Ето как Исландия достигна до баражите за СП
|
|
Как една държава с 320 000 жители стигна до плейофите за класиране на Световното първенство в Бразилия?
Настоящото представяне на Исландия е плод на много работа и най-вече, точен план за развитие на футбола на тази островна държава с население колкото по-малко от Пловдив
За разлика от нашите ширини , исландците имат огромни проблеми с климата в тяхната страна. Исландското първенство по футбол (основано през 1912г.) се провежда за само пет месеца, от май до септември. С идването на зимата, исландците биват изправени пред големи метеорологични проблеми. Пристанищата се затварят а в страната се идва само с въздушен транспорт, хората се прибират по домовете си, а обикновено стадионите биват затваряни.
Но тогава как исландците играят футбол седем месеца, след като времето не го позволява? Преди десет години исландския футболен съюз прави анализ на ситуацията, който започва да дава резултат сега.
Построени са седем затворени и напълно оборудвани футболни игрища, които предлагат условия да се играе футбол през цялата година. В по-голямата част от страната футболния съюз инвестира в закрити спортни площадки с изкуствена трева, които са оборудвани с отопление на тревата. Днес децата в Исландия дори в някои рибарски селища имат напълно оборудвани футболни игрища, където могат да спортуват през цялата година.
Друга важна част от плана е, че футболният съюз постави специален акцент върху обучението на треньорите: „При нас децата започват да тренират футбол на четири – пет години. Дори и на тази възраст, децата имат образован треньор. Няма шанс с тях да работят родителите или доброволци“ , казва спортният журналист Томас Тордарсон .
Сегашното футболно поколение на Исландия е първото, което дава резултат след реализирането на плана на местната футболна федерация. Сигурдсон (Тотнъм), Гунарсон (Кардиф), Биркир Бьорнсон (Сампдория), Гудмундсон (АЗ Алкмаар), Финбогасон (Хееренвеен), Сигторсон (Аякс) са част от отбора на страната до 21 г. на Европейското първенство в Дания преди две години.
„Тогава Исландия за първи път се класира на подобно състезание, така че това, което днес се случва, не е случайно. Но големите резултати се очакват от поколенията, които идват и които имаха възможност да се развиват в още по-добри условия. Днес нашите млади представителства – U21 , U19 дори и U17 са водещи отбори във възрастовите си групи , като някои се класираха в груповата фаза на елитни турнири. Националният отбор до 21 г. спечели четири от петте квалификационни мача този сезон и загубиха само от Франция (4-3)“ , добавя Томас Тордарсон .
След като виждат, че има много талант и нещата се развиват в правилната посока, федерацията наема за треньор отбор опитния Ларс Лагербах. Шведът е работил 19 години като треньор в родината си и девет години води националния отбор на страната. Лагербах започва да налага млади играчи в Националния отбор на Исландия и резултатите не закъсняват.
Националният отбор на Исландия завърши на второ място в групата и си осигури допълнителни квалификации за Мондиал 2014, а последната пречка за исландците е националния отбор на Хърватия.
Коментарите са изключени
За първи път в България: Първата пивоварна в страната – „Света Петка“ в Русе
|
|
В Русе са се появили толкова много неща за първи път в България, че не е за вярване. Там през 1864 г. се открива първата съвременна печатница в България, през 1865 г. за първи път улиците получават имена, през 1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“, през 1883 г. е построена първата метеорологична станция и още много първи неща…
Днес ще ви разкажем за първата пивоварна в България – пивоварна „Света Петка“, град Русе.
Илюстрация на Русчук от 1824
Първо трябва да отбележим, че за мястото на първия пивовар има сериозна конкуренция. Претендентите са Каменица, която е създадена през 1881 година, Шуменско пиво – съответно през 1882, а братята Прошек изграждат своята пивоварна също през 1881 година и така техният наследник, Ариана, също се нарежда сред най-старите в бранша.
За пивоварната „Света Петка“ има не толкова неясни, колкото противоречиви сведения. Някои твърдят, че тя е основана през 1877 от предприемача Сава Г. Велезли. Той е индустриалец, роден през 1834 година в град Златица, Софийско, но се преселва да живее в Русе преди 1878 г. Първоначално работи като кафеджия, а след това отваря и собствена кръчма – тоест, не би било чудно именно тази версия да е вярна. Други обаче казват, че пивоварната е основана през 1878 година. А трети откриват сведения за нея в брой 340 на вестник „Дунав“ от 29 декември 1868. Там пише, че през същата година за мелниците и за бирената фабрика в Русчук се превозват въглища от Мачим с дунавски параходи. Мачим по принцип е пристанищен град на румънската част от река Дунав – административен център на окръг Тулча в Северна Добруджа. В града е имало много българско население, докато през 1940 година то не е прогонено в родината си от Крайовската спогодба.
Веднага след Освобождението временната администрация на Русе прави разбор с какво разполага градът след войната и като най-значими ресурси се определят днешния „Локомотивен вагонен завод“ ЕАД, тогава Депо за ремонт на локомотиви и вагони „Тракцията“, това което е останало от парната мелница на капитан Яни в махалата Сарай след взривовете по време на войната и Пивоварната фабрика.
Фабриката е построена близо да пещерата „Св. Петка“, която е била дом на църква със същото име. След Освобождението се появяват и други пивоварни и за да се различават, очевидно е необходимо име и така тя получава своето. Самата сграда е на 8 етажа, построена от камък и тухли. През огромния й двор е минавала реката Русенски Лом, а в него са се намирали още избата и сграда с жилища на работниците.
Оборудването на пивоварната е било модерно за времето си. Машините били за производство на баварско и пилзенско пиво: парна машина, варка, скари за сушене на ечемик, апарат за източване. Имала е мивално отделение, циментирани тунели за кълнене на ечемикa, помещения за отлежаване на бирата, складове и ледница. Пещерата с църквата се използва и за отлежаване на бирата, защото тя поддържа постоянна температура .
Човекът на снимката е чешкият майстор-пивовар Франц Милде, който пристига в България през 1881 г. Тук започва работа в пивоварната фабрика „Света Петка“, но една година по-късно се мести от Русе в Шумен, където започва да работи в „Българско пивоварно дружество Шумен“ отново като пивовар. Години по-късно обаче, през 1899 г. главен майстор пивовар на „Света Петка“ ще стане Себастиян Милде, брат на Франц Милде.
Друг чужденец пък, австриецът от чешки произход Йозеф Хаберман, основава втората пивоварна в Русе през 1883, която се казва съответно „Хаберман“. Вече с две фабрики Русе придобива статута на важен център за производство на бира в България. Това положение се засилва още повече, когато в края на ХІХ и началото на ХХ век лозята са унищожени от болестта филоксера.
През 1892 г. годишното производство на бира за двете фабрики заедно надхвърля 400 000 л. „Хаберман“ и „Шуменско пиво“ подписват договор за съвместна работа. През 1903 г. шуменското дружество поглъща „Хаберман“ и се преименува на „Българско пивоварно дружество Шумен – Русе“.
През 1897 г. в „Български алманах“ пише за „Пивоварно дружество „Св. Петка“, град Русе, което произвежда жълта и черна бира и изнася по всички краища на България“. Производството на пивоварната достига 756 160 литра бира през 1904 г., а само 2 години по-късно то става 628 262 литра. Нещата вървят чудесно, при това забележително дълго време – през 1918 г. се създава акционерно дружество „Света Петка“ АД с капитал 3 милиона лева (3 000 000 лева през 1918!).
Но за съжаление идват 20-те години на ХХ век и производството на бира навлиза в дълбока криза. Пивоварната среща проблеми още през юни 1920, когато във фабриката избухва стачка заради тежките условията на труд. Но тази стачка ще е най-малкият проблем.
