Евгени Динев от здрач до зори

| от |

„Попаднах насред зимна виелица на билото на Стара планина. Видимостта беше не повече от метър, затъвах в пресния сняг, вятърът бръснеше като скалпел, но въпреки това беше някак тихо и красиво. Природата шептеше успокоително, докато със сетни сили се опитвах да се измъкна от кошмарната ситуация.“

Това е един от случаите, в които природата, като единствен придружител и подкрепа на Евгени Динев, си позволява да му шепне. Разказът му звучи смразяващо, дори в днешния юлски ден.

В други случаи природата му е крещяла, в трети е била безмълвна – разбира се, метафорично казано. Допуснала го е толкова близо до себе си, защото я снима почти непрекъснато и я изкарва все по-красива и по-красива във всичките й състояния. А тя, като изконно женско начало, обича да изглежда неотразимо.

Евгени е личният й фотограф. Отдал й се е изцяло още преди десетина година, когато открива, че особено го увлича да я дебне през обектива.

Затова й тя му говори понякога, а той я снима ли снима – в екстремни ситуации и в моменти на пълен покой, тя му показва тайните си цветове, които простото око понякога подминава.

Евгени Динев е от Бургас. Започва да създава своите фотописи в онези смутни времена, когато дигиталната фотография вече е започнала да измества аналоговата. Все още смартфоните и фейсбук не са били измислени, спомня си той. И обратно на тенденциозната свръхкомуникативност и оживеност, която предлага града, природата удобно се намества в личното пространство и ежедневието на фотографа, който до голяма степен пренебрегва урбанистичната култура и се отдава на истинска авантюрата с Нея – само с фотоапарат и топли, чисти дрехи в сака.

Казва, че преследва една магия. За хората, които отдавна не вярват във вълшебства, това може да звучи твърде префърцунено и арт, но един поглед към снимките му доказва, че все още има подобни висши сили.

„Магията е в светлината, в умението да я уловиш. Преимуществото на изгрева, е че тогава природата се пробужда. По листата има роса, в долината се носи ефирна мъгла, липсва човешко присъствие…“, казва Евгени, сякаш лобирайки за изгрева и новия ден пред красотата на интимните залези. И за да е по-интересно, Природата му прави пореден сюрприз. „Последно бях приятно изненадан от поразителен залез насред живописно лавандулово поле“, досеща се той.

Такава е тя, природата. Има си приказка с Евгени. Някак по специален начин протичат срещите и разговорите им. Двамата често си мълчат, но се чуват и виждат чрез други сетива. И макар да не ти се налага да бързаш заради Нея, има нещо, което можеш да изпуснеш.

„Когато съм с фотоапарата, не съм просто на разходка, трябва да бързам, за да хвана хубавата светлина, да търся подходящо място. Е, не мисля толкова за самото преживяване, а за причината поради, която съм натоварил тежката раница. За съжаление, това ме откъсва от възможността просто да се мотая и да се наслаждавам на самото пътуване“, споделя Евгени. Веднъж шофирал цяла нощ до един специален плаж в Гърция. Изгревът не бил нищо особено, но след като цяла вечер е пътувал, загледан в тъмния път, да види изгряващото слънце бил наистина незабравим момент.

И успява да я хване, без да се налага да я гони. Раницата с фотопринадлежностите е винаги приготвена. В зависимост от сезона в нея има и малко суха храна, но нищо излишно.

Избира дестинациите си като по учебник. Ако сезонът е есен, една от възможностите за избор е обагрена широколистна гора. Избира подходящи метеорологични условия и светлина, за да успее да представя тази локация в най-добрият и вид.

„Не съм от тези регионални фотографи, които снимат в ограничен радиус или пък избират една тема. Твърде любопитен съм, а и не обичам да се повтарям. Море, планина, поле, завод, няма значение, стига да ме провокира по някакъв начин пейзажът“, казва Евгени. От някои срещи с природата го побиват тръпки. „От неочакваните картини най-вече. Такива ситуации, в които природата разкрива своята мощ. Около периметъра на бурята, но не в самата, винаги е интересно“.

