Евакуираха терминал на лондонското летище Gatwick

| от chronicle.bg |

Северният терминал на лондонското летище „Гетуик” е евакуиран от съображения за сигурност. Стотици пътници са изведени от органите на реда извън терминала, съобщава „Индипендънт”.

Полицията съобщи за намерен „подозрителен обект”. Свидетел разказа, че въоръжени полицаи са задържани мъж, в чийто багаж има оръжие. Говорителят на полицията в Съсекс не каза защо се е наложила евакуацията, но потвърди, че са предприети сериозни мерки за сигурност.

„Терминалът е евакуиран в момента. Мярката е наложена с оглед сигурността на пътниците”, каза говорителят на полицията, цитиран от БГНЕС.

 
 

Филмовият клуб на Jameson Irish Whiskey представя „Боен клуб“

| от |

Петото издание на легендарния Jameson Cult Film Club ще потопи щастливците, сдобили се с покана в неповторимата атмосфера на „Боен клуб“ – филмът на Дейвид Финчър, който разтърси цяло едно поколение. Спиращата дъха прожекция е една от най-атрактивните кино инициативи в България, превърнала се в истински мит на столичния ъндърграунд.

На 24 ноември от 20:00 ч. в пространството на Underpool Arena зрителите ще попаднат в сърцето на бойния клуб – там, където истината е забулена в мистерия, лицата са безименни, а за случилото се не се говори. В духа на инициативата мястото ще бъде преобразено до неузнаваемост, за да посрещне едва 800 щастливци, сдобили се с пропуск за дългоочакваното зрелище. Всеки желаещ да стане част от събитието може да го направи с регистрация на www.jame.sn/JCFC-Guest и да получи шанса да бъде след спечелилите специални покани за зрелището.

Незабравимата история на „Боен клуб“ остава актуална и до днес. Филмът се превръща в легенда заради своята безпощадна дисекция на консуматорското общество и изобличаването на насилието като основен двигател на меркантилната съвременна действителност. Приет трудно от критиката, филмът се сблъсква с неочаквани трудности по пътя към своя култов статус. Цели 10 години след премиерата „Ню Йорк Таймс“ публикува статията на Денис Лим, в която „Боен клуб“ е наречен „по всяка вероятност определящ култов филм на нашето време“. Днес лентата е в класацията на най-добрите 250 филма за всички времена на IMDB, а общественият отзвук продължава да е актуален. Много от феновете определят продукцията като пророческа. Доказателствата са налице.

Култовият филмов клуб на Jameson e едно от най-атрактивните и очаквани събития в календара на всеки истински киноман. Образът на магнетичния Тайлър Дърдън, в изпълнение на любимите ни Брад Пит и Едуард Нортън ще оживее буквално пред зрителите в избрани сцени, които ще бъдат претворени от популярни български актьори и десетки статисти на метри от публиката.

Сцените оживяват в синхрон със случващото се на екрана, а комбинацията от уникални декори и невъобразима сценография обещават незабравимо изживяване за гостите на събитието. Чувството е неописуемо – представете си саундтрака, неизбледняващите образи и авангардната философия, вплетена във всеки ред от сценария. А сега си представете, че сте на снимачната полощадка на любимия ви „Боен клуб“. Това е само върхът на айсберга в Jameson Cult Film Club.

Да изживееш Jameson Cult Film Club е много повече от спомен. Култовата прожекция е безапелационна в своята отдаденост на епохата и атмосферата на избрания филм. През миналия сезон култовият филмов клуб на Jameson представи „Мълчанието на агнетата“ в студиата на NU BOYANA и още десетки образи бяха пресъздадени от млади български актьори с шеметна хореография и визуално разтърсваща сценография.

Незабравими за феновете ще останат и култовите прожекции на „Криминале“ и „ГЕПИ“. Нека ви припомним малко повечве за началото на Jameson Cult Film Club, за да ви подготвим за предстоящия спектакъл:

Прожекциите на Jameson Cult film Club се реализират на няколко екрана, а взаимодействието на статистите и актьорите със зрителите е запазена марка на инициативата. Предстоящата прожекция на „Боен клуб“ обещава много изненади за посетителите и гарантира пътуване както във времето, така и в пространството, а всеки гост би могъл да бъде въвлечен в случващото се на метри от него и да се почувства герой в легендарната продукция на култовия Дейвид Финчър.

Очаквайте информация за актьорския състав, както и допълнителни детайли за прожекцията. Всичко с времето си. А до тогава, тихо, защото за Jameson Cult Film Club не се говори.

 

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.

 

 

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Как разбрах, че не трябва да шофирам пияна

| от Евелина Бонева |

Ако трябва да съм честна, да пия по две-три бири или по две-три чаши вино и да шофирам ми се случваше редовно. „Случваше се“ е тъп израз. Да пиеш алкохол и да шофираш след това не е нещо, което „ти се случва“, а нещо, което решаваш и зависи от теб.

И ако си го правил няколко пъти и не е имало последствия, рискът да помислиш, че това е ОК, е доста голям. Защото всички билбордове с надписи „Не карай пил“, Facebook кампании с ужасяващи снимки на катастрофи и доброжелателни съвети на близки и приятели, няма да разубедят човека, който е решил, че няма никакъв проблем да се прибере вкъщи с колата след две бири.

Седях на пейката в районното редом до един симпатичен травестит, прибран за кражба. Предвид хелоуинския ми костюм, за редовите полицаи представляваше затруднение да преценят колко точно са травеститите на пейката. Беше студено като „на Вала“, вонеше на пикня, отегченият полицай във фоайето не искаше да си говори с мен, а травеститът фъфлеше, че много го било страх да не го помислят сега за педераст. Умирах от скука, а телефонът ми беше заключен заедно с другите ми вещи в някакъв шкаф с катинар. От едната килия се чуваха пиянски стонове на някакъв бедстващ човек, портиерът упорстваше, че в районното не се пуши, а една руса полицайка, която изобщо не приличаше на Камерън Диас, крещеше, че „й писнАло с тоя Хелоуин, немало ли останАли българи в тая държавата“.

Няколко часа по-рано…

Беше 30 октомври и по улиците бродеха вещици. Чудовища, Франкенщайни, булки-трупове, проститутки от 60-те пр. Аз лично се бях пременила като 70-тарска кокаинова майка с прическа a la Петя Буюклиева, сребърна блуза, златни гуменки, спортен клин и скандално нескопосан, но за сметка на това обилен грим. С мен беше и „синът ми“ – безумно млад колега, който също бе предрешен в сребърна блуза с голи рамене, впит панталон и сини сенки. Отивахме на седемдесетарско служебно парти, на което виното се лееше като на някой от купоните на Пан.

Няколко часа песни, танци и селфита по-късно, реших да си взема drink&drive, за да не рискувам. Още един час по-късно си казах „Абе нищо ми няма, ще си ходя с колата, не ми се вози сега в таксита, а и трябва да й плащам зелена зона утре…“

На булевард „България“ забелязах, че зад мен кара полицейска кола с включени светлини. Нямат ли си друга работа тия…

Последва банален сценарий: „Добър вечер, аз съм еди кой си…ще духате“. „Опааа, не е добър резултатът от дрегера, госпожа“, „А ще може ли нещо тука да измислим…“

И последната капка вино се беше отекла от мозъка ми, когато акостирахме в Окръжна болница, където учтиво се съгласих да ми вземат кръвна проба и полегнах на зелената постелка на едно легло, точно до окървавен пимп с уплашена физиономия. Явно проститутките го бяха изоставили, а полицаите не бяха поискали да ги менажира.

След кръвната проба – районното. Трябва да кажа, че се вълнувах от факта, че имам възможността да се возя в патрулка и все пак бих предпочела да съм си вкъщи и да спя. В районното ми беше интересно, признавам. Първите два часа. Забавлявах се на отчаянието, което предизвиках у полицайката, която ме обискира и трябваше да опише поотделно всичките ми гримове, и се възмущавах на отказа на дежурния да ми каже коя зодия е. Обясних на всички присъстващи как в районното е отвратителна мизерия и трябва да си поискат пари от държавата за ремонт, вдигнах скандал, че става течение и тормозих полицая във фоайето с въпроси дали дежурният, който трябва да ме освободи е буден.

После обаче се отегчих. А и се сетих, че телефонът ми е изключен, а близките ми може да звънят и да се разтревожат. Нямам нищо против да прекарам една нощ в районното, но не искам мъжът ми да пропуши крек, защото в 2 съм му писала, че си тръгвам, а в 5 още ме няма.

Затова се налагаше да си тръгна. След кратка театрална постановка, придружена от грозни заплахи, се озовах навън в 6 сутринта, в ранната първоноемврийска сутрин, по лежерна блуза от сребърен брокат и златни гуменки със скъпоценни камъни и махнати връзки.

Направих най-логичното. Не, не се обадих на някой да ме вземе. Нито се прибрах с първия трамвай. Тичах в свежия, режещ въздух, бодра и трезва като репичка, докато не стигнах до колата си. Качих се, прибрах се с нея и заспах.

Новият ден донесе нови знания, събрани в шепа думи: адвокат, разследване, досъдебно производство, газхроматичен анализ, затвор, „ГРОЗИ ТЕ затвор“, над едно и две, под едно и две, присъда, лаборатория, акт т.н.

След вълната „майкавишбнавсчките“ се поуспокоих и се замислих. Ами ако Вселената, Бог, ангел-хранителят ми са били плътно зад мен и са накарали катаджиите да ме спрат малко преди на пътя пред мен да изскочи още някой пиян хелоуинец? Или секунда преди да се разсея и да не видя, че от пряката вдясно с бясна скорост изхвърча друг автомобил? Или минута преди куче да пресече булеварда? Май извадих късмет.

Не само. Май извадих дяволски късмет. Е, известно време ще опознавам отблизо прелестите на градския транспорт и ще тормозя хората, които съм возила преди да ми връщат услугата, но какво пък…На фона на това, което можеше да се случи, двайсетина минути в тролея не звучат като плаване по водите на Стикс.

И със сигурност знам, че повече няма да се кача зад волана на няколко чаши вино. Най-малкото защото ако ме хванат, ще вляза в затвора, а перпективата да съм един своеобразен Граф Монте Кристо в Сливенския, който стърже с жълтите си, дълги нокти чертички за календар по стената на килията, докато отвън го чакат отривисти лезбийки с кол, не ми допада.

Но не само заради това. А защото осъзнах, че да караш след като си пил е не само тъпо, но и рисковано. Толкова рисковано, че като го правиш залагаш на червено човешки животи: и твоят, и този на близките ти, и този на други хора. А може да ти се падне черно. И нищо не си струва този риск. Абсолютно нищо.

Билбордите и кампаниите няма да ви го кажат, така че да го разберете. Но аз ви го казвам, защото минах през това. В районното е студено. В градския транспорт е криво. Таксиметровите шофьори са неприятни.

Но ако това не може да ви убеди, се замислете за друго. Както казваше една моя приятелка: „Куцо е да пукнеш“. Не по-малко куцо е да убиеш някой друг. А таксита и drink&drive…дал Бог.

Ползвайте ги.