До 1924 г. фабриката вече произвежда бира под името Пивоварна Русе и е притежание на Шуменското Пивоварното дружество Шумен- Русе. Но името няма значение, когато след 1925 г. българското правителството предприема тежката акцизна политика, за да може да се поощри винарската индустрия, и в следствие на това се наблюдава сериозен спад в производството на бира в България. Това принуждава собствениците на пивоварни фабрики да образуват пивоварен картел (на 3 април 1927 г.), в който участват всичките съществуващи до този момент 18 фабрики, в това число, разбира се, и . Картелът взима решението от тези 18 пивоварни фабрики да се затворят 12. Сред тях е и „Света Петка“.
Картелът не успява да преодолее спада и политиката на правителството и през 1931 г. престава да съществува. Закритите фабрики прекратяват производство и част от тях продължават да функционират само като складове за продажба на бира на останалите 6 функциониращи пивоварни.
През 1929 г. „Света Петка“АД изпада в несъстоятелност и активите му са обявени за разпродажба.
Шуменската пивоварна прекратява производството на бира в бившата фабрика „Хаберман“ в Русе и от тук насетне тя се използва само за произвеждането на малц. Така една криза прекратява цялата пивоварна индустрия на града.
…
По време на социализма в града отново се появява фабрика за бутилиране на бира, която в известна степен успявва да задоволи местните нужди. През годините тя си кооперира с „Плевенско пиво“, „Болярка“ и „Загорка“ с цел доставка на бира. По-възрастните русенлии си спомнят как големи цистерни бирата се докарва в града и се бутилира. През 80-те години се появява дори пиво „Русе“.
Това продължава до средата на 90-те години и след това фабриката е закупена от „Булбрю- ММ“, град Варна. Новият собственик прекратява бутилирането на бира и изнася машините. Известно време „Булбрю“ продава бира с марката „Хаберман“, но тя се произвежда и бутилира в Пивоварна „Леденика“ в Мездра, собственост на Михаил Михов, известен също с прякора Мишо Бирата. След смъртта му следва и фалит на Леденика и ММ и така бирата „Хаберман“ спира.
Коментарите са изключени
Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди
|
|
На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.
Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.
В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към почти всеки, който срещне.“
Гербът на семейство Кенеди
Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:
Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“
Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.
През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди, пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.
Доктор Антонио Мониз
Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.
Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент
През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.
Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.
След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.
Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.
Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.
През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.
Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.
Коментарите са изключени
Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс
|
|
Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.
Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.
Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.
Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.
С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.
Лейтенант Джон Р. Фокс
Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“
Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“
В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.
…
За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.
Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.
Коментарите са изключени
Математикът, който отказа своя медал и награда от 1 милион долара
|
|
Как се става легенда? Направете нещо уникално и невъзможно по рода си, а след това изчезнете. Хората ще свършат всички останало. Мнозина са направили точно това през годините. Може би сте чували за шампиона по шах Боби Фишър, който през 1972 г. става шампион с победата си над Борис Спаски. Целият свят е прикован да гледа тази невероятна игра и до тогава още няма толкова вълнуващ шампионат. Боби печели титлата и само 3 години по-късно отказва да я защити.
През 1992 г. се появява за неофициален мач срещу Спаски в Югославия и точно там получава заповед за арест от САЩ. Живее известно време в Япония, а след това получава и паспорт за гражданство в Исландия, където остава до края на дните си. Защо някой се отказва точно на върха на своята кариера, не можем да знаем. Точно тази дупка на информация е перфектното място за създаването на истинска история и още много вълнуващи възможности.
Шахът не е единствената сфера, в която човек може да направи впечатление. Григорий Перелман е един от хората в модерната история, които успяват да решат един от належащите математически проблеми на новото хилядолетие. Постижение от този вид често се награждава с крупни суми от 1 милион долара. На 24 май 2000 г. сред всички проблеми за решаване се появява и хипотезата на Поанкаре. Анри Поанкаре пише следното:
„Всяко тримерно затворено едносвързано многообразие е хомеофорно на 3-мерна сфера.“
Теорията е ключова за науката топология. Този специален раздел от математиката се занимава с явленията на непрекъснатост, които остават непроменени при деформация. Интерес е промяната на фигурите, които се деформират, но без да променят основните си елементи. Според тази наука, чашата за кафе и поничката са един и същи предмет, след като имат само една дупка и могат да се наредят една върху друга, защото не се налага да бъдат разкъсвани или променяни по един или друг начин. Ако завършете шал върху сферично тяло и се опитате да стегнете възела, тогава най-вероятно ще успеете. Ако обаче направите същото с предмет като поничката, автоматично може да я разкъсате. До 60-те години на миналия век са доказани всички измерения, с изключение на третото. Казусът с четвъртото измерение е решен през 1982 г. от Майкъл Фридман и остава само едно.
Употребата на топология позволява премахването на проблемни области в хирургията, където е трудно да се докаже, че има нараняване. Именно по тази причина математиката може да даде много сериозни отговори в толкова критични ситуации и по тази причина трудът на Поанкаре се смята за толкова важен.
Снимка: By George Bergman – Mathematisches Institut Oberwolfach (MFO), GFDL, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11511619
В началото на 2002 г. се появява мистичният руснак Григорий Перелман. Той публикува няколко материала по темата в сайт с име arXiv. Неговият труд е забелязан от Ричард Хамилтън, който започва сериозно да доризвава теоремата. Само 4 години по-късно редица математици споделят, че доказателството е вярно, с което автоматично го номинират за Филдсов медал – еквивалентът на Нобелова награда в математиката. Постижението е сериозно, особено след като само веднъж на 4 години се събират всички математически гении, за да определят постиженията от този вид.
Има и едно много сериозно условие, всеки участник трябва да е на възраст над 40 години. В деня на церемонията, Григорий не излиза и официално отказва своята парична награда – не се интересувал от славата и парите. Не желаел да бъде показван като животно в зоопарк и също така смята, че единствената награда може да бъде факта, че е доказал теоремата. Историята не спира с това. Макар и мнозина да са изненадани от решението, други различни институти продължават с опитите да го надрадят. През 2010 година комитет Millennium Prize официално обявява, че Перелман може да получи награда, но само няколко месеца по-късно Гриша ги облива със студена вода, заявявайки, че неговото постижение не е по-голямо от това на Хамилтън. Но кой е толкова инатият човек, който не е съгласен да получи награда, нито слава?
Историята започва през далечната 1955 г. в Санкт Петербург. Григорий се ражда в семейството на електротехник и математичка. Талантът му бързо се забелязва и започва да учи в училище, специализирано за математика и физика. През 1982 г. е част от руския отбор на Съветския съюз по математика на международната олимпиада. Печели златен медал за постигането на перфектен резултат. На 16-годишна възраст влиза в институт и става доктор на науките през 1990 г. Получава оферта за работа в Ню Йорк и я приема, но изобщо не харесва САЩ като страна и прекарва много малко време. През 1993 г. започва да работи в университета в Калифорния по програма за изследвания, където доказва една от теоремите на Римановата геометрия. През 1995 г. се завръща в Санкт Петербург, където получава малка заплата, но поне е щастлив.
През 2006 г. става ясно, че Григорий изчезва. Напуска работата си и потъва в неизвестност. През прекараното време в САЩ е успял да задели достатъчно пари и според някои източници е бил жертва на нападение. Оказва се, че дори в математиката има агресия и много често някои математици се опитват да откраднат нечия идея. В този случай говорим за Ксай Пинг Жу и Хуао-Донг Цао. Двамата твърдели, че са успели да направят по-добра версия от тази на Григорий, но той самият не можел да бъде открит за коментар. Освен това математическата общост доказва многократно, че двамата гении не са направили нищо по-добро от преписването на теоремата. Григорий повече не се занимава с математика и не се смята за професионалист, докато негов колега на име Михаил Громов споделя, че истинският учен се вълнува от науката и нищо друго. Сигурно може да го откриете и днес на работното си място, но човекът е достатъчно скромен, за да откаже коментар по темата.
Коментарите са изключени
