Ето как Исландия достигна до баражите за СП

| от |

Как една държава с 320 000 жители стигна до плейофите за класиране на Световното първенство в Бразилия? 

Настоящото представяне на Исландия е плод на много работа и най-вече, точен план за развитие на футбола на тази островна държава с население колкото по-малко от Пловдив

За разлика от нашите ширини , исландците имат огромни проблеми с климата в тяхната страна. Исландското първенство по футбол (основано през 1912г.) се провежда за само пет месеца, от май до септември. С идването на зимата, исландците биват изправени пред големи метеорологични проблеми. Пристанищата се затварят а в страната се идва  само с въздушен транспорт, хората се прибират по домовете си, а обикновено стадионите биват затваряни.

Но тогава как исландците играят футбол седем месеца, след като времето не го позволява? Преди десет години исландския футболен съюз прави анализ на ситуацията, който започва да дава резултат сега.

Построени са седем затворени и напълно оборудвани футболни игрища, които предлагат условия да се играе футбол през цялата година. В по-голямата част от страната футболния съюз инвестира в закрити спортни площадки с изкуствена трева, които са оборудвани с отопление на тревата. Днес децата в Исландия дори в някои рибарски селища имат напълно оборудвани футболни игрища, където могат да спортуват през цялата година.

Друга важна част от плана е, че футболният съюз постави специален акцент върху обучението на треньорите:  „При нас децата започват да тренират футбол на четири – пет години. Дори и на тази възраст, децата имат образован треньор. Няма шанс с тях да работят родителите или доброволци“ , казва спортният журналист Томас Тордарсон . 

Сегашното футболно поколение на Исландия е първото, което дава резултат след реализирането на плана на местната футболна федерация. Сигурдсон (Тотнъм), Гунарсон (Кардиф), Биркир Бьорнсон (Сампдория), Гудмундсон (АЗ Алкмаар), Финбогасон (Хееренвеен), Сигторсон (Аякс) са част от отбора на страната до 21 г. на Европейското първенство в Дания преди две години.

„Тогава Исландия за първи път се класира на подобно състезание, така че това, което днес се случва, не е случайно. Но големите резултати се очакват от поколенията, които идват и които имаха възможност да се развиват в още по-добри условия. Днес нашите млади представителства – U21 , U19 дори и U17 са водещи отбори във възрастовите си групи , като някои се класираха в груповата фаза на елитни турнири. Националният отбор до 21 г. спечели четири от петте квалификационни мача този сезон и загубиха само от Франция  (4-3)“ , добавя Томас Тордарсон .

След като виждат, че има много талант и нещата се развиват в правилната посока, федерацията наема за треньор отбор опитния Ларс Лагербах. Шведът е работил 19 години като треньор в родината си и девет години води националния отбор на страната. Лагербах започва да налага млади играчи в Националния отбор на Исландия и резултатите не закъсняват.

Националният отбор на Исландия завърши на второ място в групата и си осигури допълнителни квалификации за Мондиал 2014, а последната пречка за исландците е националния отбор на Хърватия.

 
 

Още... Виж всички

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Още от Chronicle

Годината, в която пак станахме за резил
Възпитавайте си децата, за да не ги ошамарят някъде
Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

– Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!

 
 

Още... Виж всички

Защо не трябва да имаме приятели в офиса

| от chronicle.bg |

Още от Chronicle

Елза Хоск - перлата на Швеция
6 нови филма, които ще гледаме през ноември
Като се има предвид колко време прекарваме в офиса, няма как да не се сприятелим с някого. И това е хубаво – ако сме приятели с колегите, това увеличава удовлетворение ни от работата.

Но все пак не е добре да си ставаме прекалено близки.

Ейми Купър Хаким, индустриално-организационен психолог, казва: „Няма нужда да сте първи приятели. Искате да сте добри, професионални и възпитани. Но не е добре да казвате на човека на бюрото до вас най-дълбоките си тайни и цели в живота“.

Често по инерция наричаме близките си хора на работа „приятели“. С тях можем да обядваме заедно, но не е добре да прибързваме с поканите вкъщи. Споделяне на лична информация като финанси също може да ни навреди, например, когато дойде време за коледни бонуси. При повишение на служител, близките отношения могат да доведат до караници (ако не повишите „когото трябва“) или да са зле за компанията (ако повишите „когото трябва“). Или ако повишат ваш колега само защото е близък с шефа. В такъв случай трябва да преосмислим отношенията си към самата фирма. Споделянето също може да рикошира, ако колегата ни всъщност не ни е толкова верен, колкото си мислим. Например, ако кажем на някого как не сме доволни от сегашната си позиция и търсим нова работа след което получим повишение и решим да останем, това може да го озлоби към нас.

Границите при колегиалните взаимоотношения въжат с особена сила за мениджърите. Те могат да обезкуражат целият екип, ако покажат предпочитания към конкретен човек или си затварят очите при негови грешки. Най-важното за един лидер, за да запази вярата в себе си, е честността.

Често се случва да се сближим с някого от съжаление, защото този човек не се справя добре. Докато емпатията е положително качество, тя може да ни изиграе много лоша шега, когато неговото поведение започне да влияе и на нас.

Освен да внимаваме пред кого се оплакваме, трябва да внимаваме и кой се оплаква на нас. Не искаме да сме заобиколени от негативност и проблеми, защото това лесно може да влоши здравето ни – и психологическото, и физическото. Ако започнем да усещаме, че другите хора ни заливат, съвсем приемливо е да избягваме контакт с тях или да отклоняваме по-лични разговори.

 
 

Още... Виж всички

Какво ни причинява скуката

| от chronicle.bg |

Още от Chronicle

10 филмови франчайза, които трябва да умрат
Летящите мотори на полицията в Дубай
Защо въобще имаме такава привидно негативна и негативна емоция като скуката? Тя е втората най-потискана емоция след гнева.

Но скуката всъщност е много интересна.

Тя кара хората да да се занимават с неща, които наистина имат значение за тях, вместо с това, което е пред тях. Ако никога не изпитвахме скука, щяхме да сме постоянно изненадани – от дъжда, от вкуса на закуската ни, от всичко.

Санди Ман, авторка на книгата „The Upside of Downtime: Why Boredom Is Good“, прави експеримент като дава на група хора най-скучната задача, за която може да се сети – да преписват телефонни номера. След това ги кара да измислят възможно повече приложения на две хартиени чаши. Те се справят не особено оригинално – саксии и играчки. След това обаче тя ги кара не да преписват телефоните, а да ги прочитат на глас – задача, която е много по-трудно да вършиш механично. След това отново поставя хартиените чаши пред тях и този път резултатите им са изключително креативни – обеци, телефон, всякакви видове музикални инструменти…

Хората, на които им е скучно, мислят по-креативно.

Когато ни е скучно, търсим по-стимулиращи занимания. Затова умът ни започва да блуждае, което стимулира креативността. Когато оставим умът ни да се лута, излизаме от съзнателното и навлизаме в несъзнателното. Това позволява мозъкът ни да прави различни невронни връзки.

Скуката е великият начин, по който мозъкът кара сам себе си да създава нови връзки, с които да си помага в сложните моменти. 

В момента все повече и повече експерименти и изследвания се водят около скуката и бляновете, които предизвиква. С модерните технологии ще имаме изчерпателна картинка съвсем скоро.

За сега знаем, че когато мислим за нещо конкретно и когато сме в блян, използваме две различни части на мозъка ни и различни невронни мрежи. Когато сме в блян използваме т. нар. „мрежа по подразбиране“ – тогава мозъкът ни е „в почивка“, това съвсем не означава, че не работи.

Остава още много за изучаване, но едно е сигурно – когато ни е скучно, мозъкът ни съвсем не спира да работи.

Default_Mode_Network_Connectivity

 
 

Още... Виж всички

Досиетата CHR: 100 години от края на Първата световна война

| от Радослав Тодоров |

Още от Chronicle

Войната на австралийското правителство срещу птиците ему и други напасти
Българско военно чудо: първата грандиозна битка от Балканската война
Този месец се навършват 100 години от края на Първата световна война, с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 г., а последни подписват капитулацията унгарците на 13 ноември.

