„Франция жестикулира, но нищо не казва“

| от |

Иран, Сирия, Русия, Газа – френската дипломация изглежда се е прикачила на буксир към американските неоконсерватори. Необмисленото реагиране на събития, широко отразявани в медиите, я води към военни намеси и морализаторски проповеди. Доминик дьо Вилпен, който вдъхнови съпротивата на Франция срещу войната в Ирак, се противопоставя на тази обща ориентация и предлага друга линия.

ФРАНЦИЯ губи самочувствие. Изкушена е да се откаже от външната си политика на независимост, влияние и балансираност, олицетворявана от голизма. За сметка на това постепенно възприема линия на милитаризъм, морализаторство и оксидентализъм (прозападност).

Милитаризъм, не толкова защото Франция зачестява интервенциите (в Либия, в Мали, в Централноафриканската република или в Ирак) – първата ѝ реакция може да е основателна, а главно защото се нарежда на първа линия, понякога дори сама, без реална стратегия. Прекалено често само за няколко часа чувството за безпомощност отстъпва със странно единодушие пред илюзията за победа. Медийната логика подменя непоносимите образи на жестокостта с картини от войната като спектакъл.

Моралът служи за оправдание. Инструментариумът за реагиране при криза се свежда до триптиха „осъждане – санкции – изключване“. Моралът служи за запълване на празнотата, оставена от дипломацията, която в условията на публичност и демокрация е затруднена да следва държавните съображения и да опазва държавната тайна и висшите интереси на нацията. Ние говорим единствено със себеподобни и отхвърляме всички останали – като Иран и Русия – с риск да влезем в спиралата на изолация и да залитнем към авторитаризъм.

Прозападната ориентация служи за основа на морализаторството. Тя подронва френската изключителност. Немалко французи сякаш вече се изживяват като авангард на западаща цивилизация, доброволно застанали до Съединените щати, „лидера на свободния свят“, дотолкова, че дори отстъпват от собствените си желания.

Всъщност сме свидетели на едно връщане към времето на Ги Моле, към суецката експедиция и равняването по атлантизма. Своеобразно продължение на политиката на Третата република във Фашода или на Втората империя в Мексико или Крим [1]. Всеки исторически период има своите илюзии и шумотевица, прикриващи едно дълбоко мълчание. Франция жестикулира, но нищо не казва. Това много не зависи от управляващите, тъй като преувеличението е симптом за моменти на екзистенциална неувереност и преминаване в защитна позиция – както при унижението от загубата на Елзас и Лотарингия през 1870 г. и нестабилността на младата република; при разгрома през 1940 г. и трудния процес на деколонизация. Изострената сетивност на Франция я кара постоянно да свързва световните терзания със собствените си трудности.

Днес колективната драма е страхът от глобализацията. Франция е неуверена, защото се чувства немощна. Европейската интеграция налага да се преосмисли националният суверенитет. Глобализацията лишава пропитата от колбертизъм държава от икономическите ѝ лостове. Медийната демокрация води към инертност, оформяне на лобита и безплодно редуване на правителства.

Огнищата на кризите са част от жаравата на идентичността

ФРАНЦИЯ е неуверена, защото се променя, но не може да управлява преобразуванията си. Заличаването на колективните семейни, религиозни или обществени рамки под напора на индивидуализма и потребителската логика преобрази начините на живот за едва четиридесет години. Трансформирано от миграциите, населението на Франция отразява днес цялото разнообразие на света, включително на конфликтите му.

Франция е неуверена, защото собственото ѝ минало ѝ тежи в днешния обновен свят. Културното наследство, с което тъй много се гордее, я обездвижва, а спомени, от които се срамува (робството, колонизацията, колаборацията с нацистите) ѝ създават чувството, че може да бъде мразена.

Драмата се задълбочава и поради факта, че световните промени ожесточават стремежите, свързани с идентичността, поставят на изпитание ролята на всеки отделен индивид.

Преминаването към многополюсен свят е съпроводено със стремеж за утвърждаване на нови велики сили. А те най-често са стари унизени нации, решени да не отстъпят нищо, като Китай – по отношение на териториалните си конфликти в Китайско море, Русия – по отношение на Източна Украйна и остатъците от СССР, или пък Индия – по отношение на Кашмир.

Цифровата глобализация увеличава взаимодействието и взаимната зависимост, размива националните държави и ги прави подвластни на расови, религиозни, езикови и родови психози, като ислямизма, европейския популизъм, китайския или японския ултранационализъм и рускоезичния сепаратизъм в Украйна. Фалиралите или заплашени от имплозия държави, като Либия, Ирак, Сирия, се множат от Сахел до Югоизточна Азия. Тази жарава на идентичността свързва огнищата на криза във всеобщ протест срещу един ред, схващан като западен.

Същевременно обезсилването на суверенитета – стожер на идентичността на държавите, подрива международното право. В името на моралното право, като се почне от отговорността за защита на населението и се стигне до смяна на режима, американската едностранчивост се самоосвободи през 2003 г. от нуждата да спазва правото. Русия направи нова стъпка в същата посока в Крим, в името на самоопределението на народите в Украйна.

На всичкото отгоре суверенните държави не съумяват сами да овладеят играта. По различни поводи те са поставяни на изпитание от гигантски световни компании, способни да определят норми за интернет или за финансите, от неправителствени организации (НПО), от организирани престъпни групи или от трансгранични активисти като „Уикилийкс“ или „Грийнпийс“. В резултат на това се озоваваме в един непредвидим свят без правила. В него върховенството принадлежи на действащи лица, които чрез двойна игра, с помощта на конспирации или дори обхванати от яростна лудост, могат във всеки момент да преобърнат масата. Налага се да променим начина, по който се възприемаме, и да се освободим от страха, който ни кара да се затваряме в себе си. Да обърнем Франция към света. Нека престанем да се взираме в ранга си на постоянен член на Съвета за сигурност и държава с ядрено въоръжение и да засилим ролята си на рупор, посредник при кризи, да поощряваме диалога. Нашата идентичност не е в опазването на установения ред, а в ясното съзнание за необходимостта да се изгради универсална общност, в която всеки отделен живот има значение.

Нашето богатство е отварянето ни към света, т.е. франкофонията, приносът на отвъдморските територии, Европа, културата. Това означава да преосмислим външната си политика, като я превърнем в дипломация на народите, която плете връзки и мрежи чрез местните общности, учебните институции, мозъчните тръстове и сдруженията, една демократична дипломация, която балансира отношенията между държавите и народите. Дипломация, способна да пуска корени в междинните пространства в света.

В центъра на дейността ни следва да поставим кризите. Да реагираш, не е достатъчно. При задълбочаващите се кризи – от опасността за трета Интифада до цикличното подновяване на пожара в Украйна, ние трябва да лекуваме политическите причини, които често се забравят. Например, мястото на туарегите в Мали или на сунитите в Ирак.

За да се скъса с преобладаващия „рефлекс на Павлов“, напълно предвидим и лишен от проницателност, са необходими методика и принципи: да се спазват международните правни норми, макар те да са разочароващи; да се употребява сила само в краен случай; предимство при вземането на решения да имат регионалните фактори. Ключът е да се дава приоритет на политиката. Това предполага диалог, включително с действащи лица, които не одобряваме. И всеки процес да започва с фиксиран график за постоянни контакти и етапи, за да се постигне компромис. Френската специфика в този свят, който най-често мисли само в сегашно време, е да се отчитат също така историята, географията и културата.

Например, в Ирак и Сирия организацията „Ислямска държава“ се изявява като опортюнистичен актьор с тоталитарен стил, който се възползва от обстоятелството, че сунитите са тероризирани от шиитските милиции. Тя търси своята легитимация, представя се като опора на слабия срещу по-силния, заделя парчета от разпокъсаната територия на Близкия изток и използва исляма като инструмент за това. При това положение „борбата срещу тероризма“ е голяма грешка. Тя легитимира „Ислямска държава“, като ѝ придава световна популярност, солидаризира сунитското население около нея и освобождава от отговорност отдадените на своите задни мисли държави в региона – от Анкара до Риад.

Необходима е дългосрочна стратегия, която да задуши финансово „Ислямска държава“, като я лиши от приходите от петрол, контрабанда и субсидии, идващи от Персийския залив. Да я задуши териториално, като спре експанзията ѝ, предоставяйки въздушна подкрепа за иракските и сирийските кюрди, за йорданците и ливанците. И най-вече да я задуши политически, като я лиши от подкрепа. За Ирак това означава не само правителство на националното единство, а и конституционни промени, за да се осигури по-широко участие на сунитите в администрацията и армията. За Сирия – да се сложи край на гражданската война, превърнала се в стълкновение между чудовища, да се заложи на поетапен политически преход, подкрепен със сериозни гаранции на международната общност и мироопазващи сили. Ключ към подобно решение би била една регионална конференция с участието на Иран, монархиите от Персийския залив и Русия.

Преговорите за неразпространение на ядреното оръжие в Иран се намират в ключов момент. В периода 2003-2005 г. заедно с Обединеното кралство и Германия бяхме постигнали единственото значително споразумение на този стадий. Временното споразумение от ноември и продължението му бяха положителен знак. В момента трудно би могло да се стигне до окончателно споразумение, както поради надмощието на републиканците в американския Конгрес и ситуацията в Близкия изток след провала на САЩ в региона, така и поради здравословното състояние на върховния водач Али Хаменей. Въпреки това техническите основи за споразумение съществуват – по въпроса за реактора в Арак и за броя центрофуги, които Иран може да въведе в експлоатация. Прекъсването на преговорите би създало голяма опасност, тъй като Иран е неотменим партньор за регионалното равновесие. Наложително е да се намери подобаващо място за тази хилядолетна цивилизация, мост между народите.

Третата голяма криза е в Украйна – разделен народ и почти фалирала държава, която зависи от Русия за снабдяването с газ и от Европа за търговията си. Какво представляваше Евромайданът [2]? Преди всичко народно негодувание срещу корумпираните елити, икономическия упадък и неефикасната администрация. Сближаването с Европа обещаваше национално възстановяване, а не отхвърляне на Русия. Не беше обаче отчетено подозрението, създадено между Запада и Русия по време на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и „газовата война“ през 2009 г. и изострено от играта на САЩ и разногласията между европейците. За една империя, унизена след разпадането на СССР и търсеща символичен реванш, споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз, което беше зле представено и съпроводено от опасения за експанзия на НАТО, създаде неприемлива ситуация. Украйна е прекалено важна, за да се превърне в замразен конфликт. Единственият ни изход днес, както наскоро казах на президента Владимир Путин, е да възстановим диалога. Да се създаде трайна контактна група, съставена от Украйна, Русия, Ваймарския триъгълник (Германия, Франция, Полша), Обединеното кралство и Съединените щати, с цел да се проведат цялостни и поетапни преговори, както за конституционна реформа в Украйна, така и за военния ѝ неутралитет, икономическия ѝ подем, административното и съдебното ѝ възстановяване.

Да се освободим от неувереността чрез действия

НУЖНО е също да си изградим представа за ключовите зони на утрешния свят.

Близкият изток преживява от близо тридесет години историческа криза на модернизация. При нея в конфликт влизат светските националисти, продукт на деколонизацията, ислямистите, отхвърлящи западната модерност, и най-сетне младежта от средните класи, която се стреми към демократични свободи, равни възможности и отваряне към света. Европа и Близкият изток са два огледални свята, свикнали да се определят спрямо Другия и предопределени да живеят с Другия. Европа обаче, със своята непоследователност, влоши ситуацията в Северна Африка и Близкия изток. Тя ту подкрепяше революционерите от „арабската пролет“, ту поради страх от ислямистите се осланяше на авторитарни режими. Преходът може да бъде само продължителен и болезнен. Той изисква икономическа и политическа подкрепа от Европа, а не неспазените обещания за партньорство, дадени в Довил [3]. За Франция предизвикателството е огромно предвид големия брой нейни граждани, произхождащи от Северна Африка, и болезнените спомени от войната в Алжир.

Не можем да присъстваме безмълвни на постоянното загниване на израело- палестинския конфликт, който прояжда целия регион. В продължение на двадесет години международната общност грижливо и на всяка цена поддържаше фикцията, че се водят преговори около решението за две държави, а то все повече да се отдалечаваше като идея и реалност, под ударите на тероризма и заселничката дейност. Днес, след силните бомбардировки над Газа, извършени от израелската армия през лятото на 2014 г., дойде време международната общност да заеме позиция, с която да е в състояние да наложи мир. Това може да стане чрез приемане на Палестина като член на Международния наказателен съд, чрез признаване на държавата Палестина за пълноправен член на Организацията на обединените нации (ООН) и още повече чрез план за мир, наложен на страните на базата на Споразуменията от Осло, с участието на международни административни органи и мироопазващи сили.

За Франция Африка е второто ключово пространство на утрешния ден, дори само ако погледнем демографията и младостта на населението ѝ, което през 2050 г. ще достигне два милиарда души, от тях голям брой са франкофони. Континентът е и зоната с най-голям стопански растеж в света. Тепърва трябва да се изграждат условия за ефикасно взаимно развитие и партньорство, основано на регионалните организации и на най-стабилните държави. Вместо това ние оставяме други държави да участват в икономическия подем на континента, а същевременно водим двусмислена политика на военна интервенция по всички направления. И тук, както другаде, трябва да кажем: „Първо политиката“. Както постъпихме с Жак Ширак по отношение на Кот д’Ивоар със споразуменията от Маркуси – нужно е да насърчаваме правителства на националното единство, конституционните гаранции за малцинствата и политическата опозиция, да осигуряваме конкретна финансова и експертна помощ за ефикасно управление на държавите.

Третото пространство е Азия, защото там се очертава бъдещата стратегическа конфронтация между САЩ и Китай, макар и смекчена от взаимната им икономическа зависимост. Търговският сблъсък между Големия трансатлантически пазар, който се оформя около САЩ, и Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP) около Китай мобилизира близо половината от населението и търговията в света [4]. Двете велики сили си съперничат чрез стратегия за отбиване и отбягване на ударите, американската „огърлица от перли“ срещу морския път на коприната, предлаган от Си Цзинпин. Към това се добавят нерешени регионални конфликти с Япония, породени от болезнени спомени и от развихрения национализъм на един режим, загрижен за единството в условията на забавен растеж. Благодарение на възстановяването на дипломатическите отношения с Пекин, осъществено от генерал Де Гол през 1964 г., Франция все още има някакъв ореол, но за колко време? И в този случай страната трябва да съумее да избегне коловоза на САЩ. Нека се възползваме от развитието на Китай, който се отваря към света и се стреми да поеме повече отговорности – по кризата с еболата, климатичните предизвикателства, сътрудничеството срещу тероризма.

Как да вдъхнем плът и кръв на външната си политика? В живота на нациите, както и в живота на отделния човек, въпросът „Кой съм?“ е най-потискащият, когато не знаеш какво да правиш. Само чрез действия ще преодолеем неувереността.

Вместо да фантазираме за миналото, нека бъдем изцяло каквито сме – една демокрация в свят, където демокрацията е все по-малко очевидна; европейска страна в една Европа, все по-малко уверена в своята съдба; една универсална култура в свят, загубил ключовете към универсалността. В сърцевината на френската съдба е идеята за прогрес. Във Франция два века преминаха в изобретения, открития, различни начинания, изработен беше социален модел, непрестанно обогатяван от Националния съвет на Съпротивата насам. Прогресът е душата на нашата представа за културата, от Кондорсе до Малро, като се мине през Юго – въплътен в представа за усъвършенстване на човечеството чрез напредък в изкуството и науката. За нас, страна на историята и надеждата, да вярваме в прогреса, означава да отхвърлим установения ред и безплодното безредие.

Не е изненадващо, че Франция изпитва съмнения, защото в цял свят технологичният прогрес постави прогреса на материалното по-високо от прогреса на хората. Културата вече е или наследство, или стока, благоденствието е икономическа принуда, а либералната демокрация изпълва хоризонта.

Нека преоткрием пътя на прогреса, в нас и извън нас.

Най-напред прогреса на европейската идея. Щом престане да напредва, Европа пропада. Днес тя е спряла да се разширява и да се задълбочава. Кризата на еврото я руши. Затяга границите си, обезпокоена от нестабилни или авторитарни съседи. Народите отхвърлят брюкселските правила поради липса на достатъчно демократично одобрение. Връзката, изградена след войната, с малката Германия на Бон, не може да е същата, както с една Германия, обединена и укрепнала от собствената си икономическа мощ и от разширението на Европейския съюз на изток. Германия, която се е превърнала вече в естествен център на европейското икономическо пространство, не желае да поеме политическото му ръководство. Отдавна предлагам един основополагащ договор за френско-германски съюз, който да сближи политиката, институциите и законодателството. Да започнем с единен пазар на труда и обучението, към който впоследствие могат да се присъединят и други страни. Той би образувал ядрото на една Европа, съставена от няколко кръга с различно ниво на интеграция – еврозона, Европейски съюз, широк паневропейски полюс, в който заедно с Европа да са Русия, Турция, Северна Африка – за да имаме общо по-голяма тежест в многополюсния свят.

Европа разполага с ключ за излизане от дефлационната спирала. Условието е Европейската централна банка (ЕЦБ) да се придържа към една целенасочена политика, Германия да извърши ревалоризация на заплатите и да бъде приложен европейски план за инвестиции в производствената сфера, инфраструктурите и нововъведенията. Наложителна е хармонизация на фискалната политика, главно на корпоративния данък, и на социалната политика – необходима е застраховка срещу безработица на младите активни граждани, валидна за цялата общност. Създаването на европейски университети във всяка от държавите членки би позволило постепенно да се уеднаквят университетските системи. И накрая, пълната отчетност на Комисията пред Европейския парламент и избирането на председателя на Европейския съвет с всеобщо пряко гласуване ще са залог за демокрацията в Европа.

Не можем да имаме тежест в света на гигантите, ако не разполагаме с обща външна и отбранителна политика. В областта на отбраната трябва да има прагматичен напредък – да се създаде централизирана система за покупка на оръжия и общ генерален щаб. Това са условия за нашата независимост спрямо САЩ, чиито интереси, с тяхната „азиатска ос“, все повече се разминават с нашите. НАТО е пречка. Аз бях против връщането на Франция в обединеното командване [5]. Но след като е невъзможно това решение да бъде променено, без да се създаде впечатление, че Франция подскача от крак на крак, нека поставим условията си – да се балансира тежестта на Европа и на Северна Америка, да се разпределят справедливо длъжностите, да се даде предимство на отбранителните функции на пакта.

Остава едно съдбовно предизвикателство – да се изобрети дипломацията на демократичния век. Защото демокрацията е едновременно оспорвана и безсилна. Тя е оспорвана от възникването на една световна олигархия, откъсната от народите, и от възхода на еднолични авторитарни режими, предлагащи национално убежище в условията на глобализация, както става в Русия, Китай и дори в Турция на Реджеп Таип Ердоган. Демокрацията е безсилна във външната си дейност, защото редуването на правителства с различна политическа ориентация и тежестта на общественото мнение превръщат нашите демокрации в страни с краткосрочни решения, непостоянна политика и морализаторско поведение. Тя е безсилна и отвътре, защото страните са сковани и често са подчинени на парите и потеклото. По тази причина демокрацията не изглежда нито жизнена, нито щедра. През 1989 г. западните демокрации изпаднаха в двойна заблуда. Те помислиха, че са спечелили Студената война, докато победата бе дело на дисидентите, които я извоюваха, като изчакаха износването на режимите. Помислиха също, че са недостижими и заспаха на лаврите си, поради липсата на достоен съперник.

Новата демократична дипломация трябва да е преди всичко дипломация, която поема задълженията, произтичащи от привлекателността на нашите демокрации, по-специално европейските. Нека видим картата от последните години. Движенията „Възмутените“, „Окупирай Уолстрийт“, „пролетите“ се развихриха по целия свят като последица от подема на средните класи и шока на икономическата криза, но те доведоха до падане на правителства и режими само в определен кръг страни, съседни на Европа. Това не е случайност, а белег за влиянието на Европа, макар и неволно, и също така свидетелство за безсилието на европейците да съпътстват и канализират демократичните промени до границите си. Защо възмущението да е само за другите, защо тъй малко се държи сметка за демократичните искания тук? Можем да извлечем извода, че нашият пример тежи повече, отколкото уроците по морал. За демокрацията на изток в Европа ние ще направим повече чрез „Остполитик“, основана на диалога, отварянето и примера на нашите демокрации, отколкото чрез логиката на студената война, която обслужва единствено американските интереси.

Дипломацията в епохата на демокрацията изисква нови средства. Понеже не може да действа в условия на секретност и по логиката на интересите, тя трябва да приеме натиска на общественото мнение за сила, докато днес той минава за слабост. Нужно е да се обогати дипломацията между народите, за да се вдъхне нов живот на външната политика, често свеждана днес до занимание за президенти. Нека ѝ дадем повече сила и единство посредством Съвета за национална сигурност, който да мобилизира и координира всички действащи лица. Става дума за нашето колективно бъдеще, ето защо са необходими постоянни национални и плуралистични дебати. Нашият национален живот протича в света, в условията на икономическо възстановяване и на необходимата „реглобализация“ на една Франция, която губи икономическата си мощ, конкурентоспособност и увереност в своите сили. Да определим посоката, след което да впрегнем за изпълнението на тази задача всички наши предимства: нашия качествен дипломатически персонал, нашите гимназии, университети и висши институти, нашия социален модел. Нека бъдем верни на специфичния си гений, на френската фабрична марка: по отношение на кризите и мира – Франция като страна посредник, която улеснява и успокоява диалога; по отношение на представата ни за човека – Франция като страна на икономическо новаторство, на обществено и гражданско развитие в образованието и здравеопазването; Франция като страна на културата и на отварянето към света.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.

