shareit

ЕП гласува 400 млн. евро за бежанците

| от chronicle.bg |

Европейският парламент одобри 401.3 милиона евро до края на годината за овладяване на миграционната криза.

Средствата са предназначени за страните – членки, които са най-силно засегнати от миграционния поток, сред които Италия, Гърция и Унгария, приели най-голям брой сирийски бежанци, както и за европейски служби, работещи по кризата.

По-късно днес предстои нова среща на европейските лидери по темата, където най-вероятно ще се вземе решение за т.нар. горещи точки за прием и регистрация на бежанци.

Ще бъде обсъдено за създаване на европейска гранична полиция, както и турското искане за зона за сигурност в Сирия, което не среща особено силна подкрепа. Очаква се България да защитава идеята за зона.

Европейската комисия ще докладва резултата от преговорите с Турция, като за момента срещу задържането на няколко милиона имигранти от страна на Анкара й се обещава поетапно отпадане на визите – първоначално само за турски бизнесмени.

Страните-членки са обещали 330 милиона евро към тазгодишния бюджет на Евросъюза, но ще трябва да изплатят тези пари чак идната година. Те ще бъдат в допълнение към 70-те милиона спешна помощ за удържане на миграционния наплив.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил – любовта е игра,в която има само губещи

| от Мая Вуковска |

Да сме наясно още от самото начало. Това не е любовна история с русокоси принцески и говорещи магарета в стила на Disney. Нито пък е сладникаво филмче на канала Hallmark, в което неомъжена дизайнерка фалира и е принудена да се премести в провинцията, където обаче се натъква на удобно овдовял наскоро хубавец-адвокат с две сладки дъщерички. Това е история, която е тъжна, страстна, силна, неудобна. Историята на една млада звезда, залязла твърде рано, на един чудовищно талантлив изпълнител, познал и възхода и унизителното падение, на една млада жена, ранявана толкова пъти в сърцето, че накрая то вече не е намирало и един-единствен повод да продължава да тупти.

gettyimages-91149652-594x594

Отзад-напред

Когато полицията обявява смъртта през юли 2011-а на многоплатинената ретро-соул певица Ейми Уайнхаус, светът е в потрес. Милионите й фенове изразяват мъката си от загубата й, изтръсквайки портфейлите си, за да купуват на кило албума й от 2006 Back to Black, като по този начин успяват да го изпратят на върха на класациите. Един човек обаче е толкова шокиран от вестта за смъртта на Ейми, че припада и е поставен под денонощен надзор, за да не се самоубие. Зад решетките. Това е бившият съпруг на певицата, Блейк, който излежава 32-месечна присъда за грабеж посред бял ден и притежание на фалшиво оръжие, което е използвал за сплашване на жертвата.

Когато един от надзирателите му съобщава, че Ейми е мъртва, Блейк видимо е неутешим и, както часове по-късно ще заяви пред таблоида The Sun, сълзите му „никога няма да пресъхнат”. Връзката им е апотеоз на  бруталното насилие и злоупотребата с алкохол и наркотици, но все пак Блейк Фийлдър-Сивил завинаги ще бъде запомнен като единствената муза в живота на Уайнхаус. Въпреки дълбоката емоционална и физическа зависимост, която изпитва към него, Ейми не му оставя и един паунд в завещанието си.

gettyimages-77681613-594x594

Защо? Ами просто защото няма такова. А и на кой 27-годишен човек би му хрумнало да си прави завещание, макар и да се налива с водка от сутрин до вечер, да шмърка всичко бяло, което му падне (без брашно), и да страда от унищожаващо тялото хранително разстройство? Не и на Ейми. Не и на ексцентричната, луда, опасна, обсебена от музиката и любовта Ейми. По закон родителите й Мич и Джанис получават правото над авоарите й, които към момента на смъртта й възлизат на 5.3 милиона долара. Осем години по-късно Блейк ще подаде съдебен иск за част от наследството на бившата си съпруга в размер на почти два милиона.

gettyimages-75582292-594x594

 Къде по-добро място да срещнеш гадже, ако не в лондонски пъб!

Годината е 2004-а. Ейми все още не се развява из Лондон със станалия по-късно нейна  запазена марка кошер от коса на главата си. Изглежда по-скоро невзрачна, бледа и съвсем обикновена девойка, облечена с дънки и евтина блузка. Тепърва е започнала да навлиза в дебрите на музикалния бизнес, а първият й албум, Franк, е приет повече от добре както от публиката, така и от критиците. Тогава обаче на сцената на живота й, или по-конкретно в бара, в който тя си пие бирата, се появява Фийлдър-Сивил.

gettyimages-76143149-594x594

Предлага й да поиграят билярд и да си пуснат любими песни на джукбокса. Кой е той? Зарязал училището бунтар и любител-наркоман с амбициите един ден да бъде име в шоу-бизнеса. Само че засега е само видео-продуцент асистент на границата на уволнението. Дребна риба. Ейми моментално си пада по чаровния тарикат. Блейк си има гадже и известно време се прави на недостъпен. Обаче не минава и месец и двамата вече са двойка. Тя си татуира името му на гръдта си, а той нейното – зад ухото.

gettyimages-74172824-594x594

But I said “no, no, no”

 Само шест месеца след като се сгаджосват, Блейк завива на 180 градуса и се връща при бившата си приятелка. Ейми е съкрушена и изпада в депресия. Влюбена е до полуда в човек, когото, струва й се, е загубила завинаги. Всъщност, както самата тя признава в едно интервю пред The Mirror, и двамата са имали вина за скъсването – нямали са си доверие, а и са гафили прекалено много. Горе-долу по това време Ейми започва все по-често да посяга към бутилката, въобразявайки си, че ще може да удави болката от загубата на любимия във водка. Запоите й стават все по-дълги и по-напоителни. Мениджърите й са крайно обезпокоени за здравословното и психическото й състояние и се опитват всячески да я придумат да постъпи в клиника за лекуване на зависимости. Ейми пита баща си дали мисли, че има нужда от лечение, а той отвръща: “Не, но нищо не ти пречи да пробваш.”

И Ейми постъпва в клиниката. За около 15 минути. “Отидох, казах им здрасти и им обясних, че пия, понеже съм влюбена, но пр**бах връзката си. След което си тръгнах.” Случката изпява почти дословно по-късно в парчето си “Rehab”: “Опитаха се да ме вкарат в клиника, обаче аз им казах, “не, не, не.”

gettyimages-73737855-594x594

Ейми канализира цялата болка, извираща от разбитото й сърце, в създаването на музика. Така се ражда иконичният албум Back to Black. По-късно певицата ще си спомни как се е стигнало до написването на песните в него: “Беше време, когато в главата ми беше пълна каша. Бях ударила дъното. Не ми се иска да използвам точно тоя израз, понеже съм сигурна, че има накъде още да пропадам. Но съм горда от себе си, че успях да изкарам нещо толкова добро от нещо толкова ужасно, каквато беше клиничната депресия.”

В началото на 2007-а Ейми се е посъвзела и дава признаци, че е готова да продължи напред. Без Блейк. Започва да излиза с радио продуцента Алекс Джоунс Донъли. Малко след като приключва тази мимолетна връзка обаче, в живота й отново се появява той.

Blake is back.

gettyimages-81743095-594x594

Нагоре, нагоре по стълбата… която води надолу

Ейми отново се гмурва с главата надолу във водовъртежа от страст, лудост, пиене, пеене и публични скандали. Следващият участник в еволюцията (или по-скоро деградацията) на взаимоотношенията им става твърдата дрога.  Години по-късно Блейк ще признае, не без доза разкаяние, че той е бил човекът, подтикнал  Ейми да започне да взима наркотици и това може би е най-голямата грешка в живота му. Всички сме виждали снимки на певицата, едва държейки се на крака, с чаша водка в ръка, следи от кокаин по зачервения нос и лула за крак, търкаляща се на пода. Под влиянието на Фийлдър-Сивил тя претърпява и пълна външна промяна – започва да носи косата си в огромен кок, приличен на мастиленочерен захарен памук, както и да “колекционира” кичозни татуировки.

Двойката тотално шашка семействата си и феновете на Ейми, когато решава да избяга чак в Маями, за да се оженят. Единственият свидетел на събитието е служителката в общината, която ги бракува.

gettyimages-110009312-594x594

Малко след като се женят, двойката се изпокарва жестоко в стаята си в шикозния лондонски хотел “Сандерсън”. Папараци успяват да заснемат Ейми с подпухнало от побой и следи от засъхнала кръв лице и синини по тялото. Запитана какво е довело до травмите, тя отговаря, че сама си ги е причинила. През август същата година певицата е откарана по спешност в болницата. Налага се да промият стомаха й, понеже е погълнала богат коктейл, съдържащ каквото се сетите – хероин, кокаин, кетамин, екстази….

gettyimages-77854478-594x594

“Забавата” обаче не спира дотук. Изглежда семейният живот върви повече от вълнуващо и за двамата младоженци, понеже сега е ред на Блейк да се изложи. Само шест месеца след като са се събрали отново с Ейми, той е арестуван за агресивно поведение спрямо съдържател на бар. За да избегне дългата ръка на закона, хулиганът прави опит да подкупи жертвата си, предлагайки му 400 хил. долара, за да не се яви като свидетел в съда. Човекът обаче отказва парите, а съдът осъжда Фийлдър-Сивил на 27 месеца затвор. Докато тече съдебната драма, Ейми продължава да продава милиони дискове и да катери върховете на музикалните класации по цял свят. Тя обаче нито за момент не престава да мисли за съпруга си. Всъщност вманиачаването й по Блейк е станало толкова силно, че в опитите си да потуши болката от липсата му, освен всичко друго, започва да гладува и да се самонаранява.

gettyimages-74990481-594x594

Нещата излизат от контрол

2008-а е нейната година. На ежегодното раздаване на наградите “Грами” Уайнхаус печели пет от общо шестте категории, в които е номинирана. Когато излиза на сцената, за да приеме статуетката, изкрещява в микрофона: “Това е за мама и татко! И за Блейк, който е в затвора!”

Малко след изцепката й на церемонията Блейк предрусва с хероин и е откаран в затворническия лазарет. Научавайки новината, жена му започва да се появява на публични места с изрисувана с черен молив сълза в крайчеца на едното око. А откачените й жестове на любов към Блейк стават все по-нелепи. По време на интервю за списание Spin в ръката на певицата изведнъж се озовава парче от счупено огледало, с което тя пред стъписания поглед на журналиста гравира думите I love Blake на стомаха си. Бащата на Ейми, Мич, споделя в друго интервю, че когато дъщеря му и зет му влязат в няколкодневен запой, често се стига до самонараняване с остри предмети. Това според тях карало болката да спре.

В един момент на Ейми вече й става невъзможно да крие какво се случва, защото външният вид и поведението й я издават достатъчно красноречиво –  станала е само кожа и кости, не излиза от баровете и раздава крошета на фенове, когато дръзнат да я заговорят.

Почти насила е въдворена в поредното болнично заведение – клиниката “Света Лусия” на един от карибските острови. Докато е там, Ейми опитва с всичка сила да се радва на живота – язди, пече се на слънце и… размишлява върху зловредната същност на връзката си с Блейк. В британските таблоиди излизат снимки, на които се вижда как “пациентката” се гушка с актьора Джош Боуман. “И к’во от това?,” възкликва тя. “За момент забравих, че съм омъжена!”

gettyimages-85877659-594x594

Животът без Блейк е също толкова непоносим, колкото и животът с Блейк

Малко след като е пуснат от затвора, Фийлдър-Сивър подава молба за развод. Причината, която изтъква, е, че му е станало непоносимо да съжителства със световна знаменитост. Ейми не закъснява с отговора: “Абсурд! Няма да му дам развод. Той е моята мъжка версия и затова сме идеални един за друг.” Уви, това не е достатъчно сериозен аргумент за пред съда и през 2009 г. разводът им става факт, най-вече благодарение на “достоверен доказателствен материал”, според който Ейми многократно е изневерявала на Блейк по време на брака им.

Певицата е там, където винаги е знаела, че ще се окаже, ако Блейк я напусне завинаги – в ада. Европейското й турне е отменено, след като прави колосална и срамна изцепка по време на концерт в Белград. Въпреки че официално е чиста от няколко седмици и не е близвала алкохол, преди концерта се наковава здраво с водка и когато излиза на сцената, залита и фъфли. А когато трябва да представи музикантите си, не успява да си спомни имената им. Както и текстовете на песните си, между другото. Публиката я освирква, недоволна от факта, че е платила 45 евро, за да види любимата си изпълнителка на живо, а тя се появява, пияна като мотика. В един момент Ейми просто хвърля микрофона на земята и  си тръгва. И, както ще се окаже само месец по-късно, напуска не само сцената в Белград, но и сцената на живота…

На 23 юли 2011-а певицата е открита мъртва в спалнята си от бодигарда й Андрю Морисън. Заварва я напълно облечена, на леглото до нея е латопът й, а по пода се търкалят празни бутилки от водка.  Патолозите обявяват причината за смъртта: натравяне с алкохол.

gettyimages-75348694-594x594

Блейк след Ейми

Освен че се бори да придобие едни милиончета от наследството на бившата си съпруга, за които твърди, че му принадлежат по право, защото (уж) той е авторът на повечето й хитове, днес 37-годишният Блейк Фийлдър-Сивър не прилича на нищо и продължава да се изявява като хулиган. През 2016-а полицията го арестува по подозрение, че е откраднал портмоне от дамска чанта в бар. После самият той пуска медийна бомба, твърдейки, че всъщност никога не е искал да се разведе с Ейми, а подписът му под документите за развод е бил фалшифициран. Междувременно следващата жена в живота му, Сара Аспин, му ражда два деца. И тя да се чуди защо при положение, че разбира, че е бременна за втори път, когато Блейк е приет в болница в кома след злоупотреба с наркотици и алкохол. Той обаче се оказва държеливо копеле и оцелява. За пореден път.

Последната му отразена в медиите криминална изява е от декември миналата година, когато е арестуван, след като подпалва собствения си апартамент в Лийдс с лула за крак.

Блейк за първи път посещава гроба на Ейми чак три години след смъртта й. И то само заради предварително планирана фото-сесия, за която са му обещали щедър хонорар.

gettyimages-102669322-594x594

Поука

Няма такава. Има само една тъжна констатация. А тя е, че Ейми Уайнхаус умира в следствие не на пристрастеността си към алкохола и различните наркотици, нито пък от аноркесията. Ейми чисто и просто умира от любов.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени