Федерер ще спори с Джокович за трофея в Лондон

| от |

Роджър Федерер победи швейцарския си сънародник и добър приятел Стан Вавринка в драматичен мач в три сета и си осигури място във финала на заключителния турнир в Лондон. Маестрото се наложи над съперника си с 4-6, 7-5, 7-6 (8-6) след близо три часа битка (2 часа и 48 минути).

За титлата Федерер ще спори с Новак Джокович, който в другия полуфинал надигра Кей Нишикори също в три сета 6-1, 3-6, 6-0.

За 33-годишния Федерер предстоящият финал ще бъде девети в кариерата му. Той има шест победи и две загуби във финални Мастърси. Балансът му в преките срещи с Ноле все още е положителен – 19:17. Федерер спечели последния сблъсък със сърбина в Шанхай в два сета 6-4, 6-4. /БГНЕС

 
 

Каква всъщност е била Ацтекската държава

| от Радослав Тодоров |

Много неща за държавата на ацтеките не са особено добре известни, а за нея се знаят доста подробности, тъй като испанските конкистадори са я заварили все още жива и функционираща. И въпреки че са я разрушили, са записали достатъчно сведения за това каква е била тя.

При пристигането им на източния бряг на Мексико, Ацтекската империя всъщност далеч не представлява хомогенна сила както повечето си я представят. В нейните владения, има дори анклави от съвсем независими от ацтеките градове-държави, за които поради една или друга причина властта просто не смята за рентабилно хвърлянето на сили и средства за тяхното подчинение.

tenochtitlan11

Град Теночтитлан 

Реално единствено областта около столицата Теночтитлан е пряко доминирана от ацтеките, останалите им владения също разполагат с почти пълно вътрешно самоуправление, че и външно – стига да не е в разрез с ацтекските интереси, а те са най-вече плащане на определен натурален данък и осигуряване на свободен пропуск през земите им на търговци и войски. Като респективно към перифериите на империята реалната васална зависимост от Теночтитлан намалява. Същността на политиката му е не установяване на пряка власт и администрация във всички завладяни земи както е в Европа и дори при инките по това време, а индиректно използване на ресурсите и стратегическото значение на тези земи, чрез данъци, търговия и логистика при походи в съседни на тях чужди територии. Самото устройство на ядрото на империята също е доста различно от европейските разбирания за държава и империя и въобще е трудно обяснимо с понятия от европейската терминология. Така че е по-лесно да се каже какво не е фигурирало там, например: няма ясно очертани граници на държавата, нито пък укрепления по тях, много територии са с по-скоро неустановен статут, няма общ народ, няма обща конституция, нито единна правна система, няма общо управление на цялата територия, нито постоянна войска. Не е известно дори дали въобще е имало дума за „империя” в ацтекския език, за тях по-важни са по-малките политически и административни единици, които практически са градове-държави, само в долината на Мексико с езерото и столицата те наброяват близо 60. Концентрацията им там е много по-висока отколкото при гръцките градове-държави например и населението им е много по-голямо, а в същото време са далеч от морето, така че изхранването на тези полиси се осъществява за сметка на чужди територии и околните села. Затова и съюзите между отделни такива полиси са непостоянни и краткотрайни породени от конкретни поводи по настоящи проблеми.

 

Lake_Texcoco_c_1519

Езерото Текскоко

Централната власт при ацтеките също е специфично и необичайно устроена и далеч не прилича на абсолютизъм като в представите ни за един велик император, чието мнение не се оспорва, с точно установена столица – седалище и стъпаловидна йерархия водеща до него. Властта в империята представлява особен съюз между три градове-държави от долината на Мексико – Теночтитлан, Тетскоко и Тлакопан с принципно еднакви вътрешни структури на управление, но все пак отделни една от друга.Владетеля се избира от общ съвет посредством сложна династическа схема между трите управляващи династии, като тържественото му признаване от другите два града е наложително.

Tenochitlan_city

Теночтитлан придобива доминантна позиция чак при Монтесума ІІ и пристигането на испанците затова е сметнат от тях за столица.

Във взимането на решения обаче участват и владетели на подчинени области в Мексиканската долина и техния съвет реално формира съдебния орган на империята, но не участват при избора на нов владетел. Там тежи мнението и влиянието на най-висшите два военни чина в империята – тлакочкалкатъл и тлакатекатъл, които впоследствие стават тлатоани. Всички те както и втория по ранг управник в държавата сивакоатъл имат аристократичен произход и са назначени по определени династически схеми на своя пост. Сивакоатълът например задължително трябва да произлиза от владетелския род, но няма право да се кандидатира за владетел. Преди Теночтитлан инициативата се намира по-скоро в ръцете на династията управляваща Тетскоко, намиращ се в североизточната част на долината и владеещ така наречената територия Аколвакан, която се явява и втората по-големина обработваема площ в страната. Тя е разделена на 14 самоуправляващи се административни единици подчинени на собствени владетели разполагащи с пълна власт над неаристократичното си население. Като първоначално зависимостта им от Тетскоко е съвсем слаба и условна, но в последствие се наблюдава строго спазвана традиция владетелите на Тетскоко винаги да дават по една от дъщерите си за жена на някой от тези владетели и така тази тенденция с поколенията обвързва тези владетели все по-тясно с Тетскоко и съответно ги прави все по зависими от него. Но пък от тези 14 владетели, също тлатоани по ранг зависи избирането на Тетскокския владетел, нещо доста необичайно за Стария свят. Трудовата повинност по строежите на пътища, дворци и пирамиди е всеобща и задължителна. Противно на очакваното най-древният град, бивша столица на империята на тепанеките и владеещ най-голямата западна част от Мексиканската долина – Тлакопан се явява традиционно най-слабия партньор в този троен съюз, а данъците от по-голямата част от използваемите му земи отиват за нуждите на Теночтитлан. Но за разлика от Тескоко в Тлакопан съществува йерархия от зависими владетели. Реалната столица Теночтитлан владее пряко една съвсем малка област заемаща двойния град Теночтитлан и Тлателолко върху острова в западната част на Мексиканското езеро, както и няколко по-малки селища на северния бряг на езерото и частично бившите владения на Колвакан – на южния, които въпреки, че са подчинени на главния данъчен управител на Теночтитлан – петлакалкатъл, са нещо като кондоминиум с Тлакопан, изплащайки допълнителни данъци и на него. В Теночтитлан изглежда липсва административно разделение и управление на тези зависими територии както при другите две съюзни страни, както и участие на зависимите владетели във властта като общ консултативен орган, въпреки че в късния период се появява подобна структура и там.

tlatelolko

Реконструкция на пазара в Тлателолко

В началото на ХVІ в. Теночтитлан достига гигантски размери за мащабите на Америка – над 150 000 жители население. Той е разположен върху няколко големи и множество по-малки острови в западната част на Мексиканското езеро, които впоследствие са свързани. Към съседните селища по северния, западния и южния бряг включително към Тлакопан са построени пътища построени върху издигнати насипи над водата прекъсвани от мостове и диги. А до по-отдалечения източен бряг се стига с плавателни съдове до Тескоко, затова и в източната част на града е построено пристанище. Градът е забележителен с огромните пирамиди, дворци, площади, стадиони за игра с топка, канали и пазари. Мислейки си, че влизат в земя на диваци, испанците остават поразени при вида на няколкоетажните зидани къщи с плоски покриви в Теночтитлан, от градините, храмовете и обществените сгради и най-вече пазарът в Тлателолко, за който Кортес пише подробно при първия си доклад до краля: „Има още един площад, два пъти по-голям от град Саламанка, заобиколен от всички страни от колонади, където ежедневно се събират повече от 60 000 души, за да търгуват. Там има всички видове стоки, които могат да се намерят в цялата страна. Всеки вид стока се продава на отделна улица, без да се смесва с другите, всичко е безупречно подредено. Всичко се продава на бройка или според вместимостта си, досега още не сме виждали да се продава на тегло…”

Покрай града са разположени множество чинампас – ниви под формата на дълги и тесни ивици, по краищата на които минават обрасли с дървета канали, самите ниви са насипи над нормалното водно равнище в плитки или заблатени зони. Така почвената влажност може да се регулира и да бъде толкова благоприятна, че да дава по няколко реколти на година. Но продукцията от тези чинампаси съвсем не е достатъчна за огромното население на града, пореди което по пътищата и каналите циркулира постоянен поток от търговски внос и натурални налози.