 
 

Историята на петия бийтълс – Джими Никол

| от chronicle.bg |

На 3 юни 1964 година Ринго Стар е откаран в болница след като припада. Докторите установяват, че барабанистът на най-великата музикална група в историята има възпаление на сливиците и се нуждае от незабавна операция. За съжаление обаче това се случва ден преди началото на световното турне на Бийтълс.

Мениджърът на групата, Брайън Епщайн, не губи време и веднага урежда друг барабанист, който да свири вместо Ринго. Това не се харесало на Джордж Харисън: „Ако Ринго не дойде, и аз няма да дойда. Търси двама заместници.“ Джон Ленън и Пол Маккартни обаче не били против някой да свири вместо Стар и успяват да убедят Джордж да не се противи като изтъкват колко разочаровани ще са феновете, ако се отложи първият етап от турнето.

MI0001670026

Името на Джими Никол първоначално се споменава от продуцента Джордж Мартин, който е работил с него и знае, че той свири в албум с кавъри на Бийтълс – „Beatlemania“.

Джими получава предложение да се яви на прослушване и след като изсвирва няколко песни, вече е ясно – ще се ходи на турне. Той облича костюм специално правен за него, както и се подстригва в стила на бандата по това време, защото вече е, макар и временно, част от The Beatles.

beatles-Jimmie-nicol-1964-billboard-1548

Няма официална информация за заплащането му, но в интервю той казва, че продуцентите му предложили 2 500 паунда (102 237 днешни лева) на концерт плюс допълнителни 2 500, за да подпише със звукозаписния лейбъл на групата. „Тази нощ не успях да мигна! Бях станал част от Бийтълс!“

24 часа след срещата му с Епщайн, Никол вече свири на сцена в Копенхаген пред хиляди крещящи фенове. „Деня преди да се присъединя към групата, нито едно момиче не ме поглеждаше. На следващия ден, когато вече бях с костюм и се возех в лимузина с Джон Ленън и Пол Маккартни, умираха само да ме пипнат. Беше много странно и малко плашещо.“

Той също така разказва как този период е отворил очите му за истинските Бийтълс: „… Пол не е толкова благ, колкото се представя. Никой не говори за любовта му към блондинките и ненавистта му към тълпите. Джон от друга страна харесваше хората, но използваше хумора си, за да отблъсне всеки, от когото нямаше нужда. Той също така пиеше много. В Дания, например, главата му беше на балон. Толкова беше пил предната вечер, че на концерта се потеше като прасе. Джордж въобще не е срамежлив, както медиите го представят. Той много харесваше секса и да купонясва цяла нощ заедно с нас. Не бях дори близо до тяхното ниво що се отнася до лудуване. Мислех, че мога да пия и да свалям жени като шампион, докато не срещнах момчетата.“

Ленън разказва за този момент в Дания: „Когато пристигнахме в града (Амстердам), купонясвахме – и купонясвахме мощно. Има снимки как пълзя из целия град, излизам от разни бардаци и такива неща. Полицията ме ескортираше до подобни места, защото не искаха скандали.“

През двете седмици, в които са заедно, Никол казва, че бийтълсите винаги са били добронамерени и гостоприемни с него. Всеки ден го питали как се справя със ситуацията, на което той винаги отговарял, че става все по-добре. Според Едуард Хънтър Дейвис, авторът на единствената оторизирана автобиография на групата, именно от там идва вдъхновението за песента „Getting better“.

Никол споделя и нещо друго за живота на хиперизвестните: „Чувствах се като самозванец, защото бях влязъл в нещо като най-елитния клуб на света. Бийтълсите имаха собствена атмосфера, собствено чувство за хумор. Те са малка клика, в която хора отвън не могат да влязат просто така. Обожавам всяка минута с тях, но след като видях за какво става въпрос, не съм убеден, че искам да съм в Бийтълс! Щях да се побъркам! Те прекарват животите си на закрито – по летища, хотели и гримьорни.

