shareit

Флашмоб с клоуни затвори ул. “Раковски”

| от |

1395411_384203785043164_325626882_nФлашмоб с клоуни, танци и маскирани провокатори организираха протестиращите студенти от НАТФИЗ тази сутрин на ул. “Раковски” в столицата.

Около 20 студентите излязоха на пешеходната пътека към 8:20 ч и започнаха пресичат пешеходната пътека пред академията в двете посоки. Полицията оптцепи движението по “Раковски” в този участък. След няколко минути сред “пресичащите” нахлуха няколко души с маски на лицата, започнаха да ритат кофи и дървета и да замахват заплашително към студентите. Полицията се намеси светкавично и “обезвреди” провокатор, който се оказа част от флашмоба.

Във второто действие на уличното представление взеха част клоуни и жонгльори, които раздаваха цветя и балони с послания на минувачите. Балони получиха и полицаи от близката патрулираща кола, които приеха подаръка с усмивка.

За финал на “представлението” студентите от НАТФИЗ изписаха с телата си “оставка” на асфалта пред университета.

[youtube id=“ll8dJzsMVlU“ width=“667″ height=“356″]

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени