Фед вдигна основния лихвен процент

| от chronicle.bg |

Управлението за федерален резерв на САЩ повиши водещата лихва с 0,25 процента до 0,25-0,50 процента вчера.

Заложената дългосрочна цел за покачване в следващите 3 години е до 3.5%. Увеличението е в рамките на очакваното от инвеститорите.

Американската централна банка затяга паричната си политика за пръв път от близо десетилетие, за да избегне перспективата в бъдеще да трябва да налага бързи увеличения на лихвите, каза ръководителката й Джанет Йелън.

„От дълго време Управлението на федералния резерв не е повишавало лихвените проценти“, каза тя на пресконференция.

„Мисля, че е важно да не надценяваме значението на този първи ход. Това са само 25 базисни пункта“, каза Йелън.

„Това действие бележи края на изключителен 7-годишен период (след кризата от 2008 г. – бел. ред.), през който лихвите бяха държани близо до нулата, за да се подкрепи икономическото възстановяване след най-тежката финансова криза след Голямата депресия“ от 30-те години, каза Йелън на пресконференцията.

„То също признава значителния напредък, който бе постигнат в увеличаването на заетостта, на приходите и облекчаването на икономическите трудности на милиони американци“, каза още Йелън.

Тя заяви, че е изненадана от новото понижение на цените на петрола и изрази надежда, че ще се стабилизират, за да се увеличи инфлацията в САЩ, предаде Франс прес.

Цените на петрола значително спаднаха през последната година и половина, минавайки под прага от 40 долара за барел и достигнаха най-ниските си равнища от 2008-2009 г.

Тези курсове на суровия петрол понижават цените на потребителските стоки и допринасят за ниска инфлация в САЩ, далеч от целта на УФР на годишна база, която е 2 процента.

Американската централна банка на практика започва парична политика, противоположна на тази в Европа, както и в държави от други континенти. В началото на декември Европейската централна банка понижи лихвата си по депозитите от -0,2 до -0,3% и удължи плана си за стимули поне до март 2017 г.

 
 

Направиха огромна статуя на Джеф Голдблум в Лондон

| от chr.bg |

Гигантска статуя на актьора Джеф Голдблум беше инсталирана близо до „Тауър бридж“ в Лондон за 25-годишнината на филма „Джурасик парк“.

Статуята е дълга 25 м. Тя показва актьора полегнал, както в една от сцените във филма, с който стана известен.

Лондончани и туристи бързо започнаха да се снимат със статуята, инсталирана временно от телевизия Скай. Не всички я харесват, а и някои се чудят защо трябва да е в Лондон, след като Голдблум не е лондончанин и филмът е сниман на друго място.

jeff goldblum

Джеф Голдблум изигра ролята на учения Иън Малкълм във филма на Стивън Спилбърг. Тази година той се завърна в същата роля в „Джурасик свят 2: Рухналото кралство“.

Актьорът е на 65 години. Миналия месец той получи звезда на холивудската Алея на славата. Джеф Голдблум се е снимал също в „Ани Хол“, „Мухата“, „Денят на независимостта“.

8b0f97e6-6055-4ae5-8a58-9383ecf1f6bb-goldblum

 
 

Как кралят на Англия, Хенри VІІІ, се оказа първият измамен с Фотошоп

| от Радослав Тодоров |

Всички знаем как текат виртуалните запознанства на по-непривлекателно изглеждащите младежи из социалните мрежи. Снимките, които показват на „жертвите“ си, са затъмнени или кропнати и най-вече фотошопнати.

Но ако си мислите, че тази социална тактика се е пръкнала със социалните мрежи в последните десетина години, жестоко се лъжете. По абсолютно същия начин през ХVІ в. е бил изигран и самият крал на Англия!

Когато Хенри VІІІ решава да се жени за четвърти път (а дори ще му предстоят още два), по политически причини изборът пада върху дъщерята на Йоан ІІІ, херцог на Клеве, който също като Хенри е подръжник на Реформацията и Еразъм Ротердамски.

За сключването на замисления съюз най-вероятно краля е бил убеден от канцлера Кромуел. Хенри обаче е твърде придирчив, за което говори и броя на браковете му, докато този на любовниците му пък е направо неизчислим. Така че той иска да е сигурен, че няма да се прекара и решава да се информира за външния вид на бъдещата си съпруга.

Скоростта и качеството на нета през 1539 г. обаче били отчайващи. За да се изпрати еквивалента на един съвременен файл тип .jpg от Германия до Англия е било нужно да изпратиш на кораб биологична единица снабдена с бои и платно, тя да вземе данните от мястото и да бъде върната по същия начин обратно. Като времето за извършването на тази операция е било няколко месеца. В днешно време всички мрънкат ако тегленето на видео или изображение вземе, че се забави с някоя и друга секунда повече, Хенри обаче чака стоически.

2
Картина на Хенри VІІІ от 1537 г.

Въпросната биологична единица, която трябва да пренесе изображението е придворния художник Ханс Холбайн младши. Краля изрично му казва да не пести никакви детайли и да нарисува Ана точно така както тя действително изглежда, без да се притеснява, че някой може да го обвини за качеството на портрета.

Художникът обаче явно е минал и втора консултация при Кромуел впоследствие, който, така да се каже, му е разбърникал настройките. Дали с подкупи или заплахи не е ясно, но успява да го убеди да излъже със своята картина.

Кромуел успява да консултира и пътуващия хроникьор на пратеничеството Едуард Хол, така че и той в хрониката си да опише Ана с възможно най-хвалебствени думи за външния й вид:

„Her hair hanging down, which was fair, yellow and long … she was apparelled after the English fashion, with a French hood, which so set forth her beauty and good visage, that every creature rejoiced to behold her“

Колкото до Холбайн, ето как той изобразява Ана фон Клеве:

1

Жената гледаща от портрета се харесва на Хенри и той се съгласява на брака. Когато обаче в Англия пристига истинската Ана, усмивката бързо угасва от лицето на Хенри.

Достатъчно показателно е че дори първата им брачна нощ така и не била консумирана. Гневното обяснение на Хенри към Кромуел за това е, че „тялото и миришело лошо и имала остри гърди“. В резултат на това няколко месеца по-късно бракът е разтрогнат.

Как точно е изглеждала в действителност Ана фон Клеве, никога няма да узнаем. И слава Богу.

 
 

Тейлър Суифт ще играе в „Котките“

| от chronicle.bg |

Американската поп звезда Тейлър Суифт ще играе във филмовата адаптация на мюзикъла „Котките“ в партньорство с Дженифър Хъдсън и Иън Маккелън.

Режисурата ще бъде поверена на британеца Том Хупър, известен с работата си над филма „Клетниците“ по романа на Виктор Юго, излязъл на екран през 2013 година.

Мюзикълът „Котките“, композиран от британеца Андрю Лойд Уебър беше поставен най-напред в Лондон през 1881 година, а след това и в Бродуей в периода 1982-2000 г. Това е четвъртата по продължителност постановка, задържала се на афиша в Манхатън.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!