eMAG получи разрешение да купи Fashion Days

| от chronicle.bg |

Един от най-големите електронни магазини в България, eMAG, получи разрешение от КЗК (Комисия за защита на конкуренцията) да придобие сайта за продажба на дрехи и модни стоки Fashion Days. Решението на антимонополния регулатор бе обявено вчера.

Сделката всъщност е част от стратегическа промяна на структурата на компаниите в региона, които имат нов общ собственик – фонда за инвестиции в електронна търговия Naspers. Към него е зачислен и онлайн аукционът OLX, бившият Продавалник.

Покупката на Fashion Days от eMAG беше обявена през май, когато придобиващата компания подаде документи за одобрение до КЗК. Въпреки че сделката се отнася до два от най-големите онлайн търговци, тя реално не променя пазарната ситуация в страната, тъй като и до момента те са част от една група.

eMAG e собственост на румънската Dante International и е утвърден като най-големия сайт за онлайн продажби в балканския регион. Дружеството развива дейността си в Унгария, Румъния и България. През 2012г  фондът Naspers придобива 75% от дяловете, след което започва и дейността на сайта в нашата страна. По данни на самата компания, тя успява да достигне 50% пазарен дял в категорията „електроника и IT“само за първите година и половина от стартирането на дейността си.

Fashion Days е основана през 2009г. с фокус върху продажбата на дрехи и модни продукти. Дейността й е съсредоточена на територията на Централна и Източна Европа. В началото компанията работи чрез модела на затворените онлайн клубове за пазаруване (flash sales) , но от средата на 2014г. платформата функционира като стандартен електронен магазин за мода с продукти на склад и съкратено време за доставка.

В края на 2011г. фондът Naspers става мажоритарен собственик на Fashion Days, което е малко преди да влезе и в eMAG. Самият фонд е гигант с широки интереси в онлайн медии. Групата оперира в над 120 държави, с фокус върху развиващите се пазари. Компанията има приходи от 5.1 млрд. евро за последната финансова година.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Disney адаптира и „The Hunchback of Notre Dame“

| от |

„The Hunchback of Notre Dame“ е следващият (пореден) филм на Disney, който ще бъде превърнат в игрален. Снимките вече за започнали, а идеята е филма да бъде мюзикъл.

Disney пусна анимацията през 1996 година като пожъна среден успех. Тя отбеляза и края на ренесансовия период на студиото през 80-те и 90-те като тя беше последният високобюджетен 2D филм. След него Disney последва примера на Pixar и „Toy Story“ – към 3D.

„The Hunchback of Notre Dame“ не пожъна същия успех като „Beauty and the Beast“ и „The Jungle Book“, но сега предстои да видим как игралната му версия ще стои до техните игрални версии. 

Сценарист ще е Дейвид Хенри Хуанг, а композитори – Алан Менкен и Стивън Шварц. Двамата вече са работили с Disney, включително и за оригиналния филм. Джош Гад, който работи и по „Frozen“, е изпълнителен продуцент, а също ще играе и Квазимодо. Той озвучава Олаф като ще повтори това във „Frozen 2″ и „Kingdom Hearts 3″, а също така игра и Лефу в „Beauty and the Beast“. Други решения за актьорския състав все още не са правени.

Все още няма дата за премиерата на „Hunchback“. В момента студиото прави още няколко филма едновременно, така че можем да очакваме да мине доста време преди да видим и чуем Гърбушкото на голям екран.

 
 

Гръмотевицата на Хари Потър не е точно гръмотевица

| от chronicle.bg |

Последната книга за хари Потър излезе преди 12 години. От тогава би трябвало да сме наясно с всички малки факти и фактчета около вселената на малкия магьосник. Но не е така.

Оказва се, че звестният белег на челото на Хари, който е под формата на гръмотевица, всъщност не е точно гръмотевица. 

Той само е с такава форма, но не символизира гръм. Тя прозихожда от самото заклинание Авада Кедавра. Когато хари е още бебе, през 1981 година, Лорд Волдемор идва в къщата на родителите му в Годрик Холоу, за да ги убие. След като приключва с баща му, Джеймс, той се отправя към майка му, Лили, и самия Хари. Тя успява да го спаси като жертва собствения си живот и след като смъртоносното заклинание се връща към Волдемор, Хари остава невредим освен блега му.

Той е под формата на гръмотевица, защото такова е движението с магическата пръчка, при изпълнение на заклинанието Авада Кедавра.

Може би Хърмаянитата сред Потър феновете вече знаеха този факт, но той със сигурност не е популярен. И честно казано предпочитаме такива неща да идват от Pottermore вместо новини като тези от миналата седмица.