Казва, че късметът е основният път за улавянето на пейзажа до последния щрих.

„Не съм сигурен, че това е възможно, но всеки пейзажист се опитва да извлече максимума според своите идеали, които за друг може да са различни. Факторите за постигане на това са много и е въпрос на късмет да се съчетаят в едно. Дали ще си на най-доброто възможно място, представено в най-добрата му светлина? Дали пък ще намериш перфектната композиция? Ще съумееш ли да използваш технологичният си инструментариум, за да запечаташ този съвършен момент? Способен ли си да изцедиш всичко от уловените кадри и да избереш 2-3 от стотиците?“, обяснява Евгени. Казва и че най-неочаквано добрите снимки често са тези, на които не е обърнал внимание веднага. Кадри, които доста по-късно е изтупал от прахта и извадил на светло.

Сред галимация от цветове, нюанси и случайности, очите му не се уморяват от толкова гледки. По-скоро привикват, тъй като малко или много гледките започват да се повтарят. „Трябва все по-фин поглед да отличавам трудно уловими детайли. Превърне ли се снимането в рутина, ще проличи на снимките, а това неминуемо ще навреди на тяхното въздействие“. Може би това се оказва и тайната рецепта на Евгени, който е един от най-въздействащите пейзажни фотографи у нас. Обичайно читателите изразяват комплиментите си в коментарите под снимките му във фейсбук, споделят ги и ги разпространяват. Но това е само видимата страна на възхищението.

„По-интересните привърженици на фотографията ми са тези, които не се афишират, а хващат раницата и поемат по моите стъпки. В този случай съм успял да разпаля въображението и желанието им да видят със собствените си очи, да станат част от преживяването, което съм описал“, споделя за почитателите си Евгени.

Така например най-странното място, на което е снимал и препоръчва горещо, е живописното северно крайбрежие на Испания. „Бях на висок, стръмен бряг, а в далечината имаше красиви скали. Исках да ги снимам от ниско, затова започнах да търся път надолу. След трудоемко спускане, все едно се озовах на друга планета. Целият бряг представляваше черни назъбени камъни, а насреща ми се извисяваха огромни назъбени канари във формата на тризъбец. Вълните се блъскаха оглушително в тях, което беше страховита картина. Това е едно удивително и рядко снимано място“. Според неговата представа за екзотика – все още не е бил на такова място. Може би гръцките острови се приближават до вижданията му за причудливост и необикновеност.

Засега не е набелязал следващата си цел. Казва, че преди мечтаел за скъпо фотооборудване, пътуване до всевъзможни дестинации, но когато донякъде постигнал това преминал към следващата логична стъпка – да покаже и утвърди моето творчество пред по-широк кръг. А защо не и да остави следа, да бъда вдъхновение о причина за фотографите, които ще поемат по аналогичен път. За себе си казва и че не е от този тип хора, които си набелязват дадено място и чакат с дни да се случи нещо там. По-скоро той е непрестанно търсещ, упорит и разчита на късмета си. „Преминавам отнякъде и хоп, ето го перфектният кадър, без предварително да съм знаел, че ще е точно там“. Обаче знае, че най-красивите звезди са високо. Далече от населените места и промишлените зони.

„Планината е добър вариант за съзерцаване на нощното небе. Надявам се утре да съм на правилното място, в точното време, някъде из нашите планини“.

Въздействащите фотописи на невероятния Евгени Динев може да разгледате в галерията ни горе. Огромна негова снимка има монтирана в антрето на сграда близо до музея Гугенхайм в Билбао, в частни колекции в Австралия и Южна Африка.

 
 

Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

Великите военни изцепки: как руснаците не успяха да достигнат Крим

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1686-та. Русия, тогава все още периферна сила по отношение на Европа, решава да се намеси във войната на Свещената лига (Хабсбургска Австрия, Полско-Литовската държава, Венеция, Испания, Малтийските рицари и Папаството) срещу Османската империя.

Руснаците виждат добър шанс едновременно да се покажат като добри християни, и също така да отмъкнат някоя и друга територия от Полумесеца. Ситуацията се оказва удобен повод за фаворита на царевна София Романова – княз Василий Голицин, да натрупа пиар точки, които да стабилизират позицията му начело на държавата.

Фактически, София и Голицин управляват като регенти на малолетните царе Петър I (който после ще стане Петър Велики) и Иван V. Тяхното положение не е особено розово и много от висшите аристократи с нетърпение чакат първия им по-голям провал, за да ги отстранят. В онази епоха, постигането на бляскав военен успех е равносилно на победа в президентски избори и Голицин възлага надеждите си на предстоящата кампания.

Grand_galitzine
княз Василий Голицин

За цел на похода е избрано Кримското ханство – най-важният османски съюзник. Татарите от Крим предоставят значителни кавалерийски контингенти в служба на Портата. Заради това, Полша и Австрия молят Русия да ги атакува и така да се отслаби османския натиск по поречието на река Дунав, където се водят основните военни действия. Замисълът на Голицин е грандиозен. Мобилизирана е цялата налична армия на царството – както старите феодални отряди на болярите, така и прочутите стрелци, заедно с полковете, изградени по западноевропейски образец, кавалерия от различни категории, артилерия и казашки помощни части – въобще цялото царско войнство. Числеността на армията е наистина значителна – вероятно над 100 000 души, придружени от грамаден обоз и множество поддържащи части, търговци, тиловаци и разбира се, лагерни следовници – перачки, проститутки, подвижни кръчми и цялата пъстрота на тогавашния походен живот. За начало на похода е избрана датата 11 март, 1687г.

Нещата се объркват още в началото. Вместо през март, походът започва в средата на май, което дава предостатъчно време на татарите да се подготвят. На всичкото отгоре, руската армия в Украйна така и не успява да се съсредоточи на едно място, а се движи разпръснато на няколко уязвими колони. Татарите правилно преценяват, че могат да им нанесат доста поражения, нападайки ги по отделно и бързо се задействат, разчитайки на високата мобилност на отрядите си.

tumblr_p21w5f09i31wivak7o1_1280
царевна София Романова

Играта на котка и мишка в Украйна продължава цели три месеца, без руснаците нито да успеят да съсредоточат своите сили, нито дори да достигнат до Кримския полуостров. Поредицата от малки сражения и засади им коства скъпо, а общо в хода на кампанията умират около 20 000 души, много от тях вследствие на лошото снабдяване и разразилите се сред руската войска болести. На 24 август руснаците прекратяват кампанията срещу Крим и разпускат войската си, без да са постигнали нищо съществено.

През следващата 1688 г., Русия не води военни действия срещу Крим или Османската империя. Едва на следващата 1689 г., Голицин съумява да организира нов поход, с който се надява да измие срама от предходната печална кампания. Армията която е събрана отново надхвърля 100 000 души (според някои изчисления около 150 000), придружена от значителна за онова време артилерия и характерния гигантски обоз.  За да избегнат проблемите от предишната кампания, руснаците поемат по друг път, следвайки поречието на река Днепър. Армията успява да се събере и концентрира до края на март и през април започва да се придвижва на юг. Няколко татарски набега са успешно контрирани от руската артилерия и в крайна сметка в средата на месец май, армията на Голицин достига до Перекоп – тесният провлак, който свързва Крим с континента.

Татарите са подготвили тук нова изненада. Цялата растителност около Перекоп е унищожена, а и малкото кладенци за питейна вода, са засипани и заличени. Огромната руска армия трябва да започне обсада, без възможност за снабдяване на своя обоз и на войниците си. Междувременно, османо-татарският гарнизон е подсилил поредицата укрепления по протежение на провлака с огромен седемкилометров ров и стена, както и с допълнително артилерия. Голицин свиква военен съвет и заключва, че дори отбраната да бъде преодоляна, в безплодните степи на северен Крим, руската армия ще стане жертва на кошмарното снабдяване и постоянните вражески набези. Поради тази причина, на 20 май, без да са провели нито едно решително сражение, руснаците се оттеглят за пореден път. Загубите и този път са в порядъка на 20 000 души, отново преди всичко поради лошо снабдяване и болести. Голицин отстъпва от Крим с подвита опашка, а у дома го чака логичният финал на военното му фиаско.

Извършен е дворцов преврат, който отстранява София и Голицин, а на тяхно място аристократичната клика на Наришкините издига Петър I, под регентството на майка му Наталия. София е пратена в манастир, а Голицин е изпратен на заточение в тундрата северно от Архангелск, където живее в изолация и умира през 1714 г.

Двата кримски похода костват на Русия живота на около 50 000 души, както и престижът й на военна сила. Едва след победите на Петър при Азов десетилетие по-късно, част от руското бойно достойнство е съживено. Ще минат още десет години преди при Полтава, царят-реформатор окончателно да измие срама от кримското фиаско и да доведе Русия до мястото на велика сила, която тя запазва и до днес.

 
 

Праисторически хобит е живял на Филипините допреди 50 000 години

| от Радослав Тодоров |

Наскоро направен анализ на древни останки от кости и зъби, открити през 2007 във Филипините, установи, че те принадлежат на непознат досега човешки вид. Размерите му са по-малки дори и от тези на така нареченият „хобит“ – Homo Floresiensis открит на Индонезийският остров Флорес.

homo-luzonensis-teeth-banner-l

 

Премоларните зъби на Homo Luzonensis

Находката е от пещера на филипинския остров Лусон, поради което и новооткритият вид е кръстен на неговото име – Homo Luzonensis. Тези мистериозни същества са го обитавали през епохата на късния Плейстоцен, до преди около 50 000 години. Макар по размери (едва 120 см на височина) да наподобява Homo Floresiensis, той споделя особености характерни и за други древни човешки същества. Костите на краката и пръстите му са по-заоблени като при австралопитеците (чийто представител е известната Люси), премоларните му зъби също имат характеристики близки до тези на австралопитеците, на Хомо Еректус и Хомо Хабилис, но пък моларните му зъби са като на модерните хора – Хомо Сапиенс, само че доста по-малки по размери. Но същевременно той притежава комбинация от морфологични особености каквато не се среща у никой друг представител на рода Хомо, което позволява той да бъде класифициран като отделен вид.

zgmmjq5errhejmg3mhfq2fn43a

Пещерата Каляо, Филипините

В пещерата Каляо са открити общо 13 фосила, принадлежащи на поне двама възрастни индивида и едно дете, сред които две фаланги на ръце, три от ходила, бедрена кост и 7 зъба. Датировката на един от фосилите показва 50 000 години, което означава, че този вид е съществувал по времето когато са съществували и Хомо Сапиенс, неандерталците, техните братовчеди – денисовските хора и другите хобити – Homo Floresiensis. Тоест през този период на планетата са съществували цели 5 вида човеци, като не е изключено в бъдеще да се открият и още.

