shareit

Fiat-Chrysler крият случаи за смърт на пътя

| от chronicle.bg |

Fiat Chrysler отново имат проблеми с регулациите на автоиндустрията в Щатите. Компанията е пропуснала да отчете редица катастрофи, завършили със смърт и наранявания на пътниците – задължение, което има по закон. Това съобщи Американската национална служба по безопасност на трафика (NHTSA).

Секретарят на департамента по транспорт – Антъни Фокс ще свика официална среща във Вашингтон с всички шефове на автомобилната индустрия. Той ще им предостави дълъг лист от случаи, в които катастрофи с техни автомобили не са докладвани.

През последните няколко години, агенцията е глобявала Fiat Chrysler, Toyota, Honda, Hyundai, General Motors, Ford и други компании за неспазване на закона.

„Трябва да сме сигурни, че информацията, която постъпва при нас, е точна и пълна. От това зависи да следим проблемите с безопасността на колите и да ги връщаме обратно на производителя при нужда“, коментира Фокс.

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

| от |

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото

| от |

Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.

Harriet Quimby 1911

Хариет Куимби през 1911 г.

Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.

Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.

В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.

През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.

Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:

Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.

И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.

Bleriot and aeroplane

Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша

На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:

Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.

За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.

Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.

Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.

В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени