Енигма на деня – демонизиране

| от |

С алхимията на цитирането  може да се обясни тревожността, заляла социалнита мрежа.
Рефлексът на заглавията сработи, произведе реакция, описана като синдром на Турет.
В миналото синдромът е бил свързван предимно с неволните ругатни и неуместните коментари, които страдащите от него произнасят натрапчиво, докато интелектът и физическото здраве остават незасегнати. Лечението се изразява в овладяване на най-проблемните тикове чрез психотерапия и поведенчески тренировки. Рядко се налага лекарствено лечение.
А синдромът на заглавията е добре да се лекува със съдържанието, след заглавието.
Натрапчиво се набива на очи подбран от повечето описващи цитат, което може да се види.

1395018_10201120905279840_1618801959_n

 

Какво е искал да каже авторът е един стар рефлекс.

Винаги проверявай цитатите: своите – преди да ги кажеш, чуждите – след като са казани.

Казал го е Чърчил.
Незнаен друг човек е казал, че политиците са като памперсите, трябва често да се сменят. Определено ни е съвременик и има особено мрачно чуство за хумор.
А проверката на чуждите цитати може да се направи ето тук:

http://www.btv.bg/shows/neka-govoriat/videos/video/1115900642-Chestna_duma__gostuva_Ivan_Kostov.html

 
 

Досиетата CHR: разказ от първо лице за СПИН, 80-те и настоящето

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

От 1998 г. на 18 май се отбелязва Международният ден на ваксината срещу СПИН. На този ден се отдава почит на усилията на всички лекари, лаборанти, доброволци, учени, които работят в посока да се намери лек срещу заболяването. Според последните статистики близо 37 млн. души днес са носители на ХИВ вируса. Числата обаче показват оптимистичен тренд в световен мащаб и новите заразявания намаляват. Далеч по диспропорционално изглежда обаче ситуациятa на на континентално ниво. Развитите континенти бележат успех в борбата срещу заболяването, по-изостаналите райони не могат да се справят със зачестилите нови случаи. Въпреки че медицината вече е напреднала, все още милиони заразени по света нямат достъп до адекватни медицински услуги.

За СПИН се е говорило много. Както верни, така и заблуждаващи неща. Ако днес обаче човечеството бележи някакъв напредък в борбата с болестта, то корените на този успех идват от 80-те години на ХХ век. САЩ, Сан Франциско. В началото на десетилетието все повече гейове се разболяват от мистериозно заболяване. Със зачестяването на случаите идва и пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията. Никой не знае какво причинява заболяването, хората са безсилни да го спрат. Никой не вярва, че сексът може да е причина мъжете да умират. Никой не иска да се лиши от сексуалната свобода на 60-те и 70-те. Политиците крият информация, здравната система буксува, гражданите се лутат някъде между търсенето на удоволствие и страха. Резултатът е епидемия, която отнема живота на милиони. Време, което трябва да помним. Защото проблеми като този не засягат само малцинствата, хомосексуалните или определени социални или етнически групи – те засягат цялото човечество.

Във връзка с Международния ден на ваксината срещу СПИН, четем думите на журналиста и автор Майкъл Спектър, който разказва от първо лице за това как е изглеждала картината през 80-те и какво е бъдещето, започвайки от днес. Макар и писани преди 5 години, неговите думи са актуални и днес.

The 2017 New Yorker TechFest
Майкъл Спектър; Снимка: Getty Images

„Преди държах една снимка на бюрото си, заснета на улица „Кастро“ през 1983 г., в момент, в който изглеждаше, че животът на гейовете в Сан Франциско е на път да приключи завинаги. На снимката има двама мъже – първият, висок и превит, се навеждаше над другия, който седеше в инвалидна количка, и завиваше с одеяло малкото останало от него. Мой приятел ми даде снимката малко преди да почна да отразявам епидемията от СПИН в „Уошингтън поуст“. Към нея имаше съобщение: „Не забравяй тези двама души, когато пишеш историята. Тук не става въпрос за политика. Става въпрос за човещина.“ Приятелят ми почина няколко месеца по-късно. Това се случи преди почти три десетилетия. Сигурно съм прекарал стотици часове, взирайки се в снимката от тогава – достатъчно време, за да запомня дълбоката мъка в черните очи на онези двама мъже.

Отразявал съм войни, и преди, и след епидемията. Всичките са грозни, болезнени и несправедливи, но за самия мен, нищо не наподобява мъката, когато се разхождах из улиците на Сан Франциско в пика на епидемията. Сякаш беше избухнала атомна бомба: сградите стояха пусти, колите бяха паркирани покрай алеите, имаше павилиони за вестници, магазини и самолети, преминаващи във въздуха. Но хората на улицата умираха. Улица „Кастро“ беше отрупана с 30-годишни мъже, които вървяха (когато можеха), с бастуни, или опирайки се на ръката на своя по-здрав любовник или приятел. Инвалидни колички задръстваха тротоарите. Сан Франциско се беше превърнал в град на трупове.

