shareit

Епопея на незапомнените : шофьорите на националната катастрофа

| от |

Автор : Пламен Каменов

Редакция / Коментари : Боряна Каменова, Александър Николов

Статията е от поредица на журналиста Пламен Каменов, публикувана в „Труд“ през 1992 г.  Част е от неговата рубрика „Епопея на незапомнените“.  А немалка част от „героите“ в дописката не са запомнени, или са забравени, затова ще бъдат припомнени сега за вас. Ние, по-младите, мислим, че трябва да ги знаем. „Демокрацията“ не наложи лустрация. Виновните не бяха наказани. Не малко станаха видни капиталисти – това си го знаем всички. Но знаем ли им имената? Всеки трябва да си носи кръста, а на кръста трябва да му пише името. Именно, поименно свидетелство ви предлагаме тук, за виновните –  за шофьорите, докарали ни до национална катастрофа. Но понесли наказание голямо, колкото е наказанието за всяка колективна безотговорност.  Най-удобно е да правиш зло и да не се подписваш под него, или да си триеш всячески името. Това не е панаир на книгата, а панаир на аутодафето. Удобен панаир.

Не казваме, че описаните са единствените лоши, после списъкът продължава. Дългият преходен списък.

Този го публикуваме по случай Шестте месеца на протеста.

И най-вече: по случай юбилея на Каменов – днес той става на 60 години. Това е подаръка на дъщеря му Боряна, позната ви от екрана на БНТ. Това е и нашият подарък. Възможно е самият той да е забравил, че е писал това.

Ние искаме да му напомним, че го помним и че трябва да продължи да пише. Бъди здрав, Пламене!

Тъмното комунистическо минали се превръща в светло капиталистическо бъдеще

Национална катастрофа има, шофьори – не, или къде е сега върхът на Номенклатурата

Веднага след десетоноемврийския дворцов преврат, започна голямото търсене на една средна и дребна номенклатура, която за 45 години доведе страната до пълна победа на комунизма, тоест до Дъното.

Създадени бяха няколко комисии: по деформацията (в Народното събрание), вътрешно-патрийна (в БСП), за изясняването на причините за икономическата и политическа криза (във Великото народно събрание), и паралелна (в Алтернативната социалистичекса партия). В Главната прокуратура бе заведено на отчет Дело номер 4 – за виновниците за споменатата криза.

Резултатите са забележителни. До ден днешен никой не знае кой конкретно има вина за дереджето ни. Излиза, че няма виновни за убитите без съд и присъда, за концлагерите и изселванията, за почернените семейства.

За съсипаната природа и отровените реки. За мегаломанската тежка промишленост, дето така ни е натиснала, че ще ни счупи врата. За разореното и унизеното селско стопанство, което вовеки ще се стряска от думи като „колективизация“, „масовизация“, „ АПК“.

За промитите мозъци на три поколения, за съчинената история. За ужасяващия външен дълг, който ще плащат и децата на нашите деца.

За тъжното всекидневие на здравеопазването, на образованието, на науката.

За това, че ни отучиха да работим, като заменим професионализма – с предаността, послушанието и сляпата вяра в никога негрешащата Партия. За това, че погубиха България…

Вместо да бъде потърсена отговорност на тия люде, стана така, че те спокойно се притаиха и си замениха доскоро всесилния партиен билет с още по-всесилния Капитал.

Имаха всички условия за това: в тях бяха (и още са!) средствата, връзките, структурите.

Те са ампутирани от морал. Те с доволна усмивка наблюдават хваналите се гуша за гуша „светлочервени“и „тъмносини“ депутати и политици, които просто забравиха проблема: Номенклатурата.

Времето минава, споменът избледнява, мъката остава, както се пееше в един романс….

