомбардировки над Газа, извършени от израелската армия през лятото на 2014 г., дойде време международната общност да заеме позиция, с която да е в състояние да наложи мир. Това може да стане чрез приемане на Палестина като член на Международния наказателен съд, чрез признаване на държавата Палестина за пълноправен член на Организацията на обединените нации (ООН) и още повече чрез план за мир, наложен на страните на базата на Споразуменията от Осло, с участието на международни административни органи и мироопазващи сили.

За Франция Африка е второто ключово пространство на утрешния ден, дори само ако погледнем демографията и младостта на населението ѝ, което през 2050 г. ще достигне два милиарда души, от тях голям брой са франкофони. Континентът е и зоната с най-голям стопански растеж в света. Тепърва трябва да се изграждат условия за ефикасно взаимно развитие и партньорство, основано на регионалните организации и на най-стабилните държави. Вместо това ние оставяме други държави да участват в икономическия подем на континента, а същевременно водим двусмислена политика на военна интервенция по всички направления. И тук, както другаде, трябва да кажем: „Първо политиката“. Както постъпихме с Жак Ширак по отношение на Кот д’Ивоар със споразуменията от Маркуси – нужно е да насърчаваме правителства на националното единство, конституционните гаранции за малцинствата и политическата опозиция, да осигуряваме конкретна финансова и експертна помощ за ефикасно управление на държавите.

Третото пространство е Азия, защото там се очертава бъдещата стратегическа конфронтация между САЩ и Китай, макар и смекчена от взаимната им икономическа зависимост. Търговският сблъсък между Големия трансатлантически пазар, който се оформя около САЩ, и Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP) около Китай мобилизира близо половината от населението и търговията в света [4]. Двете велики сили си съперничат чрез стратегия за отбиване и отбягване на ударите, американската „огърлица от перли“ срещу морския път на коприната, предлаган от Си Цзинпин. Към това се добавят нерешени регионални конфликти с Япония, породени от болезнени спомени и от развихрения национализъм на един режим, загрижен за единството в условията на забавен растеж. Благодарение на възстановяването на дипломатическите отношения с Пекин, осъществено от генерал Де Гол през 1964 г., Франция все още има някакъв ореол, но за колко време? И в този случай страната трябва да съумее да избегне коловоза на САЩ. Нека се възползваме от развитието на Китай, който се отваря към света и се стреми да поеме повече отговорности – по кризата с еболата, климатичните предизвикателства, сътрудничеството срещу тероризма.

Как да вдъхнем плът и кръв на външната си политика? В живота на нациите, както и в живота на отделния човек, въпросът „Кой съм?“ е най-потискащият, когато не знаеш какво да правиш. Само чрез действия ще преодолеем неувереността.

Вместо да фантазираме за миналото, нека бъдем изцяло каквито сме – една демокрация в свят, където демокрацията е все по-малко очевидна; европейска страна в една Европа, все по-малко уверена в своята съдба; една универсална култура в свят, загубил ключовете към универсалността. В сърцевината на френската съдба е идеята за прогрес. Във Франция два века преминаха в изобретения, открития, различни начинания, изработен беше социален модел, непрестанно обогатяван от Националния съвет на Съпротивата насам. Прогресът е душата на нашата представа за културата, от Кондорсе до Малро, като се мине през Юго – въплътен в представа за усъвършенстване на човечеството чрез напредък в изкуството и науката. За нас, страна на историята и надеждата, да вярваме в прогреса, означава да отхвърлим установения ред и безплодното безредие.

Не е изненадващо, че Франция изпитва съмнения, защото в цял свят технологичният прогрес постави прогреса на материалното по-високо от прогреса на хората. Културата вече е или наследство, или стока, благоденствието е икономическа принуда, а либералната демокрация изпълва хоризонта.

Нека преоткрием пътя на прогреса, в нас и извън нас.

Най-напред прогреса на европейската идея. Щом престане да напредва, Европа пропада. Днес тя е спряла да се разширява и да се задълбочава. Кризата на еврото я руши. Затяга границите си, обезпокоена от нестабилни или авторитарни съседи. Народите отхвърлят брюкселските правила поради липса на достатъчно демократично одобрение. Връзката, изградена след войната, с малката Германия на Бон, не може да е същата, както с една Германия, обединена и укрепнала от собствената си икономическа мощ и от разширението на Европейския съюз на изток. Германия, която се е превърнала вече в естествен център на европейското икономическо пространство, не желае да поеме политическото му ръководство. Отдавна предлагам един основополагащ договор за френско-германски съюз, който да сближи политиката, институциите и законодателството. Да започнем с единен пазар на труда и обучението, към който впоследствие могат да се присъединят и други страни. Той би образувал ядрото на една Европа, съставена от няколко кръга с различно ниво на интеграция – еврозона, Европейски съюз, широк паневропейски полюс, в който заедно с Европа да са Русия, Турция, Северна Африка – за да имаме общо по-голяма тежест в многополюсния свят.

Европа разполага с ключ за излизане от дефлационната спирала. Условието е Европейската централна банка (ЕЦБ) да се придържа към една целенасочена политика, Германия да извърши ревалоризация на заплатите и да бъде приложен европейски план за инвестиции в производствената сфера, инфраструктурите и нововъведенията. Наложителна е хармонизация на фискалната политика, главно на корпоративния данък, и на социалната политика – необходима е застраховка срещу безработица на младите активни граждани, валидна за цялата общност. Създаването на европейски университети във всяка от държавите членки би позволило постепенно да се уеднаквят университетските системи. И накрая, пълната отчетност на Комисията пред Европейския парламент и избирането на председателя на Европейския съвет с всеобщо пряко гласуване ще са залог за демокрацията в Европа.

Не можем да имаме тежест в света на гигантите, ако не разполагаме с обща външна и отбранителна политика. В областта на отбраната трябва да има прагматичен напредък – да се създаде централизирана система за покупка на оръжия и общ генерален щаб. Това са условия за нашата независимост спрямо САЩ, чиито интереси, с тяхната „азиатска ос“, все повече се разминават с нашите. НАТО е пречка. Аз бях против връщането на Франция в обединеното командване [5]. Но след като е невъзможно това решение да бъде променено, без да се създаде впечатление, че Франция подскача от крак на крак, нека поставим условията си – да се балансира тежестта на Европа и на Северна Америка, да се разпределят справедливо длъжностите, да се даде предимство на отбранителните функции на пакта.

Остава едно съдбовно предизвикателство – да се изобрети дипломацията на демократичния век. Защото демокрацията е едновременно оспорвана и безсилна. Тя е оспорвана от възникването на една световна олигархия, откъсната от народите, и от възхода на еднолични авторитарни режими, предлагащи национално убежище в условията на глобализация, както става в Русия, Китай и дори в Турция на Реджеп Таип Ердоган. Демокрацията е безсилна във външната си дейност, защото редуването на правителства с различна политическа ориентация и тежестта на общественото мнение превръщат нашите демокрации в страни с краткосрочни решения, непостоянна политика и морализаторско поведение. Тя е безсилна и отвътре, защото страните са сковани и често са подчинени на парите и потеклото. По тази причина демокрацията не изглежда нито жизнена, нито щедра. През 1989 г. западните демокрации изпаднаха в двойна заблуда. Те помислиха, че са спечелили Студената война, докато победата бе дело на дисидентите, които я извоюваха, като изчакаха износването на режимите. Помислиха също, че са недостижими и заспаха на лаврите си, поради липсата на достоен съперник.

Новата демократична дипломация трябва да е преди всичко дипломация, която поема задълженията, произтичащи от привлекателността на нашите демокрации, по-специално европейските. Нека видим картата от последните години. Движенията „Възмутените“, „Окупирай Уолстрийт“, „пролетите“ се развихриха по целия свят като последица от подема на средните класи и шока на икономическата криза, но те доведоха до падане на правителства и режими само в определен кръг страни, съседни на Европа. Това не е случайност, а белег за влиянието на Европа, макар и неволно, и също така свидетелство за безсилието на европейците да съпътстват и канализират демократичните промени до границите си. Защо възмущението да е само за другите, защо тъй малко се държи сметка за демократичните искания тук? Можем да извлечем извода, че нашият пример тежи повече, отколкото уроците по морал. За демокрацията на изток в Европа ние ще направим повече чрез „Остполитик“, основана на диалога, отварянето и примера на нашите демокрации, отколкото чрез логиката на студената война, която обслужва единствено американските интереси.

Дипломацията в епохата на демокрацията изисква нови средства. Понеже не може да действа в условия на секретност и по логиката на интересите, тя трябва да приеме натиска на общественото мнение за сила, докато днес той минава за слабост. Нужно е да се обогати дипломацията между народите, за да се вдъхне нов живот на външната политика, често свеждана днес до занимание за президенти. Нека ѝ дадем повече сила и единство посредством Съвета за национална сигурност, който да мобилизира и координира всички действащи лица. Става дума за нашето колективно бъдеще, ето защо са необходими постоянни национални и плуралистични дебати. Нашият национален живот протича в света, в условията на икономическо възстановяване и на необходимата „реглобализация“ на една Франция, която губи икономическата си мощ, конкурентоспособност и увереност в своите сили. Да определим посоката, след което да впрегнем за изпълнението на тази задача всички наши предимства: нашия качествен дипломатически персонал, нашите гимназии, университети и висши институти, нашия социален модел. Нека бъдем верни на специфичния си гений, на френската фабрична марка: по отношение на кризите и мира – Франция като страна посредник, която улеснява и успокоява диалога; по отношение на представата ни за човека – Франция като страна на икономическо новаторство, на обществено и гражданско развитие в образованието и здравеопазването; Франция като страна на културата и на отварянето към света.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

6 от най-добрите комедии на 2018 г.

| от chronicle.bg |

Отиващата си година определено беше достатъчно пъстра, поне що се отнася до жанровото и тематичното разнообразие в киното. Днес обръщаме внимание на един от най-гледаемите жанрове от създаването на киното, до днес. Комедиите.

Не смешните филми. Макар това да са две сходни за много зрители понятия, невинаги е така. Комедията понякога може да бъде смешен филм. Но за един филм не е достатъчно да бъде смешен, за да го бъде комедия. Освен разбира се, ако не искаме да го оценим по-високо, отколкото заслужава.

Добрата комедия може да предложи много повече от смях и за щастие през изминалите месеци видяхме нагледни примери за такива филми. Днес те вече доминират списъците с награди и оглавяват боксофис класациите.

И няма нищо по-добро от това да видиш голям режисьор като Йоргос Лантимос да се справя с проблемите на две объркани жени, които ще си оскубят косите (и душите, ако можеха) за своята любимка. Това е комедия, която заслужава да оглавява класациите, защото освен смях, донася и естетическа наслада на зрителя – на визуално, актьорско, режисьорско, драматургично ниво.

На базата на мненията на критици, медии и нашият скромен вкус, подбрахме 6 от най-добрите комедии на 2018 г. Можете да ги видите в галерията горе.

 
 

Шакира укрила данъци в размер на 15 милиона евро

| от chr.bg |

Певицата Шакира е обвинена за укриване на данъци в размер на почти 15 милиона евро.

Обвиненията идват от испанската прокуратура, която преследва колумбийската ззвезда за неизплатени задължения към хазната в периода 2012 – 2014 година.

Въпреки колумбийска гражданка, Шакира живее в Барселона, заедно със звездата на каталунците Жерар Пике от 2011 година.

Според местното законодателство, всеки, който пребивава на територията на страната повече от шест месеца, автоматично става данъчно задължен към Испания.

Следствието подозира, че Шакира е укрила над 14,5 милиона евро данъци в споменатия период.

В последно време испанските власти погнаха редица известни личности за неплатени данъци, включително и звездите на футболните грандове Барселона и Реал Мадрид, сред които Лионел Меси, Кристиано Роналдо и др.

 
 

Страната, която е ад за любителите на алкохола

| от Вучето |

Който го е страх от мечки да не ходи в гората. А на когото му се пие, да не ходи в Норвегия. Защото веднъж попаднал там, психиката на всеки човек с изострен афинитет към консумацията на алкохол се срива.

Ако сте фактологически неподготвени за това, което ви очаква в Норвегия, сблъсъкът със суровата действителност наистина може да бъде брутален. Преценете сами защо.

Петък вечер е и искаш да си купиш бутилка червено вино. На пръв поглед, съвсем безобидно  и напълно изпълнимо човешко желание. Само че ако си в Норвегия, това не може да се случи, защото в делнични дни магазините нa държавния монополист Vinnmonopolet затварят в 18, а в събота – още в 15 часа. Затова ако ти се пие, си изправен пред две възможности. Или отиваш в заведение и си поръчваш жадуваната чаша вино, 200 мл, срещу 90-100 крони (20 лв.). Или се обаждаш на Том Круз, той доплита до местонахождението ти с лекотоварен хеликоптер Боинг MH-6 Little Bird и след серия от каскади и премеждия двамата кацате в някое населено място  в съседна Дания, до където, слава Богу, пипалата на алкохолния октопод не се простират.

По традиция Норвегия си е изградила имиджа на изключително прогресивна страна с висок жизнен стандарт. Затова и може би стриктното отношение към алкохола изглежда малоумно на повечето чужденци. Норвежците, разбира се, са се примирили със статуквото, но въпреки това с горчивина и неприкрита завист гледат на онези райски места в Европа и по света, където да си купиш бутилка водка е също толкова лесно и безгрижно, колкото и кило картофи.

Кой е “потисникът”?

Името му е Vinmonopolet (буквално “винен монопол”), а на галено му викат Polet. Това е единственият държавен търговец на дребно в Норвегия, който има право да продава напитки с алкохолно съдържание  над 4. 75%. Броят и териториалното разпределение на магазините на монополиста са строго съблюдавани. Правилото е, че на 30 хиляди души се пада само един магазин. Това значи, че освен ако не живеете в някой по-голям град, ще се налага да пътувате с километри, за да купите напитки, с които да почерпите гостите си в събота вечер. Алтернативата е да си ги поръчате онлайн и да си вземете доставката от местния пощенски клон.

Защо цените са толкова високи?

Просто. Акцизите. Спрямо средните цени на алкохола в Европа, тези в Норвегия са завишени с 250 %. В другите негостоприемни за любителите на чашката страни, положението не е по-различно, но определено не е толкова зловещо. В Исландия процентите са 226, във Финландия – 172, в Швеция – 141, а в Дания – 138.

Кое е наложило всичко това?

Още по-просто. Норвежците искат да живеят вечно. Шегата настрана, от години националната политика включва всевъзможни рестрикции с цел да се ограничи употребата на алкохол и тютюневи изделия. В умовете на законотворците това не е злокобен план за вгорчаване живота на населението, а тъкмо напротив. Идеята е норвежците да бъдат една здрава, просперираща и дълголетна нация. А това, разбира се, не може да се постигне, ако хората пафкат цигари и се наливат с концентрати, както им падне. И очевидно са прави, защото според скорошно проучване цели 80 % от населението подкрепят така провежданата политика. Логиката, зад която застават, изглежда желязна (макар и само от гледна точка на заклетия въздържател): Хората биха купували и съответно консумирали повече алкохол, ако можеха да го намерят редом до кутиите с мляко в супера.

Какви са резултатите?

Те са налице. Норвежците наистина почти не употребяват алкохол през седмицата. Но веднъж като започнат в началото на уикенда, нещата обикновено излизат извън контрол, а при по-младите се стига дори до ексцесии, които завършват в спешното или под някоя пейка в парка.

Разбира се, когато на една нация, исторически и географски предопределена да пие много, й спрат кранчето “централно”, представителите й става много изобретателни. Сред най-популярните начини за снабдяване с големи количества по-евтин алкохол са фериботните воаяжи до Дания. Тъй като корабът се счита за такс-фрий зона, норвежците предприемат тези пътувания главно с цел да пият тънко и напоително на борда.

Тъй като производството на алкохол в домашни условия е строго забранено със закон и нарушителите ги грозят колосални глоби, норвежците се обръщат за помощ към братята по чашка – полските гастарбайтери. Освен с пословичното си трудолюбие и физическа издръжливост, последните са известни и като умели контрабандисти.

Когато заминах да живея в Осло преди няколко години, ми трябваше около месец, за да преодолея първоначалния шок от цените на алкохола и да пренастроя дневния си режим така, че да бъде съобразен със странното работно време на Vinnmonopolet.

Постепенно измислих всякакви трикове и стратегии, за да поддържам, доколкото ми беше възможно, питейния лайфстайл, който си бях изградила в България. Така например, вечерната дажба уиски се измерваше със специална мензурка, която предвидливо си бях свила от един бар. Когато затрих някъде мензурката, с прискърбие трябваше да я заменя с капкомер. Никога не отказвах, когато ме канеха “на кафе”, но ако предчувствах, че ще ме черпят,  винаги избирах заведения, в които се сервира не само кафе, но поне и бира. Защото аз кафе след 9 сутринта не пия. Ако някой ми идваше на гости от България или чужбина и ме питаше какво да ми донесе, винаги казвах с уж небрежен тон: “Абе не се притеснявай, просто вземи някоя бутилка от фрий шопа на летището.”

И ако трябва да обобщя цялостното настроение през всичките тези месеци, прекарани в норвежката столица, мога да кажа, че наложеното ми от обстоятелствата въздържание ме превърна ако не в по-добър човек, то поне в хладнокръвен индианец с много силна воля.

 
 

Идва ли краят на „Шоуто на Елън Дедженеръс?

| от chronicle.bg |

Тя е любимка на американците. Любимка на европейците. Любимка на всички, които обичат да се смеят, имат нужда да се смеят или някога са имали нужда да се уверят, че е окей да не си окей.

Тя е Елън Дедженръс и в последните 15 години стремглаво върви към престола на „Кралицата на дневните предавания“, който Опра Уинфри освободи през 2011 г. Елън Дедженеръс е фигура, без която съвременната телевизия неминуемо би променила драстично облика си.

Затова и новините след публикуването на нейно интервю в „Ню Йорк Таймс“ преди два дена, създадоха доста шум сред милионите й фенове по света. Изглежда, че любимата на милиони зрители телевизионна водеща обмисля да сложи край на предаването си, „Шоуто на Елън Дедженеръс“, предава CNN.

В интервюто за медията тя казва, че обмисля какво да прави след като изтече настоящия й договор с телевизията през 2020 г.

Дедженеръс поднови договора си през 2016 г., но тогава е била на прага на отказване.

Към момента комедийната актриса и водеща е разкъсвана между противоположните съвети, които получава от най-близките си хора: съпругата й Порша де Роси и брат й Ванс Дедженеръс. Според него, да продължи да води такова предаване в ерата на  Тръмп, е от изключително важно значение.

„Порша се ядосва на брат ми, когато той ми казва, че не мога да спра“, казва Елън през „Ню Йорк Таймс“, цитирана от CNN. Порша е казвала, отново пред „Ню Йорк Таймс“, че според нея Елън има „други неща за вършене“.

Важно е да се уточни, че Елън е далеч от момента, в който ще се пенсиорнира. В момента очакваме да гледаме комедийната й поредица Relatable в мрежата на Netflix (18 декември), а евентуалните й планове извън шоуто включват завръщане на комедийната сцена. Преди да започне своето предаване Дедженеръс е популярна фигура в стенд-ъп комедията.

„Шоуто на Елън Дедженеръс“ е спечелило общо 57 награди „Еми“ от своя дебют през 2003 г.