Аз често излизах сам. Почти никой не ме разпознаваше и можех да се мотая. В Хонконг отидох до пристанището да видя хората, които живеят в лодки там. Видях бежанците от Коулун и бях в няколко нощни заведения. Харесва ми да виждам живота. Един бийтълс никога няма да може да прави такива неща.“

Относно Ринго – групата му изпраща безброй телеграми, в които се шегуват с положението му и с това, че Никол задобрява и скоро май-май няма да имат нужа вече от него. Самият Ринго намира място в Бийтълс като замества Пийт Бест, когато той е болен.

Въпреки че свири само на 8 концерта, критиците са впечатлени от Никол. Джим Беркенщад, автор на „The Beatle Who Vanished“, пише: „В Холандия и Дания беше малко нервен. Ленън понякога се обръщаше към него, за да му покаже ритъма, в който свири, защото публиката крещеше адски силно и Никол не чуваше нищо. Той правеше точно така и с Ринго. В Хонконг и после в Аделаида, Австралия, Джими вече се справяше чудесно и дори започна да добавя от себе си. Когато някоя песен свърши и Джон, Пол и Джордж се покланят, той изсвирваше нещо на барабаните, за да стимулира публиката за повече аплодисменти. Това никога нямаше да се случи с Ринго. Той свършваше песента заедно с останалите и се покланяше с тях. Но Джими вкара свой собствен стил.“

След почти 2 седмици в болницата, Ринго Стар се завръща в групата за концерта им в Мелбърн на 14 юни. Той пристига малко преди останалите и е почти смачкат от фенове. Когато най-сетне се събират и петимата, изпиват заедно по едно и си лягат. На следващата сутрин Никол дава последното си интервю като официален член на Бийтълс преди да го откарат към летището. Преди да замине, Епщайн му подарява златен часовник гравиран с думите: „От Бийтълс и Брайън Епщайн за Джими – с признателност и благодарност“. Епщайн му дава и бонус от 500 паунда. И това е…

gFZfX-QgXjvpze21hXJ_qzgl1x3zM1jlJqV4pinUcdE

Животът на Джими след двете седмици с най-влиятелната група в историята на музиката не e толкова приятen. Той събира „The Shubdubs “ – стара банда, в която свири – и я преименува на „Jimmie Nicol & The Shubdubs“. Те пускат два сингъла, които срещат приличен успех и след това отново се разделят.

Парите от турнето харчи за около 9 месеца като повечето отиват за новата му група. През 1965 един британски вестник пише, че Никол е банкрутирал и има 4000 паунда дългове, Същевременно съпругата му го напуска заедно с младия им син, Хауърд. По-малко от година след турнето с Бийтълс, Никол вече живее в мазето на къщата на майка си.

Когато Маккартни разбира за ситуацията, тайно урежда да свири заедно с него. „Не беше лесно за Джими да свири на мястото на Ринго и да поеме цялата тежест на известността. И в момента, в който напусна, вече не беше известен.“

След като свири с няколко групи, нещата поемат нагоре и известната шведска банда The Spotnicks му предлага място. За жалост, Никол се замесва с наркотици и в крайна сметка напуска, докато са на турне в Мексико.

През 1975 година той вече окончателно се е отказал от музиката и работи като строител. Избягва медиите като едно от последните му интервюта е частно – за фен на Бийтълс – през 1984 година. „След като парите ми свършиха, исках да монетаризирам тази част от кариерата си по някакъв начин. Но не беше подходящият момент. Не исках и да притеснявам групата – те бяха добри с мен.“

След това Никол изчезва като дори (погрешно) е обявен за мъртъв от пресата през 1988. Днес дори синът му, Хауърд, който има БАФТА за звукоинженерство, казва през 2015, че дори той не бил сигурен дали баща му е жив или мъртъв.

Въпреки че Джими Никол винаги се изказва ласкаво за Бийтълс, в крайна сметка споделя: „Да свиря вместо Ринго беше най-лошото нещо, което ми се е случвало. Дотогава бях щастлив като изкарвах по 30-40 паунда на седмица. След това като вестниците спряха да пишат за мен, и аз спрях да съществувам.“

 
 

Как, за бога, се появява овчарският скок?

| от chronicle.bg |

Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.

Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.

Étienne-Jules_Marey_-_Movements_in_Pole_Vaulting_-_Google_Art_Project

Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара. 

През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.

maxresdefault

Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).

Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.

Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.

Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.

В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“