14593401212586

 

Художествена репрезентация на Homo Luzonensis

Как точно са изглеждали тези дребни хора е все още трудно да се каже от оскъдните останки с които разполагаме до момента. Това, което със сигурност може да се каже, е че зъбите им са по-малки дори от тези на Homo Floresiensis – това автоматично означава, че и на ръст не са били по-големи от него. А по-облите кости на краката и пръстите сочат, че Homo Luzonensis е бил пригоден както за катерене по дърветата, така и за ходене по земята в изправено положение. Имайки предвид факта, че представителите на рода Homo са започнали да ходят на два крака още преди 2 милиона години, то със сигурност не става въпрос за ход на еволюцията, вървящ „обратно към дърветата“. Най-вероятно тези древни особености са се запазили у Homo Luzonensis поради това, че той е живял на изолиран остров с липса на конкуренция от други хора. Все пак въпросите относно притежанието на тези примитивни белези и хода на тяхното еволюиране и функциониране засега са неясни за палеонтолозите.

Мистерия остава и кога точно клонът на тези малки хора са е отделил от еволюционното дърво на останалите и как са се озовали на остров Лусон при положение, че той е отделен от континента от поне 2.6 милиона години. По-вероятно е да са попаднали инцидентно там отколкото да са строяли салове или лодки, например ако тропическо торнадо ги е отнесло заедно с мангрови дървета на стотици километри в океана до бреговете на острова.

Има също така и свидетелства за убити и разфасовани, по всяка вероятност от човешка ръка, животни на Лусон, датирани на 700 000 години. Въз основа на което се гради теорията, че някакъв вид Хомо Еректус от континента (най-вероятно от Китай) е успял да прекоси морето и да се добере до острова. Като впоследствие изглежда е бил подложен на ефектите на изолирания островен ендемизъм, в среда с по-малко ресурси и при липса на конкуренция от други хора или хищници, което да е довело до намаляване на размерите му и до появата на всичките му останали отличителни белези. Разбира се, този опростен сценарий е доста спекулативен и е възможно да е напълно погрешен, тъй като са съвсем малко основите, на които може да се стъпи за надграждане на теориите по този въпрос. Може да има и други обяснения за уникалната комбинация от характеристики на зъбите. Групата индивиди, достигнали до Лусон, вероятно е била произволен набор от генотипове и поради инбрийдинга с течение на времето, генетичният дрейф да е предизвикал развитието на уникалните характеристики на този вид. Тъй че има вероятност останките да представляват просто необичайна островна популация на индивиди, а не нов вид. Засега все още се събират данни за анализ и съответно материалът за размисъл, въз основа на който учените изясняват картината, все още се трупа.

callao-cave-inline-x

 

Кадър от археологичните дейности в Каляо

За съжаление учените не са успели да извлекат ДНК материал от костите, защото горещият и влажен климат на Филипините не е могъл да го запази, а това можеше да хвърли доста светлина относно находките. Има обаче надежда, че при бъдещите изследвания могат да бъдат извлечени протеини, което все пак да доведе до някаква яснота по въпроса с точното място на този вид в еволюционното дърво на хората. Ако не друго, този неизвестен досега примат показва еволюционната сложност на хоминините (всичките двуноги примати с увеличен размер на мозъка, които включват хората, нашите предци и близките ни еволюционни родственици).

При всички положения откриването на нов човешки вид е забележително събитие, каквото не се случва всеки ден. Макар че антрополозите винаги подхождат скептично към откриването на нов вид същества базирано на толкова оскъдни останки. Тъй че дебатите в научните среди по случая тепърва предстоят. Факт е обаче, че освен във фентъзи света на Толкин, хобити са съществували и в нашият реален свят из островите на Югоизточна Азия преди хиляди години.

 
 

Загубените паметници: Крак де Шевалие

| от chronicle.bg |

В началото на 20 век подполковник Томас Едуард Лорънс, известен още като Лорънс Арабски, пише, че Крак де Шевалие „е може би най-добре запазеният и най-възхитителен замък на света, и един от най-изразителните сгради, свързани с кръстоносните походи в Сирия.“

Докато европейските замъците служат предимно за дом на лордовете, в Леванта (цялото източно Средиземноморие с островите му) тяхното предназначение било до голяма степен защита – и това се отразява в дизайна, особено в „отбранителни машини“ като замъка Маргат и Крак де Шевалие.

1200px-Crac_des_chevaliers_syria

Замъкът Крак де Шевалие 

Крак де Шевалие (буквално „Замъкът на кюрдите“), построен през 1170, използва дори локацията си като защитен елемент, защото е построен на върха на хълм. Материалът, от който е съградена сградата, е варовик, но зидарията е толкова фина, че хоросанът едвам се забелязва. Пред главния вход на замъка едно време е имало оградено предградие, но днес от него няма и следа. От южната му страна има малко укрепление, около което кръстоносците са могли да построят стени и кули. Не е ясно как е било защитавано по време на битките през 1271 година – може би е било заобиколено с дървена палисада. Хълмът, на който е построен замъкът, е свързан със съседния хълм посредством мост, по който бойните машини да могат да преминават лесно. Там защитата е и най-силна – с дебели стени и повече кули.

1280px-Krak_des_Chevaliers_22

Вътрешността на Крак де Шевалие

Между 1142 и 1170 главният вход на замъка е бил между две кули в източната част като има и задна порта в северозападната кула. Във вътрешността можем да се разходим из двор, заграден от сводести камери. Заради терена, върху който е построен замъка, той има неправилна форма, като е обграден със стръмни баири от всички страни освен една.

Крак де Шевалие претърпява обновяване през 13 век  – тогава се построяват нови стени около вътрешния двор като се оставя тясно пространство между тях, през което да може да се стреля по нападатели. Замакът е допълнително укрепен като са издигнати и още четири големи кули. В тях са настанявани рицарите, около 60 на брой, като северозападната кула е била предназначена за техния водач. На изток, където стените са най-слаби, има открита цистерна, която да служи като типичния за замъците ров, както и източник на вода.

В северната част на двора е края на еспаландата (дълго открито място за разходки). Тя е едно ниво над двора, а под нея се намират складове, които могат да се използват и за бункери за укритие. В западната част на двора е т. нар. Зала на рицарите.

Hall_of_the_Knights_-_Krak_des_Chevaliers

Залата на рицарите

Помещението първоначално е построено през 12 век, но интериорът му също е променен при последвалите реновации. Плетениците и деликатните орнаменти говорят за сложна реализация на готическа архитектура, най-вероятно от 30-те години на 13 век.

768px-Chapel_of_Krak_des_Chevaliers_05

Западната част на параклиса

Параклисът най-вероятно е построен отново след като се разрушава от земетресение през 1170. От оригиналната постройка са останали само източната част, където има малка апсида (полусферичен купол), и отделни места от южната. Той е дълъг около 22 метра и е широк 8,5 като главният вход е от юг с един по-малък вход на север. През 1935 година е открит още един параклис, пред главния вход на замъка, но той по-късно бива унищожен.

1024px-Krak_des_Chavaliers_under_fire

Дим от Крак де Шевалие по време на гражданската война в Сирия

През 1929 се появява предложение контрол върху замъка да поеме Франция. Така и става – на 16 ноември 1933 Крак де Шевалие попада под грижите на Академията по изящни изкуства (Académie des Beaux-Arts). Започват ремонтни работи, които включват 120 души и отнемат около 2 години. След като обновяването приключва, замъкът става една от основните туристически атракции в Леванта. Френското влияние над Сирия и Ливан приключва през 1946 с обявяването на независимостта на Сирия. След това замъкът става част от културното наследство на ЮНЕСКО и вече е притежание на местното правителство.

По време на Гражданската война в Сирия, Крак де Шевалие е бомбардиран няколко пъти – през 2012 от Сирийската арабска армия, през юли 2013 при обсада на град Хомс (където се намира замъка) и отново през август същата година. Сирийската арабска армия възстановява контрол на 20 март 2014 година и от тогава ЮНЕСКО и правителството правят постъпки в посока реконструкцията на тази дългогодишна забележителност.