shareit

Европа е влюбена във велосипедите

| от |


В страните къде колоезденето е светиня – Дания и Холандия, както и в почти всичка страна в ЕС са продадени повече нови велосипеди, отколкото автомобили.

През 2012 -та за първи път в Испания са продадени повече велосипеди отколкото коли. За първи път от Втората световна война същото се случва и в родината на Ferrari, Lamborghini и Аlfa Romeo.

Белгия и Люксембург са единствените две държави от 27-те членки на ЕС , в които са продадени повече автомобили от колкото велосипеди (за Кипър и Малта няма данни).

Най-драстична е  разликата в Румъния, където на 380.000 продадени велосипеди има само 72,000 продадени автомобили. В Гърция съотношението е 320 000 към 58 000, а в Словения през 2012 -та са продадени 250,000 велосипеди, срещу 50 хиляди коли .

На първо място по продажби на велосипеди в Европа е Германия с 3,96 милиона, през 2012 -та са били продадени 3,08 милиона коли.

В България през 2012 година са продадени малко над 100 000 велосипеда, като повече от половината са българско производство. Новите коли продадени у нас са под 20 000. През миналата година у нас при износа има ръст от почти 40%, което е над 6 млн. евро и 0.4% от експорта на страната като цяло. България е в челните редици на велопроизводството в Европа.

През 2012 година са произведени над 836 хил. велосипеда, което е с 30% повече спрямо предходната година, показват данните на Асоциацията на производителите на велосипеди в България.

Но добрите новини не спират до тук. Според Евростат страната ни е изнесла 751,661 велосипеда за около 86 млн. евро. Дестинациите на българските колелета са Германия (222 000), Франция (217 000), средната цена на българското колело, което се продава в Европа е 114 евро.

 
 

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени

Ясен Русалиев – първият кмет на Бургас след освобождението

| от |

Бургас винаги е носил титлата на един от красивите морски градове. Неговата история, макар и понякога да се позабравя, доказва, че по бреговете на Черно море са живели много достойни българи. Малко след освобождението, Бургас избира за кмет Ясен Янев Русалиев. Фамилията на този човек идва по стечение на обстоятелствата, след като семейството му се мести в Русия след освободителната война. Баща му Яни се завръща, когато става ясно, че синът му ще сложи в руската армия и предпочита да пропусне тази възможност. Ясен Янев Русалиев в началото носи името Асен, но се прекръства. Неговата история не се ограничава само до кметуването му. Ясен е изключително еродиран и учи в Цариград няколко езика в колеж.

Преподавател по български език е Иван Славейков, а компания му правят още четирима българи в курса. Още в студентските си години започва да се вълнува от политическата ситуация в България. Съдбата го среща със Стоян Заимов, който се крие в общежитето на бургазлията, докато после се опитва се да избяга за Букурещ помощта на чужд паспорт. Документът така или иначе остава в Ясен и той осъзнава, че Заимов трябвало да пътува с името на полския инженер Антон Бенковски. Малко преди да започне Старозагорското въстание, Ясен и Гаврил Хлътев трябва да запалят Цариград. След като няма пари за барут, нито барут, Гаврил трябва да замине за Букурещ и познайте кой паспорт използва? Гаврил използва паспорта на Антон Бенковски, но по-късно сменя името си на Георги и с това запълва името си в историята. Ясен Русалиев се прибира в Бургас след освобождението и участва в обществения живот и бързо достига до позицията на кмет.Той е и първият градоначалник на Бургас от Източна Румелия.

Burgas-alexandrovska-street-1906

Снимка: By Original uploader was Bgt1 at bg.wikipedia – Transferred from bg.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4840947

За младия кмет става ясно, че градът трябва да бъде променен и още в началото призовава на помощ сливенския архитект Жозеф Ананиян. С него обикалят целия град на коне и обрисуват новия лик на града. С негово решение се въвеждат строги мерки срещу корупцията на търговци – спекуланти. Общественият ред се гарантира от 12 жандармериста и комисар – отговорник. Същата година (1880) започва да се мисли и за здравеопазването на бургазлии. В издирване на медицински персонал, той се обръща към руския вицеконсул, а малко по-късно в града е назначен д-р Михайлов. С бавни темпове Бургас започва да набира сериозни темпове, а след 2 години Русалиев вече иска да развива и курортна дейност в града си. На 14 юни се разглежда предложението за ремонт на пристанещото, създаването на лятно кафене и лятна баня в града.

Това е последната, което кметът облагородява през първия си мандат. В същият период от време е връчена и титлата „Бургаский гражданин“. Тази почит е връчена на френския вицеконсул в Бургас Леге. През 1883 г. Русалиев има равен брой гласове със своя колега Иван Хаджипетров. На символичният „балотаж“ на 15 май 1883 г. Ясен отново получава кметската позиция, но до юни се разраства сериозен конфликт и първият кмет на Бургас става и първият, който подава оставка.

През следващите 7 години, Ясен Русалиев не се занимава с политика. Той наблюдава отстрани развитието на града. Едва през 1890 г. е избран за трети път за кмет. Започва мащабно строителство, определени са места за казарми, а на 30 април 1892 г. в Бургас започва строителството на църква. Строят се и толкова чаканите морски бани, за които помага Митко Ангелов – известен предприемач. Бургас се радва и на общински градинар, който трябва да поддържа градския парк зелен и приветлив за жителите. Водоснабдяването – наболял проблем от доста време – също започва да работи, а водата идва от Баш Бунарските извори.

Burgas_1926

Снимка: By Неизвестен – http://a1.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/307486_1945301875320_1325702724_31770312_1709204970_n.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18077928

До края на мандата, Русалиев се занимава с изграждането на жп линия, която да свързва Бургас и Ямбол, разработва нов индустриален квартал, правят се планове за строеж на фабрики и магазини. Ясен Русалиев предава поста си за пореден път през 1892 г. На среща със Стефан Стамболов, той е отстранен от поста си. Макар и никога повече да не участва в политиката, Русалиев продължава да се смята за един от основоположниците на Бургас. До края на живота си се занимава с чифлика си в Екзарх Антимово.

Използвайки стария метод на трудолюбие, бившият кмет бързо успява да постигне това, което се забелязва и в Бургас – растеж. Фердинанд му пише през 1907 г. с поздравления за невероятните успехи около модернизирането и внасянето на нови породи животни. Русалиев благодари и подарява един жребец от собствения си чифлик. Историята на този човек приключва на 10 октомври 1917 г. Ясен Русалиев умира сам, няма наследници и единственият спомен, може да бъде морският град, който някога е управлявал. Възходът му след освобождението е пример за всички останали.

 
 
Коментарите са изключени

Тайната зад игрите Solitaire, Minesweeper и Hearts

| от |

Всеки човек, който някога е виждал купчина карти се разпръскват по екрана, знае невероятната тръпка и чувство на удовлетвореност от това да победи на някоя от игрите с карти, които идваха със старите компютърни (по-скоро със старите операционни системи Уиндоус). Но за разлика от Typing Tutor и други програми с единствена цел образование, игри като Solitaire, FreeCell, Minesweeper, Hearts всъщност крият по-практична цел зад фасадата на забавни и прости начини за убиване на време.

Въпреки че играта с карти, на която се основава Solitaire, съществува под различни форми от стотици години, добавянето й към операционната система на компютъра е доста новаторско. Винаги само само на един клик разстояние, доста лесно можеш да просто да спреш каквото вършиш и да разцъкаш няколко игри – дори докато пишем този текст, се чудим дали пък няма време за 1-2 максимум 10 игри. Но репетативният й характер, свързана с местенето на карти, всъщност има и още една цел: да накара играчите да влачат и пускат (drag and drop) картите, за да свикнат с тази функция на компютъра, защото много дейност може да я изискват. По онова време, за непознатите с устройството мишка и неговите функции, това е било гениална тренировъчна програма.

Minesweeper е създадена сравнително от по-скоро, но нейните предшественици също намират двойствено приложение в компютърния свят и отново по отношение на мишката. Microsoft добавя играта, за да научи потребителите, които досега са свикнали само с въвеждането на команди или с използването на мишки с един бутон, как плавно и безпроблемно да оперират с левия и десния бутон, или понякога и с двата едновременно. Малките квадратчета на играта пък карат потребителите да се научат да управляват мишката по-ловко, докато елементът на ограничено време в играта насърчава по-бързи действия, което води до по-голяма сръчност с новия компютърен инструмент.

Hearts, друга игра с карти, показва мрежовите възможности на компютрите преди интернет да стане популярен. Подобно на останалите игри, и тази е по-добре приета, отколкото може би някой е очаквал.

И не на последно място интересното е, че тези игри предлагат лесна опция за забавяне на иначе ориентирана към работа машина и така остават популярни дълго след като хората вече научиха техническите им уроци.

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени