Филми за студени вечери (Част 2)

| от |

Студените вечери, които ще трябва да прекарате вкъщи тепърва предстоят и ще стават все повече и по-дълги.

Затова нашият екип е селектира най-добрите филми за студени и дъждовни вечери, както и дни като днешния.

Приятно гледане!

Сърцеразбивач

Започваме селекцията с нещо европейско, каквото е тази френска романтична комедия. Младият, красив и много секси Алекс работи като сърцеразбивач. Тоест, може да го наемете и той да раздели вашата най-добра приятелка от гадният й и много неподходящ за нея  приятел. Така Алекс бива нает от милионер, за да раздели дъщеря му Джулиет от мъжа, за когото тя смята да се омъжи след 10 дена. Нещата се случват точно, както сте очаквали, но това по никакъв начин не разваля удоволствието. Към това ще добавя и великолепната обстановка, красивата малка, порцеланова Ванеса Паради в ролята на Джулиет, и онзи романтичен начин на разказване, който французите умеят до съвършенство.

Усмивката на Мона Лиза

Джулия Робъртс и една купчина актриси, неизвестни по онова време, но в момента големи звезди, намират място в този, нека си признаем честно, изцяло женски филм. Действието се развива през 1953 година в престижния девически колеж “Уелсли”, в Нова Англия. Там пристига млада, амбиционзна учителка по история на изкуството с утопични мечти, че ще обучава най-умните и успели жени в Америка. Уви, оказва се, че това е илюзия, а момичетата, с които работи просто искат да се омъжат за богат мъж и да кърпят чорапи, готвят суфлета и да чистят пода, докато изглеждат зашеметяващо. Затова младата учителка се нагърбва със задачата да ги научи да мислят извън домакинските си задължения и да ги направи независими жени. Дори и да не ви вдъхнови така революционно, както се случи с мен преди близо 10 години, то поне този филм ще ви накара да се усмихнете и да си спомните  мечтите, които сте имали като ученички.

Чикаго

Чикаго през 30-те години на миналия век. И както Ник Карауей се изразява във “Великият Гетсби“: “Сградите тогава са по-големи, стандартите са по-високи, алкохолът е по-евтин, а веселието граничи с лудост.“ Роб Маршал филмира именно това в този прекрасен мюзикъл, чието действие се развива на театрална бродуейска сцена. А бременната Катрин Зита-Джоунс танцува и пее като за последно. Двете с Рене Зелуегър играят жени, които са убили мъжете си в пристъп на гняв и ревност, а Ричърд Гиър е техният адвокат, който може да те измъкне от всякъде… срещу 5000 долара. Всичко е цветно, пищно и много музикално, а който не е гледал тази лента може само да съжалява.

Джули и Джулия

Две истории, два града, две времена. Първата история разказва за най-известната жена във френската кухня – госпожа Джулия Чайлд, която решава да се посвети на готвенето, защото й е скучно във Франция и защото единственото, което обича повече от мъжа си е да яде. Тя става и една от първите жени професионални готвачи със собствено кулинарно предаване. Втората история разказва за Джули Пауъл, която живее в наши дни, води скучен живот и има най-гадната работа на света. Един ден тя напуска, за да се посвети на кулинарията и за целта  решава да си направи кулинарен блог, в който в рамките на 365 дни да сготви всичките 524 рецепти от книгата на Джулия Чайлд. Блогът й става световно известен, както и книгата, която Джули пише по-късно по него. Това са две истински истории – тази на Джули и тази на Джулия.

Мис Слънчице

Един от най-прекрасните независими филми, които съм гледала в последните години. Олив мечтае да участва в конкурс за красота. Уви, Олив е само 9 години, живее в забито градче, носи очила с голям диоптър и има странно семейство. Един ден обаче, съвсем неочаквано, Олив е одобрена да вземе участие в бюти конкурса “Мис Слънчице“. Така тя и цялото й шантаво семейство, допълвано от странния й раздразнителен дядо, брат й, който отказва да говори и шантавия й чичо, се запътват за Калифорния, за да спечелят състезанието… Пътят обаче е осеян с препятствия. Още откакто гледах “Мис Слънчице“ през 2006-а той влезе в топлистата ми на “задължителните-филми-които-ти-остават-завинаги“.

 
 

Първи трейлър на „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“

| от chronicle.bg |

 Netflix пусна първия трейлър на новата си документален сериал „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“, който ще включва часове с нечувани досега аудио интервюта с популярния убиец.

Бънди признава за бруталните убийства на 36 жени и млади момичета през 70-те години на миналия век (редица детективи смятат, че количеството може да е много по-високо). Някои от убийствата полицията не успява да свърже директно с Бънди, който не изглежда като типичния убиец, бидейки харизматичен и красива според голяма част от хората.

Режисирани от Джо Берлингер, четирите нови серии ще включват аудио интервюта на Бънди, взети докато той чака изпълнението на смъртната си присъда във Флорида през 1980 година.

Малка част от тези интервюта е включена в трейлъра – когато Бънди казва: „Имам предвид, не съм животно, не съм луд и нямам раздвоение на личността.“

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 

Колко далеч сме готови да стигнем заради единия „Успех“?

| от |

Всеки, който има връзка с Източна Европа, е видял достатъчно такива истории: корупцията, беззаконието, задкулисието и еснафщината са завладели всички обществени прослойки. И някъде между всичко това се прокрадва по някой лъч светлина, който с малко повече късмет може и да пробие мрака.

Действителността е дотолкова втръснала на мнозина, че е нормално поредното й пресъздаване в киното или телевизията да породи първоначална реакция на скептицизъм. Още един сериал за гадната страна на Източна Европа? Пак корупция? Пак мафия? Пак леки жени и тежки мъже? Това не сме ли го виждали достатъчно пъти вече в последните 30 години това? Абсолютно!

И все пак достатъчно е да гледате началото на първия оригинален сериал на HBO Adria, “Успех“ (Uspjeh/Success), за да промените представата си. Защото сериалът, който е част от уголемяващия се каталог с оригинални продукции на HBO Европа, успява да надскочи ситуационния характер на източноевропейския космос и превръща генерално скучноватата история с предвидим край, в микроскопично изследване на човешката душа, поставена на кръстопът. От едната страна са общочовешките и универсални принципи, които всички хора сме „програмирани“ да следваме, а от другата – Успехът, който за всеки приема различна форма, а понякога идва и на прекалено висока цена. А когато ситуацията е пропита с лъжи, корупция и безскрупулност, тези два пътя не могат да се пресекат.

Това е измислената действителност, в която трябва да лавират четиримата главни персонажи. Тя се създава още преди две години, когато HBO обявява конкурс за сценарии на бъдещия хърватски сериал. Историята, която печели, е дело на сценариста Марян Алчевски, а за режисьор на проекта е привлечен носителят на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, Данис Танович (за“No Man’s Land”, 2001).

_MG_3881
Тони Гоянович в ролята на Кики; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Първата работа на сериала е да ни запознае постепенно с историите на четирима души. Винка е служител в банка, занимаващ се с дела, свързани с недвижими имоти. Бланка е тийнейджър бунтар – от онези „проблемни“ деца, които се сблъскват със суровата действителност още от ранна възраст, а след това действителността блъска самите тях. Кики е млад баща, който се опитва да осигури нормален живот на семейството си, като първата му задача е да попречи на банката да отнеме жилището им. Харис е един от най-авторитетните и известни архитекти в Загреб, от чийто подпис зависи не само облика на хърватската столица, но и безопасността на нейните жители. Животите на четиримата нямат предпоставки да се преплитат. И все пак една вечер всички се оказват на (не)точното място в (не)точното време.

Както бе казано по-горе, на пръв поглед сюжетът в „Успех“ наподобява всяка трета продукция излязла в последните 30 години изпод ръцете на държавите от Източна Европа, и в частност Балканите. Силата на сериала не е в действието или в извънредността на ситуациите. Решенията често са прекалено лесни или неоправдани от драматургична гледна точка, без причинно-следствени връзки между случките. В допълнение към това, ситуацията е усложнена от преплитането на няколко сюжетни разклонения, които отнема време, докато бъдат фиксирани в съзнанието на зрителя на фона на толкова много персонажи и мафиотски схеми. Тези недостатъци обаче, не успяват да провалят сериала. Най-голямото постижение на Марян Алчевски е да успее да извади на преден план вътрешния свят на персонажите и конфликтите, които бушуват вътре в тях. Това, което започва като злощастно стечение на обстоятелствата, полицейска операция или мутренско нападение, води след себе си още повече трудности за персонажите. Алчевски поставя четиримата си герои в ситуации на постоянно преодоляване и избиране. Между трудното и лесното; правилното и грешното; незаконното и законното; опасното и безопасното; низкото и възвишеното…

_DSF2941
Тара Талер в ролята на Бланка; © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

А когато разполагаш с добър актьорски състав, предвидимият на места диалог и изсмуканите от пръстите ситуации, остават на заден фон.

От актьорите в „Успех“ две имена заслужават кариера, далеч надхвърляща пределите на родната им Хърватия. Това са младата Тара Талер в ролята на Бланка и известната в Хърватия Ива Михалич в ролята на Винка. Докато първата може да бъде наречена свежото откритие на сериала (за което много спомага и това, че играе най-яркия и краен персонаж в тази история), то втората е неин пълен антипод, който успява да запази самообладание в най-екстремните ситуации. Този контраст прави общите им сцени, добре заснети на фона на подбрани локации в Загреб, едни от най-добрите в тези 6 епизода. Макар и да не се отличават с особено силни изпълнения, останалите актьори не остават длъжни на историята и изваждат достатъчно ясно посланията и идеите на сценария.

_DSF7059
Уликс Фехмиу в ролята на Харис; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Другата силна черта на „Успех“, която досега липсваше в телевизията от нашия край на Европа (и особено в България), е неговото техническо оформление. За това е отговорна главно намесата на HBO, които освен че предоставят възможността на редица локални продукции от този регион да получат международно разпространение, вкарват своя собствен маниер на създаване на сериали. Както и при повечето добри техни сериали, всички допълващи средства са използвани до край. Декорът е така направен, че да говори от името на персонажа, който попада в него, музиката е в унисон с видяното, а кадърът, независимо дали ще бъде близък или далечен, помага да разберем още повече. И така, обединявайки всички изброени компоненти, зрителят получава 6 епизода, изпълнени със съспенс, задоволително количество обрати, плътни персонажи и най-важното – идея, която всеки е провокиран да дефинира според своите собствени критерии за успешно и неуспешно.

„Успех“, макар и добър сериал, вероятно не цели да застава рамо до рамо с някои от най-добрите сериали на годината. Но определено има своите неоспорими достойнства.  Този сериал доказва, че при осигуряването на подходящите условия, добрият продукт може да се появи навсякъде. Поставянето на едни продукции по-долу от други на база техния произход, от тук нататък вероятно ще става все по-рядко. „Успех“ е един от 10-те проекта на HBO Европа, достъпни в онлайн платформата HBO GO, заедно с румънския „Хакервил“, полския „Заслепени от светлините“, унгарския „Златен живот“, „Глутница“, „Пактът“, „В сенките“, „Мълчаливата долина“ и чешките „Пустош“ и „Мамон“.

Що се отнася до родната публика… От позицията на близка до ситуацията в „Успех“ (и нямаме предвид близка само заради панелките), тя би имала още по-голяма полза от този сериал. Защото май все по-рядко се питаме, докъде сме готови да стигнем заради единия Успех? Дали? Винка, Бланка, Кики и Харис имат какво да кажат по въпроса. Чуйте ги.

Всички 6 епизода на „Успех“ са може да гледате на HBO GO

 
 

Велики филми, които никога не бива да съсипваме с римейк

| от chronicle.bg |

Истинските любители на киното и Холивуд намират все по-малко допирни точки в последните няколко  години. Мястото, смятано в продължение на десетилетия за Мека на седмото изкуство, днес все повече се отдалечава от художествения аспект за сметка на финансовия.

А днес финансов успех се постига с няколко неща: блокбъстър за супергерой, игрален филм по анимация, всички възможни сюжети, които могат да произлязат от вече направена класика. И добрият стар римейк, който макар да върви надолу, не загубва позициите си.

Римейкът е изгоден за киностудията по много причини. Той стъпва на нещо сигурно, често култово, което е гарант за интереса на публиката. От това следва, че рискът е относително по-малък, отколкото с оригиналната история.

В последните години видяхме доста несполучливи опити за римейкове. Макар и тези филми да донесоха милиони на продуцентите си, оригиналните версии нямаха нужда от подобни бледи копия на своите аури.  Но Холивуд не възнамерява да спре дотук и е заредил в ръкава си достатъчно заглавия, които да избълва от конвейера си през тази година.

В следващите месеци очакваме новите „Цар Лъв“, „Ейс Вентура“, „Зеленият фенер“, „Мечът в камъка“, „Ангелите на Чарли“ и „Дъмбо“.

И понеже горният списък е малко притеснителен, обръщаме поглед назад към няколко класики, които би било ужасно да бъдат възродени за нов живот. Една от много причини е, че всяко произведение на изкуството вирее най-добре в своята собствена епоха. Ако е велико, ще я надживее. И това ще е целият живот, от който има нужда.

В този ред на мисли, в  галерията горе сме събрали скромен брой филми (седем), които би било истинско светотатство да бъдат екранизирани наново.