Тенденциозно тази война е по-малко популярна и позната на съвременния читател, отколкото, например, Втората световна война. Това се дължи най-вече на факта, че втората е значително по-мащабна във всички отношения от предходната. По-скорошна хронологически, а вероятно и по-интересна с идеологическите си сблъсъци и по-развитите технологии, които се използват в нея. Но пък и покрай Първата световна война има ред любопитни обстоятелства, повечето от които са малко известни на широката общественост.

първа световна война

Ето някои от тях:

– Поводът за избухването на войната е един малшанс, който е можело и да се размине, но съдбата сякаш тласка събитията към конфликт. Когато австро-унгарският престолонаследник, ерцхерцог Франц Фердинанд е на посещение в Сараево, в наскоро анексираната Босна, тайните националистически организации „Млада Босна” и „Черната ръка”, без знанието или одобрението на Белград, решават да го убият. Първоначално опитът за покушението пропада. Вместо принца, бомбата им ранява шофьора на автомобила му. Повечето от заговорниците са заловени или пребити от тълпата. Един от тях, студентът ултранационалист Гаврило Принцип, успява обаче да избяга, след което отива в първата кръчма да утешава мъката от провала си с алкохол. Ерцхерцога вдига луд скандал на австрийските наместници задето са допуснали атентата, след което се отправя към болницата на посещение при ранения си шофьор. Новият му и неопитен шофьор обаче обърква пътя и давайки на заден ход по една от уличките спира точно пред кафенето, в което Принцип вече се пропива, буквално пред масата му. При този невероятен втори шанс, подхвърлен му от съдбата, Гаврило Принцип съобразява бързо, вади пистолета и този път не пропуска.

първа световна война

- При влизането си във войната България обхваща територия от 114 хиляди квадратни километра (малко повече отколкото е сега) и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г., икономиката на страната успява да се възстанови напълно до нивото от преди Балканските войни за по-малко от година.Към средата на 1915 г. износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса, като в днешно време е точно обратното – разчитаме на вноса. Макар и тогава да сме без Добруджа, обемът на производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половинмилионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременната армия в началото на войната е 90 000 души, като до края й нараства до над 800 000 души, което е най-високото мобилизационно напрежение в света по това време – близо 21% от цялото население, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст е на фронта.

– Въпреки че Втората световна война е известна като Войната на танковете, те всъщност са изобретени през Първата и още тогава масово навлизат в действие. През този период те все още са доста големи и тромави, като първоначалната им концепция е била просто да закарат пехотата невредима до вражеските окопи.

Срещу българите съюзниците не използват танкове през войната, като изключим няколко британски бронирани коли, които се появяват в руската армия на Добруджанския фронт.

първа световна война

– Самолетът се превръща в боец малко преди началото на войната. Италианците (в Итало-турската война, 1911 г.) и българите (в Балканската, 1912 г.) вече хвърлят гранати от самолет, но първите истински бойни самолети (изтребители и бомбардировачи), конструирани точно и само за това, се появяват през Първата световна война. Поради все още ниското техническо ниво, късия обхват на действие и множеството технически повреди, маневрените боеве между изтребителите (тогава моторни биплани и триплани) се водят непосредствено над линията на фронта и пред очите на пехотата. Поради което имат и голямо психологическо значение за общия боен дух.

– Тогава за пръв път се появяват бойните отровни газове (химически оръжия за масово поразяване) и съответно противогазите към екипировката. Такива масово са използвани срещу българите на Солунския фронт.

– Изключително много нараства и силата на артилерията през тази война, реално тя прибира над 80% от всички жертви паднали по бойните полета. Немците конструират така нареченото „Парижко оръдие”, с което обстрелват Париж директно от фронта, намиращ се тогава на 160 км от града. Първият 120-килограмов снаряд (с калибър 211 мм) изстрелян от това оръдие е и първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола.

първа световна война

– Противно на схващанията, че тогава сме преживели национална катастрофа и сме дали много тежки жертви в борбата за национално обединение, загубите ни всъщност не са толкова големи колкото на останалите участници. Всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в бой, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести) са около 180 000 души и представляват само около 3% от населението на страната.
За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 млн (4% от населението), Османската империя – близо 3 млн (15%).

Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка.

От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), при положение обаче, че нейното участие във войната е съвсем кратко, но въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас.

 
 

Още... Виж всички