Европа в плен на скритите дългове

| от |

Португалия, Ирландия и Гърция се справят все по-добре в бюджетната област, докато британците срещат все повече трудности, информира Дойче веле. А в Германия проблемите са най-вече в социалната система – там са „скритите“ дългове.

В повечето европейски държави курсът към консолидация дава добри резултати. Нивото на държавните задължения постепенно се стабилизира, а продължителната тенденция на рязкото им нарастване изглежда се обръща. Гърция, Ирландия и Португалия отбелязват значителни успехи благодарение на мерките за икономии. Но все още малко държави в Европа се отличават с устойчива фискална политика, защото повечето от тях имат скрити задължения, които са дори по-големи от официално обявяваните. Поради това на този етап и дума не може да става за някакво успокоение, твърдят германските икономисти Бернд Рафелхюшен и Щефан Мог.

Експертите от германската фондация „Пазарна икономика” са направили класация на общата задлъжнялост на страните именно от гледна точка на нейната устойчивост. В нея, към официалните данни за задълженията, се прибавят и претенциите от страна на гражданите към съответните пенсионни или здравни осигуровки. И колкото по-големи са обещанията за предоставяне на услуги в едно застаряващо общество, толкова по-голяма е тази скрита дългова тежест.

Отличничките Естония и Латвия

Латвия е единствената държава в Европейския съюз, чиято бюджетна политика в момента е стабилна. Със задължения в размер на 38 процента от брутния си вътрешен продукт, страната без усилия изпълнява условията на европейския Пакт за стабилност и растеж, според който задълженията не бива да превишават 60% от БВП. Латвия е за пример и по отношение на скритите задължения – 17 на сто от брутния вътрешен продукт.

В тази класация Германия заема петото място. Към официалните държавни дългове от 80 процента се добавят и почти толкова скрити. Фактически размерът на дълга би трябвало да възлиза даже на 170 процента от БВП, тъй като класацията не обхваща приетия през лятото пакет от мерки в сферата на пенсионното осигуряване.

Италия и Португалия, например, стоят много по-добре от Федералната република в това отношение, макар да са пострадали от кризата. И двете държави имат големи бюджетни проблеми със стигащите до 130 процента от БВП официални задължения. Но социалните им системи са много по-солидно финансирани, отколкото в Германия. В челото на списъка е и Естония с най-ниските задължения в целия ЕС – едва 10 процента от БВП.

Икономистите оценяват положително това, че в 13 от проучените 27 държави от Общността, през 2014 общите задължения са спаднали в сравнение с предходната година. В шест страни, включително Германия, те са останали непроменени. Въпреки отбелязания напредък обаче, потребността от консолидация остава висока. Това се отнася в особено голяма степен за Люксембург, която заема последното място в класацията. Основната причина за това са прекомерно щедрите социални услуги за жителите на Великото херцогство, което очевидно няма да може да си позволи тази щедрост в дългосрочен план, както посочва Рафелхюшен. Докато официално държавните задължения на Люксембург възлизат на 24 процента от БВП, скритата задлъжнялост се изчислява на над 1 000 на сто от БВП и е по-висока отколкото в която и да било друга държава от Европейския съюз. В Ирландия общата задлъжнялост също е много висока, но пък за една година тя е спаднала значително – от 1 270 на 875 процента от БВП.

Германия тласка Европа към пропаст?

Икономистите предупреждават, че Европейският съюз по никакъв начин не трябва да се отклонява от курса на икономии. И по този начин влизат в задочен дебат с лауреата на Нобелова награда за икономика Пол Кругман, който отдавна смята икономиите за грешен път за излизане от кризата. Според него, най-напред трябва да бъде стабилизиран икономическият растеж – чрез по-високи разходи, и едва след това да се мисли за консолидирането на бюджета. Кругман предрича предстояща катастрофа, за която обаче няма да са виновни икономически слабите страни по периферията на ЕС, нито дори Франция, а именно Германия, която най-безсрамно руинирала своите съседи, твърди американският нобелист.

Според данните на германските експерти, средната обща задлъжнялост в Европейския съюз е 340 процента, т.е. надхвърля повече от три пъти годишния БВП. И по отношение на официалното ниво на задълженията мнозинството европейски страни са отвъд бариерата от 60 процента. А и държавният дефицит, който съгласно Пакта за стабилност не бива да надхвърля 3% от БВП, е по-висок в немалко членки на Общността. Наред с Франция и Испания, най-вече Великобритания от години нарушава този критерий. И това се дължи не само на високите държавни задължения – от почти 90 на сто, но и на скритите си задължения, за които се смята, че достигат 500 процента от БВП на страната.

„Проблемът на британците не е в твърде щедрата социална държава, а в ограничените приходи”, казва в тази връзка Рафелхюшен. Ако не се вземат предвид разходите за обслужване на лихвите, в момента Великобритания има най-високия държавен дефицит от всички страни в Европейския съюз. А Германия, ако нямаше задължения, можеше да отбележи бюджетен плюс от 2,1 процента от БВП. И гърците биха имали значителен излишък, ако не трябваше днес да плащат лихвите за лошата си финансова политика от миналото.

Успехите на южноевропейците в бюджетната област опровергават всички онези, които твърдят, че само с нови задължения Европа може да се пребори със слабия икономически растеж, твърди Рафелхюшен. „Нивото на задълженията в момента е високо и ако експанзивната фискална политика продължи, това няма да доведе до нищо”, подчертава ученият. Все пак би било добре, ако с оглед на моментните извънредно ниски лихви правителствата преоформят кредитите в дългосрочни. Британците вече са се заели с това доста сериозно.

 
 

Точно така: да драскаме, но културно!

| от chronicle.bg |

Няма вече Банкси, няма вече Майкъл Мур! Откакто някакви пичове, служители от Националната опера, надраскаха паметника в Хирошима с „Локо София“, има ново течение контракултурното изкуство!

Уволнени и низвергнати от обществото и собствения си отбор, тези мъже са герои! Ние ще последваме техният пример и ще разнесем тази гмеч, наречена „български отбор по футбол“ заедно с посланието за България, навсякъде по рохката плът на майката земя.

Без псувни и грубости, културно! Ето как и къде:

„Локо Пловдив“ на Нагасаки

Те просто така си вървят – по двойки. Нали знаете, красотата е симетрия.

„Ботев Враца“ на Статуята на свободата

Бързо, докато Валери Божинов не си е тръгнал от отбора – нека се разпише и при тази порочна мадама.

„Аре Миньоро“ на Айфеловата кула

Знаете, известна е жарката любов между град Перник и винкела като предмет. А ако съществува на тази планета паметник на винкела, то той е Айфеловата кула.

„Берое Стара Загора“ на паметника на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир

Северна Корея и „Берое“ има едно нещо помежду си: и при двете „няма мое, няма твое…“

„Лудогорец  Разград“ на Ниагарския водопад (някъде отстрани, не върху водата)

Ниагарския водопад е може би най-посещаваната забележителност в света с над 30 милиона посетители годишно. Това би трябвало да им покаже какво е да имаш фенове.

„Само Левски“ на Стоунхендж

Хубавото е, че навсякъде около Стоунхендж има тревичка и зелено. Така там спокойно могат да пасат говеда.

„Само ЦСКА“ на Крепост Хисаря

Крепост Хисаря се намира в Ловеч. Там надписът „Само ЦСКА“ ще седи страхотно, защото където и да ходиш, където и да скиташ, най-хубаво си е вкъщи.

 
 

Новият филм на Ралф Файн „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ – къде, кога и защо

| от Киномания 2018 |

Новият филм на Ралф Файнс за живота на виртуозния балетист Рудолф Нуреев е сред акцентите на Киномания 2018. Единствената прожекция е на 23 ноември от 19:00 часа в зала 1 на НДК.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете“, „Четецът“).

Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът“ от Джули Кавана и се фокусира основно върху установяването на артиста в Париж в разгара на Студената война.

По думи на самия Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев, е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек. Силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват. Има една нишка във филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо“.

Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров“ (името в съветския период на днешния Мариински театър), талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството, и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент.

Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия,едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство, когато страстно отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във времена, в които Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера.

Главната роля се изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт – жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос (позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013). Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин (не поетът от XIX век), който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува.

Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

 
 

Какво предлага новата серия Huawei Mate 20?

| от chronicle.bg |

Новата серия смартфони на Huawei, Mate 20, беше една от най-дългоочакваните тази година. След като беше представена на 16 октомври в Лондон, потребителите вече могат сами да се докоснат до нея. Новата си флагманската серия включва смартфоните Mate 20 и Mate 20 Pro.

Серията Huawei Mate 20 е работи с първата в света 7-нанометрова едночипова система Kirin 980 и извежда мобилния изкуствен интелект на по-високо ниво благодарение на своята двойна невронна мрежа, тройна камера Leica с ултраширокоъгълен обектив и видео функции с изкуствен интелект.

Моделите предлагат и ново SuperCharge зарядно устройство с мощност от 40 W, както и базираната на Android Pie операционна система EMUI 9. Серията Mate 20 e налична с дисплеи в няколко различни размера – 6,39 инча, 6,53 инча и 7,2 инча.

От два дена вече двата дългоочаквани моделa могат да се разгледат на живо в центъра за обслужване на клиенти на Huawei на ул. Леге № 6. Всеки заинтересован потребител може свободно да тества моделите преди официалната им премиера в България.

Сред ключовите характеристики на серията Mate 20 са:

Едночипова система Kirin 980, ускоряваща ежедневните базирани на изкуствен интелект задачи.

Нова тройна Leica камера с ултраширокоъгълен обектив, за снимки с разширено зрително поле и безпрецедентна детайлност.

Ясно фокусирани макро снимки на обекти, намиращи се на до 2,5 см от камерата.

Видео функции с изкуствен интелект, позволяващи заснемането на клипове с професионално качество.

Батерия, която може да издържи повече от един ден интензивна употреба без зареждане.

Най-доброто зарядно устройство в този клас, осигуряващо светкавично зареждане на устройствата от серията Mate 20.

Безжично зареждане на други устройства, включително смартфони, директно от батерията на Mate 20 Pro.

В България смартфоните Mate 20 и Mate 20 Pro ще се предлагат от 22 октомври.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук