Емил от Льонеберя

| от Хайнрих Лингнер |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от днес, а ето и коя е водещата история в него.

Volvo слага край на производството на петцилиндрови двигатели. Решихме да направим едно прощално пътуване в Смоланд по следите на друга шведска легенда – Емил от Льонеберя.

Напред към Льонеберя!

Швеция е голяма страна – значително по-голяма, отколкото изглежда на картата. И макар че движението по повечето шосета и магистрали е спокойно, придвижването е сравнително бавно, тъй като ограниченията на скоростта са доста ниски (90 и 120 км/ч). Обиколката през Катхулт, Вимербю, Калмар и Векшю трудно може да се направи в рамките само на един ден – не и ако човек иска да разгледа нещо по пътя си. До Швеция се достига сравнително лесно по дългия осем километра мост между Копенхаген и Малмьо, минаването по който струва 47 евро. От Малмьо до Векшьо има още 200 километра.

Може би е редно това да бъде първият урок, който получава всеки, когато пристига в Швеция: тук нищо не е такова, каквото изглежда. Växjö всъщност се изговаря Векшьо, Льонеберя се намира в Катхулт, а не обратното, и т.н. Но нека да започнем отначало, преди да сме ви объркали напълно.

Всяко пътешествие започва с някаква идея. В случая имахме желанието да направим едно своеобразно прощално изпращане на петцилиндровите двигатели на Volvo, като направим обиколка из приказно красивите местности на южна Швеция. След построяването на моста между Копенхаген и Малмьо, Швеция е по-лесно достъпна отвсякога – по-мъчното беше да намерим подходящото за целта Volvo. Сметнахме за интересно предизвикателството да направим пътуването с 850 T-5R седан, само че такива автомобили съвсем не се срещат под път и над път – включително и в родината си. И нищо чудно, защото специалният модел, задвижван от 2,5-литров бензинов турбомотор с 240 к.с. е произведен в тираж от точно 5500 екземпляра. Първоначалната идея е била бройката да бъде само 2500 автомобила, но поради голямото търсене в крайна сметка от модела са направени 1975 жълти, 3025 черни и за финал 500 тъмнозелени екземпляра. Нашият екземпляр е жълт на цвят, с каросерия седан, и се намира във Векшьо, на около 200 югоизточно от Гьотеборг, тоест точно там, където искахме и да отидем: в Смоланд, където се намира не измисления свят на Ikea, а истинският природен рай на Швеция.

Жълтото Volvo на Улф е прототип

Автомобилът, който открихме, е собственост на Улф, а самият Улф не само е прекарал някоя и друга година, карайки тежкотоварни камиони Scania за превоз на дървен материал, но и изглежда така, сякаш в повечето случаи сам е товарил и разтоварвал трупите с голи ръце. Днес той управлява местна работилница, семеен е, има три деца, както и внушителна колекция от автомобили Volvo. Жълтият 850 T-5R е един от екземплярите, с които Улф е особено горд. Тъй има списания и рекламни материали, които казват всимчко: седанът с регистрационен номер PDY 444, който притежава Улф, е най-старият T-5R въобще – автомобилът е показан на най-първите възможни официални снимки на модела. В Швеция автомобилите запазват номера от своята първа регистрация до края на живота си. Още малко информация за тези, които се интересуват в дълбочина от въпросите, касаещи шведските регистрационни номера: на табелата се виждат две съвсем малки колонки от цифри, които показват номера на шасито, както и датата на първата регистрация на автомобила.

Пак се отплеснахме… Да се върнем (отново) на петцилиндровите мотори на Volvo. Тях скоро вече няма да ги има, понеже бъдещите модели на Volvo, които ще се базират на новата платформа на компанията, ще бъдат четирицилиндрови и с два литра работен обем – без значение дали са бензинови или дизелови. Така Volvo слага край на една 25-годишна традиция. Което всъщност е жалко, тъй като характерните петцилиндрови двигатели на марката неизменно бяха сред приятните страни на различите модели на Volvo. Така беше още при модела 850 от 1991 година. Числото 5 в моделното означение идва именно от нечетния брой на цилиндрите. Заради напречното монтиране на двигателя, старите шестцилиндрови мотори просто не са пасвали под предния капак на 850. Поради тази причина при бензиновите мотори на бърза ръка е премахнат единия цилиндър. Дейно участие в развойния процес вземат специалистите от Porsche, които дават сериозен принос още при конструирането на предишното поколение шестцилиндрови мотори на Volvo.

Нека сега ви организираме една съвсем кратка разходка през историята на петцилиндровите двигатели: тази концепция е възродена от Фердинанд Пийх през 70-те години на миналия век. По това време той тъкмо е напуснал екипа на Porsche и като външен сътрудник е разработил за Mercedes митичния OM617. Малко по-късно той постъпва на ръководна длъжност в Audi, където не след дълго се появяват петцилиндрови мотори за моделната серия 100.

Моделът 850 на Volvo се появява на бял свят през 1991 година и за времето си представлява дори по-голям технологичен скок за марката, отколкото можем да предположим от днешна гледна точка. В брой 13/1991 година на auto motor und sport се казва, че при Volvo подобно нещо не се е появявало от представянето на PV 444 през 1944 година насам: един напълно нов модел, с напълно нова концепция за задвижване и напълно нови двигатели. Единствено дизайнът на автомобила не изглежда особено революционно – главният дизайнер на компанията Ян Вилсгард предпочита да заложи на утвърдения, типичен за марката ъгловат стил, вместо да предприеме смяна на курса към по-плавни извивки на каросерията. В наши дни предимството на този консервативен подход се вижда повече от ясно: днес 25-годишното 850 продължава да изглежда абсолютно неподвластно на времето – солидно, семпло, стилно. Всъщност дори красиво по своя специфичен начин.

Резервоарът е пълен, време е да поемем на път

Всичко, казано дотук, важи в пълна сила и за жълтия 850 T-5R в жълт цвят на име Меркурий, който се отличава с малък спойлер на задния капак, тъмносиви 17-цолови алуминиеви джанти с петлъчев дизайн и спортна престилка отпред. Всичко е оригинално, с изключение на цвета. Тук Улф бърза да обясни какво има предвид, разлиствайки няколко стари шведски списания за автомобили: първоначално този екземпляр е бил жълт, а после е пребоядисан в червено, макар че червеният цвят никога не е предлаган за тази версия на модела. Когато седанът е продаден за първи път, каросерията му носи характерен меден оттенък. След като го купува, Улф решава да възстанови оригиналния цвят. „Накъде всъщност ви се иска да го покарате?“, пита той. Към Льонеберя, отговаряме ние, и ако остане време, след това към Булербю и към морето. „Никакъв проблем!”, отговори ни Улф, „Тези места не са толкова далеч от тук, резервоарът е пълен, ето и ключа.”

Време е да се сгушим в интериора на автомобила, което всъщност би следвало да се разбира в сравнително буквален смисъл, защото отвътре 850 далеч не е толкова просторен, колкото се очаква от един съвременен представител на средния клас. В действителност каросерията на това Volvo е дълга 4660 метра, но за днешните разбирания тази стойност се вписва повече в идеята за спортен, отколкото за семеен седан. Свечерява се, но тъй като месецът е юни и се намираме в Швеция, слънцето все още е високо над дърветата. Първата ни цел е съвсем близо – фотографът просто попита къде се намира най-близкото езеро, където да направим снимки на светлината на залеза. Този район на Швеция има характерната особеност, че да попиташ къде е следващото езеро тук е сравнимо с въпроса откъде може да си купиш пица в произволен италиански град: отговорът най-често гласи нещо в духа на „Ей там, зад ъгъла”. В нашия случай най-близкото езеро се нарича Хелгасьон и се простира на площ от 48 квадратни километра. Това е само едно от множеството езера в Смоланд, но пък може да се похвали с туристическия кораб „Тор“, както и с малък остров, на който се виждат останките от замък на име Кронеберг. Въпросният замък всъщност е доста по-интересен, отколкото изглежда на пръв поглед, защото той може да разкаже много за историята на Смоланд. До средата на 17 век този район се намира в периферията на шведското кралство и се състои от множество малки владения, управлявани от местните феодали (Смоланд означава „Малка земя).

Да откриете къде е живял незабравимия малък пакостник Емил от Льонеберя, главен герой в едноименния роман на Астрид Линдгрен, не е толкова трудно – стига да знаете, че Льонеберя се намира в Катхулт, а не обратното. Достатъчно е да следвате табелите за Катхулт, а после да завиете натам, накъдето отиват повечето кемпери и каравани с германска, холандска или скандинавска регистрация. Къщата изглежда точно така, както човек си я представя – и е същата, която е снимана в култовия филм. Тя обаче е частна собственост, поради което трябваше да попитаме собственика дали може да влезем в двора с нашето 850. Той ни позволи и това видимо не притесни множеството посетители в района – с изключение на един германец, който отбеляза, че един автомобил просто не пасва на идиличния пейзаж тук. И трябва да признаем, че донякъде е прав, помислихме си, докато се качвахме отново в жълтото Volvo.

Следващата ни цел е Вимербю – родният град на Астрид Линдгрен, където има малък парк за приятно прекарване на свободното време, в който се намира и вила Кунтербунт. За съжаление времето вече ни притиска и вместо да се застояваме тук, като че ли е по-добре да продължим на изток, за да достигнем до крайбрежния път. Докато се движим сред живописния пейзаж, цилиндрите мелодично изпълняват своята характерна песен в неравноделен такт 1-2-4-5-3 по 2800 пъти в минута. Достигаме крайната си цел, където се продават различни вкусотии. Köttbullar може да се намери и в  Ikea, но значението на всички останали наименования си остава загадка. Едно е сигурно – имената им са наистина дълги. И тъй като не знаем какво точно да очакваме, на една бензиностанция между Калмар и Векшьо си поръчваме няколко Hamburgare med Frites. Просто, но утвърдено. И вкусно. Макар че може би щеше да бъде по-добре да опитаме нещо ново. Защото в Смоланд нищо не е такова, каквото изглежда – и понякога всъщност е доста по-хубаво.

В брой октомври на списание auto motor und sport ще откриете:

Репортаж от най-голямото автомобилно изложение за годината във Франкфурт

Зад волана на най-новото поколение Opel Astra и на вече официалния за европейските пазари Ford Mustang.

Едно „пространно“ сравнение на комби модели от средния клас , а именно Ford Mondeo, Hyundai i40, Skoda Superb, Toyota Avensis и VW Passat.

Международен сравнителен тест на суперспортните автомобили Chevrolet Corvette, Jaguar F-Type, Mercedes-AMG GT, Nissan GT-R и Porsche 911

Едно прощално и едно рекордно пътуване съответно с Volvo 850 T5R и Tesla S – първото като израз на края на петцилиндровите мотори за шведската марка, а другото като показател за възможностите за автономен пробег на модела на американците.

В рубриката „Техника“ ще откриете разказ за това с какви мъки дизеловият двигател проправяше пътя си сред леките автомобили в Америка.

В рубриката „Класика“ ще ви разкажем за три велики малки автомобила на Fiat – Topolino, Nuova 500 и Panda.

И още тест на един расов семеен спортист, Audi RS4 Avant и спортни анализи от Формула 1, WRC и т.н.

 
 

Бионсе е най-високоплатената певица за годината

| от chronicle.bg, по БТА |

Списание „Форбс“ обяви Бионсе за най-високоплатената жена в света на музиката за 2017 г. със 105 милиона щатски долара, благодарение на хитовия албум „Lemonade“ и световното турне.

Според изданието певицата е изкарала 105 милиона долара за една година, от юни 2016 г. до юни тази година. Доходите на Бионсе се увеличиха благодарение на миналогодишното й световно турне, което според „Форбс“ й е донесло 250 милиона долара.

На второ място е Адел с 69 милиона долара. Нейният албум „25“ подобри рекорда за продажби през дебютната седмица в САЩ. Тази година тя завърши и първото си голямо турне след 2011 г.

Тейлър Суифт, която миналата година оглавяваше класацията със 170 милиона долара, тази година е трета с 44 милиона долара. Очаква се нейните приходи значително да се увеличат през следващите 12 месеца благодарение на новия й албум „Reputation“ и предстоящото турне.
Четвърта е Селин Дион с 42 милиона долара.

„Форбс“ съставя класацията за 12-те месеца от юни 2016 г до юни 2017 г. по доходите на звездите, преди да бъдат обложени с данъци.

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.

 

 

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?

 
 

Как разбрах, че не трябва да шофирам пияна

| от Евелина Бонева |

Ако трябва да съм честна, да пия по две-три бири или по две-три чаши вино и да шофирам ми се случваше редовно. „Случваше се“ е тъп израз. Да пиеш алкохол и да шофираш след това не е нещо, което „ти се случва“, а нещо, което решаваш и зависи от теб.

И ако си го правил няколко пъти и не е имало последствия, рискът да помислиш, че това е ОК, е доста голям. Защото всички билбордове с надписи „Не карай пил“, Facebook кампании с ужасяващи снимки на катастрофи и доброжелателни съвети на близки и приятели, няма да разубедят човека, който е решил, че няма никакъв проблем да се прибере вкъщи с колата след две бири.

Седях на пейката в районното редом до един симпатичен травестит, прибран за кражба. Предвид хелоуинския ми костюм, за редовите полицаи представляваше затруднение да преценят колко точно са травеститите на пейката. Беше студено като „на Вала“, вонеше на пикня, отегченият полицай във фоайето не искаше да си говори с мен, а травеститът фъфлеше, че много го било страх да не го помислят сега за педераст. Умирах от скука, а телефонът ми беше заключен заедно с другите ми вещи в някакъв шкаф с катинар. От едната килия се чуваха пиянски стонове на някакъв бедстващ човек, портиерът упорстваше, че в районното не се пуши, а една руса полицайка, която изобщо не приличаше на Камерън Диас, крещеше, че „й писнАло с тоя Хелоуин, немало ли останАли българи в тая държавата“.

Няколко часа по-рано…

Беше 30 октомври и по улиците бродеха вещици. Чудовища, Франкенщайни, булки-трупове, проститутки от 60-те пр. Аз лично се бях пременила като 70-тарска кокаинова майка с прическа a la Петя Буюклиева, сребърна блуза, златни гуменки, спортен клин и скандално нескопосан, но за сметка на това обилен грим. С мен беше и „синът ми“ – безумно млад колега, който също бе предрешен в сребърна блуза с голи рамене, впит панталон и сини сенки. Отивахме на седемдесетарско служебно парти, на което виното се лееше като на някой от купоните на Пан.

Няколко часа песни, танци и селфита по-късно, реших да си взема drink&drive, за да не рискувам. Още един час по-късно си казах „Абе нищо ми няма, ще си ходя с колата, не ми се вози сега в таксита, а и трябва да й плащам зелена зона утре…“

На булевард „България“ забелязах, че зад мен кара полицейска кола с включени светлини. Нямат ли си друга работа тия…

Последва банален сценарий: „Добър вечер, аз съм еди кой си…ще духате“. „Опааа, не е добър резултатът от дрегера, госпожа“, „А ще може ли нещо тука да измислим…“

И последната капка вино се беше отекла от мозъка ми, когато акостирахме в Окръжна болница, където учтиво се съгласих да ми вземат кръвна проба и полегнах на зелената постелка на едно легло, точно до окървавен пимп с уплашена физиономия. Явно проститутките го бяха изоставили, а полицаите не бяха поискали да ги менажира.

След кръвната проба – районното. Трябва да кажа, че се вълнувах от факта, че имам възможността да се возя в патрулка и все пак бих предпочела да съм си вкъщи и да спя. В районното ми беше интересно, признавам. Първите два часа. Забавлявах се на отчаянието, което предизвиках у полицайката, която ме обискира и трябваше да опише поотделно всичките ми гримове, и се възмущавах на отказа на дежурния да ми каже коя зодия е. Обясних на всички присъстващи как в районното е отвратителна мизерия и трябва да си поискат пари от държавата за ремонт, вдигнах скандал, че става течение и тормозих полицая във фоайето с въпроси дали дежурният, който трябва да ме освободи е буден.

После обаче се отегчих. А и се сетих, че телефонът ми е изключен, а близките ми може да звънят и да се разтревожат. Нямам нищо против да прекарам една нощ в районното, но не искам мъжът ми да пропуши крек, защото в 2 съм му писала, че си тръгвам, а в 5 още ме няма.

Затова се налагаше да си тръгна. След кратка театрална постановка, придружена от грозни заплахи, се озовах навън в 6 сутринта, в ранната първоноемврийска сутрин, по лежерна блуза от сребърен брокат и златни гуменки със скъпоценни камъни и махнати връзки.

Направих най-логичното. Не, не се обадих на някой да ме вземе. Нито се прибрах с първия трамвай. Тичах в свежия, режещ въздух, бодра и трезва като репичка, докато не стигнах до колата си. Качих се, прибрах се с нея и заспах.

Новият ден донесе нови знания, събрани в шепа думи: адвокат, разследване, досъдебно производство, газхроматичен анализ, затвор, „ГРОЗИ ТЕ затвор“, над едно и две, под едно и две, присъда, лаборатория, акт т.н.

След вълната „майкавишбнавсчките“ се поуспокоих и се замислих. Ами ако Вселената, Бог, ангел-хранителят ми са били плътно зад мен и са накарали катаджиите да ме спрат малко преди на пътя пред мен да изскочи още някой пиян хелоуинец? Или секунда преди да се разсея и да не видя, че от пряката вдясно с бясна скорост изхвърча друг автомобил? Или минута преди куче да пресече булеварда? Май извадих късмет.

Не само. Май извадих дяволски късмет. Е, известно време ще опознавам отблизо прелестите на градския транспорт и ще тормозя хората, които съм возила преди да ми връщат услугата, но какво пък…На фона на това, което можеше да се случи, двайсетина минути в тролея не звучат като плаване по водите на Стикс.

И със сигурност знам, че повече няма да се кача зад волана на няколко чаши вино. Най-малкото защото ако ме хванат, ще вляза в затвора, а перпективата да съм един своеобразен Граф Монте Кристо в Сливенския, който стърже с жълтите си, дълги нокти чертички за календар по стената на килията, докато отвън го чакат отривисти лезбийки с кол, не ми допада.

Но не само заради това. А защото осъзнах, че да караш след като си пил е не само тъпо, но и рисковано. Толкова рисковано, че като го правиш залагаш на червено човешки животи: и твоят, и този на близките ти, и този на други хора. А може да ти се падне черно. И нищо не си струва този риск. Абсолютно нищо.

Билбордите и кампаниите няма да ви го кажат, така че да го разберете. Но аз ви го казвам, защото минах през това. В районното е студено. В градския транспорт е криво. Таксиметровите шофьори са неприятни.

Но ако това не може да ви убеди, се замислете за друго. Както казваше една моя приятелка: „Куцо е да пукнеш“. Не по-малко куцо е да убиеш някой друг. А таксита и drink&drive…дал Бог.

Ползвайте ги.