1200px-Aztec_Empire

Ацтекската империя

В Ацтекската империя също така липсва официална конституция важаща за цялата страна. Което обаче не означава, че няма обичайно право и спазване на дадени принципи в тяхното общество. Най-развит като вътрешна организация е може би Тескоко. На върха на териториалната, правна и управленска система там стоят 4 консултативни и съдебни комисии, чието седалище е в двореца в Тескоко: Върховен съд, Военен съвет, Съвет за музика, изкуство и наука (на когото са подчинени и жреците) и съвет на държавната хазна и данъците. Върховния съд се състои от 12 съдии, от средите на местната аристокрация. Той решава всички правни казуси, които са извън компетенцията на другите 3 съдилища. Докато в Теночтитлан основните съдилища са 2, едното се занимава само с аристокрацията, а другото – с простолюдието, като има и възможност за обжалване. С териториалното разширение на империята във всички територии местните структури се запазват и няма налагане на действащите в 3-те главни града. Известни реформи са регистрирани при Итскоатл (1427-1440) и приемника му Монтесума І (1440-1471). Създадени са редица нови постове в държавата, част от тях възприети от завладяните тепанеки. Обикновените хора имат възможността също да станат един вид аристокрация по заслуги, ако се отличат достатъчно във военните походи. Но техните постове са ограничени в последствие от Монтесума ІІ, а владетеля все повече се изолира от хората под себе си и все повече подчертава божествения си характер.

Населението се дели на две основни социални групи, разделени на по няколко подгрупи: около 10% са родовата аристокрация (пили), а останалите – простолюдието (масевали). Като между двете групи съществува огромна пропаст. Единствения начин за издигане на простолюдието е чрез особено отличителни военни заслуги, но те способстват само за издигане на отделни хора в тяхната каста, което все пак не е малко защото ги освобождава от данъци и им дава земя, макар и обработването и добивите да са под определени ограничения. Това е един вид ненаследствена или служебна аристокрация. По подобен начин стои положението и при жреците.

Най-широката прослойка – простолюдието се състои най-вече от селяни и занаятчии. Имащи право разбира се да сключват бракове само в рамките на собствената си прослойка. Браковете са моногамни и обикновено младоженците се заселват в дома на семейството на мъжа. В това отношение дребните провинциални аристократи, разполагащи с малко земя и данъци от нея, не се различават особено от тях нито по облеклото, нито по материалното си състояние, за разлика от приближената до владетеля дворцова аристокрация тънеща в разкош. Като тези селяни не са закрепостени като европейските в същата епоха, те са длъжни да дават част от добива си като данък на местния владетел, но при желание могат да се преселят във владенията на друг аристократ и да плащат данъци на него, а при различните градове държави данъчните системи и правните норми имат понякога съществени разлики, измежду които даден селянин може да прецени кое е по-изгодно за него. Такива селяни се споменават в изворите с термина майеке. Дори и при простолюдието строгото възпитание на децата е важен момент покровителстван от държавата и извършващ се главно в училища (телпочкали) за воини, където се изучават и някои други обществено полезни дейности. В простолюдието съществуват и по-издигнати отличаващи се групи на външни търговци и по-специализирани занаятчии (почтекатъл) разполагащи с известна автономия в правораздаването и организирането на собствените си общества, морални кодекси, ритуали и тн. Някои от търговците осигуряващи търговията и притока на стоки дори от най-далечните краища на империята могат да натрупат богатства съизмерими с тези на аристокрацията, но все пак трябва да се стараят да водят скромно поведение в обществото за разлика от тях. Някои от занаятчиите, предимно тези обработващи скъпоценни метали могат да създават нещо като профсъюзи по между си, да живеят в собствени квартали и да почитат собствени божества. Като дори не е сигурно дали въобще някаква част от тяхната продукция е взимана като данък, вероятно всичката е отивала директно на пазара, а от тях само понякога са се изисквали определени услуги, като например безплатна обработка на изящен предмет за висш аристократ с доставена от него суровина. В същото време съществуват и низши прослойки на простолюдието с почти робски статут, наричани тлакотли. Но отново в сравнение със Стария свят (особено Античния) те не са с постоянен статут на съвсем безправни хора, а на временно изкупващи вина определена от съда поради престъпление или доброволно предоставящи за определен период или обект на работа труда си за да ги изхранват във времена на слаби реколти например. След изтичане на срока или изплащане на дълга си тези хора отново стават свободни граждани.
Така че, противно на представите, които импулсивно извиква името на ацтеките у повечето съвременни хора, свързани с вечни войни и жертвоприношения, те всъщност са държава и общество с доста сложно устройство и на доста напреднало цивилизационно ниво.

 
 

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън: Времето така и не им стигна

| от Вучето |

Понеже никой не получава при раждането си наръчник за употреба на живота, впоследствие става така, че той протича различно за всеки. Някои, например, не успяват и веднъж за целия си живот да се оженят, а други го правят два, три, четири и дори повече пъти.

Нашите двама герои са се женили общо 13 пъти, от които два пъти един за друг.

Съвместният им живот е по-интересен и драматичен от всички романи за любов, секс и страст на Сестрите Бронте, Даниел Стийл, Нора Робъртс и Сандра Браун взети накуп. Всъщност огромният обществен интерес към изпълнената с пикантерии тяхна връзка дава тласък през 60-те години на миналия век на вманиачаването по живота на известните.

Въпреки че отстрани погледната, връзката им се развива на принципа “тука има, тука няма” и прилича повече на клатеща се лодка сред бурните вълни, любовта им е дълбока и безкомпромисна. Любов, която е колкото красива, толкова и деструктивна. Ако все още бяха женени, тази година щяха да честват 55-тата си годишнина като двойка. Уви, няма как това да се случи, защото той, Ричард Бъртън, умира през 1984 г., а тя, Елизабет Тейлър, си отива 27 години по-късно.

В нас обаче няма и капчица съмнение, че въпреки многото си бракове, извънбрачни връзки и невинни забежки, Бъртън и Тейлър, известни повече като “Лиз и Дик”, продължават да се обичат силно и в отвъдното. А тук, на земята, тяхната любов протече ето така…

e526cc8fb89c1bc4df7f45fb3d777188

1962

Когато започват снимките на “Клеопатра”, никой не предполага, че това ще се превърне в най-касовата и скандална холивудска лента до този момент. Продукцията на филма поглъща впечатляващите 57.7 милиона долара (равняващи се днес на 472 млн.), но не бюджетът става повод за обществен скандал, а носещият се слух, че главните актьори, Бъртън и Тейлър, са започнали тайна връзка помежду си. Това нямаше да е такова чудо невиждано, защото става дума за холивудски звезди все пак, ако по онова време и двамата не са женени за други хора – Тейлър за съпруг номер 4, Еди Фишър (когото, между другото, безцеремонно открадва от колежката си Деби Рейнолдс), а Бъртън – за първата си съпруга Сибил Уилямс. Когато в таблоидите излиза папарашка снимка на актьорите да се пекат по бански на палубата на частна яхта, публиката направо откача и започва настървено да следи развитието на тази все още в зародиш скандална връзка.

1963

И хоп! двамата вече не се крият и с удоволствие позират на фотографите, които искат да ги щракнат по време на филмова премиера в Париж. Където и да се появят заедно, Лиз и Дик изглеждат погълнати един от друг като тийнейджъри, на които любовта им се случва за първи път. Въпреки че в сравнение с любимата си Бъртън е направо аматьор в семейните дела, той успява да се разведе по-бързо от нея и в края на годината вече е свободен мъж.

1964

Елизабет също не се двоуми много-много преди да сложи край на четвъртия си брак и само няколко дни след като официално са разведени с Еди Фишър, тя се врича във вечна-обич-и-любов на Ричард Бъртън. Брачната церемония, която се състои в хотел “Риц-Карлтън” в Монреал, пресата бърза да окачи с помпозния етикет “сватбата на века”.

Taylor-Burton Wedding

1965

Първите пукнатини върху иначе безупречната фасада на този брак започват да се появяват едва няколко месеца след сватбата. Лиз изпада в емоционални изблици и в тези моменти тя далеч не е приятната гледка от големия екран, а Дик започва да прекарва повече време, отколкото е здравословният максимум, в компанията на бутилките с алкохол. Актьорът обикновено започва деня като обръща няколко Блъди-Мерита, после минава на шампанско (две до три бутилки!), за да завърши накрая с големи брендита. Но и Лиз не е цвете за мирисане. От години тя прекалява със сънотворните и на два пъти почти смъртоносно предозира. Всъщност още в началото на връзката си и двамата знаят, че се обвързват с човек с проблеми. Техен приятел си спомня, че по време на една вечеря още преди да се съберат официално, Лиз положила глава на рамото на Бъртън,  казала: “Чудя се дали този мъж някога ще ми стане съпруг.” На което Бъртън отвърнал с усмивка: “Ако първо не се избием взаимно.”

Тези уж невинно изречени реплики след време ще се окажат пророчески.

1967

Въпреки, че страстта помежду им е все така силна, както в минутата, когато погледите им се срещат за първи път на снимачната площадка на “Клеопатра”, Лиз и Ричард постоянно се дърлят, а да не говорим, че Бъртън е хванат в изневяра с колежка. През юни идва неизбежният край и двойката се развежда.

1975

Минават осем години, през които и Бъртън, и Тейлър неуморно се снимат, пият, друсат се с хапчета и правят секс с други хора. Обаче нищо и никой не може да ги държи прекалено дълго прекалено далеч един от друг. Един ден се срещат, уж за да обсъдят някои финансови дела, обаче накрая се озовават, плачейки в обятията си. Женят се отново, този път тайно, през октомври в националния парк “Чобе” в Ботсвана.

Boom!

1976

Въпреки първоначалната еуфория около втория брак, много скоро нещата отново започват да излизат извън контрол. Само след няколко месеца Бъртън скача в леглото на 27-годишна британка със закачливото име Сузи. Лиз научава за изневярата, но този път е твърдо решена да вложи всички сили, за да запази брака си. Тактиката й обаче е доста посредствена за жена от нейната величина. Отначало се опитва да го накара да ревнува като започва флирт с 37-годишния малтиец Питър, с когото се запознава в дискотека, близо до шатото на Бъртън в Швейцария. Но когато един ден Бъртън й се обажда и я моли да дойде в Ню Йорк, където играе в продукция на Бродуей, тя не се поколебава и за секунда и се качва на първия самолет, оставяйки по-младия си любовник в недоумение и без каквото и да е обяснение за случващото се.

Следва фаза номер 2 в плана на Лиз да си върне съпруга. В Ню Йорк тя се опитва да “подхлъзне” Ричард, който почти е станал въздържател покрай Сузи, настоявайки, че не може да пие сама. Въпреки че ангелите му са слаби, той успява да не се поддаде и отказва да се напива с нея. На това Лиз отвръща с насмешка: “Какво, за Бога, се е случило с теб!? Вече ИЗОБЩО не си забавен. “ На Бъртън обаче не му пука колко е забавен в очите на истерясалата си съпруга и подава молба за развод.

1982

Лиз Тейлър навършва 50 години и кани на партито Ричард, с когото, въпреки дрязгите, изневерите и цялата драма, са останали близки приятели. Бъртън, разбира се, уважава юбилея на бившата си, а с това тръгват и слуховете, че двамата имат намерение отново да се съберат.

1983

Бъртън и Тейлър за последно играят заедно в пиесата “Частни животи”. Отзивите на критиците за продукцията са толкова лоши, че преди първото представление след премиерата Лиз така се натрясква, че забравя да излезе на сцената. Злите езици твърдят, че актрисата се е съгласила да играе в пиесата не от любов към театъра, а само за да бъде близо до любимия си мъж. Последният обаче й е толкова бесен, задето е опропастила представлението с безотговорното си напиване, че в яда си преспива с асистентката си Сали (която по-късно става съпруга номер 4).

Richard Burton and Elizabeth Taylor in Private Lives

1984

На 5 август 58-годишният Ричард Бъртън умира от инсулт в швейцарския си дом. Дни преди смъртта си пише писмо на Лиз Тейлър, което пристига в дома й в Бел Еър малко след като тя се е върнала от погребението му. Години по-късно, вече прикована в инвалидна количка, Лиз го прочита през сълзи и го заключва в едно чекмедже. До края на живота си през 2011 г. тя отказва да разкрие съдържанието му. Спекулира се, че в писмото си нейният обичан Дик е изявявал желание да даде на връзката им още един шанс. В документалния филм от 2010 г. “Furious Love” (Бясна любов) Тейлър казва: “Внимателен и любящ – такъв беше Ричард. Още от онези първи моменти в Рим ние бяхме лудо, силно влюбени един в друг. Разполагахме с много време, но то така и не ни стигна.”

 
 

Как започва конспирацията за кацането на Луната

| от chronicle.bg |

От началото на 70-те години на 20 век конспираторите създават най-различни теории за това как НАСА успява да инсценира кацането на Луната за досада на буквално стотиците хиляди хора, които допринасят в малка или голяма степен към историческата мисия. Да не говорим за неуважението към труда и най-вече към риска, който поемат астронавтите, които застават на върха на гигантска контролирана експлозия, изстрелват се в страховития черен безкрай на Вселената в изключително сложен космически кораб, построен от предложилите най-къса оферта и за всичко това взимат почти никакви пари и трябва да правят разни номера и хитрини, за да уредят семействата им да вземат поне някаква „застраховка живот“, ако нещо се обърка по пътя им към Луната или обратно.

Та кой е първият, на когото му идва наум, че кацането на Луната може да е било инсценирано?

Разбира се, много е вероятно по онова време повече от един човек да таи съмнения към истинността на кацането, особено при условие, че то става половин век след края на периода, в които хората се придвижват с каруци. Но първият човек, които задвижва популярността на конспирацията, е авторът Бил Кейсинг. Той сам пише и сам публикува книгата „We Never Went to the Moon: America’s Thirty Billion Dollar Swindle“ („Ние никога не отидохме на Луната: Американската измама за тридесет милиарда долара“) през 1976 .

maxresdefault

Бил Кейсинг

Книгата излиза малко след последната от серията Apollo мисия, Apollo 17, и представя едни от иконичните аргументи на конспирацията: защо астронавтите не са починали, след като преминават радиационните пояси на Ван Алън, защо няма звезди на снимките, защо няма кратер под лунните модули и т.н.

Освен тях, Бил представя и някои, да ги наречем „необичайни“, а понякога и обидни твърдения, от които може би и най-пламенния конспиратор би предпочел да се разграничи и които ще засегнем след малко. 

capricorn_one

Кадър от филма „Capricorn 1″ 

Идеята набира още скорост и след филма „Capricorn 1″ от 1978, в които НАСА инсценира кацане на Марс и после прави всичко възможно да го запази в тайна. Режисьорът Питър Хайъмс казва, че идеята му дошла, когато размишлявал над мисията Apollo 11 и си мислел: „Това е едно от най-значимите събития в историята и почти няма свидетели. А единственото доказателство идва от… телевизионна камера.“ Това не е ни най-малко правилно твърдение, но Хайъмс вече развива сценария.

Ами Кейсинг? Как стига до идеят, че НАСА мамят с кацанията на Луната. Той твърди, че през 50-те години успява да се добере до силно засекретено вътрешно изследване на Агенцията за това какъв е шансът човек успешно да стъпи на Луната, което по негови думи: „Твърдеше, че шансът е нещо от сорта на 0,0017%. С други думи, беше невъзможно.“ Той не обяснява как точно НАСА стигат до този процент, нито казва името на изследването.

1084px-Pratt_&_Whitney_Rocketdyne_Division

Бившият офис на Rocketdyne в Лос Анджелис

Ако Бил беше някакъв случаен човек, които вика по вятъра, едва ли някои щеше да му обърне внимание. Но той за кратко работи в Rocketdyne – компания, която произвежда ракети за програмата Apollo. Той не е инженер и не заема някаква подобна техническа длъжност. Бил е завършил Английски език в Университета в Редландс след което работи в магазин за мебели. За Rocketdyne той е технологичен редактор от 1956 до 1963, когато напуска и заедно със семейството и караваната си пътува из Америка. По това време изкарва пари като пише книги на най-различни теми – от мотори до земеделие.

Това ни довежда до 1969, когато той, както и всеки по света с телевизор, гледа приземяването на Луната. Докато наблюдава събитието се сетил за секретния документ, който твърди, че е чел, както и за обясненията на инженери, че имаме технологията да пратим астронавти дотам, но не и такава, с която да ги върнем. По-късно той казва: „През 1967 трима астронавти загинаха по ужасяващ начин във огнено кълбо на космодрума, но някак си през ’69 вече можехме да изстрелваме човек след човек? Със 100-процентов успех? Това е много малко вероятно.“

Относно това защо въобще НАСА ще се занимава, Бил твърди, че тя работи заедно с Агенцията за военно разузнаване, за да натрият носовете на руснаците. Освен това, парите: „И НАСА, и Rocketdyne искат финансирането им да продължава. Работил съм достатъчно дълго в бранша, за да знам каква им е целта.“

Според Кейсинг всичко е заснето в Area 51. 

Кейсинг също така твърди, че F-1 двигателите не са в състояние сами по себе си да изстрелят Saturn V в орбита и затова НАСА слага в тях няколко ракети B-1. Всъщност двигателите F-1 абсолютно могат да изпратят Saturn V в орбита, дори ако резервоарите са почти празни. Освен това ракетите B-1 не се побират в камбаните на двигателите. Но историята на Бил ще се промени много пъти през годините.

Как успяват да измамят руснаците, както и други държави, които следят целия процес и самия полет от изключително близо, Бил обяснява със създаването на лъжливи сигнали, с които станциите по цял свят да се залъжат…

Aldrin_Apollo_11_original

Бъз Олдрин на Луната

Какво правят тогава Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс, докато трае мисията? В първото издание на книгата Кейсинг твърди, че тримата са откарани в Лас Вегас, където обикалят по стриптийз клубове, когато не са в стаите си на 24 етаж в хотел Sands. Конспираторът твърди и че един от тях се сбива с цивилен човек посред бял ден заради стриптизьорка, но не знае кой точно и не казва откъде е научил. Малко преди предаването от Луната да започне, астронавтите са закарани Area 51, където хапват сандвичи с кашкавал.

Apollo_11_Crew

Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс – екипажът на Apollo 11

След блюдото Армстронг и Олдрин слагат някакви космически костюми и се правят, че ходят по лунната повърхност, докато рецитират „добре отрепетирани фрази“ и играят „не прекрасно“, но „достатъчно добре“. Всичко се предава на живо със 7 секунди забавяне. Лунните камъни, които донасят със себе си астронавтите, всъщност са метеорити, намерени в Антарктика, а някои от тях „очевидно“ са създадени в геоложка лаборатория на НАСА.

Самата Aгенция успява да потули всичко, въпреки че по програмата Apollo работят почти половин милион човека – както нейни служители, така и хора от други независими организации. Тоест, всички тези хора, които създават различни части от ракетите и всичко останало спрямо критериите на космоса, все пак успяват да построят всичко така, че да работи както трябва, щом никой не казва нищо. Според Кейсинг те не успяват и НАСА подкупва, който може да бъде подкупен, повишава, който предпочита да бъде повишен, заплашва, който още се бунтува и убива няколко човека.

***

Във второто издание на книгата, от 2002, Бил Кейсинг редактира голяма част от глупостите си. Двигателите на Saturn V вече работят и Нийл, Бъз и Майкъл наистина отиват космоса (а не в Лас Вегас), където обаче обикалят планетата, докато по телевизията тече предварително направен запис.

Така, сред забележително смели, детайли и абсурдни твърдения, чиито автор никога не защитава, оправдава или по какъвто и да било начин доказва, се ражда една от най-иконичните конспирация. 

 
 

Наистина ли има капани в пирамидите

| от chronicle.bg |

Всемогъщите фараони на Египет често били заравяни заедно с буквално цяло съкровище – съкровище, което, както можете да си представите, те силно биха искали да запазят. В такъв случай използвали ли са всъщност някакви изключително находчиви методи (а’ла „Сам вкъщи“), за да предпазят ценностите си след смъртта?

И да, и не. Но що се отнася до капани и гатанки, както ни показва Холивуд и поп културата като цяло – определено не. 

Giza-pyramids

Пирамидите в Гиза

За начало, трябва да отбележим, че ценностите на фараоните се крадяли най-вече от приближените им.

Фараонът има до голяма степен абсолютна власт и може да прави каквото си иска. В резултат на това много фараони ограбват гробниците на предшествениците си като понякога дори използват откраднатите предмети при собственото си погребение. Някои от тях дори безцеремонно изхвърлят мумията на споминалия се , за да използват саркофага.

Това се правело най-вече в трудни времена, когато египетската аристокрация никак не се свени да посегне на покойното място на някой роднина, защото от тяхна гледна точка тези предмети в гробницата са техни. 

Има най-различни предимства именно ти да измисляш и налагаш правилата. Тези роднински похищения на мъртви владетели от живите владетели в древен Египет били напълно толерирани. Набезите на гробници от простолюдието обаче – ни най-малко. И за такава дързост имало доста неприятни наказания. Те варирали от публично налагане с камшик до директна смърт в зависимост от това колко важна била похитената крипта и на каква стойност били откраднатите предмети. За метод на смъртното наказание бил избран изгарянето на клада. Защо? Защото, освен че е особено мъчителен начин да умреш, така крадецът се обрича на бродене из нищо за вечни времена – в древността се е смятало, че ако умреш без тяло, не можеш да започнеш задгробния си живот.

Обезглавяването също било добре прието като метод, защото също толкова ефективно няма да позволи осъдения да премине в отвъдното. И не само това – египтяните вярвали, че така духът на обезглавения е завързан за мястото на екзекуцията завинаги.

MINOLTA DIGITAL CAMERA

Цар Собекемсаф

Проблемът с наказанията е, че в тогавашния очевидно паянтов обществен морал е лесно да се измъкнеш. Ето, например, какво казва професионалният крадец на гробници Аменпануфер през 11 век пр. н. е. за това как си е решил проблема с наказанията и какъв е маниерът му на крадене:

„Отидохме да крадем от гробниците, както правим по принцип, и попаднахме на гробницата на цар Собекемсаф, която не е като пирамидите на другите благородници, каквито сме свикнали да посещаваме. Извадихме медните си инструменти и си проправихме път в гробницата на този цар и със запалени свещи в ръце тръгнахме към долните стаи.

Намерихме го да лежи в края на стаята, където са го погребали, а до него беше погребана царица Нубхаас, съпругата му, като мястото беше защитето с мазилка, покрита с чакъл.

Отворихме саркофазите им и при краля видяхме, че е погребан с меч. Имаше и голямо количество амулети и бижута от злато на врата му като той носеше и златна шапка. Всехме каквото намерихме и след това запалихме ковчезите им.

След няколко дни местните полицаи научиха, че сме крали и ме арестуваха и ме заключиха в офиса на кмета на Тива. Взех 20-те дебенаа златко, които бяха моят дял, и ги дадох на Кхаемопе, писаря на кейовете в Тива. Той ме пусна и аз отново се присъединих към колегите си, които отново ми дадоха дял. Така започнах да правя набези по гробници.“

Тези грабежи били толкова разпространени из обществото, че обвиненията получавали дори хора, които участвали в строежа на самите гробници, както и хората, които погребвали мъртвите.

За съжаление обаче капани нямало – това е единсвено измислица на Холивуд. Както казва Емили Тийтър, експерт по египетски и нубийски антики в Университета в Чикаго: „Наистина съжалявам да го кажа, но ако оставим проклятията настрана, няма нищо злокобно. Холивуд превърна стандартни архитектурни елементи като плъзгащи се блокове решетки, шахти и зали, пълни с пясък, в символи на самия ужас.“

Това, разбира се, незнайно защо не пречи на разни експерти да пишат, че египетските пирамиди били пълни с всякакви капани от остри жици, опънати на нивото на главата, до отровни змии. Всички тези твърдения са били отхвърлени от истински експерти.

Това, което трябвало да спира крадците, са огромни гранитни блокове и други предмети, които да препречват пътя. Също така се използвали и множество празни стаи, за да се обърка евентуалния похитител. Физическите препятствия били от такъв старомоден тип, а към тях се добавяли само проклятия, които би трябвало да обрекат душата на лошия на вечни мъки, страдания, агония и така нататък.

Ето, например, това проклятие от гробницата на фараон Аменхотеп, поставено от един от първосвещениците, който увещава евентуалния крадец, освен други неща, и да: „загуби земните си позиции и почести, да изгори ритуално в пещ, да се преобърне и да се удави в морето, да няма наследници, да не получи своя собствена гробница и погребални дарове, а тялото му да изчезнат, защото ще гладуват без храна и костите ще изчезнат…“

Но тези проклятия още тогава не се взимали сериозно. Понякога дори кълнящят бил залавян да ограбва пирамидата, която проклина…

513px-Colossal_Amenhotep_III_British_Museum

Фараон Аменхотеп

Фараон Аменхотеп е толкова раздразнен от цялото това безобразие с кражбите, че заповядва да се построи място, което се казва Сет Маат – буквално „Място на истината“. То е селище с военнослужещи, натоварени със задачите и да строят, и да пазят пирамидите. Идеята е понеже в селището те зависят от държавата – за заплата и дом – ще бъдат силно мотивирани към лоялност и изпълнителност в работата си.

Честите закъснения в доставките на храна и вода, както и на изплащането на въпросните заплати, мотивирало работниците точно в обратна посока и те използвали знанията за гробниците и съдържанието им не както се очаквало.

Въпреки изолирания характер на селцето, наемниците монетизирали плячката си в близкия град, където след това тя тръгвала по каналния ред на претопяване и създаване на нови предмети, които не могат да се проследят.