Фалшив Роналдо се опита да поиграе в контрола на Реал

| от |

Забавен епизод се разигра по време на мача между Реал Мадрид и Фиорентина във Варшава. 15 минути преди края на двубоя на терена се появи запалянко, облечен с екипа на Кристиано Роналдо.
Фенът се опита да поиграе с топката при изпълнение на корнер на Фиорентина, но след като бе усетен от съдиите, потупа Карим Бензема и бавно напусна терена под аплодисментите на зрителите.

Бензема замени на игрището истинския Роналдо след първото полувреме. Реал претърпя поражение в приятелския мач с 1:2. /БГНЕС

 
 

Какво ни очаква в социалките до началото на 2018

| от |

Това лято, точно преди морето, си счупих телефона и в резултат една седмица се разхождах без него и съответно без интернет. Беше доста готино всъщност. Тази зима трябва да направя същото.

Като изключим константното мрънкане по общината, до края на годината в социалните мрежи ни очакват няколко вълни от еднотипни постове и статуси, които се появяват всеки декември. Те са общо взето лесни плиткоумни оригиналности, от които всеки е изкушен, за да получи внимание, приемане, одобрение или каквото там му е нужно.

Всеки има право да си поства каквото иска, разбира се. Въпросът не е в правото, а в това, че то се използва за глупости.

Вторият първи сняг

Понеже времето навън е като за мартеници, първият първи сняг бързо ще бъде забравен. Някъде през декември ще завали отново и това е така нареченият „втори първи сняг“. Тогава късопаметната порция от народа ще си зачеститят погрешно първия сняг. От самата покривка пък следва една социалкова подвълна – оплакването от състоянието на пътната обстановка. Това ще се усети особено силно във фейсбук, където фейсбук лешниците ще омрънкат и окрънкят всички групи как не им е изчистено. Друг е въпросът, че лопата им за сняг сигурно са я правили елфите и ги пари като тръгват да изринат снега пред входа

Колко е празна София

Документирано със снимки на пустеещата столична инфраструктура. Колкото повече София заприличва на село, толкова по-хубав град става. Не трябва да забравяме и вечния лаф: „Софиянци заминаха за родните си места“. На такъв хумор Хачо Бояджиев си удря капата в пода и обръща масата със сармите от яд, че не го е измислил той.

Ако вие сте един от хората, които качват снимки на празни улици с гореспоменатия лаф, давайте, кои сме ние да ви съдим. Но знайте, че когато всички сме със семействата си и видим на смартфона снимката ви, ще ни стане мъчно за вас, че сте навънка самичък, вместо да празнувате с компания.

Трапезата на Бъдни вечер

Снимки на сарми и надписи „сърми“. Въпреки че трапезата в този ден е строго регламентирана и всички знаем какво има на масата на всички в държавата (закръглям), някои хора държат да покажат. На този ден, когато отвориш прозореца, за да се измирише от сармите, от долния етаж започва да влиза миризма на сарми. Знаем какво готвите, нали и ние готвим същото. Само че по-хубаво – ако не вярвате, намерете ни във фейсбук.

Коледни песни и филми

Ако не тази, то другата, най-късно до 2020 година ще се появи коледна песен с Криско и Кичка Бодурова, и Галена, и още няколко човека да допринесат за еклектиката. Тази песен евентуално ще иска да замени Майкъл Бубле, Марая Кери и останалите коледни хитове по стените на хората.

Отделно от това, дори ме е страх да кажа „Сам вкъщи“. Имам чувството, че някой ще влезе в офиса и ще ме цапардоса с празна кутия от боя.

Колко сме се наяли на Бъдни вечер и Коледа  

Статуси, в които оплакваме безпомощното си от храна състояние. Присъствието й е било по-силно от нас и не сме могли да надвием черните й влияния. Сега си плащаме и искаме всички да знаят.

Колко сме се напили на Нова година

Всъщност сме изпили съвсем малко повече, отколкото по принцип си пием. Разликата е, че този път сме имали повод.

Изхвърлени елхи през терасата

Има два варианта за мрънкане тук – единият е, че елхата цапа ландшафта, другият е, че как може да се убиват дръвчета. По който и от двата наивни пътя да е поел постващият, трябва да не му обръщаме внимание, а да се радваме, че не му е станало лошо от сЪрмите.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.

 

 

 
 

Armin van Buuren и Fedde Le Grand празнуват Коледа в София

| от chronicle.bg |

На 22 декември SOLAR Christmas ще донесе празнични емоции на феновете на електронната музика в България. Шестото издание на събитието на Yalta Club ще качи за пръв път на една сцена две от най-легендарните имена на световната денс сцена, а именно Armin van Buuren и Fedde Le Grand.

Холандският диджей Armin van Buuren събра повече от 10 000 души с миналогодишното си гостуване у нас. Шоуто му „Armin Only Embrace” беше една от най-скъпите продукции, стъпвала в столичната зала. През миналата година Armin van Buuren издаде мини албума Old Skool, включващ негови версии на световноизвестни денс класики.

През 2017 г. той издаде три хита: I Need You с Garibay и Olaf Blackwood, Sunny Days с Josh Cumbee и You Are със Sunnery James & Ryan Marciano, което се превърна в химн на съвместната им лятна резиденция в Hï в Ибиса. Тази година Armin отпразнува и 20 години на сцена със специално шоу с две дати в Amsterdam ArenA, а лейбълът му Armada Music зае седма позиция в класацията на Mixmag „Топ 50 лейбъла на десетилетието“.

Armin Only

Зад пулта в Арена Армеец ще се качи и Fedde Le Grand. 11 години след като разби всички класации с Put Your Hands Up (For Detroit), той е по-зает от всякога. През 2017 г. FLG вече имаше участия в Маями, Франкфурт, Лондон и много други.

Тази година Fedde издаде песента Dancing Together. Въпросното парче означава не само едно ново начало за холандеца и продукцията му, но също бележи и ново начало за Darklight Recordings, тъй като лейбълът се присъединява за колаборация към лейбъла на Armin Van Buuren – Armada Music.

Photo By Emil Kazakov

Ограничено количество билети за SOLAR Christmas са вече в продажба в OMV, YALTA CLUB и в мрежата на Eventim.bg на цени от 60 лева (стандартен) и 90 лева за VIP билет.

От началото на месец декември цените на билетите ще са на стойност 70 лева (стандартен) и 100 лева за VIP билет.