Именно заради мъката на 8 милиона българи се връщаме две години и три месеца назад (+ още 20-на към днешна дата) – към имената на хората, които у-у-у-управляваха, а днес – ни лук яли, ни лук мирисали превръщат тъмното си комунистическо минало в светло капиталистическо бъдеще. Ето част от тия имена:

тодор живков_1024x768

 Тодор Живков, генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет (най-близкото му обкръжение се опита да го изпързаля по принципа „дай си ми куклата, на ти си парцалките“.  Но той заплаши, че ще ги остави само по чорапи и те кротнаха. Продаде на американците мемоарите си още на зелено; продължава да твърди, че няма съд, който да го осъди, защото подобен акт ще бъде лош пример за подражание).

Членове на Политбюро:

1. Георги Атанасов, и министър председател

(кюти си в огромния апратамент на пъпа на София; твърди, че никога не бил искал да управлява, ама го накарали на сила; смътно си спомня за дългогодишните спец-придобивки – хилядарки в пет-цифрени числа: за храна, персонални, транспорт, валута и пр. – впрочем, амнезия по този въпрос проявяват всички Правоимащи!)

(Днешно уточнение от Боряна Каменова: един от малкото осъдени е –  на 10 години за финансови злоупотреби, но е помилван по-късно от президента Желю Желев.  Уточненията, впрочем, нататък ги оставяме на вас, читателите. Ако ви е интересно, търсете. На мен ми е интересно, например, колко наистина са осъдените? Май никой не е излежал ефективна присъда? Какво правят сега – тези, които са живи? Разбира се, доста не са сред нас, но историята май не я интересува принципа „за умрял – или добро, или нищо“. А наследниците им? Деца, внуци.. В България ли са, в така наречените партийни блокове ли живеят… Дали пък някои не са сред нас на площада? Нямам предвид тези синчета, срещу които ние сме на площада…)

2. Гриша Филипов, (дясната ръка на Генералния във всевъзможните реорганизации, трансформации и бюрократизации; съжалявал, че след руския не научил английския, за да тласне икономиката ни на западни релси).

3. Добри Джуров – и министър на отбраната (изхитри се на 25 години да е на върха, и в същото време да е скаран със самия Живков; доведе броя на генералите и адмиралите до световен рекорд; с формулата „такова беше времето“ обяснява всичко.

4. Милко Балев – и секретар на ЦК, единственият, който попадна в зала „Тържествена“ заедно с патрона си. Като цяло душевното му развновесие не е нарушено с  нищо; Строго спазва закона на червената омерта.

(добре, де, осъден, ама после: условно. Счита се, че е ръководил пряко Възродителния процес. Написал доста величествени томчета за Живков… Починал… нямаше как да се снима за спомен, когато наскоро ТЕ си простиха)

5. Огнян Дойнов – и заместник-председател на МС;

прояви стратегически усет, изигра скарване с Луканов и отпраши за мъглявия Лондон. Там бил толкова добре, че дори смъртта на боса Максуел не го разтревожила; това е един от главните диспечери на голямата пералня на мръсни пари – „ГПМП“

(изкушавам се от още едно уточнение: това съкращение го няма в Интернет :-)

6. Пенчо Кубадински – и председател на Националния съвет на ОФ

(Нагърмя се по животинките, направи от Отечествения фронт рахитична баба, скри се в Смолянско, откъдето управлява семейния търговски бизнес).

photo_verybig_145007

7. Петър Младенов – и министър на външните работи (после: първият президент на Ненародна Република България)

Обиколи света, но това не ни направи по-малко изолирани;

Пръв успя да убеди Горбачов, че Старецът трябва да си иде; толкова се бе нафталинизирал, че не можа да свърши нищо като първи и безславно си отиде, при това с прякора Пешо Танкиста…

8. Станко Тодоров – и председател на Народното събрание (бавно и полека доведе Парламента до състояние на летаргичен сън, прекъснат от бурни, дълго нестихващи ръкопляскания; в края не пропусна да се разграничи от „сатрапа“ Живков; възнамерява да завърши дните си в Израел – прародината на съпругата му. )

9. Петър Танчев, секретар на БЗНС

( да, така беше, лидерът на уж-партията си вървеше все с дружинките от Политбюро; направи всичко, което можа, за да изчезне понятието БЗНС).

Кандидат-членове на Политбюро

1. Андрей Луканов, и първи зам-председател на МС

(загадъчна фугира на четвърто поколение комунисти с тази фамилия, продължава да буди противоречиви мнения, но едно е ясно – Андрей по гръб трудно пада. Важно звено във веригата ГПМП, виж превода при името на О. Дойнов).

2. Георги Йорданов – и заместник-председател на МС, и председател на Комитета за култура.

Мургавият сливналия наследи Людмила Живкова, само това стигаше, за да разберат всички, че има височайшо благоволение. Представлява примамлив залък за следователите, дано му излезе по-скоро късметът).

Не му излиза…

3. Григор Стоичков – и заместник-председател на МС – дяланият камък май не е бил само министър на космоса. Позакъса го около делото Чернобил, но му хвърли такова обжалване, че на съдиите свят им се зави; двамата му сина междувременно се изпраскаха в частния бизнес и сега могат да купят всекиго).

4. Петър Дюлгеров – и председател на Централния съвет на БПС

(по негово време проф-съюзите от трансимисята станаха партньори и опонент; говореше се, че Шефът не го харесва особено. След 10 ноември, пръв се оттегли; и той си сложи катинар на устата).

5. Петко Данчев – и заместник-председател на МС

(страхотна кариера чакаше това правешко отроче, но ноемврийското превратче му мина път, потъна в свърхнелегалност; и за него тепърва ще се говори).

6. Стоян Овчаров – и министър на икономиката и планирането

(Попадна на върха в неблагоприятен момент, изглежда е по-умен, отколкото изглежда. Защото партийните влъхви се опитаха да го вкарат в затвора, понеже съдействал за обучението на малък Тошко в Цюрих, като че те не са съдействали за много по-страшни работи).

7. Председател на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП – Начо Папазов

В последния момент ритна столчето на любимия баш ръководител, в следствие на което кацна в Петър-Младеновото Политбюро; скоро след това изчезна и оттам; скри се в пенсия; плувна във водите на частния бинес чрез синовете си.

8. Секретар на ЦК: Васил Цанов

Викаха му шпеца, защото след всяко яко почерпване, не пропускал да изръмжи: а, аз съм шпец по земеделието“; сторените от него поразии в тая област, трудно ще се оправят скоро. Като повечето си акрани се сгуши в палатите си. Напоследък се канел да пише до Президента, че пенсията му не стига).

st

9. Димитър Станишев, скритият тартор на външната ни политика, на делото „Живков-Балев“, в един момент се шашардиса и почна да издава четата. Хиляди левове месечна заплата, още толкова за храна, персонални, валута и пр. – това са гушкали големите другари във време, в което средната месечна заплата беше 200 лева.

В споменатия момент Генералният се понадигна и просъска нещо – другарят Станишев мигом млъкна и повече не си отвори устата – оттук-нататък примерът му последваха всички свидетели, а шефът отвърна на мълчанието с мълчание.

10. Емил Христов (мозъкът на икономическите маньоври, непрекъснато сътворявани от правешкий гений; сега си кара мерцедеса и реди сделки с холандски фирми; негова е мъдрата фраза: „Емил на всички е мил“. Напоследък е засилил телефонните контакти със съседа по кооперация Оги Дойнов).

2010-09-26-009_1

11. Георги Пирински, и заместник-министър на търговията, бързо забрави комунистическия си период, и сега е пръв радетел на социалната демокрация; страда, когато му напомнят за миналото;

12. Димитър Найденов- първи секретар на ОбК на БКП в Правец

Сега подсъдим за корупция. Един от малцината.

13. Лалю Димитров (председател на Комитета за Телевизия и радио; по едно време издаваше червеното списание „Съвременен показател“. Ама то хич не вървеше. Сега е пенсионер).

14. Николай Тодоров,  (заместник-председател на БАН, стига до шеф на Великото народно събрание, там го кръстиха Кольо Ватмана. Сега е просто академик).

15. Пеню Астарджиев, главен директор на издателството на БКП, сега си кюти вкъщи и пише мемоари, озаглавени „Аз бях жертва на Милко Балев“).

16. Радню Минчев ( първи заместник-началник на Генералния щаб на БНА)

Доплува до поста началник на ген-щаба и изкара малко там, дори при синия цивилен министър Луджев – но наистина малко. Стана известен с почерпката, която даде в дома си, в деня на августовския преврат срещу Горбачов; сега е пенсионер.

17. Румен Сербезов (секретар на Стопанския съвет при МС, преди това беше посланик в Токио, първи секретар на Хасковско, викаха му „япончето“. След 10-ти се писа пръв лукановист, стана депутат в „обновената“ БСП, но бързо се усети, че майката му е в бизнеса и заряза партийството.

18 . Теменужка Теофилова, член на бюрото на Соф ГК на БКП, заместник-председател на ИК на СНС

Желязната лейди днес е само желязна пенсионерка

19. Трендафил Мартински, председател на ЦС на БСФС

Говореха, че най-жестоко съжалявал за молбата, в която убеждавал когото трябва, да му смени името на Априлски. Докрая на безсменния си 25-годишен мандат бъркаше спорта със спирта. Сега се е отдал на олимпийски, световни и европейски спомени.

Членове на ЦКРК – 99

Сред тях:

Георги Евтимов (извънреден и пълномощен посланик във Федерална република Германия; после шеф на туризма; сега пенсионер-посредник със силни немски връзки);

Евтим Стоименов (първи зам.-министър на правосъдието; главен прокурор по Луканово време – с особени заслуги за налагането на тезата „Живков е за всичко виновен“; като пенсионер днес чете Вишински в оригинал);

Марин Джерманов (генерален директор на „Техноекспортстрой“ – това е българският Корейко; и днес не си знае доларите и левовете, натрупани за 35 години вярна служба на партията)…

Тук следва списък на първите секретари на Областни комитети на БКП. След това и на председателите на ИК на Областните народни съвет, както и списък на Първите секретари на окръжните комитети на БКП и председателите на Окръжните народни съвети (към 1987 г., преди да се създадат областите)

Ако ви е интересно, ще  ги публикуваме и тях, но засега спираме дотук. Малко информация от Каменов за тях:

„Гаулайтерите по места. От тях зависеше всичко надолу, те зависеха за всичко отгоре. Това определяше политиката им: – надолу – ботуш, нагоре – ретуш!

След доста обширния списък, следва и заключението:

„Колкото и много да ви се виждат тези имена, трябва да знаете, че те не са всичките. Трябва да знаете още, драги читатели, че не само „светлочервените“ и „тъмносините“ депутати, но и ние самите някак много бързо забравихме ония, които ни у-у-у-управляваха така, че ни забиха в дупка, от която не се вижда скорошно излизане. За тях, разбира се, нашата амнезия е страшно изгодна. Но за нас? За децата ни? България?

Да се потърси отговорност не е толкова трудно. Трудно е да се докаже вината на тия люде – още повече, че те имаха време да изметат следите. За каква справедливост, за какъв морал обаче ще говорим, ако всичко онова, което те сториха със страната ни, остане ненаказано? И ще има ли гаранция, че ТО вече никога няма да се повтори?!

PS Целият списък на Каменов излиза в „Труд“  между 29.01 – 1.02.1992 г.

След публикациите авторът пише и пета дописка:

„Получихме доста писма, телефонните обаждания нямаха чет. Затова решихме да продължим темата – още повече, че досега няма реакция нито от наследничката на славната БКП – обновената БСП, нито от Главната прокуратура.

Най-напред обаче ше дадем думата на трима от доскорошните властници – не защото те заслужават това, а за да се види още веднъж, че времето вече НАИСТИНА не е тяхно! (Б. К. : наивен мой татко)

В редакцията дойде съпругата на бишвия гаулайтер на Пиринска Македония Лазар Причкапов. Госпожата (учителка по професия) държа език, от който биха се засрамили и уличните жени. На какво ли ще научи децата ни тази „учителка“, г-н министър Василев?) От думите ѝ излезе, че по-свят и мил човечец от нейния мъж не е имало, няма и няма и да има. Това, че хиляди благоевградчани мислят точно обратното, не я притесняваше по никакъв начин. Дамата напусна стаята с думите: „Ние пак ще се върнем – тогава ще видите вие!“ (бел. ред. Да припомним, че Лазар Причкапов беше избран за кмет преди няколко години, доста къса е паметта на хората).

Боже, помислих си, така се държи тая жена днес. А какво ли е било на хората под нея, когато мъжът ѝ е бил на власт…

На другия ден пристигна дъщерята на вездесъщия началник-отдел „Деловодство“ на ЦК на БКП Продан Стоянов, за да ни уведоми, че баща ѝ няма вила-прогимназия и дял от фабриката за норки в Пещера – ако имал, щял да ги дари. Благодарим. Ние пък обещаваме да му носим цигари.

Получихме писмо от бившата председателка на Областния народен съвет в Пловдив Стоянка Кръстенова, която ни уведомява, че никога не е преставала да вярва в социалитическата идея, и добавя, че няма отношение към палата, построен от бившия първи секретар на Областния комитет на БКП в Пловдив Пантелей Пачов на пъпа на града. Поднасяме ѝ нашите съболезнования за този неин пропуск.

По телефона госпожа Венета Сърбинова от Тетевен ни разказа за тоталната окупация, извършена от партийно-държавни величия във вилната зона в  Рибарица. В следващия брой ще цитираме имената на симпатичните червени виладжии, а сега ще споменем за две от многото фирми – рожби на децата и внуците на другарите на Номенклатурата.

Шеф на едноличното дружество с ограничена отговорност с фирма „Акантус“ (София, община „Възраждане“, ул. „Света София“ 7) е не кой да е, а синът на дългогодишния член на Политбюро и председател на клакьорското Народно събрание др. Станко Тодоров – Андрей Тодоров. Дружеството е с капитал 1 139 244 лева и се занимава с какво ли не – от проектиране на жилищни и общетвени сгради, градоустройство, интериорен дизайн, през предприемачество, специализирани езикови курсове, представителство на български и чуждестранни физически и юридически лица, до производство, изкупуване и търговия с… цветя!

Не остава назад и прочутият партплейбой Янчо Таков – наследникът на пъргавия член на Политбюро и по-сетнешен орденовръчвач – Пеко Таков. Кожухарят г-н Янчо командва еднолично търговско дружество с фирма „Лотос Т“ ЕООД (София, община „Оборище“ 33) с предмет на дейност: търговия „във всички разрешени със закон форми, с всички разрешени със закон стоки, производство на селскостопанска продукция, транспортна и спедиторска дейност, агенстка, представителска, посредническа; комисионерка, маркетингова, инженерингова, рекламна, консултантска, инвестиционна, лизингова дейност…

Както виждате, драги читатели, процесът по превръщане на тъмното комунистическо минало в светло капиталистическо бъдеще е в пълен ход. Ние ще продължим да ви информираме за него.

stanish

Бел. ред. Надявам се, направи ви впечатление фамилията Станишев. Да, за същото семейство става въпрос.

Тази статия със сигурност ще има продължение. И ще предизвика безброй коментари.

 
 

Чудните военни машини: Летящият танк

| от |

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Шотландия търси костите на последната останала вещица

| от |

Библейските страхове са известни през 17-и и 18-и век. Разумът нямал право да коментира и търси обяснения за различни аномалии, вместо него говорила църквата. В този малко по-тъмен период от историята има опасност за всяка жена да се превърне във вещица. Съдбата на заподозрените партньорки на сатаната била лесна за решаване – пречистване чрез огън. Разследването на църквата и властите по обвиненията във вещерство били кратки и бързи, а и докато то тече, някой вече реди дърветата за кладата.

Един от добре документираните случаи датира от 1704-а година в Шотландия. Вещицата Лилиас Ади (на главната снимка) е обвинена в призоваване на сатаната. Арестуваната нещастница се озовава в съда на Торибърн и след бърза проверка става ясно, че е практикувала вещерство и е правила секс с дявола. И докато отново публиката се събира, за да стане свидетел на живото изгаряне, обвинената предпочита да си спести мъките и да се обеси в килията си. Никой не е бил подготвен за този специален ход, а и така населението започва да я подозира още повече – самоубийството в библията се смята за смъртен грях, но след като Ади така или иначе е поклонница на дявола, просто няма от какво да се притеснява.

Обвинението е чисто комично, но след като се насаждат страхове с години в обществото, особено в малките градове, където всяка вяра управлява по-добре от закона, шансовете да бъдете обвинени в колаборация с ада са доста високи. Една пияна съседка сънувала, че Лилиас идва да я вземе и също така била пионка в ръцете на дявола. Слухът и паниката бързо сковават сърцата на съседите и всички са убедени, че причината за техният душевен дискомфорт е дяволската ръка и обсебването. Пишман вещицата получава дежурната пречистваща литургия под формата на разнообразни арестантски мъчения. Признанието е буквално изкарано с жесток побой.

Baldung_Hexen_1508_kol

Снимка: By Hans Baldung – Source: R. Decker, Hexen, Frontispiz (2004), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359546

Осъдената знаела, че ако разкажеш някоя безумна история, най-вероятно всички сеирджии ще бъдат задоволени. Разказът на обвинената споделя, че сатаната и идвал на гости. Бил блед и имал кравешки копита. Гостът я карал да се отрече от библията. След отричането последвал паранормален секс. Посещавал я от време на време и в други дни, но важното е, че заедно с други последователки са танцували в захлас. Било редно да се издадат и други имена и Лилиас използвала само онези, които били изпечени за общото благо. И след обесването, тялото на Ади било изпратено на брега в кален гроб, затиснат от огромен камък, в случай, че сатаната реши да я възроди отново. Отново популярно вярване от онова красиво време. Друг особен казус за властите е и самопризнанието, то гарантирало шансът за възкресение. Ади така или иначе се превърнала във втората забележителност след чудовището от Лохнес.

След като гробът и бил отворен от ловци на антики, практически нищо не било пощадени. Костите, някои ценности вътре и дори дъските от ковчега били използвани за направата на различни елементи. Андрю Карнеги получил бастун от този лов. Главата била предадена на Джоузеф Нийл Патън, който се занимавал с френология – наука за установяване на психични проблеми чрез измерване на черепа. След приключване на изследванията, същият е предаден на медицинската асоциация FIFE.

John_William_Waterhouse_-_Magic_Circle

Снимка: By John William Waterhouse – Tate Gallery, online database: entry N01572, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1173532

По-късно експерти ще използват робот за създаването на образ от костната структура. Археолозите искат да направят паметник на последната запазена вещица, но идва и следващият проблем – костите липсват. Тази година се навършват 315 години от смъртта на горката женица, но никой не си спомня къде са останките ѝ. Черепът е бил изложен в Глазгоу през 1938-а година и все още не може да бъде открит. Та в този ред на мисли, властите умоляват всеки за информация в издирването на последната вещица. От 3500 екзекутирани за практикуването на вещерство, само нейните следи са запазени в историята, само трябва да се намерят.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Колко близо е бил Наполеон до победа при Ватерло

| от |

Битката при Ватерло и до днес се смята за героичната победа на нациите от Седмата колация срещу Наполеон 1-и. Завърланият се от остров Елба пълководец имал всички шансове да демонстрира качествата на невероятната френска армия и до някаква степен успява. Въпреки това 1815-а година е маркирана като краят на Наполеоновите войни. Обединението е и демонстрация за всички бъдещи амбиции на Франция за господство в Европа, поне на този етап.

Ръководството на военните сили на Седмата коалиция е поверено на херцога на Уелингтън и фелдмаршал Блюхер.
Срещу тях застава и човекът, успял да покори Европа в редица случаи, но както винаги ще остане победен само от руската зима. В битката при Ватерло, Наполеон предпочита да напада враговете си поотделно и по този начин да им попречи да извършат коордирано нападение с останалите партньори. Основните сили на френската армия се разделят и една част напада прусите в Лигни, докато друга е заета с англо-съюзническата армия при Куатра Браш. Решението е до някаква степен успешно и докато лордът успява да държи позициите си, пруската армия изпуска позицията и всички трябва да се оттеглят на север към Ватерло на 17-и юни.

Херцог Уесли разбира, че все пак може да получи желаното подкрепление от пруската армия и предлага премерване на силите близо до Мон-Сен-Жан. Целият следобед на 18-и юни, Артър Уесли успява да пази позициите си, а благодарение на постоянно пристигащите пруси започва бавно и сигурно да печели предимства.

Силите на Наполеон вече са на изчерпване и до вечерта се пуска старшата дружина на френската пехота. Последният опит е за пореден път отблъснат. Прусите пробиват десния фланг, херцог Уесли контраатакува центъра и така армията на Наполеон няма какво повече да предложи на своя противник. Следва абдикация, прекратяване на бойната кариера на Наполеон, както и изпращане в изгнание, отново. И до днес се смята, че именно лошото време е попречило на френския бог на войната да победи многочисления си противник. В името на добрата фактология е редно да заявим, че армията управлявана от Артър Уесли не е била изцяло британска, а мултикултурна. Британските войници са били със скромно присъствие спрямо всички останали.

Andrieux_-_La_bataille_de_Waterloo

Снимка: By Clément-Auguste Andrieux (1829–1880) – Base Joconde, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=304376

Скорошно изследване на археолози на бойното поле са показали една любопитна подробност. След близо 200 години от последната среща на армиите на белгийска територия, изследователи изследват бойното поле на легендарната битка и попадат на ампутирани кости и доста метални топчета, изстреляни през дулата на френски мускети. Откритието е емблематично за историята на Европа, защото много от костите са били използвани за наторяване на почвата в следващите години от жителите. Направеното изследване е върху основите на полева болница, където са преминали повече от 6000 ранени войника за гарантирана ампутация на крайник – най-доброто решение за ранната медицина в началото на 19-и век. Тук идва и любопитната подробност.

Според херцог Уесли, битката с Наполеон била изключително оспорвана и в много моменти не е било ясно кой ще надделее. И макар историята да говори за славното армейско обединение, успяло грандиозно да сравни френския император, бихме искали да разберем как ще се коментира наличието на гюлета около същата полева болница. Почти 3-килограмивите тежки метални топки най-вероятно са изпратени с комплименти от артилерията на Наполеон. Болницата се намира на близо 500 метра от линията на битката, което автоматично доказва, че във всеки един момент може да се стигне до преобръщане на цялата световна история.

Откриването на тези боеприпаси показва, че артилерията също е била в достатъчно добър обсег и най-вероятно цялото сражение се е водило за всеки метър земя. В резултат на всичко изброено, археолозите са категорични, че в тази битка всяка страна е можела да бъде победител във всеки един момент. Последното сражение показва, че тук всеки един войник е морален победител, но в никакъв случай не трябва да се зачерква усилието на френските войници, борещи се до последно за победа.

 
 
Коментарите са изключени