През 2002 г., докато пишех статия за Лари Крамър, черния пророк на СПИН кризата в САЩ, разговарях с Тони Кушнър, който беше награден с „Пулицър“ за пиесата си, посветена на онези години – „Ангели в Америка“. Той ми разказа какво е преживял през онези дни. „Тъкмо бях започнал да се разкривам и хомосексуалният живот изглеждаше толкова вълнуващ“. По същото време Тони прочита шокиращата статия на Лари Крамър „1112 и продължават“. Тя се появява през 1983 г. В „Native” и в нея авторът призовава гейовете да се замислят за катастрофата, която е пред тях. Кушнър осъзнал, че сме се сблъскали с „масова чума. Хората умираха навсякъде около нас, а ние се преструвахме, че нищо страшно не се случва.

Крамър и много други активисти промениха това. Гняв и нови лекарства пребориха отричането и омразата. В следващите години епидемията сякаш изчезна – въпреки че никога не го направи изцяло, тук или където и да било. До края на годината от СПИН ще загинат близо 40 млн. души – повечето от тях в Африка. А тази седмица в статия за „Ню Йорк Таймс“ се казваше, че тези дни могат да се върнат. „Федералните здравни служби докладват за все повече сексуални контакти без предпазни средства сред американците. Това прави борбата срещу СПИН още по-трудна.“

Това е деликатен начин да се намекне. Томас Фрийдън, директор на Центъра за контрол на болестите и превенции, е една идея по-прям. „Анален секс без предпазни средства е в собствена категория, когато става въпрос за риска.“ Три десетилетия с данни доказват истинността на това твърдение.

Защо се случва това? Част от причината е заложена в човешката природа. Защо някои родители отказват да ваксинират децата си? В много случаи, защото не са се сблъсквали с болестите и нямат представа до какво могат да доведат. Вирусът ХИВ е много по опасен и много сложен. Той е обвързан със секса, основна човешка нужда, но също и с желанието, срамът, дискриминацията, страхът. Кой 20-годишен мъж, наслаждаващ се на първите си сексуални преживявания, ще се притеснява от това, че десет години преди да се роди виждах как хора повръщат и умират на улицата, по която той сега ходи? За определено време през 90-те, мъжете се бяха уплашили и статистиките го показаха. Използваха презервативи регулярно, тестваха се. Много от тях все още го правят, но други отдавна си хвърлиха задръжките. Появата на ново вид метамфетамин във формата на кристали, който увеличава сексуалното удоволствие, също дръпна нещата назад. Освен положителния ефект, наркотикът има и отрицателен, а именно, че поемането му води до еректална дисфункция. Тогава хората започнаха да комбинират кристала с „Виагра“ и инфекциите започнаха да се разпространяват.

Може ли отново да се сблъскаме с тази епидемия? Разбира се, но последствията могат да бъдат драстично намалени. За жалост повече от милион американски, заразени с ХИВ (има 50 хиляди нови случая годишно), не получават адекватна медицинска грижа, а една трета от тях дори не подозира, че е заразена. Расизъм, хомофобия и мизерия продължават да спомагат за разрастването на епидемията. Малцинствата са изложени на най-голяма опасност и рядко получават адекватна медицинска помощ и лечение.

Единственото подходящо заключение е да се вслушаме (отново) в предупреждението на Лари Крамър. Каквото беше вярно през 1983 г., може да бъде вярно и днес. „Ако тази статия не ви изкара ангелите“, пише той за „1112 и продължават“, „тогава наистина сме загазили. Ако тази статия не ви доведе до гняв, бяс и действия, гейовете нямат бъдеще на земята. Нашето съществуване зависи от това колко сме ядосани. Ако не се борим за живота си, ще умрем.““

 
 

Бившата Мис Вселена, която превърна Despacito в световен хит

| от chr.bg |

Лудостта по Despacito още не е напълно отминала. Повярвайте ни, няма как да не я чуете по морето и това лято.

Обожавана от едни и втръснала на други, няма как да не признаем обаче, че Despacito се превърна в тотален хит и покори целия свят.

Песента има вече над 5 милиарда (!) гледания в YouTube и още безброй милиарди пускания по телевизии, радиа, барове и купони.

Колкото и мелодична и заразяващата да мелодията обаче, клипът също не е лош. Вярваме, ще се съгласите.

Красивите жени, които се поклащат изкусително в ритъма на латино музиката, със сигурност, са допринесли за част от милиардните гледания в YouTube. А една от тях дори има титла заради красотата си.

Главната героиня в клипа е Зулейка Ривера, която през 2006 година, когато бе само на 18, бе коронясана за Мис Вселена.

Оттогава, вече 30-годишната ослепителна пуерториканка се изявява като модел, телевизионна водеща и актриса и стартира собствена колекция бански костюми.

Ривера има седемгодишен син – Себастиан Хосе Бареа Ривера, от баскетболиста Джей Джей Бареа, но двамата отдавна вече не са заедно.

А ако фактите, че се казва Зулейка, че е бивша Мис Вселена и че е звездата от клипа на Despacito, не са ви достатъчни, вижте повече в галерията.

 
 

Ако филмът „Шрек“ беше сниман в България

| от |

Днес преди 17 години се състои премиерата на филма „Шрек“. Той не е най-добрият филм на света, но е хубав филм, поучителен. Как да го осмислим обаче през нашата си родна призма? Тук нямаме дракони, нямаме огрета, нямаме и официални принцове с тежък едипов комплекс. Затова ни е нужно по-друго четене – такова, което би ни позволило да му се насладим дори повече! Нека сега с вас проследим едно такова четене – българско.

На поляната пред блока на Шрек се установява катун. Катунът е голям, а Шрек е сам – брат му бере ягоди. Шрек се чуди дали да не го изчака да се върне преди да иде да разгледа катуна. Брат му обаче бере ягоди в Англия и ще се връща чак другата зимата (живот и здраве) – много време е това. Героят ни изчакал добродушно 5-10 минути, но катунът не си отива и не си отива. Ах, трябва да се направи нещо, не може така!

Шрек е бесен и краде магаре!

Размишленията му това магаре някакъв проблем ли има или само така си изглежда са прекъснати от лакардия с кларинети и тъпани организирана в катуна. Този проклет катун! Време е да се говори с кметския наместник на царството за ситуацията пред блока. И тръгнал Шрек към Общината. Взел и магарето, че било 16:00 часа и хората се прибирали вече от работа. Цялото царство било в задръствания!

***

На състоялата се среща на нормално равнище и отворени врата да се проветрява, кметският наместник казал на Шрек, че трябва първо да му свърши една работа и след това чак ще оправи катуна. Шрек стиска зъби, каквито са му останали, и приема.

Работата е Шрек да иде да вземе любимата на кметския наместник ракия от лош, побъркан и огнедишащ казан за ракия. Вдига се Шрек и отива през девет не, но през четири къщи в петата и директно влиза. Стражът на къщата, въоръжен с лопата за въглища, напада несправедливо Шрек! Нашият герой обаче е високо маневрен заради акцента, който комунизмът обръща върху физическото възпитание, и успява да избегне наглите атаки на врага-страж на къща. Магарето също участва в настъпилия въргал – оказва се, че няма проблем, а само така си изглежда. Шрек се домогва до казана, скрит прилежно в гараж. Начинът, по които успява да стигне до него, е през широко отворените врати. „Не вари ракия на затворени врати“ е старо местно поверие.

Когато взима ракията в ръцете си обаче, случва се нещо магическо! Шрек чувства топлина в гърдите си. Мека топлина. „Да не би… Да не би това да е… Любов?“ Шрек е положително стреснат. Защото това действително е любов!

Шрек взима ракията и магарето, връща се в дома си и я споделя с катуна. Край.

 
 

Ди Каприо и Спилбърг ще работят заедно по нов филм

| от chr.bg |

Леонардо ди Каприо и Стивън Спилбърг преговарят, за евентуална съвместна работа над биографичен филм за бившия американски президент Юлисис Грант.

Ди Каприо и Дженифър Дейвисън са кандидати да продуцират филма.

Според Дедлайн, Спилбърг е склонен отново да работи с Ди Каприо над първия им съвместен проект от заснемането на филма „Хвани ме, ако можеш“ (2002 г.).

Грант, който е починал през 1885 г. на 63-годишна възраст, е служил два мандата като президент на САЩ, след като поел президентството от Андрю Джонсън. Докато бил президент, Грант стабилизирал икономиката и направил опит да смаже Ку-Клукс-Клан.

Филмът ще бъде адаптиран по биографичната книга „Грант“ на Рон Черноу. Сценарист ще е Дейвид Джеймс Кели.

„Лайънстейт“ и „Апиън уей“ са придобили филмовите права над книгата през ноември 2017-а.

Леонардо ди Каприо ще има натоварен график, тъй като по-рано бе оповестено, че ще участва във филма „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино.